Да започнем отначало

10.

На другия ден вечерта. Би трябвало да се приготвям за излизане, а вместо това седя на леглото и чета дневника си. Отпечатах го от диска и това е написано след първата ми среща със Себ миналата година.

А сега трябва отново да изляза на първа среща с него.

При тази мисъл в стомаха ми се отваря цяла клетка с пеперуди.

Срещата ни е в същия бар, в който го видях и първия път — той го предложи, а аз не успях да измисля никаква разумна причина, поради която искам да отидем някъде другаде. Но този път ще бъде различно. Няма да правя същите грешки още веднъж. Вместо това ще бъда супер внимателна. Няма да разливам червено вино. Всъщност въобще няма да пия червено вино. Ще си поръчам бяло.

Или водка.

Или може би джин? Не. Джинът действа като депресант. Не мога да пия джин на първата ни среща…

Спирам, преди да обмисля цялата гама от напитки, които се предлагат в един бар. Каквото и да е, стига да е чисто и да не оставя петна.

През първите двайсет и четири часа, след като Себ ме покани да излезем, не можех да мисля за нищо друго. Все още не вярвам, че това се случва. Толкова е нереално, че прекарах целия ден в нещо като мъгла. Постоянно трябваше да спирам и да си напомням: Отново имам среща със Себ. Няколко пъти май го казах дори на глас, тъй като дамата в магазина на ъгъла ме изгледа доста странно, когато влязох, за да купя руло тоалетна хартия, а тя ми каза: „Сигурна съм, че ще мине добре.“ Което бе доста подозрително, независимо че хартията бе „Андрекс“ първо качество.

Гледам часовника на масичката до леглото си. Боже, нима вече е време? Имаме уговорка да се срещнем точно в осем вечерта, а аз още не съм облечена. Чувствам се толкова развълнувана и объркана, че отново ще го видя, че не мога да избера нито една от роклите, които пробвах и хвърлях на леглото. Просто не мога да реша какво да облека. Нито една не ми изглежда подходяща, а е много важно да направя добро първо впечатление.

Което си е смешно, като знам, че Себ ме е виждал облечена в износена, развлечена тениска и клин. Освен ако не ме е виждал? Трябва бързо да си спомня.

Боже, всичко е толкова объркващо!

Поглеждам отново малкия си гардероб, който открих в един магазин втора употреба, и който изглежда прекрасен със своите извивки и изящни фини дърворезби от 30-те години. Но е абсолютно непрактичен, тъй като е прекалено тесен за модерните закачалки, които се налага да висят под ъгъл, и поради това, всичко е набутано в единия край.

Искам да кажа, че винаги вадя всичко от него невероятно смачкано.

Гледам една синя копринена рокля, която в момента изглежда като стар парцал за бърсане на чинии, и се опитвам да изчисля колко време ще ми трябва, за да я изгладя: да намеря дъската за гладене — 5 минути, да се преборя да я отворя — 5 минути, да се откажа и да постеля хавлиена кърпа върху леглото — 2 минути, да напълня ютията с вода и да изчакам да се затопли — 4 минути, да напръскам с вода цялата рокля, защото не мога да чакам, а и устройството за пара не работи както трябва 3 минути, да загрея още повече ютията — 2 минути, да я мина още веднъж и да открия, че сега е много гореща и се лепи като гума към коприната — 2 минути, да огледам ужасното изгорено петно върху роклята и да се чудя как да го скрия с някаква брошка — 1 минута, да я пробвам и да установя, че вместо да ми придаде секси самочувствие, каквото ми е нужно сега, приличам на някаква бабичка — 3 минути.

По дяволите. Може да съм зле с математиката, но като ги събера, това са си доста минути, а аз все още нямам какво да облека.

За миг гледам като парализирана в гардероба си, чувствайки напрежение заради изтичащото време, когато неочаквано ме осенява една идея. Грабвам отпечатаните страници от дневника и бързо чета:

Просто върхът! Това е бил изборът ми тогава!

Ровя из гардероба, откривам шифонената блузка и вадя верните ми джинси. Е, да, щях да правя всичко различно, но ако първия път е било добре, значи мога да го повторя. Виното няма да повторя. И разбира се тези проклети ботуши! Бутам ги обратно в шкафа за обувки и вадя другите е ниска подметка и височина до прасеца.

Двайсет минути по-късно косата ми вече е изсушена, гримирам се и вадя блузата и джинсите. Окей, готова съм. Само трябва да се видя в огледалото. Нямам огледало за цял ръст, само едно малко, което стои подпряно над камината, така че обикновено се качвам на леглото и се въртя и извивам като геврече, опитвайки се да огледам всички части на тялото си.

Така, изглежда добре. Всичко поотделно. Навеждам се, за да видя деколтето на блузата, сетне подскачам, балансирам на един крак, вдигам другия и го клатя пред огледалото… Просто не съм сигурна, как изглеждат заедно. В края на краищата, минало е доста време, откакто съм ги носила, и между мен и джинсите стоят няколкото грама повече от кексчетата и пайовете, които ме изкушаваха по празниците. Без да споменавам огромната кутия на Фиона е коледни сладкиши.

Чувствам съжаление. Моята слабост са розовите локумчета. Като казвам това, не отговарям за всички останали сладкиши, които направо изчезнаха. Откакто баба й и дядо й ги изпратиха, из целия апартамент намираме мистериозно пръснати малки златисти топчета от опаковки. Казвам мистериозно, защото Фиона постоянно твърди, че твърдо спазва диетата си и че не е тя. Отричането25, както изглежда, не е река в Египет.

Говорейки за Фиона, се сещам, че нямам никаква нужда от огледало, щом тя си е вкъщи. Тя е нещо като говорещ часовник, но вместо да ми казва колко е часът, ще ми каже как точно изглеждам. Скачам от леглото, пъхам дневника в чантата си и тръгвам към кухнята, където я намирам, наведена над печката, да бърка нещо в тигана.

— О, изглеждаш чудесно — казва, като ме оглежда, когато влизам. — Направо страхотна комбинация — посочва с ръка джинсите и блузата, и кима одобрително. — _Я_ се завърти!

Аз се завъртам.

— Божичко, Тес, изглеждаш страхотно! Направо ще припадне, като те види… — Неочаквано млъква и забива очи в краката ми, а по лицето й минава сянка на неодобрение.

— Какво?

— Обула си ниски ботуши — прошепва, невярваща на очите си.

— Да, знам — кимам.

— Не си обула високи?

— Ъ-хъ.

— И отиваш на среща?

Изглежда напълно объркана. И със сигурност е, защото за Фиона аз съм направила нещо немислимо. Да се отиде на среща без високи токчета е все едно да отидеш гола. Всъщност, ако трябваше да избира, тя би отишла гола, но с високи токчета.

— Мислех, че е ниски обувки ще ми бъде по-удобно — предлагам едно обяснение.

Тя обаче е ужасена.

— Тес, ти отиваш на първа среща! В този случай основното не е да ти бъде удобно! Трябва да изглеждаш толкова висока и тънка, колкото е възможно! Не знаеш ли, че едни обикновени токчета добавят поне десет сантиметра към височината и свалят три кила?

Прозвуча така, все едно ме питаше дали знам, че земята се върти.

— Е… хубаво — отговарям неясно. Трябва да призная, че аргументът за теглото ми харесва, но не мога да й кажа истинската причина, поради която съм ги обула. — А ти? Какво готвиш? — питам, за да сменя темата на разговор.

— Червен боб — отговаря лаконично тя и се обръща към тигана.

— Само боб?

— О, не, заедно е домати, червено зеле и репички.

— Това е… доста необикновена комбинация. — Всъщност не съм сигурна.

— Вече съм на нова диета, диетата на дъгата — обяснява ми тя. — Всеки ден може да ядеш храни само от един цвят. — Вглежда се в тигана. — Днес е червеният ден.

— А утре?

— Хм… — Въздиша дълбоко и започва да пее под носа си. — Червено и жълто, розово и синьо… — Спира и казва решително — Синьо. Би трябвало да е жълто, но какво пък, ще се разбунтувам и ще ги разместя — и се смее гласно.

— Че то има ли синя храна? — удивена съм.

— Разбира се! — Фиона разгръща някакви листи. — Има боровинки — продължава да чете — и алабаш…

— Те не са ли виолетови?

Тя се муси, сетне, пренебрегвайки коментара ми, продължава.

— Няма значение, основното е, че са удивително полезни за изчистване на всички токсини като сол, рафинирани захари…

— О, я виж — прекъсвам я аз — тук има още нещо! — и вадя един оранжев станиол под кухненската маса.

— Мили боже! — застива Фиона. — Колко странно! — Очите й са като чинии, очевидно преиграва. Когато Фиона послъгва, винаги й личи. Тя не е от хората, които казват „Мили боже!“. Нейните думи са „По дяволите!“ и „Майната му!“, а понякога и двете. „Мили боже!“ е запазено само за Пипа и нейните лъскави приятелки.

— Чудя се какво прави това там? — продължава да играе тя.

— И аз се чудя — влизам в тона й и се навеждам (По дяволите, джинсите са ми много тесни!) и вадя малка топка от станиол.

— Може би е Флий? — въздъхва Фиона, избягва погледа ми и се обръща към тигана.

— О, да, Флий! — въздишам и се обръщам към горкия котарак, свил се на дивана. — Флий не яде шоколад! Той е котарак!

— Откъде знаеш, че не яде? — защитава се Фиона. — Може би го обича. Може би е в лошо настроение, и като всички нас се нуждае от ободряване. — Започва да бърка още по-енергично.

— С лешници? — едва потискам смеха си.

— Защо не! — протестира приятелката ми. — Знаеш ли, само защото обича да спи повече в твоето, отколкото в моето легло, не значи, че познаваш най-съкровените му мисли!

— Като начало ще кажа само, че шоколадът действа зле на котките… — започвам.

— Но е добър източник на желязо — засича ме Фиона, обръща се към мен и ме гледа със сериозния си журналистически поглед. — Веднъж писах статия от хиляда думи за това в „Сетърдей Спийкс“.

— Да, но животните не бива да ядат шоколад.

— Добре де, и някои от нас също — признава и забива очи в тигана си.

— Не забрави ли нещо? — питам, като вдигам вежди.

— О, по дяволите — тя се завърта, лицето й е посърнало. — Знаех си, че трябваше да помня нещо… — Хвърля се към масата и започва да търси сред купчината кремове за лице и маски за коса, които рекламните агенти постоянно й изпращат с надеждата, че ще напише нещо за тях в колонката си. Купчината нарастваше застрашително и наистина се тревожа, че някой ден ще се върна от работа и ще я намеря затрупана под лавината от продукти за разкрасяване.

Още отсега мога да видя заглавията във вестниците:

— Честит рожден ден! — появява се изпод купчината Фиона с луксозен сюнгер за търкане на тяло от морски треви и ми го пъха в ръцете.

— Благодаря — усмихвам се развеселено, — но нямам рожден ден!

— Така ли? Пфу! — въздъхва с облекчение тя. — Тогава какво е?

— Капакът. — Посочвам й кутията с бонбони. — Флий може да е умен котарак, но не чак толкова, че сам да си отвори този капак…

Върху бузите й се появяват две червени петна и точно когато вече си мисля, че ще си признае, и двете помирисваме, че нещо гори.

— Мамка му, бобът! — вика Фиона и тича към печката, където надава истински рев. — По дяволите! Той е черен, а денят трябваше да бъде червен!

— Доколкото знам черното не присъства в дъгата — добавям развеселена. — Това сигурно е знак.

— Какъв знак?

— Че не бива да правиш тези фалшиви диети. Те не действат, освен това нямаш нужда от тях. Изглеждаш страхотно такава, каквато си.

— А ти няма ли да закъснееш? — пита тя, без да обръща внимание на думите ми.

Понеже знам, че никога не слуша и не обръща внимание на намеците ми, грабвам дебелото си палто.

— Чао! — махам с ръка. — До скоро.

— Приятно прекарване! — тя също ми маха с дървената лъжица, сетне ми намига — Обзалагам се, че е голяма риба.

Невероятно! Само преди няколко дни Фиона наричаше Себ с всички най-гадни имена на земята и настояваше да го забравя, все едно не съществува. Сега не мога да повярвам на промяната. Но през последните няколко дни доста неща се промениха, нали? И още много ще се променят, мисля си, а по гърба ми преминават тръпки.

— Какво мислиш?

— Да — отговарям тихо. — Със сигурност е голяма риба.

И като сключвам пръсти заклинателно, излизам от апартамента. Защото този път не искам да го загубя. Защото този път се надявам да го задържа.