Да започнем отначало

35.

Един самолет лети, оставяйки зад себе си бяла нишка по чистото синьо небе. Гледам го за момент, затваряйки очите си от силната слънчева светлина, сетне отварям огледалцето си, за да проверя грима си. О, боже! Въпреки коректора и спиралата за мигли, очите ми все още изглеждат подути и кървясали. Слагам още малко червило на устните си, после изравям слънчевите очила от чантата и се скривам зад тях.

Седя на една пейка срещу църквата „Сейнт Мери“. Времето е изненадващо меко, сякаш през нощта пролетта неочаквано е сменила зимата и няколко заблудени минзухара са подали главички над земята, подмамени от фалшивото усещане, че и последният студ си е отишъл. Затварям огледалцето и го връщам в чантата, после вадя от раницата си една кутия. Вътре има чифт обувки с висок ток от черен сатен, които намерих в магазина втора употреба. Те все още са в кутията, но имаха грозни токи отпред, така че ги замених с чифт прекрасни брошки във формата на пеперуди стил арт деко, които намерих в друг магазин за боклуци. Свалям ботушите, с които бях в офиса и обувам обувките. Връзват се идеално е роклята, която съм облякла.

Готова съм, поглеждам часовника си. Подранила съм, но трябваше, защото случаят е специален.

Чувам шум на кола и виждам как се приближава до бордюра. Един сребрист старомоден миникупър, който подскача нагоре-надолу, все едно пътниците в него скачат на батут. Колата спира с притеснително скърцане на спирачките и вратата се отваря.

— А, вие сте тук — чува се бодър глас и една глава с яркооцветени кичури се появява в рамката й.

Това е Мел от „Хемингуей Хаус“, накичена с обеци и усмивка.

— Извинявай, закъсняхме, аз съм виновна.

— Няма нищо — усмихвам се, скачам от пейката и я прегръщам.

— О, страхотни обувки — забелязва веднага тя, гледайки краката ми. — Много модерни.

— Ако обръщахте толкова внимание и на моите указания, нямаше да се загубим — гърми един глас от вътрешността на колата.

— Здравей, дядо! — усмихвам се, пъхам глава и се навеждам, за да го целуна. — Чакай, ще заобиколя и ще ти помогна да излезеш.

— Глупости, мога и сам! — протестира той, като отваря широко вратата. През покрива на миникупъра виждам как размахва бастуна си. — Ти какво си мислиш, че съм някой немощен старец ли?

Мел и аз се споглеждаме с усмивки, преди да отидем на помощ. Въпреки настояванията му, че е добре и може сам, накрая ни позволява да му помогнем да се измъкне от малкото купе.

— Ето видя ли? Нищо работа — вече прав обяснява той. Оглежда се в предното стъкло и нагласява бомбето си.

— Е, аз ще ви оставя сами — казва Мел и снишава гласа си. — Ще чакам в колата.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против?

— За Сидни ли? Разбира се — усмихва се тя. — Задръж го колкото искаш.

Прегръщам я е благодарност, сетне се обръщам към дядо.

— Готов ли си?

— Да, мисля, че това е всичко — доволен от ъгъла, под който е накривено бомбето му, той се усмихва и неочаквано се сеща нещо. — О, забравих да взема цветя.

— Не си — намесва се Мел и вади голям букет от ярко жълти хризантеми от колата. — Купихме ги по пътя, не помниш ли?

— Така ли? — той изглежда объркан и търка с ръка челото си. — Не си спомням.

— Прекрасни са — казвам бързо, преди да се е разстроил прекалено от паметта си. Пъхам ръка под неговата и му се усмихвам окуражително. — Хайде, да вървим — махам на Мел. — Ще се видим след малко.

Тя ни маха в отговор, качва се обратно и чувам тиха музика да се носи от колата, докато вървим под ръка, дядо с бастуна, аз с моите обувки е пеперуди, по тясната алея, която води зад църквата, където е гробището.

— Изглеждаш прекрасно, скъпа — казва той, веднага след като оставаме сами.

— Ти също, дядо — връщам с усмивка комплимента аз. Никога не е изглеждал по-елегантен. Под палтото с едноредно закопчаване е облякъл най-хубавия си сив костюм на тънки райета „изработен от най-фин италиански кашмир, трябва да ти кажа“, с лилава копринена подплата и подходяща вратовръзка, завързана и прикрепена с игла върху снежнобялата му риза.

— Кой е колосал тази яка? — питам, едновременно впечатлена и разтревожена. Миналия път, когато гладил яките си, забравил ютията включена и едва не подпалил „Хемингуей Хаус“.

— Мис Темпъл любезно предложи да свърши тази работа — отговаря той.

— Мис Темпъл е колосала и гладила яките ти? — повтарям като ехо, изпълнено е недоверие. — Сигурен ли и, че не е била Мел?

— Не. Беше мис Темпъл — настоява той. — Напоследък е много загрижена и добра, направо друг човек.

Чувствам тревога. Няма начин мис Темпъл да направи нещо толкова добро и мило, като да изглади яките му. Той очевидно нещо се е объркал.

— Добре ли си днес, дядо?

— Добре съм, мила, не се тревожи — уверява ме той и потупва ръката ми. — О, щях да забравя, тя ме помоли да ти предам нещо. Чакай да се сетя… какво беше? — Удря с ръка челото си. — А, да, каза следващия път като дойдеш на посещение, да отидеш при нея в сестринската стая на чашка шери, нещо за заздравяване на връзките с приятелите и семействата.

— Тя ти каза да ми предадеш това? — направо съм онемяла. Мис Темпъл никога досега не е показвала желание да бъде близка с мен, напротив, винаги гледа да се отърве колкото може по-скоро.

— Да, ти и твоят хубав приятел, когото доведе онази вечер.

А, ето за какво било всичко. Чувствам се едновременно облекчена и тъжна.

— Имаш предвид Фъргюс — казвам, чувствайки болка при произнасяне на името му. Не съм го чула, откакто се разделихме миналата нощ и не очаквам да го чуя.

— Имам предвид новия ти приятел — отговаря с вдигнати вежди той.

О, боже, бях забравила за това.

— Да, има нещо, което трябва да ти кажа — признавам аз.

— Чакай, чакай, аз съм по-бавен и те спъвам… — намига той, преди да насочи вниманието си към алеята. — Няма какво да обясняваш. Просто съм щастлив, че си намерила някого.

— Да, точно там е въпросът — опитвам отново. — Разбираш ли, имаше леко недоразумение заради Филис…

— Тя пак ли се меси? — мръщи се той.

— О, не бъде лош! Филис е много мила дама — мъмря го аз. — И те харесва — добавям, подкачайки го.

— Остави! Тя харесва всички мъже — пуфти недоволно той. — През уикенда я хванали в стаята на Били Ротман.

— Е, и какво?

— Ами, не са играли скрабъл — казва многозначително, като поглежда косо към мен над очилата си.

— Не може да бъде! — възкликвам аз. Да не повярваш. Но трябва да призная, че тайно съм силно впечатлена. Та тя трябва да е над 80! Говорим за момичето Сила51!

Продължаваме да вървим. Звукът от стъпките ни отеква по каменистата алея. Влизаме през желязната врата в малко гробище. Хубаво е тук. Прекалено често гробищата са потискащи и депресиращи, тъжни и пусти, всички тези мраморни паметници и пластмасови цветя, но това е заобиколено от дървета и е близо до реката.

— Хайде, миличка, кажи ми, какво е направила Филис този път? — пита дядо след кратка пауза. — Надявам се, че не е причинила някакви неприятности между теб и новия ти приятел.

— Не… не, въобще не. — Клатя глава и се чудя как да му обясня за мен и Фъргюс.

Няма лесен начин, затова решавам да карам направо.

— Защото не съм те виждал толкова щастлива от много време, скъпа — изпреварва ме той, преди да съм казала нещо, — а и всички в онази стая успяха да видят какво чувства той към теб.

Гърдите ми се стягат.

— Нима?

— И какво чувстваше ти?

— Какво?

— Не се заблуждавай, че би могла да го скриеш от мен — подсмихва се той, тълкувайки неправилно моето вцепенено и удивено мълчание за потвърждение. — Не можеш да скриеш чувство като това. Аз го познавам, то е същото, което изпитвах към баба ти.

— Знам, но… — Изнервена, отварям уста да отрека, да му кажа, че е сгрешил, че е възприел погрешно нещата, но не мога да нараня чувствата му или да го разочаровам, не и днес… но не само заради това. Има и нещо друго, което ме спира. Препъвам се, опитвайки се да осмисля обърканите си емоции, докато искрата на съмнението припламва и запалва нещо дълбоко заровено в мен, за което не знаех, че е там. Което не исках да призная, че е там. Чувството, че може би той не греши. Наистина имах чувства.

— Ето, че стигнахме!

Поглеждам и виждам, че спираме пред малка, проста надгробна плоча, на която пише:

Чела съм тези думи много пъти, но те все още образуват буца в гърлото ми.

— Тя ми липсва — казва тихо дядо.

— Знам. — Посягам към ръката му и я стискам силно.

Помагам му да постави цветята на гроба. Яркожълтите хризантеми стоят гордо изправени във вазата, както ги обичаше баба, след което за няколко минути оставаме двамата, хванати ръка за ръка, потънали в собствените си мисли и спомени. Толкова често в живота трябва да търсим точните думи, да казваме точните неща, но има мигове, когато думите не са необходими. Няма нужда да казваш нищо. Просто трябва да чувстваш.

След малко той вади копринена носна кърпа и попива очите си.

— Добре, достатъчно, стига тъжни мисли — казва и се опитва да се усмихне. — Тук сме, за да празнуваме.

— Точно така — кимам и аз, и преглъщам бузата в гърлото си. — Защо мислиш, че съм обула тези обувки? Ще си счупя краката с тях…

Той се смее благодарно на лошата ми шега.

— И това не е всичко… — Свалям сака от рамото си, бъркам вътре и изваждам бутилка и две пластмасови чаши.

— Какво е това? — пита той.

— Шампанско, разбира се. Какво друго пием на годишнина от сватбата?

Лицето му светва от изненада и задоволство.

— Какво щях да правя без теб?

— Там е работата, я! — отвръщам, махам фолиото и внимателно свалям тапата. — Опасявам се, че никога няма да разбереш, тъй като няма да се отървеш от мен.

Тапата издава характерния си звук и отеква в тишината на гробището.

— Хей, Огнената Нора52, ще ни арестуват — подскача той.

Смея се, вземам бързо чашите, тъй като пенливата течност излиза от бутилката.

— Баба ти обичаше да има шум и суматоха.

— Значи за баба! За двама ви! — казвам, пълня двете чаши и му подавам едната. — Честита годишнина!

Чукаме пластмасовите чашки и за момент мълчим, докато отпиваме от шампанското, наслаждавайки се на студените мехурчета, които се пукат при допир с езика ни.

— Щяха да станат петдесет и седем години брак — казва след кратка пауза той. — Знам, че паметта ми не е както преди, но това е дата, която не мога да забравя.

— Боже, петдесет и седем години! Направо не е за вярване!

— Не е — усмихва се той. — Да съм женен за баба ти беше лесно… макар че невинаги сме се гледали само в очите. — Смее се и клати глава. — Понякога можеше да бъде много енергична, повярвай ми, но точно затова беше Енид, и аз я обичах, въпреки брадавиците, и пъпките, и кусурите… Не бих сменил нищо в нея.

Докато говори, виждам как лицето му омеква и от очите му струи любов.

— Ако трябва да изживея отново живота си, не бих променил нищо от тези петдесет и седем години. Нито миг. Дори кавгите и споровете, а ние имахме такива, искам да ти кажа. — Смее се на спомените. — Имахме сблъсък дори първия път, когато се срещнахме.

Гледам го е изненадана усмивка.

— Никога не си ми казвам преди.

— Бяхме на кино. Отидох с моите приятели Боби Уинкър и Фред Лестър. Не мога да си спомня какво гледахме, най-вероятно, защото бях прекалено зает да гледам баба ти. Видях я веднага след като влязохме в салона. Накрая на филма събрах смелост да я попитам мога ли да я изпратя до вкъщи и се опитах да я целуна…

— Дядо! — ахкам аз и се преструвам на възмутена.

— По онова време си падах малко сваляч — признава той, — но тя ме постави на място. Направо ме уплаши.

— Какво ти каза?

— Сега не мога да си спомня — мръщи вежди той, — но си спомням как ухаеше. На момина сълза. Помислих си, че мирише на лято…

Той се отнася, усмихва се на себе си и аз виждам, че се е върнал отново към онзи ден, към момента, когато е бил наперен младеж на двайсет години, флиртуващ с красиво младо момиче, което после е станало негова жена.

— Оттогава не съм си представял живота без Енид. Откакто се оженихме, никога не сме спали поотделно, дори децата се родиха вкъщи… — Той млъква, а аз виждам как усмивката му се стопява. — Чак докато не отиде в болница… — Преглъща трудно, гледа някъде настрани, а гласът му стига до шепот. — Никога няма да забравя как влязох в онази болнична стая и я видях там… Бях толкова уплашен, а тя бе толкова смела… когато я загубих, беше най-страшният ден в живота ми. — Обръща се към мен, очите му са зачервени и блестят от сълзи. — Мислех, че ще умра от разбито сърце, мила.

Чувствам, че и моето сърце е разбито, като го гледам така разстроен и нещастен.

— Не си ли искал да се отървеш от тези спомени? — казвам, като се ядосвам на миналото. — Да изтриеш лошите спомени, да забравиш лошото, което се е случило, да запазиш само хубавите мигове, които сте преживели заедно?

— Никога не трябва да казваш това — смъмря ме строго дядо.

— Но защо? — наистина съм изненадана.

— Защото лошите спомени са тези, които те карат да оцениш добрите. Дори не си го пожелавай! Както баба ти обичаше да казва: „За да стане дъга, трябва да има дъжд и слънце.“

Той ме гледа, лицето му е сериозно.

— Не искам да забравям нищо. Всичко, което ми остана от баба ти, са спомените. Добри или лоши, не искам да загубя нито един от тях.

— Няма да ги загубиш — добавям бързо. — Ние никога няма да забравим баба, никой от нас.

— Но, нали знаеш… — Той търси моите очи. — Знам какво говорят другите.

— Какво?

— Че оглупявам… как го наричат днес… Алцхаймер.

— Никой не мисли така — протестирам, но вината ме пробожда, защото се сещам за срещата между родителите ми и сестрите, разговора, че трябва да го види доктор, собственото ми оплакване пред Фъргюс. Не искам да лъжа дядо, но как мога да му кажа истината? Как?

— Виждал съм брошурите, познавам Сирил, той е през една стая до мен по коридора, не може да си спомни къде е… — Клати глава. — Всичко това ме плаши, Тес, животът навън ме ужасява.

За пръв път виждам страх върху лицето на дядо, виждам колко е объркан, и отчаяно искам да му помогна.

— Ти си добре, дядо! — опитвам да го успокоя.

— Така ли? — пита той. — Всеки ден си спомням все по-малко. Сякаш някой е откраднал спомените от мен и аз се опитвам да се закача за тях, да ги задържа… — той стиска костеливата си ръка, сякаш да ги хване и задържи — но те се изплъзват и не мога да направя нищо. Забравям имена, забравям места… — Той въздиша с раздразнение. — Ние сме сбор от нашите спомени, Тес. Те са най-ценното, които притежаваме. Добри или лоши, няма значение. Те ни правят онова, което сме. Какво бихме били без тях?

Той ме гледа и аз виждам гнева и раздразнение в очите му. Както и паника.

— Тревожа се, че започвам да я забравям. Не мога да си спомня как изглеждаше, гласът й, общите ни мигове… — Гласът му трепва и той спира да говори.

Слагам ръка на рамото му и го притеглям към себе си. Почти мога да почувствам страха му и искам да го предпазя. Дядо ме е гледал, откакто бях малко момиченце: утешаваше ме, успокояваше ме, вдъхваше ми увереност, правеше всичко за мен безопасно. Сега е мой ред.

— Никога няма да я забравиш. Дори и след милион години. Ако обичаш някого, сърцето ти винаги ще бъде с него, ще го помни. Дори когато умът забрави, сърцето не забравя.

Почти мога да почувствам как думите ми му вливат сила.

— Никога, дори и след милион години — повтаря тихо той. Слънцето се скрива зад едно дърво и, понеже попадаме в сянка, усещам, че температурите са спаднали. Чашите ни са празни.

— Става студено, трябва да си вървим — казвам.

— Да, добре — кима той.

И след като прибирам всичко в раницата си, двамата се хващаме за ръце и тръгваме бавно към колата.