24.

До понеделник съм успяла да се излекувам дотолкова, че да мога да се завлека на работа. Съвсем за кратко обмислях идеята да се обадя, че съм болна, но не искам да оставям сър Ричард сам, освен това просто няма да издържа още фантастични филми. Стомахът ми не ги понася. Ако лютата телешка пържола в Мала почти не ме уби, пълната колекция на Себ направо щеше да ме довърши (точно както той се закани).

Принудителното ми залежаване все пак си има и добра страна: не само че станахме по-близки, отколкото преди, но и свалих двата килограма, които бях качила по Коледа. Седя на бюрото си и пия пептобисмол (за съжаление трябваше да пропусна обичайното си тройно кафе лате тази сутрин заради този розов сироп.) Може да предложа преживяването си на Фиона като алтернатива на модните й маниашки диети.

Един образ изплува във въображението ми — как Фиона поглъща сурово чили (тя никога не прави нещата наполовина — ако ще е гарга, рошава да е!), последван от картината на нашата обща баня, която през следващата седмица ще бъде недостъпна за мен.

Замислям се втори път и решавам, че идеята ми не е особено удачна…

Фокусирам се върху документите на бюрото и започвам с купчината фактури. Трябва да уредя подготовката на партито в чест на оттеглянето на сър Ричард, което ще се проведе в някакъв частен клуб в Мейфеър другия месец. Другия месец! При тази мисъл ме сграбчват железните клещи на тревогата. Опитвах се да не мисля, че сър Ричард ще ни напусне, да прогоня мисълта като някакво неясно събитие, което ще се случи в някакво далечно бъдеще. Но не мога да се преструвам вечно. Това наистина ще стане и трябва да помисля сериозно.

Добре, ето какво знам досега:

1. Вече няколко кандидати са интервюирани за неговото място.

2. Ако слуховете се окажат верни, за огромно неудоволствие на всички, една от тях е Уенди (когато тя отиде на интервю пред Борда, в целия офис се чу недоволна въздишка.)

3. Досега обаче няма никакви намеци за това кой ще го замести.

4. Но аз знам, че който и да е, ще трябва да кандидатствам отново за работата си, тъй като договорът ми е само временен.

При тази перспектива стомахът ми се свива на топка. Сър Ричард каза, че ми е написал прекрасна препоръка, но кого заблуждавам? Никога няма да ме изберат за личен асистент на годината. Всъщност, мисля че е безсмислено да кандидатствам отново. Дори ако по някаква случайност получа работата, новият шеф никога няма да бъде като сър Ричард. В най-лошия случай може да е Уенди, напомням си с ужас. Което моментално ме оставя… къде? Без работа. На социални помощи? Секретарка на шеф, който ме мрази?

Въздишам и си отбелязвам да звънна на няколко агенции още днес следобед. Може би ще успея да си намеря някаква друга работа. Такава, която изисква човек, който може да пише само с два пръста, да прави таблици на Ексел с прекалено много квадратчета, които се разпадат без причина и да имитира успешно автоматичен телефонен секретар.

Точно. Сигурна съм, че за мен има в изобилие подходяща работа.

Събирайки купчината документи, които се нуждаят се от подписа на сър Ричард, тръгвам към неговия офис. Вратата е леко открехната и когато надничам през процепа, виждам, че го няма. Вероятно прави онова, което той сам нарича „да се разтъпча“. Политиката на сър Ричард е да бъде приятел с целия персонал и в понеделник след почивните дни прави обиколка, като спира при всеки и го пита как е. Като главен директор той наистина е един на милион.

Добре де, няма значение. Просто ще му оставя бележка, решавам, и влизам в офиса. Отивам до бюрото му и тъкмо оставям документите до лаптопа, когато той влиза.

— Добро утро, сър Ри…

Спирам на средата на думата, тъй като той скача като тигър и се хвърля върху бюрото си, затваряйки капака на лаптопа с тялото си.

— О, Тес, добро утро! — пъшка, опитвайки се да изглежда безгрижен, докато почти лежи върху бюрото си.

Толкова съм стресната, че го гледам за миг като онемяла, преди да се съвзема.

— Всичко… наред ли е?

— Да, да, чудесно — кима той, докато приглажда косата си и нагласява очилата.

Чакам го да се премести. Но той не го прави. Остава да лежи, подпирайки главата си с ръка като някоя манекенка в поза, рекламираща бикини.

— А ти? — пита ме, сякаш всичко е напълно нормално.

— Аз… да, и аз — отговарям несигурно. Поведението му е повече от странно, дори за него. С крайчеца на окото си забелязвам, че върху бюрото му стои една от онези малки камери. Какво, по дяволите, е замислил?

— Ами, ако не ти трябвам за нещо… — казва той и аз неочаквано се сещам за документите.

— О, да, извинете. Трябва ми вашия подпис върху тези — соча купчината фактури и формуляри. — Мога да ги оставя тук…

— А аз ще ги подпиша и ще ти ги върна — довършва той, без да помръдва.

— Добре, чудесно — усмихвам му се и го оставям да лежи върху бюрото си.

Какво, за бога, става тук?

Все още мисля за това, когато се връщам на бюрото си и откривам, че телефонът звъни. Вдигам.

— Ало, „Блексток& Уайт“, личният асистент на сър Ричард слуша.

— Ах ти, развратна мръснице!

Обажда се Фиона.

— Къде се губиш два дни? Побърках се от тревога. — Уау наистина е ядосана. — Бях на косъм да алармирам в полицията и бърза помощ да те издирват.

— Съжалявам, трябваше да се обадя — усмихвам се, навивам телефонния кабел около ръката си и сядам на стола.

— Обаче беше толкова заета да правиш любов, че забрави — довършва тя и чувам как дърпа шумно от цигарата.

— Нещо такова — чувствам, че се изчервявам. — А ти как си? Как е Талула? — прехвърлям въпросите нарочно към нея, преди да започне да ме разпитва.

В същия миг чувам лаене, сякаш животното е разбрало, че говорим за него и се обажда.

— А, ето я, идва. Тази вечер ще я водя на курс за обучение в подчинение — отговаря Фиона, но гласът й звучи недоволно. — Е, нещата при теб и Себ май наистина се разгорещяват? — тя отново се връща на темата.

— Да… така мисля — отвръщам и посягам към шишето със сироп. „Разгорещяват“ е доста образно казано, като помисля за вътрешностите си. Отпивам от шишенцето.

— Добре де, ако един мъж иска да прекараш целия уикенд с него, значи наистина е сериозен — аргументира се тя.

Кимам мълчаливо, но имам известно съмнение. Не защото смятам, че Себ не е сериозен. Той ме покани на сватба, нали? Но дали да ме остави цялата неделя сама, да гледам „Междузвездни войни“, докато той се забавлява в гимнастическия салон, е едно и също с прекрасното изживяване, ако сме заедно? В този момент сър Ричард излиза от офиса си и тръгва към мен.

— Задръж за минутка — прошепвам в слушалката и я покривам с ръка.

— Заповядай, Тес. Всичко е подписано. — Той оставя документите.

— О, благодаря!

— Какво стана? — пита Фиона, докато той се отдалечава.

— Беше сър Ричард, шефът ми — свалям ръка от слушалката. — Влязох преди малко в офиса му и го помолих да подпише сметките за прощалното му парти по случай пенсионирането…

— Аха…

Мога да кажа, че тя вече е загубила интерес. Всяка дума поотделно — като офис, фактура или пенсия са достатъчни да я приспят, а събрани в едно изречение сигурно ще я докарат до кома.

— … и освен това е много странен.

Фиона моментално се събужда.

— Странен? Как така?

В днешно време, ако някой се държи странно, е интересно.

Правя пауза и се оглеждам подозрително, за да съм сигурна, че никой не ме подслушва. Само Ким е наблизо, но както обикновено е потънала в своите „Пропуснати връзки“. Снишавам се още повече зад компютъра си.

— Нали знаеш, че се развежда — шептя в слушалката.

— Така ли? Откъде да знам? — пита отнесено тя.

Всъщност въпросът й е напълно логичен, защото аз не нося клюки и проблеми от работата си вкъщи, така че може и да не съм го споменала. Мотото ми винаги е било: „Онова, което става в офиса, си остава в офиса“.

— Както и да е, преди малко бях в неговия кабинет и, когато ме видя, той се хвърли като пантера и затвори лаптопа си, при това изглеждаше много тайнствен. Сякаш прави нещо незаконно или тайно.

— Добре де, може да е гледал нещо — отвръща Фиона, сякаш всичко е ясно.

— Какво? — изненадвам се, сетне снижавам още повече гласа си. — Какво ще гледа?

— Например порно по интернет — отговаря категорично и без да се колебае тя.

Въздишам с ужас.

— Глупости! Не и сър Ричард!

— Разведен, самотен… — продължава Фиона.

В този момент се чува звън към пощата на сър Ричард, към която и аз съм свързана. Съобщението е от „незатворен уебсайт“ и гласи, че „плащането за абонамент с кредитна карта е направено и сега имате пълен достъп като член, включващ всички видео и уебкамери“.

Застивам от изненада. О, боже мой! Фиона май ще се окаже права!

— Повярвай ми, имахме статия по този въпрос в „Сетърдей Спийкс“, една от онези истински истории в живота…

Но аз повече не я слушам. Опитвам се да си представя сър Ричард…

И натискам спирачките. Не! Спри, Тес! Изтрий този образ от ума си още тази минута. Стягам се и се мъча да събера ума си. В края на краищата съм зрял човек. Няма нищо укорително в това един възрастен мъж да използва подобни… ъъъ… онлайн източници. Имам предвид, че е нормално. Всеки има нужди. Дори сър Ричард…

О, боже, правя го отново. Тес, спри се!

— Фиона, трябва да работя — казвам рязко.

Напълно убедена, че той е човек, обсебен от порно по интернет, тя ме прекъсва.

— Добре, не се тревожи, до скоро.

— Чао, бай.

— Бай.

Оставям телефона, гледам имейла около секунда, докато гриза нокътя си, сетне е кликване на мишката го изтривам.



През останалата част от сутринта работя и се опитвам да прогоня всички мисли за сър Ричард от главата си. Както вече казах, той е зрял човек — какво ще прави си е негова работа. Но все пак се опитвам да го избягвам, а когато ми трябва неговия подпис върху някое писмо, моментално си спомням написаното в имейла за „камери на живо“ и вместо да отида в офиса му го подписвам сама. Не искам да прекъсна каквото и да е, нали?

Така че, когато настава обедната почивка, се успокоявам и вече мога да отида в кафенето отсреща, за да се видя с Фъргюс. Той е оставил съобщение на Ким, че трябва спешно да ме види.

— Какво има? — питам, след като се промъквам между масите и сядам срещу него. Изглежда така, сякаш не се е бръснал цяла седмица, докато гъстата му черна коса стърчи във всички посоки.

— Два дни, двайсет и три часа и осем минути — отвръща безизразно той.

— Моля? — поглеждам го и нищо не разбирам. Знам, че закъснях малко, тъй като трябваше да пратя бързо един факс, но не чак толкова много.

— И все още чакам.

— Съжалявам, Фъргюс, не те разбирам.

— „Пропуснати връзки“ — въздиша той, сякаш всичко е очевидно и ясно.

Неочаквано проумявам.

— Това ли било толкова спешно?

Той ме гледа, сякаш иска да каже „Как можеш да ми задаваш този въпрос?!“

— Тя не ми отговори!

— Все още! — добавям също толкова твърдо.

Една сервитьорка се появява и поставя голям печен картоф пред него, покрит е кисела сметана, сирене и черен боб.

— Да ви донеса ли нещо? — пита, обръщайки се към мен.

— Просто един обикновен картоф без нищо, благодаря — отвръщам, гледайки със завист към чинията на Фъргюс. Не мога да си позволя нищо друго. Не бива да рискувам. Не и след Мала.

— Няма да се обади, просто знам — продължава той, след като сервитьорката изчезва. Поглежда смартфона си, който лежи мълчаливо на масата между нас. — Това беше глупава идея. Аз съм идиот!

— Най-вероятно не е прочела съобщението ти — споря с него. — Откъде можеш да си сигурен, че чете „Пропуснати връзки“?

— Хм! — той не изглежда убеден и отваря уста да каже нещо, сетне изглежда променя решението си. — А ти, какво прави тази седмица? Нещо забавно? — пита и започва да рови в картофа си.

Прелиствам дневника в ума си. Миналата седмица се записах на фитнес курсове е натоварване и тази вечер ще отида за пръв път. По-рано се притеснявах, че няма да мога заради стомаха, но сега се чувствам достатъчно добре. Но не съм съвсем сигурна, че мога да го нарека нещо забавно. После се сещам за сватбата, на която Себ ме покани, но тя е чак другата седмица, и освен това не знам толкова много за мъжете, че да предположа дали Фъргюс смята подобно събитие за забавно.

— Себ утре вечер ще ме води на концерт — казвам. — Успял е да купи два билета за една от любимите му банди и ми изпрати съобщение.

— О, да, забравих, че някои от нас имат любовен живот — вмята тъжно Фъргюс.

Което ми напомня… Вадя молив от чантата си и драскам върху ръката си.

— Какво пишеш? — пита той, опитвайки се да разчете драсканиците.

— Слушалки за уши — казвам и обръщам ръката си, за да му покажа.

— Толкова ли съм досаден? — цупи се Фъргюс.

— Не, глупаче, те са за концерта.

— Ще носиш слушалки на концерта? — той ме гледа учудено. — Извинявай, ако нещо не съм разбрал, но човек не ходи ли на концерт, за да слуша музиката?

Бузите ми порозовяват.

— Да, но тази музика не е моята.

— Кои ще свирят?

— Някаква независима група, която въобще не съм чувала — мръщя нос.

— Не харесваш ли независимата музика?

Оглеждам Фъргюс с износената му тениска „Рамонес“ и се чувствам леко засегната.

— Не. Опасявам се, че вкусът ми е доста по-лош.

— Колко по-лош? — хили се той.

— Много.

— Какво ще кажеш за „Ноланс“, например?

Избухвам в смях.

— Какво съм казал? — пита със сериозно лице той. — Те са най-успешната ирландска банда, не може да не знаеш.

Спирам да се смея и го гледам сериозно. Той сигурно се шегува, нали?

— „В настроение съм да танцувам“ беше хит номер едно.

Така ли? Гледам го изненадано. Боже, май не се шегува, всъщност изглежда ужасно сериозен.

— В Япония — добавя тържествено.

— О, в Япония, това е удивително — запалвам се и аз. Надявам се, че не съм го обидила. Вероятно е много горд е тях, защото са ирландци. Всъщност, те може би са национално богатство, както е Кралицата за британците.

— Знам — кима той. — Но песента е супер, нали?

— Супер — съгласявам се, — наистина хваща.

— И хармонична, мелодична… — Клати глава и добавя тихо. — Респектираща.

— Респектираща — кимам, съгласявам се и се опитвам да изглеждам достатъчно уважителна.

Той млъква, после кашля. Обзема ме тревога. О, не, няма да направи онова, което смятам, че се кани да направи! Не, не и тук, насред кафенето…

Но Фъргюс го прави. Гласът му е висок и силен баритон, а аз го гледам онемяла и замръзнала, докато започва да пее „В настроение съм да танцувам“. Не съм сигурна кое ме учуди повече — фактът, че започна да пее песен на „Ноланс“ насред кафене, пълно е хора, които го зяпаха, или че има толкова хубав глас. — Хайде, пей с мен — подканя ме той.

— О, не, не мисля… — протестирам, но той вика по-високо.

— Хайде, де…!

По дяволите. Нали знаете, има случаи, когато просто знаете, че не можете да излезете на глава с някого! Сърцето ми пропада. Аз съм ужасна певица. Музикален инвалид. И все пак не искам да го обидя.

Преглъщам и се присъединявам.

— Браво, момиче! Знаех си, че можеш да го направиш! — усмихва се той.

След няколко секунди установявам, че всъщност не е чак толкова зле и дори ми е приятно, така че затварям очи и продължавам да му пригласям.

По дяволите, какво става?

Осъзнавайки, че не чувам гласа му, отварям очи и го виждам как се клати на масата, примирайки от смях.

— Ах ти, мошеник такъв!

— Извинявай, не успях да се сдържа. Това си беше направо класика.

— Да ти пригласям, а? — викам, като го удрям с ръка.

— Ох! — той се хваща за стомаха.

Въпреки че не искам, не мога да не се разсмея.

— Така, какво ще правиш тази седмица? — питам след няколко минути, след като избърсвам очите си със салфетка и се заклевам да му го върна.

— Вероятно същото, което правих и миналата — свива рамене той.

— А то е? — питам с любопитство.

Той посочва телефона, който лежи безмълвен на масата.

— Ще седя и ще проверявам пощата си.

Загрузка...