Да започнем отначало

13.

Тъй като е обед, кафенето е претъпкано е хора, но ние успяваме да намерим една нестабилна клатеща се масичка до прозореца.

— Е, я кажи как мина новогодишното парти? — пита ме той, сгъвайки високата си фигура в едно от малките пластмасови столчета.

— Страхотно! — отговарям, без да се замисля, настанявайки се срещу него. Досега не бях осъзнала колко е висок и го гледам как трябва да се сгъне като хармоника, за да успее да напъха краката си под масата. — А твоето? — питам учтиво.

Сега, след като сме извън офиса и сами в кафенето, се чудя дали идеята ми беше добра. Неочаквано се чувствам неловко. В края на краищата почти не го познавам. За какво можем да си говорим?

— Пълен провал — признава и се смее той.

Отговорът му ме изненадва.

— Както всяка Нова година — свива рамене безразлично. — Всички очакват да прекарат страхотно, а аз просто не се забавлявам. Всъщност, дори не си правя труда да ходя някъде. Тази година прекарах както винаги — сам, на дивана, гледах скапаната телевизия и си пожелах да мине по-бързо и всичко да е постарому. — Смее се. — Знам, сигурно ти звучи смахнато…

— Не… въобще не. — Неочаквано чувствам симпатия към него. — И аз съм същата.

— Нима? — той ме гледа изненадано. — Тогава да си направим среща. Другата Нова година. На твоя или на моя диван?

Смея се и се чувствам по-спокойна.

— И кое казваш, че е най-вкусното? Умирам от глад.

— Ето, може да видиш различните пълнежи тук. — Подавам му едно от малките пластмасови менюта.

Той присвива очи и се взира в написаното.

— Я чакай за мом… — Бърка в джоба на якето си и вади чифт очила с метални рамки. — Е, сега е много по-добре, мога да видя какво ще ям — казва, докато ги намества на носа си.

— Не знаех, че носиш очила — гледам изненадано този нов Фъргюс.

— Изхвърлих контактните лещи след последното си явяване на прослушване — обяснява той.

— Прослушване? — повтарям и го гледам изненадано за втори път в рамките на пет минути. Осъзнавам, че е пълен с изненади.

— Готови ли сте с поръчката? — прекъсва ни нетърпеливо очевидно уморената сервитьорка.

— О, да, аз искам с козе сирене и сушени домати — поръчвам както обикновено.

— А аз ще взема с чили и черен боб.

Тя записва поръчката и изчезва. Обръщам се към него.

— Какво прослушване?

— За едно телевизионно шоу — свива рамене и изглежда доста притеснен, докато обяснява. — Аз съм актьор.

— Като Джони Деп? — питам глупаво, преди да се осъзная. И премигвам от объркване. Тес, скъпа, понякога трябва да вкараш в действие мозъка си, преди да отвориш голямата си уста.

Но ако Фъргюс ме мисли за идиотка, поне не го показва.

— Е, не съвсем — отвръща без емоции. — Не мисля, че Джони Деп работи и като куриер, за да плаща сметките си. Представяш ли си капитан Джак Спароу на велосипед? Може да греша, но не мисля… — В очите му проблясва пламъче на смях.

— Не, предполагам, че не — кимам и се усмихвам насила. — И къде си играл?

— Малко в театъра, докато бях в драматичното училище, направих и няколко реклами.

— О, така ли? Кои? — гледам го с подновен интерес. Добре де, какво да правя, просто не мога да се спра. Звучи толкова вълнуващо и бляскаво.

Сега е негов ред да изглежда затруднен.

— Напоследък играх бащата в реклама за тоалетна хартия — признава, избягвайки погледа ми и започва да си играе с подправките.

— Стига бе!

— А сега кой играе? — пита и вдига гъстите си черни вежди той.

Гледам го объркано.

— Хайде, престани! Не ми казвай, че си впечатлена!

— Но аз наистина съм! — твърдя. — Ти си бил на екрана!

— Да, и рекламирам тоалетна хартия — напомня ми с усмивка. — Не е роля за „Оскар“.

— Всеки е започнал отнякъде. _Я_ виж Колин Фърт — окуражавам го.

— Защо? Ти знаеш ли той как е започнал?

— Е, не съм сигурна, но сигурно е било нещо ужасно.

— Да не искаш да кажеш, че рекламата за тоалетна хартия е нещо ужасно? — затапва ме той и изглежда засегнат.

По дяволите.

— Не, не, нямах предвид…

— Занасям те — намига ми Фъргюс.

— Ах, ти, лошо момче — заплашвам го с вилицата. — Както и да е, сигурна съм, че си бил страхотен в ролята.

— Да, ще взема „Оскар“ — смее се и върти очи той.

Сервитьорката носи храната ни и ние няколко минути мълчим, тъй като Фъргюс насочва цялото си внимание към картофите.

— Знаеш ли, беше права — произнася с пълна уста. — Черният боб е направо трепач.

— Приемам го като комплимент — отговарям развеселено, докато гледам как поглъща храната със светкавична скорост.

— А ти? — Той вдига очи от чинията и насочва вилицата си към мен.

— Какво аз?

— Какво точно правиш там? — и маха с нея към сградата през прозореца насреща, където е моят офис.

— Личен асистент на шефа — обяснявам с пълна уста.

— Ясно — кима бавно. — Добре, не го приемай като упрек, но не мисля, че талантът ти е да бъдеш личен асистент. — Очите му срещат моите и аз се изчервявам.

— Толкова ли е очевидно?

— Не съм експерт, но не трябва ли да отговаряш по телефона, когато звъни?

— Отговарям! — възмущавам се аз.

— И не се преструваш, че е телефонен секретар? — добавя, докато дъвче.

Застивам от унижение.

— О, боже, ти си ме видял?

— Бях на рецепцията и случайно те чух. — Той спира, прокашля се и се прави на робот: „Съжалявам, но в момента няма никого, така че моля, обадете се по-късно…“

Покривам лице е ръцете си. В своя защита мога да кажа, че се случи само веднъж. Имах цял куп спешни фактури, а телефонът звънеше като на пожар, така че вдигнах слушалката и се опитах да имитирам един от автоматичните отговори.

— Знам, беше глупаво — признавам и свалям ръце от засраменото си лице.

— Мисля, че се справи много добре, би могла да ме заблудиш — дразни ме той, но с добри чувства.

Не успявам да потисна усмивката си.

— Радвам се, че ме смяташ за забавна, но не всички мислят така. Всъщност единствената причина да заемам тази работа е сър Ричард — моят шеф. Той е много мил и добър човек, но скоро ще се оттегли.

— И тогава какво? — спира да се смее Фъргюс и ме гледа спокойно.

— Обратно на борсата за безработни, предполагам. — Опитвам се да не издавам безпокойството си. — Макар че, ако трябва да призная честно, не съм кой знае колко добра.

— А в какво си добра?

Въпросът му ме смущава малко. Досега никой не ме е питал. Във всички училищни препоръки пише в какво не съм добра.

— Не знам, в нищо — мърморя, чувствайки се неочаквано. — Нямам някакъв голям мегаталант като теб.

— Хей, та ти дори не си ме виждала как играя!

— Знам какво искам да кажа — усмихвам се. — Някои хора са природно умни или родени за спортисти, или имат слух за музика — сякаш просто са родени за нещо, дори няма нужда да мислят какво искат да станат в живота, те просто си знаят. Аз не съм една от тях.

Той ме изучава за миг, сякаш ме претегля, сетне се подпира с лакти на масата и се навежда към мен.

— Искаш да ми кажеш, че нямаш мечти? — и ме гледа настойчиво, сякаш вижда направо вътре в мен. — Всеки човек има мечти, Тес. Какви са твоите?

За част от секундата виждам себе си — как преди няколко дни седя до дядо пред шевната машина, спомням си вълнението, което почувствах, докато гледах иглата да лети по плата, трепета, който ме обзе, когато видях идеите ми да придобиват форма.

Представям си как един ден бих могла….

Спирам се сама, преди да оформя цялата мисъл в главата си.

— Никакви, не и аз — отговарям бързо и прогонвам въпроса. — Макар че, ако ме бе попитал по-рано, щях да ти кажа, че мечтата ми е да намеря този диск — засмивам се, опитвайки да го обърна на шега и се връщам към печения картоф. Но кой знае защо апетитът ми е изчезнал и аз осъзнавам, че повече не съм гладна.

Разговорът замира, Фъргюс не казва нищо. Не изглежда много убеден и за кратък миг ми се струва, че ще започне да ме предизвиква, така че се приготвям за защита. Но изглежда размисля и се връща към обяда си.

— Добре, в такъв случай се радвам, че успях да ти помогна — продължава темата той, — макар че, да ти призная, не мислех, че този филм е твоят тип. В него не играе Джони Деп, нали? — поглежда ме над картофа и ми се усмихва закачливо.

Протягам ръка и го пляскам с хартиената салфетка.

— Не е любимият ми филм — признавам. — Всъщност мисля, че фантастичните филми са досадни и отегчителни, но приятелят ми… — млъквам. Мога ли да нарека Себ мой приятел? Всъщност досега сме имали само една среща. Така де, официално.

— О, ясно — кима Фъргюс, но чувствам, че близостта между пас моментално се изпарява. Сякаш, като споменах думата приятел, Себ дръпна стола и седна на масата. И повече не бяхме само двамата с Фъргюс.

— А ти? — питам, пренебрегвайки промяната в настроение и връщайки фокуса на разговора към него. Винаги става така, когато някой от другия пол ти става приятел. Веднъж четох една статия, озаглавена „Създаване на платонически връзки“. Очевидно те са нещо нормално.

— Дали съм гледал „Междузвездни войни“ ли? Да, веднъж, преди много време, когато бях дете. Да ти призная, така и не проумях за какво беше целият този шум и пушилка.

Едва устоявам на желанието да се съглася и да потвърдя, че и аз мисля като него, но вместо това клатя глава.

— Не, имам предвид имаш ли си приятелка?

— О, разбрах — спира да дъвче и клати глава. — Не, опасявам се, че нямам. — Неочаквано замръзва, спира да яде и застива като статуя. — Да кажем, че току-що се влюбих.

— Влюби се? — повтарям. Май нещо изтървах.

Но той не отговаря, просто стои и гледа като прикован над рамото ми.

Завъртам се на стола, оглеждам кафенето и виждам обекта на вниманието му: едно момиче, което седи само, потънало в книга. Тя вдига очи за миг, забелязва, че Фъргюс я гледа, за миг двамата установяват кратък контакт, после се усмихва и бързо се връща към книгата си. Кълна се, все едно бях невидима.

— Красива е — отбелязвам и с изненада установявам, че чувствам известно раздразнение, нещо като ревност. Сигурно заради така наречените платонически връзки.

— Красива? Я виж! Тя е направо богиня, самата Венера! — очите му са пълни с влага.

Наблюдавам я как си играе несъзнателно със светлорусата си коса. Знае, че говорим за нея.

— Ами, върви и й кажи здравей! — окуражавам го аз. — Мисля, че ще й хареса.

Той ме поглежда, сякаш съм му предложила да се съблече гол и да тича по главната улица.

— Не, няма начин! — шепне и сякаш видимо се свива под неоновото си водонепропускваемо яке. — Тя никога няма да се съгласи да излезе с мен.

— Не ставай смешен, защо да не пожелае? — питам, като неочаквано се сещам, че мъжът, който седи срещу мен, е този, който обикновено флиртува с всички момичета в приемната. Чакай, чакай, къде изчезна ирландският му чар? Закачливата усмивка? Намигането и тихото бърборене? Всичко е изчезнало. И е заменено от мъж, който се е свил в пластмасовия стол като първолаче в първия си учебен ден, мисля, докато го гледам как нервно гризе пръстите си.

— Не ми казвай, че си срамежлив! — дразня го и закачливо го мушкам в ребрата.

— Не, разбира се, че не!

— Тогава какво? — настоявам.

Той въздиша и си поема дълбоко дъх.

— Добре, първо аз съм един безработен актьор, чиято последна работа бе свързана с тоалетна хартия, който върти педалите като куриер с велосипед, за да плати наема на една маломерна гарсониера от лошата страна на Шепърд Буш…

— Знаеш ли трябва да престанеш да говориш така за себе си — прекъсвам го.

— А след като платя наема, обикновено съм разорен и трябва да преживявам с боб и препечен хляб.

— Значи ядеш здравословно — успокоявам го.

Той изглежда не е убеден.

— И последно, но не маловажно — започвам да оплешивявам.

За миг оглеждам главата му, която е покрита с гъста черна коса, сетне избухвам в смях.

— Не е никак смешно — възмущава се той — Непрекъснато намирам косми в канала — навежда се над масата и прекарва ръка през гривата си. — Виж, оредява!

Взирам се в косата му.

— Ще оплешивея!

— Да, бе! След трийсет години! — задъхвам се от смях и едва успявам да го произнеса.

— За един актьор оплешивяването е като целувката на смъртта — продължава тържествено той.

— Фъргюс, моля те, престани да се тревожиш, няма да оплешивееш — успокоявам го аз. Сега знам какво е чувствал Себ, когато често се тревожех за несъществуващата пъпка на брадичката ми и се оплаквах, че имам акне. — И освен това съм сигурна, че има много велики плешиви актьори…

— Като кой например? — пита той.

— Амиии… добре де, не се сещам в момента, но съм сигурна, че мога да измисля някой.

В този момент се чува скърцане на стол и двамата се обръщаме, за да видим, че момичето става от масата и напуска кафенето. След като вече е навън, Фъргюс издава стон.

— А сега тя си отиде. Защо не й казах нищо?

— Не знам. Защо не й каза нищо?

Все още се опитвам да открия какво предизвика тази неочаквана промяна. Той е все едно друг човек. Увереността му се изпари и сега е като едно двуметрово украшение, които не знаеш къде да закачиш.

— Може би, защото бяхме прекалено заети да спорим за твоята оплешивяваща глава — предполагам, опитвайки да се пошегувам с него и да върна хумора и доброто му настроение.

Той обаче дори не се усмихва.

— Може би просто не искам да бъда отхвърлен още веднъж. Достатъчно са ме отхвърляли в моята така наречена актьорска кариера.

О, значи всичко е заради това!

— Но ти не кандидатстваш за роля! — опитвам се да го убедя.

— Така ли мислиш? — вдига вежди той. — Значи, когато някое момче те помоли да излезете, ти не го поглеждаш и не си мислиш: „Среща? Да ми стане гадже? Дали той е мъжът за мен?“

Всъщност е прав.

— Можеш поне да опиташ — усмихвам се тъжно. — Ако не опиташ…

— Да, може би… — съгласява се той. — Но тя беше Красавицата, а аз звярът, тя бе принцесата, а аз жабата… — започва отново да ме залива с думи той.

— Доколкото си спомням принцесата целува жабока.

— Това става само в приказките, а не в реалния живот. — Забива вилицата си като копие в моя недоизяден картоф и потъва в мълчание. Двамата гледаме през прозореца как момичето се отдалечава по улицата и изчезва в тълпата.

Оставам до късно в офиса, за да свърша недовършената си работа, сетне минавам през библиотеката, за да взема филма на път за вкъщи. Влизам в апартамента, хвърлям чантата си в коридора и отивам в кухнята, където намирам Фиона, забила нос в лаптопа, обвита, както обикновено, в цигарен дим, докато радиото гърми. Как успява да мисли в този шум!

— Боже, тук е толкова задимено — отивам да отворя прозореца.

— Така ли? Не съм забелязала — отвръща тя и отлепя очи от екрана. — Цял ден се опитвах да напиша колонката, но просто нищо не излезе. — Пуфти високо и дърпа от цигарата.

— За какво пишеш?

— За педикюр с пирани — отвръща и издухва истински облак дим.

Гледам я неразбиращо.

— Добре де, не са точно пирани, но като потопиш краката си в басейн, пълен с тези малки рибки, те ще изгризат мъртвата кожа — обяснява ми тя.

— Звучи болезнено! — потръпвам, вземам чайника и започвам да правя чай.

— Това е много модерно в Япония. Накрая краката ти ставали съвсем меки.

— Но ако са много гладни и изядат пръста ти или нещо друго? Помниш оня филм за Джеймс Бонд? В деня на подаръците28?

Двете се споглеждаме, спомняйки си сцената от „Умри веднъж, живей два пъти“, където Блофилд хвърли парче месо на своите пирани и само след секунди от него остана само кост.

— Както и да е, я кажи как мина срещата ти снощи? — пита тя, сменяйки темата. — Умирах от любопитство тази сутрин, но ти вече бе излязла, когато будилникът ми звъня.

Казва го така, сякаш се случва за първи път, а не всеки ден.

— Мина добре — усмихвам се щастливо, вадейки мляко от хладилника.

— И кога ще се видите отново? — пита възбудено тя.

— Утре — отговарям, чувствайки нетърпение. Себ вече ми е изпратил повече от половин дузина съобщения, съдържащи намеци за флирт, за това как очаква втората ни среща и аз нямам търпение.

— Боже, Тес, това е страхотно! — кима доволно Фиона и добавя: — Има ли приятели?

Поглеждам я изненадано.

— Какво стана с Хенри Осми?

— Не се обади повече — опитва се да изглежда безгрижна, но обидата в гласа й е очевидна.

— Минали са само няколко дни, може да се обади — окуражавам я аз, подавайки й чаша чай.

— Не мисля. Пипа ме осведоми, че излизал само с кльощави момичета. Последното му гадже била номер нула — добавя печално и отпива от чая.

Не мислех, че е възможно да мразя и да не харесвам Пипа повече от това, но сега, като гледам изражението на Фиона, разбирам, че е възможно.

— И също така е била най-много метър и петдесет — добавям аз ехидно. — Той беше дребосък.

— Не и в леглото — въздъхва Фиона, оставя чашата с чай и посяга към друга купа, пълна наполовина е храна, която стои до компютъра й. Когато е отчаяна, тя винаги посяга към храната, за да потърси утеха. Макар че в този случай не съм сигурна колко утеха ще й донесе.

— Какво ядеш? — питам, сменяйки бързо темата за размера „знаете на какво“ на Хенри Осми и се опитвам да отгатна странно изглеждащия буламач.

— Алабаш със сини сливи — част от диетата с дъгата — обяснява с пълна уста тя. — Днес е син ден, не помниш ли? Искаш ли да опиташ? Остана още много!

— О… не, благодаря. Все още съм сита от обяд. — Бързам да се отдалеча от заплашително изглеждащата лилава храна. — Просто ще си легна и ще гледам филма, който взех.

— Какво си взела? — пита Фиона, изпълнена е ентусиазъм. — Да не е новият на Джони Деп, за който умираше?

— Всъщност не точно — чувствам се доста неудобно. — Мисля да гледам нещо различно от обикновено. — Кой знае защо и по какво причина не искам да призная истината на Фиона.

— Но ти обичаш Джони Деп!

— Да, но той не може да присъства във всеки филм, който гледам! — виждам, че ме гледа със съмнение и подозрение. — Както и да е, искаш ли да гледаш с мен?

— Да, защо не — съгласява се и става. — Може би точно от това имам нужда — един хубав филм, за да изляза от тази дупка. — Тя взема купата е лилавата храна и чашата с чай и ме следва в спалнята, настанява се в ъгъла, а аз пъхам диска в плейъра.

Вземам Флий, сядам на леглото и се облягам, докато звучат първите акорди. О, щях да забравя. Вземам бележник и молив от масичката до леглото, за да си водя бележки.

— Какво ще правиш? — пита ме Фиона.

— Ами… нищо особено, ще си драскам — отвръщам безгрижно.

— Мислех, че искаш да гледаш този филм.

— Нали ме познаваш, обичам да си драскам, докато гледам. — Преструвам се, че рисувам нещо в бележника.

— Нима? — Фиона ме гледа втренчено за миг, сякаш не е напълно сигурна какво да ме прави, после се обръща към телевизора.

Започвам да се успокоявам. Чувствам се малко виновна. Не ми харесва да се преструвам пред нея, но не мога да й кажа истината, нали? Откъде въобще да започна, ако се опитам? И кой ще ми повярва?

Облегната удобно на възглавниците, гледам екрана. Той е абсолютно черен, сетне се появява текстът: „Имало едно време в една далечна галактика…“ И първите акорди от музиката, която никой на света не може да сбърка.

— Я, чакай малко! Та това е „Междузвездни войни“ — надава Фиона вик, пълен с удивление.

— Всъщност заглавието е „Епизод четири: Нова надежда“ — поправям я, без да се замисля.

Тя ме гледа втрещено.

— Тес, ти си взела този филм нарочно?

— Предполага се, че е класика — оправдавам се, докато космическите кораби прелетяват през екрана и изстрелват огън.

Фиона ме гледа сащисана, поразена, сигурна, че съм откачила напълно.

— Чакай, чакай, това същата жена ли е, която ще гледа филм, само ако Джони Деп играе в него?

— Не мисля, че има нещо ненормално в това да разширим кръгозора си — опитвам да се аргументирам аз.

Тя ме гледа с отворена уста, сякаш не може да повярва на онова, което чува, после става:

— Достатъчно, но в този случай смятам да те оставя да разширяваш хоризонта си сама, а аз ще отида навън. — И като излиза от стаята ми праща усмивка. — Забавлявай се!

И си отива, оставяйки ме с Флий и тъпия филм. Поправка: класика, напомням си. И което е по-важното — това е любимият филм на Себ, забрави ли?

Отпивам глътка чай и се съсредоточавам върху екрана. Макар че след няколко минути чувствам как клепачите ми се затварят. Всъщност съм толкова изморена, че бих могла да си легна рано. Онова, което ще ми дойде най-добре би било една хубава гореща вана, пълна с мехурчета от шампоана, който дядо ми подари за Коледа… бих могла да си сложа и маската от водорасли, която Фиона ми даде…

По дяволите! Какво става? Някаква експлозия!

Да, събуждат ме гърмежи, идващи от екрана и осъзнавам, че съм задрямала. О, по дяволите, ще трябва да върна назад… Вземам дистанционното и връщам лентата. Ако гледам с тази скорост, никога няма да си легна.

Стигам почти до началото, отново пускам и започвам да гледам. Така. Много кораби… момиче със смешна прическа… странен малък робот… някакъв мъж облечен е костюм като Йети… Боже, ама и това ако не е странно облекло! Мислиш си, че ще бъдат поне малко по-реалистични… Ох, отново се стреля… сега пък нова битка в космоса…

Прозявам се. Може да е класика, но сюжетът е доста глупав. Дано скоро да свърши. Взимам кутията и търся времетраенето. Не, не може да бъде! Повече от два часа! За миг се изкушавам да превъртя напред, когато проверявам колко е часът на телефона си и виждам съобщението на Себ за кино утре вечер. Да, неочаквано се сещам защо правя това. Защо гледам този филм.

Защото обичам Себ. И защото ми е даден втори шанс, който не бива да пропускам. Тази магия е станала поради някаква причина. Себ и аз сме родени един за друг, иначе защо ще се случи това удивително, магическо, вълшебно повторение на съдбата? Защо се срещнахме отново? Не, този път няма да пропилея възможността. Толкова много хора харесват този филм, не само Себ. Значи нещо с мен не е в ред.

А сега имам възможност да го поправя. Каква късметлийка съм, нали?

Със свръхчовешки усилия връщам погледа си съм екрана. Щом Себ харесва този филм, значи мога да се науча и аз да го харесвам! Гледам как двама мъже започват да се дуелират със светещи мечове, като оня, който имам на тавана. О, боже! Та този филм е ужасен! Дори по-зле, отколкото си мислех! Какво ще правя? Какво, по дяволите, ще говоря?