Да започнем отначало

7.

След двайсет минути автобусът пристига в едно предградие с много дървета и аз слизам пред „Хемингуей Хаус“ — осветена от слънцето постройка от червени тухли, която изглежда като построена от кубчета „Лего“ и поставена в средата на паркинг за коли. Според цветната брошура, пълна с анимационни рисунки, изобразяващи Дорис и Бърт с техните къдрави посивели коси и снежнобели зъбни протези, това е „пенсионерско общество, което предлага помощ в живота за онези, които имат нужда от нея“.

— Помощ, дрън-дрън, тук е като в „Биг Брадър“ — така дядо ми описа старческия дом. Но всъщност моят дядо Конъли никога не е обичал някой да му нарежда какво да прави. Дори баба, докато беше жива. Веднъж, когато му нареди да не пуши с лулата си вътре, той занесе портативния телевизор в градинската беседка, нагласи креслото си и отказа да се върне седмици наред. Според баба сигурно щеше да остане там вечно, ако не бе лютата английска зима, която го принуди да влезе обратно на топло. „Може да е инат, но не е глупак“, смееше се често тя.

Бутам двойната врата и влизам в приемната, пълна с домашни цветя и плетени ратанови мебели, каквито може да се видят в летните къщи. По стените висят снимки в рамки на възрастни пенсионери, занимаващи се с различни дейности. Имам подозрение, че на тях са снимани „модели“, а не истински обитатели на „Хемингуей Хаус“, тъй като тук никога не съм виждала никакви хора да споделят бутилка „розе“ на обляната от слънце тераса. Най-много няколко старци да играят скрабъл в задушната стая за игри.

— Здравей, Тес! — докато приближавам към рецепцията, срещам Мелани — една от по-младите сестри от персонала. Косата й е цялата в розови плитчици тип „раста“, на носа си има пиърсинг и е любимка на живущите, тъй като се отнася с тях като с приятели, а не като с малоумници, на които да нарежда какво да правят и какво не. В момента тя води един за ръка и ми се усмихва.

— Дядо си ли търсиш?

— Здравей, Мел! — усмихвам се в отговор и аз, докато свалям шала и ръкавиците. Нищо чудно, че всички обитатели на дома винаги дремят в креслата си: тук е такава жега, че ти се иска да си легнеш и да си подремнеш. — Къде е той?

— Зает да мами и да крие пепелника — отговаря вместо нея главната сестра с кисело лице — мис Темпъл, която стои на рецепцията. Вдига очи от документите, нагласява очилата си и ме гледа строго.

Опа. Чувствам, че ме обзема безпокойство. Какво ли е направил този път?

— Така ли? — отговарям невинно, като въобще нямам представа за какво говори. Но не мога да заблудя никого, най-малкото мис Темпъл. Откакто родителите ми отлетяха за Австралия и оставиха отговорността за дядо на мен, тя ми се обажда вече три пъти, за да се оплаче от поведението му.

Първия път — защото пускал записите си с джаз прекалено силно и отказвал да намали звука; втория — защото влязъл в кухнята посред нощ и си направил палачинка; и третия — защото пушел с лулата си в стаята си.

— В „Хемингуей Хаус“ не се пуши, мис Конъли — назидателно ми обясни по телефона тя, — а вашият дядо непрекъснато нарушава правилата.

— Той е в стаята си — прекъсва мрачните ми мисли Мелани и ми намига тайно, когато я поглеждам. — Когато за последен път проверих, играеше покер.

— Благодаря — усмихвам се и аз, като избягвам стоманения поглед на мис Темпъл, и тръгвам бързо по коридора.

— И напомнете на дядо си, че хазартът тук е строго забранен! — вика след мен старшата сестра, но слава богу, вече съм стигнала до пожарния изход и мога да се направя, че не съм я чула.

Откривам, че вратата на дядо е плътно затворена. Всъщност е заключена, което осъзнавам, когато натискам бравата. Чукам.

— Махайте се — чува се глас отвътре. — Зает съм.

Очевидно дядо няма намерение да приеме духа на „отворените врати“, който така силно се рекламира в брошурата на „Хемингуей Хаус“.

Чукам отново.

— Аз съм, дядо, Тес.

Следва пауза, чувам шум отвътре, сетне вратата се отваря, за да видя един мъж със снежнобяла коса и бръчки около очите. Облечен е безупречно в сив костюм на тънки райета, с копринена кърпичка в джобчето, златен часовник на верижка, висяща над закопчаната му жилетка и лъснати до блясък обувки. Наистина забележителна фигура. И това не е изненадващо. Той е Сидни Арчибалд Конъли, който почти петдесет години е бил известен като един от най-умелите и уважавани шивачи на Савил Роу21.

Но за мен е просто дядо.

— Здравей, красавице! — лицето му сияе. — Каква приятна изненада.

— Честита Нова година! — усмихвам се и аз, вдъхвайки с наслада познатия мирис на тютюн за лула и одеколон, докато го прегръщам. Той ме пуска да вляза вътре. Сам е, но има следи от скорошна игра на покер: картите са подредени върху масата, има четири празни тумбести чаши и половин бутилка уиски „Блексток&Уайт“.

— Очевидно трябва да ти напомня, че хазартът тук е забранен — започвам, но той презрително сумти.

— И кой го каза? — пита, подпирайки се тежко на бастуна си, докато върви към дивана Честърфийлд, натикан в ъгъла. Тази мебел е прекалено голяма за тази стая, но дядо настоя да го докараме от магазина му. Както и шивашкия манекен, една снимка в рамка на Кралицата на нейния сребърен юбилей през 1977 г. и любимата му шевна машина, която е на почетно място върху дървената масичка.

Като се настанява върху силно изтърканата дамаска на дивана, който според него е виждал задните части на много прочути и известни мъже — „Тук са седели всички актьори, играли Бонд — Шон Конъри, Роджър Мур и дори младокът Крейг“ — той потупва възглавницата до себе си и ме кани да отида при него.

— Целият живот е игра — добавя, цъкайки с език.

— Знам, но ако продължаваш да се замесваш в неприятности…

— Какво ще ми направят? Ще ме изритат оттук ли? — изглежда развеселен от мисълта. Дядо не крие и не отрича факта, че отказва да живее в старчески дом, а силно изявеното му чувство за независимост, което пронизва цялото му същество, се бунтува срещу всичко, което му пречи.

Но след като баба почина, просто не можеше да се справи сам в живота. С две изкуствени стави и навика да забравя газта включена („Мога да се закълна, че я изключих!“) той се превърна в заплаха за самия себе си и за съседите, така че миналата година се премести в „Хемингуей Хаус“, макар и с огромна неохота.

— Представям си лицето на онази сврака Темпъл — кикоти се, взема пакетче бонбони „Джели бейбис“ и ми го подава. — Винаги изглежда така все едно е яла лимон. Или е седнала върху нещо остро…

— Дядо, мога ли да те помоля за нещо? — сменям бързо темата от задните части на мис Темпъл, докато сядам до него и бъркам в кесийката.

— Казвай, колко? — той оставя бонбоните и вади портфейла си.

— О, не, не ми трябват пари — протестирам. — Получих премия за Коледа.

Дядо вдига одобрително вежди.

— Браво! Винаги съм казвал, че си умно момиче!

Чувствам, че се изчервявам. Умът няма нищо общо. Наградата се дължеше повече на това, че шефът ми е добър човек и очевидно изпитва съжаление към мен, като през цялата година си затваря очите пред моите нескопосани умения на личен асистент.

— Не, онова, за което исках да те помоля, е дали бих могла да използвам за малко шевната ти машина? Нали разбираш, открих това… — Бъркам в старата си раничка, която е виждала и по-добри времена, и вадя нещо намачкано, което открих наскоро в един благотворителен магазин. Мина ли покрай такъв, не мога да устоя на изкушението и да не надникна: в тях може да намериш всякакви странни, чудати и прекрасни неща.

— Реших, че мога да си направя чанта от това, тъй като тази, която имам, е вече за боклука, а чантите са толкова скъпи…

Дядо посяга към своите очила, приличащи на половин луни, слага ги на носа си и разгръща материала.

— Хмммм — кима той, въртейки из пръстите си и изследвайки го — да, възможно е, но този материал е много тънък памук, почти като тъкан коноп, и ще е подходящ повече за торба… — той се чумери и ме поглежда — Ушил съм хиляди костюми по поръчка в живота си, скъпа, но те бяха от най-фините тъкани, а не от зебло — добавя малко високомерно. — Тъй че, ако говорим за фина коприна или италиански кашмир…

— Искам да използвам това — настоявам упорито. — Да, прав си, това е просто стар чувал. Продавачката в магазина каза, че някаква стара дама го занесла, пълен е дрехи. Очевидно е от петдесетте години и са го използвали за съхранение на брашно, докато са живели във ферма във Франция…

— И ти искаш да си направиш чанта от него? — той изглежда леко стреснат.

— Абсолютно — усмихвам се. — Влюбих се в шарката и си мисля, че ако го подплатя с някакъв красив плат и пришия тази панделка по краищата… — вадя парчето панделка, запазено от един коледен подарък — така че да…

Винаги ходя при дядо, за да ми помага с идеи. Открай време правя разни неща, отчасти защото не печеля много пари, но главно защото в мен непрекъснато врят и кипят разни приумици и аз поправям откритите в магазините за втора ръка дрехи или вещи в нещо ново и интересно.

С наведени глави двамата умуваме няколко минути над чувала.

— Е, какво ще кажеш? — питам, като обръщам очи към него.

Бутайки очилата върху носа си, дядо ме гледа внимателно, сякаш мисли задълбочено.

— Ти имаш талант — казва тихо той след миг, а на устните му се появява усмивка.

— Талант? — повтарям изумена.

— Никога не съм ти го казвал преди, но винаги съм го знаел — кима той и изглежда много доволен. — Казвал съм на майка ти: „Тес е тази, която ще наследи моите способности“.

— О, дядо — смея се, — та ти беше един от най-известните шивачи на Савил Роу! А аз нямам никаква представа как се шие костюм!

— Това е много лесно: всеки може да се научи да взема мярка от вътрешната страна на бедрото — сумти той. — Онова, което не може да се научи, е въображението!

— Добре, не знам дали имам въображение… — смея се, но съм малко смутена от комплимента му. Не съм свикнала на комплименти, освен от дядо. Кой знае защо, той мисли, че съм най-добрата във всичко. — Просто обичам да правя разни неща, нищо повече.

— Ти не просто правиш разни неща, Тес, ти ги създаваш — поправя ме той и очевидно се гордее страшно много с внучката си.

Изчервявам се, а в мисълта ми изплува спомена, когато двамата с баба дойдоха да ме гледат в една пиеса в училище. Играех магаренце и ролята ми беше без думи, а той през цялото време ръкопляскаше гръмко всеки път, когато се появявах на сцената, за голямо недоволство на останалите роднини сред публиката. И до ден-днешен продължава да настоява, че магарето е направило цялото представление.

— Значи смяташ, че ще стане? — питам, като го гледам изпитателно.

— Да видим… — като отваря едно чекмедже, вади своя шивашки метър, става от дивана и сяда пред шевната машина. — Ако го срежем ето тук и направим един двоен шев тук… — Докато говори, вземам едно малко столче, сядам до него, наблюдавам как бледите му, приличащи на хартиени пръсти оживяват и умело започват да настройват ръчките и да вдяват конците на шевната машина.

— Ку-ку… — Прекъсва ни женски глас и една глава с лавандулов оттенък се показва в процепа на вратата. — Видях вратата открехната и чух гласове…

— О, здравей, Филис! — усмихвам се.

Понеже съм абсолютно сигурна, че я затворих зад себе си и че не е възможно да чуе гласовете ни, не й вярвам, но това няма значение. Харесвам я. Тя е вдовица над 80 години, стаята й е по-надолу в коридора и винаги идва при дядо със своята дъска за скрабъл и сладкиш за подарък.

— Знаеш ли, че дядо ти е истински гений? Никога не съм виждала толкова много думи със седем букви!

Лично аз подозирам, че е влюбена в него, но когато му споменах, той ми нареди да престана да се правя на смешна.

— На нашата възраст не се влюбваме, а хващаме настинка — увери ме твърдо дядо.

— Честита Нова година, как сте? — прегръщам я топло аз.

— Все още жива — смее се тя. — А ти? Как е ухажорът?

Не успявам да скрия усмивката си, когато използва думата „ухажване“. Прекрасни са тези старомодни думи, които събуждат представи за чай с танци и разходки по залез-слънце край реката! Те са много по-хубави от днешните ни „запознанства по интернет“ — представям си Фиона втренчена в екрана на компютъра, прелистваща профилите и снимките на мъже в костюми за сноуборд, гмуркане или скачане с бънджи. Сякаш всички ергени в Лондон са запалени фанатици по екстремните спортове!

— Аз… ние се разделихме преди няколко месеца — отговарям, опитвайки се да изглеждам нехайно и свивам рамене.

Тя ме окуражава.

— Е, не се тревожи, на твоите години има много риба в морето. Когато станеш като мен, то е съвсем празно, останали са само няколко дърти скумрии… — усмихва се с розовите си зъбни протези и кима към дядо.

— Ти кого наричаш скумрия? — мърмори той, преди да се обърне към мен и да попита — Какъв е този младеж? — пита е такъв тон, сякаш е сицилиански кръстник, който трябва да защитава честта на семейството, а не моят осемдесетгодишен дядо.

Филис се опитва да се намеси в моя защита.

— Тя не се нуждае от твоето разрешение.

— Знам — пали се той, вади лулата от джоба си и ядосано тръска пепелта от нея. — Просто не знам нищо за него.

— Не помниш ли Себастиан? Веднъж дойдохме да те видим заедно — напомням му аз, въпреки че част от мен не иска да го прави.

Разбирам първата среща между баща ти и гаджето ти да е нервна и изпълнена е неудобство. В края на краищата, ти си неговото малко момиченце, а сега си пораснала и правиш умопомрачителен секс с момчето, което седи на ръба на дивана, опитвайки се да води учтив разговор за тракторите. (Не ме питайте защо татко започна тази тема за тракторите. Той не е фермер, а пенсиониран учител по биология. Но пък да искам да разбера логиката на татко е все едно да проумея какво диктува гардеробът на Лейди Гага, тоест абсолютно безсмислено упражнение.)

Но срещата между приятеля ти и дядо ти би трябвало да бъде по-топла и по-естествена. От дядо ти се очаква да си припомни своите млади години и добрите стари времена, ще предложи чай и сладкиш. А не да го предизвика да „направят един покер“ и да го разпитва какви са „намеренията“ му, като го предупреди, размахвайки под носа му античния си пистолет, че ако мами, ще се разкайва.

— Разбира се, че няма, господин Конъли, никога не бих постъпил така с Тес — започна да заеква тогава Себ.

— Не говорех за внучката ми, а за картите — отвърна с кръвнишки поглед дядо ми.

Беше много стресиращо. Стана още по-зле, когато сестрите влязоха и конфискуваха пистолета, понеже бил опасно оръжие, а Себ спечели две игри. Не съм сигурна кое беше по-лошото — загубата на пистолета или загубата на покер, но така или иначе дядо не бе щастлив. Затова оттогава не съм споменавала случката, тъй като мислех, че ще е най-добре, ако всичко бъде забравено.

Сега, очевидно, беше забравено. Напълно.

— Себастиан? Никога не съм виждал никакъв Себастиан — гърми гласът на дядо, докато чисти лулата с устройството за почистване, все едно пълни дулото на оръдие.

Чувствам леко безпокойство. Да се надявам, че е забравил играта на карти е едно, но да забрави, че е виждал Себастиан, съвсем друго нещо. Но пък паметта на дядо напоследък все повече се влошава. Първоначално смятахме, че е от възрастта, но когато мама и татко дойдоха да го видят няколко седмици преди да отлетят за Австралия, една от сестрите ги повика да поговорят. Няколко от тях забелязали, че колкото повече остарява, толкова по-объркан изглежда, и решили, че може би има начални признаци на Алцхаймер. Дори предложили да го заведат на преглед.

Когато мама сподели с мен, отказах да повярвам. Предположих, че просто понякога не може да си спомни името ми, а не че не ме познава. Но това не е нищо. Много хора не помнят имена.

Сега обаче започвам да се чудя дали не е истина. Може би положението е доста по-сериозно, а аз просто не искам да го приема.

— Напротив, виждал си го. Той е американец, не помниш ли?

В този случай не само неговата памет ме тревожи. Същото ми се случи вчера и с Фиона. Нещо като дежа вю.

— Ооо, американец значи? — възкликва Филис. — През войната имах връзка с един американец. Казваше се Джони Джеймс, едно високо момче с рижава коса и усмивка колкото целия щат Тексас. Подаряваше ми копринени чорапи, тъй че не се налагаше да изправям ръбовете постоянно… — унася се в спомени тя.

Дядо й отправя страшен поглед, който казва, че не му се слуша за Джони Джеймс и неговите чорапи. За моя изненада, тя моментално схваща намека.

— Е, аз най-добре да си вървя — казва бързо, — имам да бродирам цяла калъфка за възглавница. — И като ми намига и стиска ръката ми, бързо излиза от стаята.

Обръщам се към дядо.

— Играхте покер… и той спечели — опитвам се отново да му припомня, макар и с неохота. Семенцето на безпокойството започва да покълва.

Дядо Конъли изглежда слисан и малко ужасен.

— Признавам, че паметта ми не е толкова добра, както преди, но това щях да го помня. — Той ми дава използвания шиш за почистване на лула, аз вадя от пакета на масата нов и му го подавам. Приличам на сестра в операционна, която подава на хирурга скалпел. — Е, за какво си дошла — за да ме ободриш или да ме умориш, като ми говориш долни клевети за уменията ми на покер? — гледа ме над рамките на очилата си, както правеше, когато бях непослушна и аз отново се чувствам като петгодишно момиченце.

— Дойдох да те видя — протестирам.

— Добро момиче! — смига той и аз се усмихвам, въпреки че не искам.

— Освен това, за да те уморя ще трябва много повече от това.

— Същото казват и сестрите — смее се той, бърка в джоба и вади кесийка с тютюн. Започва да тъпче лулата си. Виждала съм го да прави това милион пъти, но действието все още е пленително. Той е толкова точен и внимателен! Когато бях дете ми казваше, че трябва да мисля за пълненето на лула като за семейство от трима човека.

Спомените започват да се въртят в главата ми като забързан филм: аз съм малко момиченце, седнало на коленете му, а той ми говори: „Първо почукваш тютюна внимателно, както прави детето. — Взема пръста ми и потупва нежно меките трошици. — Сетне отново пълниш и натискаш по-силно, както би направила майката — и, вземайки пръста ми, натиска по-силно. — И накрая пълниш за последен път и натискаш много силно, все едно си бащата. — При тези думи хваща палеца ми със своята голяма ръка и натиска силно върху тютюна.“

— Подай ми един от онези кибрити — нарежда сега дядо и аз се обръщам, за да видя малка купа, пълна с различни кутийки с всякакви размери и форми.

— Дядо! Не може да пушиш тук, ще те изхвърлят! — предупреждавам го шепнешком.

— Де този късмет — мърмори той.

Предавам се.

— Добре, но само този път, и ще отворя прозореца.

Отивам към прозореца, отварям го, а сетне вземам кутийката кибрит. На нея пише „Савой“. Става ми неочаквано тъжно. Дядо често ходеше на всички тези прочути места, когато работеше на Савил Роу. Сигурно му е тежко и трудно тук.

— Нека аз да ти запаля лулата — предлагам и паля клечка.

Майната му на „Хемингуей Хаус“ и техните правила.

Той ме поглежда изненадано, сетне навежда лулата си. Дърпа няколко пъти дълбоко и издишва облаче сладък ароматен дим.

— А сега, да видим това сако, което искаш да ушиеш — казва и се обръща към шевната машина.

— Не е сако, а чанта, не помниш ли?

Той мръщи чело и очевидно се напъва да си спомни.

— А, да, разбира се. Нещо съм се объркал. Хайде, да видим какво ще направим.

Сядам до него и моментално се чувствам по-добре. Трябва да престана да се тревожа. Няма нищо страшно. Просто паметта на дядо е отслабнала. Затова не помни Себ. И със сигурност е заради годините.

Отхвърляйки всички лоши мисли, притискам буза към рамото му, докато той включва машината. Обичам този момент. Обичам да виждам как идеите ми се превръщат в реалност и оживяват. Обичам да променям нещо старо в нещо ново. Като магия е.

И, отдавайки се на възбудата, която ме обзема, гледам как иглата лети по плата.