Да започнем отначало

6.

Губя почва под краката си и се хващам за масата, за да не падна.

Какво каза?

Гледам я с недоумение и не съм сигурна как да реагирам.

После неочаквано осъзнавам.

— Ха-ха, много смешно! Успя да ме преметнеш. Ама за кратко. — Чувствам се глупаво и ставам от масата. Разбира се, сега си спомням, че ми е забранено да говоря за Себ и дори да мисля за него. Според Фиона това е единственият начин да го забравя.

Макар че, да си призная честно, не съм сигурна дали искам.

— Трябва да се преструвам, че не съществува, нали?

Тя ме гледа объркано.

— Кой не съществува? — произнася бавно.

— Знам, знам — кимам, като влизам в играта й, — но може ли да спрем да се преструваме за миг?

— Да се преструваме за какво? — Фиона ме гледа объркано, сякаш не знае за какво говоря.

Трябва да призная, че съм впечатлена. Не знаех, че е толкова добра актриса.

— Виж, няма да говоря повече за него, обещавам — казвам и придърпвам един стол до нея. Направо ще се пръсна от необходимостта да споделя новините. Двете с нея си споделяме всичко за връзките си, освен по-интимните подробности за самите мъже. — Но трябва да ти кажа… срещнах го в „Старбъкс“ и той ме подмина, все едно не ме познава.

Махам с ръце във въздуха и очаквам реакцията й.

Вместо да се наведе напред, да извика „Не може да бъде!“ и да се впусне в подробен анализ на ситуацията, Фиона издухва дима през ноздрите си и пак се муси.

— За какво говориш? Въобще не се преструвам!

Мълча. Чувствам колебание. Боже, наистина е много добра, правейки се, че нищо не разбира.

— Хайде, Фиона, стига толкова… — опитвам да я помоля, но тя въздиша нетърпеливо.

— Какво стига? Нямам никаква представа за какво говориш!

— Говоря за Себ — въздишам. Сега е мой ред да съм нетърпелива. Време е да престанем да се правим, че „той не съществува“. В края на краищата, това не бе мимолетна връзка за една нощ. Това беше Себ! Мъжът, в който бях и все още съм влюбена. Този, който разби сърцето ми. Мъжът, чиито съобщения в началото тя старателно анализираше, а накрая го наричаше с всички ужасни имена, които можеше да измисли.

— Говоря сериозно, как може да се правиш, че не познаваш мъжа, когото наричаше… как беше? — Млъквам за миг, опитвайки да си спомня точните й думи. — „Мръсен глупав идиот с мозък колкото кокоша курешка“.

Фиона посяга към купата си с кафе и отново въздиша.

— Извинявай, Тес, но направо ще ме побъркаш.

Неочаквано ми минава една странна мисъл. Тя може да е невероятна актриса, когато се преструва, че пръстът й е навехнат, за да се измъкне и да не мие чинии, но сега е друго. Толкова е непреклонна, така убедителна, така сигурна, сякаш наистина не знае кой е Себ.

— А какво ще кажеш, когато пихме заедно кофи водка и пяхме на караоке? — опитвам се да й припомня, но и това удря на камък.

— Висок, с къса руса коса и американски акцент?

Още един празен поглед.

— Наистина хубав — не се сдържам да добавя.

Нищо.

— Ходя с него почти цяла година! — избухвам накрая.

Тя сбръчква чело и ме гледа обезпокоено.

— Тес, да не си се надрусала?

— Аз и наркотици? Не, разбира се! — протестирам възмутено. — Освен ако смяташ парацетамола…

Посягам и вземам голямата опаковка, която стои винаги в средата на кухненската маса. Там, където повечето хора имат ваза за цветя, ние имаме болкоуспокояващи.

— Сигурна ли си, че не си пила от плодовия пунш, който се разнасяше снощи? — продължава тя, вдигайки вежди, докато аз поглъщам още две таблетки. — Чух от Пипа, че в него имало някакви халюциногенни гъби, един неин приятел се бил върнал от пътешествие, посетил някакво племе на Амазонка…

— Не, не съм пила никакъв пунш! — почти викам, защото не мога да се въздържа.

— Тогава какво, по дяволите, става с теб? — пита вече вбесена и тя.

— Смен? Ти си тази, която не може да си спомни Себ, бившето ми гадже.

— Защото никога не си имала гадже на име Себ! — произнася почти на срички тя.

Това вече ме нокаутира. Отварям уста да кажа нещо, но от нея не излиза звук. Вместо това я гледам напълно вцепенена.

Само за секунда, после ме пронизва раздразнение.

— Не е никак смешно!

— Да виждаш да се смея? — тя пъха краката си под стола, слага купата си върху тях и се чумери. — Ти си тази, която си измисля несъществуващо гадже!

За миг и двете мълчим. Не мога да повярвам, че споря с Фиона на подобна тема. Какво й става? Защо се държи така?

— Виж, не знам какво става, но за едно съм сигурна — нямам навик да си измислям гаджета — отговарям спокойно. — Искам да кажа, ако никога не съм ходила със Себ, тогава защо на хладилника има наша снимка, а? — поглеждам победоносно към хладилника.

Само че там няма никаква снимка.

Срещам погледа на Фиона, който сякаш казва „Е, нали ти казах“.

— О, разбира се… Свалих я, когато скъсахме, и я изхвърлих. Така де, не исках постоянно да ми напомня за него!

— Щом казваш — въздиша тя, сякаш не ми вярва и се хваща отново за списанието.

Раздразнението ми ескалира с още една степен. Добре, стига толкова! Достатъчно се надлъгваме. Не знам каква игра играе, нито защо, но смятам да й докажа, че съм права, да видим тогава какво ще говори. Тичам в спалнята си, грабвам лаптопа от бюрото и се връщам с него в кухнята.

— Какво ще правиш? — гледа ме изненадано Фиона, когато го слагам пред нея.

— Тук има още стотици снимки с него — обяснявам й просто.

Ха така! Това ще те довърши.

Включвам компютъра и кликвам върху иконката на папката, където държа снимките си. Чакам да се отвори. Имам толкова много снимки, че трябва време, за да се заредят… макар че никога не съм чакала толкова дълго… Неочаквано се появява колело с цветовете на дъгата и наоколо се въртят звезди. Не! Това е Колелото на съдбата! Мразя го, но ей сега, само минута…

Гледам няколко секунди, сетне екранът неочаквано става черен.

Залива ме вълна от тревога.

— Какво става, по дяволите? — започвам да удрям по клавиатурата с напразната надежда да го върна към живот, но нищо. Черният екран сякаш ми се зъби като паст. — О, сигурно батериите са празни! — тичам обратно в спалнята и вземем зарядното устройство. Разбира се, това е причината. Ама че съм глупачка. Връщам се, свързвам го и отново го включвам.

Нищо. Никаква светлина. Няма го познатия син екран. Няма го и скрийнсейвъра с Джони Деп.

— О, боже! — от гърдите ми се откъсва стенание, докато гледам с ужас безжизнения лаптоп. Кликам отчаяно клавиша за включване и изключване няколко пъти, но няма смисъл.

— Лаптопът ми се е повредил!

Фиона през цялото време ме наблюдава мълчаливо.

— Значи няма снимки, така ли? — пита накрая тя.

— Не, всички са на компютъра…

Тя мълчи, върху лицето й е изписано безпокойство и загриженост, после се навежда към мен и ме хваща за рамото.

— Добре, няма значение. Край, спираме с това, нали? — казва го по начин, който не търпи възражение. — Защо не седнеш, а аз ще направя по чаша чай. — И като ми подава списанието, взема телефона си и отива да напълни чайника с вода.

— Пипа, скъпа — чувам я да шепне, — какво по дяволите имаше в онзи плодов пунш?

Добре, само без паника. Както пише на голямата ми чаша за кафе „Запази спокойствие и продължи напред“. Просто имам махмурлук, това е всичко. Настина ужасен махмурлук. Такъв махмурлук, който кара съквартирантката ти да забрави всичко за бившето ти гадже.

Или нещо подобно.

След чаша чай и няколко страници от списанието, оставям Фиона с телефон, залепен за ухото й, и се връщам в спалнята си. Трябва да си легна. Главата ми ще пръсне от болка, не мога да мисля. Това, че Себ ме подмина, бе достатъчно лошо, но поведението на най-близката ми приятелка бе толкова странно, че напълно откачих. И сега, за капак, лаптопът сдаде багажа. Може пи днес да се случи нещо още по-лошо?

Сигурно трябва да си почина малко, да поспя дори? Наистина съм много изморена. Свалям маратонките и се пъхам под завивката. Там, където е спал Флий, все още е топличко. Потъвам във възглавницата и затварям очи. Господи, колко е хубаво. Вече се чувствам по-добре. Дори съм сигурна, че като се събудя, нещата отново ще бъдат нормални…

И повече не помръдвам.

Сгушена между меките завивки, прекарвам остатъка от уикенда в сън, гледане на черно-бели стари филми, гушкане с Флий и отново сън. От време на време отивам да си направя чай и препечена филийка, които нося обратно в леглото, за да не прекъсвам цикъла. По някое време чух Фиона да вика „Чао“ и вратата се хлопна, но само отбелязах факта. Загубена във времето и пухената си завивка, аз се сгушвам и потъвам, докато от екрана „Животът е прекрасен“18 ме залива, люлее и приспива отново.

В понеделник сутринта се чувствам значително по-добре. Днес е неработен ден (Банк Холидей19), така че няма да ходя на работа. Освен това махмурлукът ми е излекуван, няма непознати по впити бели гащи да се мотаят из банята и, когато отивам в кухнята, не ме посреща някаква степфордска съпруга20. Отново всичко е нормално, животът тече в старите си релси. Всъщност уикендът изглежда като далечен смътен спомен, сякаш никога не се е случвал, мисля си с облекчение, докато чукам на вратата на Фиона, за да проверя дали иска чаша кафе.

Понеже не получавам отговор, надничам и виждам, че все още спи. Никога не е била ранобудница. Всъщност единствения път, когато е била видяна да става преди обед, бе когато миналото лято трябваше да лети до Испания заедно със семейството си за ваканция. „Предимството да си на свободна практика е, че никога не навиваш будилника да звъни“, е едно от любимите й изречения.

За нейно нещастие това не бил единственият евтин полет. Когато пристигнала на „Гетуик“ със закъснение, отказали да я пуснат на самолета и трябвало да убие три часа в магазина за аксесоари, докато чакала следващия полет. Оттогава не е в състояние да погледне нито един чифт луксозни джапанки.

Все още не се е събудила, когато съм готова да изляза, което означава, че нямам шанс да говоря с нея отново за Себ. Не че имам огромно желание, мисля си, докато тичам да хвана автобуса, който всеки миг ще потегли от спирката. Както казах, сигурна съм, че всичко беше плод на някакво объркване.

След като чекирам картата си, скачам в автобуса и отивам да седна на една свободна седалка най-отзад. Наслаждавайки се на приятната топлина след кучия студ навън, подпирам глава на стъклото и зяпам през прозореца. Ами да, какво друго би могло да бъде, освен объркване?