Да започнем отначало

1.

Какво мислиш?

Седя на бюрото, подпирам брадичката си с ръка и се взирам мрачно в екрана на монитора. Оттам ме гледа Фейсбук.

Поправка: надсмива ми се, като навира в очите ми великолепния любовен живот на другите.

Преглеждам какво пишат моите приятелки:

Емили отива на меден месец? Дори не знаех, че се е омъжила!

Вниманието ми привлича един имейл, който чака във входящата кутия. Той е от шефа ми — сър Ричард, който ми напомня за визата, необходима за предстоящото му пътуване до Индия след празниците.

По дяволите! Бях забравила за нея.

„Всичко е задвижено“ — пиша бързо и пращам безгрижния отговор.

Часът е три следобед в навечерието на Нова година и докато повечето хора си лежат вкъщи на дивана, гледат повторения на програмите по телевизията и довършват остатъците от овчарския пай с кайма, или са на хиляди километри далеч оттук на плажа в Гоа и се наслаждават на слънце през зимата, аз съм заседнала в една офис сграда в югозападен Лондон.

Офисът е на „Блексток & Уайт“ — търговци на алкохол, известни със своето уиски и други маркови високоградусни напитки, където работя като личен асистент на сър Ричард Блексток. Личен асистент — накратко ЛА. Звучи доста ефектно, особено ако изглеждах като излязла от „Mad Men“1 или ако бях страхотно ефективна, но всъщност не съм най-добрият ЛА на света. Ако трябва да кажа самата истина, всъщност съм доста посредствена. Но вината не е моя. Преди около година работих тук временно, когато ЛА напусна и излезе по майчинство, а сър Ричард ми предложи нейната работа.

От самото начало му казах, че не съм подходяща за личен асистент. Не съм съвсем сигурна кой е подходящ, но съм напълно убедена, че това не е човек, който чука по клавиатурата с два пръста, има „система за съхранение“, която се състои в пъхане на всичко в чекмеджето и забравяне за него, и не може да запомни дали в края на писмото се пише „Искрено ваш“ или „С уважение“.

Но сър Ричард изтри всички мои тревоги и притеснения с една от своите добродушни усмивки. Над петдесет години, с вкус към кафяви костюми, които лъщят от носене, и прическа, с която безрезултатно опитва да скрие оплешивяването си, той е най-милият шеф, който съм имала. Което е причина да се срамувам толкова много, защото си спомням, че на едно листче записах да не забравя за визата и го залепих на монитора си, който е покрит целият с подобни бележки.

Гледам втренчено розовите и жълтите листчета за напомняне и чувствам зараждането на тревога. Със сигурност трябва да започна да разчиствам някои от тях, в противен случай скоро няма да мога да виждам екрана.

Нито Фейсбук.

Забелязвам албум на приятел, озаглавен „Рай“, и започвам безцелно да прескачам през снимките: ето една на залез… поглед към безкраен басейн… неговата и на пиленцето му татуировки… той, с ръце, обвити около нея, загледан влюбено в очите й…

Въздишам дълбоко. Ако досега се чувствах депресирана, сега направо съм изравнена със земята. На фона на гаджета, които дават подаръци, перфектни съпрузи и романтични ваканции, моят любовен живот, или по-точно — липсата на такъв, е в отчайващ контраст. Знам, знам, че имам късмет в много други неща. Добре де, може да нямам зашеметяваща кариера, но имам работа. Имам покрив над главата си (всъщност, технически погледнато покривът е на съквартирантката ми Фиона, тъй като апартаментът е неин, а аз съм под наем в свободната стая), и както мама винаги гордо подчертава: „Ти имаш отлично здраве, Тес“.

Е, щеше да е по-хубаво, освен здраве, да имам и едно обожаващо ме гадже.

Зарязвам чуждия албум и поглеждам разяждащия въпрос до снимката ми в профила: „Какво мислиш?“. Чувствам в стомаха си познато свиване като топка. Опитвах се да го игнорирам, но е невъзможно.

В главата ми се върти само една дума: Себ.

Да си призная, той въобще не излиза от ума ми. Там е от мига, в който се събудя сутринта, до момента, в който легна да спя. И така, откакто се разделихме преди два месеца. За да бъда по-точна — два месеца, една седмица и три дни.

Дааа, продължавам да ги броя.

Два месеца, една седмица и три дни, откакто проведохме „онзи разговор“. Наричам го разговор, но тази дума означава комуникация между двама души. А фактът е, че всъщност тогава говори главно той, като каза, че ме обичал, но не бил влюбен в мен, докато се опитваше да не ме гледа в очите, вперил поглед в маратонките си, а аз седях срещу него на дивана и се борех да преглътна сълзите, за да не му дам възможност да види, че сърцето ми е разбито.

Бяхме заедно почти година и аз наистина, ама наистина го обичах. Обичах факта, че е американец и е толкова различен от мен, с непознатите културни препратки, пристрастеността към кафето със соево мляко и навика да произнася грешно станциите на метрото — веднъж нарече „Лестър скуеър“ „Ла-ес-тър скуеър“. Харесваше ми, че беше умен и успешен, че имаше широки рамене, в които можех да се сгуша, в онова, което бях кръстила „моето скрито местенце“. Дори обичах ужасното му свирене на китара — „Wanderwall“2 бе любимото му парче, а това че не помнеше и половината от акордите беше по-скоро мило и възхитително.

И разбира се, обичах секса с него. При този спомен чувствам познато стягане в слабините. Наистина ми харесваше да правя секс с него.

Някои хора започват да се обичат постепенно. Първоначално са само приятели. Но със Себ стана моментално. Той бе Единственият. В мига, в който излязохме на първата ни среща, когато бях толкова нервна, че разлях чашата червено вино в скута му, знаех, че съм загубена. Нямаше смисъл да се съпротивлявам. Щях да се влюбя в него и не можех да направя нищо.

Онова, което не знаех, бе колко лошо щях да се разочаровам.

След този „разговор“, който всъщност не бе никакъв разговор, не съм го нито чула, нито видяла, освен едно странно съобщение по мобилния с текст „Искам просто да ти кажа здравей!“ и една картичка по електронната поща, с която ми пожелаваше „Весела Коледа!“. Но аз обвинявам единствено себе си. Въпреки че той така и не го каза никога, дълбоко в себе си знам, че вината за раздялата ни бе моя. Аз съм причината да не се получи и не мога да престана да мисля, че ако бях направила някои неща по друг начин, все още щяхме да бъдем заедно…

Чувствайки как сълзите напират в очите ми, мигам бързо, за да ги прогоня. Няма смисъл да се връщам и да мисля отново и отново за това. Човек не може да изрепетира една връзка, така че втория път да я изиграе правилно. Себ и аз сме разделени и трябва да го забравя, да забравя всичко за него и да продължа напред.

— Ей, тук е като в някакъв призрачен град!

Вдигам стреснато очи от екрана на монитора, за да видя една висока фигура, облечена в неоново зелено яке и шлем на велосипедист да крачи право към мен през фоайето.

Той бърка в пощенската чанта, преметната през гърдите му, и вади един пакет, а след като се оглежда и вижда, че на рецепцията няма никого, тръгва по коридора към мен.

— Къде са всички? — пита непознатият със силен ирландски акцент, оглеждайки офиса и празните бюра, осеяни с остатъци от коледна украса.

— Някои се сгодяват… други са на меден месец в Бали… правят си татуировки, заедно с кокошчицата…

Той се мръщи объркано.

— Кокошка с татуировка?

— Извинете, не ми обръщайте внимание. — Спирам въпросите му с махване на ръката и се насилвам да се усмихна, докато вземам пакета от него. — Благодаря…?

— Фъргюс — подсказва спонтанно той.

— О, да… Фъргюс — кимам.

Това е един от нашите куриери с велосипед. Виждала съм го да се мотае из рецепцията, да влиза и да излиза, но никога не съм говорила с него, освен в редките случаи, когато секретарката Ким тичаше до тоалетната и аз трябваше да се разпиша за няколко спешни доставки вместо нея. Обикновено ползвахме услугите на фирма, изпълняваща доставките с мотоциклети или микробуси, но преди шест месеца сър Ричард — генералният директор, премина на страната на „зелените“ (в смисъл залитна по природосъобразен начин на живот с цел опазване на околната среда) и изпрати едно мемо, в което нареди да използваме „силата на педалите, а не на петрола“. Оттогава започнахме да ползваме услугите на куриери с велосипеди.

— Великолепно — отвръща бодро Фъргюс. — Току-що едва не се сбих с един чекиджия в порше, който не можеше да види дори задника си в огледалото, но освен това… — Сваляйки каската, той прокарва ръка в ръкавица през заплетени кичури черна коса. За пръв път виждам лицето му и осъзнавам, че всъщност е много хубав. — А ти как се казваш? — Повдига вежди и поглежда малката картичка с името на бюрото ми. — А, Тес Конъли, значи. — Вдига очи и ме ослепява с усмивка на съблазнител.

— О, боже! — мърморя под носа си и започвам да местя разни документи по бюрото. Виждала съм го как флиртува с всички момичета във фирмата и нямам никакво намерение да се поддавам на чара му. — Заета съм.

— Да, виждам — кима той, оглеждайки присмехулно абсолютно празния офис.

— Всъщност не съм спряла да работя цял следобед — отговарям надуто и надменно.

Което си е очевидна лъжа. Работа няма. Никой не работи. Между Коледа и Нова година не се случва нищо и повечето хора използват тези дни за ваканция, особено ако смятат да направят малко вътрешен ремонт или освежаване на горния етаж. Единствено аз пожелах да идвам доброволно на работа, защото се надявах това да ме разсее, да държи ума ми зает с други мисли и да мога да свърша нещо полезно, освен да седя на дивана с Фиона, да гледам телевизия и да бъркам в огромната тенекиена кутия със сладкиши, която баба й и дядо й изпратиха.

Но не искам този дързък куриер с велосипед да знае това, затова вдигам лист хартия и се преструвам, че го чета.

— Ето на, това е много важен факс от наш клиент в Бразилия.

Виждате ли, поне мога да изглеждам като суперзаета лична асистентка.

— Какво означава дупета, бедра и захар? — пита той, докато наднича и чете през рамото ми.

— Какво? — поглеждам към „важния факс“ и виждам, че всъщност е листовка с програмата на класовете по аеробика, на които мисля да се запиша. Основната дума е „мисля“. Мисля да направя нещо ново за новата година, при това е точно зад ъгъла, на една крачка разстояние — убедена съм, че ще бъде добро начинание. — О, ами… това е нов вид бразилски ром — оплитам се в лъжите аз.

— Стига бе — хили се Фъргюс, а яркозелените му очи святкат от удивление. — Ти сериозно ли говориш?

— Да, нали ги знаеш какви са бразилците? — продължавам да лъжа, докато кръстосвам пръстите си под бюрото (тогава лъжата не се брои). — Всички са луди на тема „тяло“, да изглеждат като Жизел…

— Виж ти, значи всеки ден научаваш нещо ново, а?

— Ъхъ… да — кимам, но избягвам погледа му.

— Представям си само как ще си го поръчам в кръчмата: искам едно голямо „Дупе, бедра и захар“. — Той се смее от сърце и клати глава. — Чакай само да разкажа на момчетата в Дъблин за този нов ром!

О, дяволите ме взели и мен, и голямата ми уста!

— Значи ще си ходиш в Дъблин? — питам, опитвайки се да сменя темата на разговор от бразилските супермодели и измислените от мен напитки.

— Не, тази година няма — отвръща той, докато търка леко наболата си брада. — Реших да прекарам една спокойна Коледа и Нова година тук.

— Спокойна? В Лондон? — Понеже идвам от провинцията, не мога да опиша Лондон като спокоен град.

— Имам седем сестри, единайсет племеннички и два племенника — обяснява Фъргюс. — Представи си какво става в стаята. Всички крещят и викат през главите на другите. Повярвай ми, в сравнение с това, навсякъде другаде е спокойно.

При тези думи завърта очите си така изразително, че не мога да не се усмихна на нещастното му изражение.

— А ти? Как е при теб? Голямо семейство и куп роднини?

— Не — клатя глава. — Родителите ми отлетяха за Австралия, за да навестят брат ми, който тази година реши да обикаля света, така че прекарах Коледа с дядо. — Решението ми от преди малко да не се поддавам на чара на Фъргюс е изчезнало и не мога да не споделя него.

— Значи и ти си прекарала спокоен празник?

Мисля си за дядо Конъли. Има много думи, които бих могла да използвам, за да го определя, но спокоен не е една от тях.

— Не съвсем — усмихвам се унило, докато мисълта ми се връща към сцената: аз и половин дузина дядови приятели над осемдесет години, скупчени около разтегателната маса в неговата стая в пансиона, хапващи пай с кайма и наслаждаващи се на няколко бутилки уиски „Блексток & Уайт“ които донесох със себе си, докато той ни забавлява с репертоара си от ужасни стари вицове.

— Моят дядо е на деветдесет и две и винаги се опитва да ме преметне — усмихва се той. — А аз си мислех, че като остарее, ще седи на люлеещия се стол и ще ме черпи с карамелени бонбони „Вертер“.

— Да, знам ги! — смея се, въпреки лошото си настроение. Свежият му хумор е заразителен.

— Е, къде е купонът тази вечер?

Спирам да се смея и го гледам неразбиращо.

— Какъв купон?

— Как какъв? Новогодишният?

— О, да, разбира се — цял ден се опитвах да забравя за това. Нова година не е най-прекрасната дата в календара на някой, който се опитва да лекува разбитото си сърце. — Ще ходя на парти със съквартирантката си.

— Браво! — той кой знае защо е ентусиазиран. — И къде е това парти?

Е, тук се запънах. Колебая се. Фиона се готви за него от седмици, но аз не й обръщах много внимание. Да си призная, тайно се надявах, че ако го игнорирам, просто ще мине и замине. Както направих със сметките и онези два килограма, които сложих върху себе си по Коледа.

— Ами… всъщност не съм съвсем сигурна…

За щастие съм прекъсната от силния звън на радиотелефона му, и гласът на контрольора го инструктира да поеме друга поръчка.

— Окей, разбрах, хващам пътя — той ми се усмихва извинително. — Е, приятна вечер!…

— Да, на теб също! — кимам, докато го гледам как закопчава шлема си и се бори с непокорните черни кичури, които определено не искат да се подчинят. — До скоро.

— Ще се видим догодина — смигва ми весело той и като се обръща, излиза бързо от офиса.

Гледам как неоновата фигура изчезва през рецепцията, сетне се връщам към своя компютър и Фейсбук.

И неочаквано замръзвам.

На екрана се мъдри снимка на Себ. От някакво парти.

Стомахът ми се преобръща. Гледам, без да мигам, като заек, заслепен от фаровете на кола на магистралата.

О, господи! Докато се бях търкаляла на дивана, заобиколена от мокри кърпички и празни опаковки от шоколадови дражета „Малтесърс“, обута в развлечения си стар клин, без грим и изпаднала в такава депресия, че дори сериите на „ИйстЕндърс“3 ми изглеждаха забавни и весели в сравнение с моето настроение, Себ се бе забавлявал. Без мен.

Мозъкът ми моментално изпада в безтегловност. Къде е? Чие е това парти? Сам ли е отишъл? Среща ли се с някоя? Има ли и други снимки?

Гледам за миг физиономията му, докато се самоизтезавам с всевъзможни предположения, преди отново да се стегна и да дойда на себе си.

Господи, та това е смешно! Трябва да го забравя.

Без да искам, натискам импулсивно „изтрий“. Изскача съобщение: „Сигурни ли сте, че искате да изтриете Себастиан Филдинг от своите приятели?“ И преди да успея да променя решението си, натискам потвърждение и снимката му изчезва.

Край. Няма го. Лесно и просто. Ей така. Няма го.

Гледам няколко секунди в пространството, където обикновено стои той, сетне се връщам към работата си и махам една залепена розова бележка за напомняне.

Ех, ако беше така лесно да изтрия и него от сърцето си!