Да започнем отначало

36.

Връщам се в апартамента и търся ключа в чантата си. Фиона си е вкъщи, мога да чуя, че говори с някого, сигурно има компания… Ровя отново. Я, чакай, какво беше това? Май някакъв стон? Спирам и слушам. А това… тежко дишане? Намирам ключа и го пъхам в ключалката. Е, няма да е за пръв път да вляза и да се натъкна на нещо, на което не бива да присъствам.

Нарочно тряскам силно вратата и отивам в кухнята, където намирам Фиона да седи на масата. Както обикновено главата й не се вижда, само част от нея стърчи над капака на лаптопа. Чувствам облекчение. За разлика от нея.

Поглеждайки над компютъра, тя ме вижда и надава вик.

— А, божичко, изкара ми акъла!

Тя търси трескаво мишката и клика няколко пъти.

— Извинявай — бързам да я успокоя — не исках да те изплаша. — Свалям очилата си и въпреки коректора и спиралата за мигли, очите ми са все още подути и с тъмни кръгове под тях от сълзите снощи. Дядо беше просто любезен, като каза, че изглеждам чудесно. Изглеждам направо страшно.

— Не, просто не очаквах да се върнеш толкова рано… — Млъква, сякаш е казала прекалено много.

— Има ли някого тук? Стори ми се, че говориш с някого.

— Така ли? — Тя се върти нервно на стола. — Няма никой, просто току-що си говорих по скайпа с редактора за моята колонка…

— Но редакторът ти не е ли жена? Сигурна съм, че чух мъжки глас…

Резкият звън на телефона й ме прекъсва, тя го грабва нетърпеливо.

— Прекъснаха ни, ще ти се обадя после — шепти в слушалката. — Както и да е, излизам — казва високо и се обръща към мен.

Гледам я със съмнение.

— Къде отиваш?

— Ще заведа Талула на обичайната вечерна разходка — отвръща, поглежда ме и затваря капака на лаптопа.

— По бельо? — гледам изумено, тъй като едва сега виждам тялото й, като се изправя. Без дрехи.

Върху бузите й се появяват две червени петна.

— А, да, разбира се, каква глупачка съм, забравих… тук е толкова горещо, че се поразсъблякох! — възкликва и започва да си вее с ръка.

— Докато говореше с редактора си? — вдигам вежди.

— Амиии… в редакцията на „Сетърдей Спийкс“ всички са много либерални… — засмива се изкуствено, грабва разхвърляните дрехи, лежащи на купчина върху пода до стола, и бързо намъква вълнения си клин и суитчър. — Е, ще се видим по-късно. — Минава бързо покрай мен и взема палтото си от закачалката.

— Не забрави ли нещо?

С ръка на дръжката на вратата, тя се обръща.

— Талула!!! — викам.

— О, да, разбира се, каква съм глупачка — мърмори Фиона, тича обратно в кухнята и се връща с Талула в ръце. — Чао! — вика и изчезва, а вратата се затваря сама зад нея.

Гледам втренчено след нея, а мисълта ми прескача. Говорила по скайпа с редактора? Било й толкова горещо, че свалила дрехите се? Ще води Талула на разходка? Да, ясно. За каква ме взема? Очевидно говореше по скайпа с мъж и естествено се бе разгорещила. Защо иначе ще седи по бикини и сутиен в кухнята? А сега излезе бързо-бързо, за да му се обади насаме. Кой ли е? И защо е толкова тайнствена? Може би отново се вижда с Хенри Осми и не иска аз да знам? Или е променила мнението си за Квазимодо и се вижда с любителя на камбани от сайта „СасиСоулМейтс“.

Обмисляйки вариантите, отивам в кухнята, за да сложа чайника, когато чувам почукване на вратата. Сигурно е Фиона. Без съмнение е забравила нещо, в това число и ключовете си, мисля, докато шляпам боса през коридора.

— Е, хайде, казвай каква е тайната! — питам, отваряйки широко вратата.

Само че не е Фиона, а Себ.

— Аз нямам тайни — отговаря той и изглежда леко объркан.

— О, извинявай… мислех, че е съквартирантката ми Фиона — започвам да обяснявам. — Тя току-що излезе.

— Знам, срещнахме се отвън — усмихва се той. — Тя ме пусна във входа.

— Аха, ясно, разбрах… — кимам, чувствайки се неловко. Това посещение е съвсем неочаквано. Не сме се виждали, откакто се върнахме от малката ваканция във Франция, и появата му ме хваща неподготвена.

— Е, няма ли да ме поканиш вътре? — пита той.

Осъзнавам, че все още стои на прага.

— А, да, разбира се… влез. Точно си правя чай. — Отстъпвам и му правя път да мине.

— Опитвах се да ти се обадя цял ден, но телефонът ти е изключен — казва той, затваря вратата зад себе си и ме следва до кухнята.

— Бях с дядо, ходихме на гроба на баба.

— О, съжалявам. — Поглежда ме със състрадание.

— Няма защо да съжаляваш — осъзнавам, че се усмихвам, защото този следобед беше хубав, а не тъжен. — Отидохме там да празнуваме.

— Как така да празнувате? — пита сконфузено той.

— Днес имат годишнина от сватбата — обяснявам. — Били са женени петдесет и седем години.

— Уау! Това си е повече от доживотна присъда! — очаква от мен да се разсмея на шегата му за брака.

Преди сигурно щях да се присъединя към смеха му, но този път не го удостоявам с внимание и се обръщам към чайника.

— Чай или кафе? — питам и сменям темата на разговор.

— А какво ще кажеш за „личи мартини“ вместо това?

Свалям две чаши от таблата и го гледам, без да реагирам.

— Хайде, да отидем на вечеря в Мала! — той взема чашите от мен и ги връща на местата им. — Направо бих убил за лютите нудълси по сечуански. А ти?

О, мили боже, не! Нали точно тези нудълси за малко не ме убиха! Никога вече!

— Всъщност не съм гладна, ядох с дядо. — Вземам отново чашите.

— Е, добре. — Той изглежда леко изненадан от липсата ми на ентусиазъм. — Какво ще кажеш за едно кино тогава? Има един нов 3D филм, фантастика с Уил Смит…

— О, не, благодаря — клатя глава. — Нямам настроение да излизам.

— В такъв случай, можем да останем тук…? — той приближава, плъзва ръка по талията ми и започва да целува врата ми. — Всъщност съм ти донесъл един малък подарък… Вади от джоба си малко розово-черно пликче с логото на „Агент Провокатор“53 и го разклаща пред мен. — Представих си как ще облечеш онова, което е вътре — шепне горещо и страстно в ухото ми.

— Не знам, всъщност нямам настроение — чувам се да казвам аз.

— Хайде де, ще бъде забавно…

— Наистина съм уморена…

— Би могла да направиш онези удивителни неща с езика си…

— Себ, престани! Не искам! — избухвам. Изведнъж нещо в мен се къса и аз рязко се отдръпвам, а емоциите изскачат като тапа от бутилка. — Не искам да правя нито едно от тези неща!

На лицето му е изписан шок.

— Защо? Какво не е наред?

Засрамена от избухването си, опитвам да се съвзема. Отново аз и моята голяма уста! Защо избухнах така? Поглеждам го и изпитвам неочаквано състрадание. Той е напълно объркан.

— Извинявай… не исках да избухвам… — Опитвам да обясня, изпълнена с вина. — Нали разбираш, просто…

— Заради сноуборда ли? — прекъсва ме той.

— Какво? Не! — възкликвам.

— Не бива да се тревожиш, че съкрати кратката ни ваканция. Бях купил и за двамата сезонни карти с намаление!

Боже! Гледам го и застивам от ужас. Не знам какво да кажа. Но в същото време знам, че трябва да кажа нещо. И не просто за сноуборда, а за всичко. Събирам цялата си смелост и се опитвам да измисля начин да му обясня. Той изглежда така доволен от себе си, че няма лесен начин.

Значи ще действам направо.

— Себ, аз мразя да карам сноуборд.

— Какво? — той сбръчква чело, все едно не е чул добре.

— Мразя люта храна. Не мога да я ям. Всъщност мисля, че съм алергична към чили.

— Но аз… не разбирам. Ти каза, че я обичаш. Ти ми каза, че обичаш всички тези неща. — Клати глава, все едно има вода в ушите.

— Не обичам фантастични филми. Никаква фантастика.

— Не обичаш?

Сега аз клатя глава.

— Не! Да ти кажа право, смятам ги за безумно досадни. Всъщност ги намирам за скучни. Ужасно скучни. Всички тези смешни костюми и космически кораби, които изглеждат като направени от бутилки за миене на чинии „Вълшебна течност“…

Веднъж започнала, не мога да спра. Сякаш в мен е имало едно малко килерче, в което съм скрила себе си, истинската аз, и през последните няколко седмици съм тъпчела истинските си чувства, опитвайки се да ги накарам да изчезнат. Трупала съм мнението и мислите си на такава огромна купчина, че повече не е останало място. А сега някой е отключил вратата и те излизат на тумби, изливат се като стремителен порой, като водопад.

— А колкото до това секси бельо — въртя очи, — въобще не нося такова. Страшно е неудобно.

— Неудобно? — той изглежда озадачен.

— Да — кимам аз. — Прашките през цялото време влизат знаеш къде, а този сутиен с дупки на зърната, съм обличала само веднъж и вече е изтъркан…

— Но аз си мислех, че ти е приятно да ги носиш? — той гледа сконфузено пликчето от „Агент Провокатор“, което стои на кухненския плот.

— Защото аз исках така да мислиш — признавам. — На теб ще ти хареса ли да носиш конци вместо бельо?

Ако съм се надявала с тази шега да разведря атмосферата, опитът ми не е успешен. Себ ме гледа диво.

— Но това няма смисъл! Това, което говориш, няма смисъл…

Отдалечава се от мен и сяда на дивана, изглежда като замаян.

— Виж, съжалявам, вината е моя, и грешката е моя. Всичко е мое… — Млъквам и гледам втренчено линолеума на пода в кухнята. Чувствам се ужасно, но в същото време знам, че това е първото смислено нещо, което казвам от дълго време. Преглъщам трудно и го поглеждам.

— Мисля, че трябва да се разделим.

— Да се разделим? — надава вик той, обръща поглед към мен и ме пронизва като мигаща светлина на пътя… — Но защо? Ние си допадаме страхотно, обичаме едни и същи неща…

— Точно обратното, не разбираш ли? Нали това се опитвам да ти кажа! Ние не обичаме едни и същи неща, Себ. Аз се преструвах, че ги харесвам, за да ме харесаш ти.

Той ме гледа объркано, без да разбира какво става. Как ли би могъл? Няма начин да му кажа, че вече веднъж сме се срещали и той е скъсал с мен, след което сме започнали пак да се срещаме, но сега аз правя нещата различно, надявайки се този път да се влюби в мен.

— Но това е лудост! Аз съм влюбен в теб!

Думите му звънят високо и аз замръзвам. Никога преди не ги е казвал и за миг сърцето ми подскача. Това е, което винаги съм искала да чуя. Това чаках толкова дълго. Когато се срещнахме за пръв път, той ми казваше, че съм красива, че ме смята за възхитителна, или че обича да бъде с мен. Но никога не ми каза, че ме обича. От устата му никога не излязоха тези кратки думички.

А сега ги казва.

Сега имам всичко, за което съм мечтала.

Но на каква цена?

Поемам си въздух и спирам да дишам, наслаждавайки се на момента, който чаках толкова дълго, задържайки и удължавайки този миг, в който думите още се реят във въздуха, вдъхвам ги, вдишвам ги, проумявам какво е чувството, претеглям ги, усещам тежестта им.

Преди да ги изтрия.

— Не, ти не си влюбен в мен.

— Напротив, съм! — протестира възмутено той.

Гледам го как седи на дивана, точно както аз седях някога. Само че сега ролите са разменени. Все пак, ако съм мислела, че това ще бъде моментът, който би ми доставил най-голямо задоволство заради факта, че ситуацията се е обърнала, много съм грешала. Когато започнах да излизам отново със Себ, не го направих, защото се опитвах да получа някакъв вид отмъщение. Просто следвах сърцето си, за мен беше невъзможно да не го направя. Но въпреки че той може би го разби, когато скъса с мен, не се чувствам удовлетворена от това, че сега аз разбивам неговото.

— Не, не си — повтарям твърдо. — Ти не си влюбен в истинската мен, влюбен си в момичето, което станах, момичето, което се опитах да бъда заради теб. Повярвай ми, аз не съм момичето, в което си влюбен. Тя не съм аз. — В гърлото ми се качва ридание — да произнеса тези думи на глас означава да погледна онова, в което съм се превърнала, а реалността е доста нелицеприятна. — Ти си влюбен във фалшификат. Аз съм фалшива.

Когато произнасям думите, мисля за Фъргюс. Той беше прав за всичко, а аз отказах да му повярвам.

— Аз мислех, че не съм достатъчно добра. Че има нещо сбъркано в мен. Че трябва да се променя, за да ме харесваш и обичаш, да бъда различна, да бъда повече…

Очите ми се пълнят със сълзи, когато си спомням чувствата си. Когато скъсахме първия път, обвинявах себе си. Смятах, че вината е моя. Ако се бях напънала повече, ако бях опитала да направя нещата по-различно, ако бях по-забавна, по-секси, по-умна, по-ентусиазирана, по-спортна, по-успешна… повече всичко друго, освен себе си, тогава Себ щеше да се влюби в мен.

Защото някога, някак си, някой или нещо бе издълбал, прогорил, насадил дълбоко вътре в мен една несигурност, тревожност, самосъмнение — наречете го както искате, — което ме кара да чувствам, че не заслужавам да бъда обичана, че онази старата, обикновената „аз“ не може да бъде преуспяла, че кой знае защо не струвам нищо. И през всички тези години бях носила това чувство вътре в мен.

— Само че сега най-накрая разбрах, че съм достатъчно добра — казвам уверено и, чувайки гласа си да го произнася високо за пръв път в живота си, неочаквано разбирам, че е истина. — Аз съм повече от достатъчно добра и няма нужда да се променям. Просто трябва да приема и да обичам себе си, такава каквато съм. Защото как мога да очаквам някой да ме обича, когато аз не се обичам? Някой да мисли, че съм достатъчно умна, талантлива или красива, ако аз не мисля така?

Но той не ме слуша. Той не иска да слуша.

— Има ли някой друг? Това ли е причината?

Все едно удря по тенекия — всичко в мен зазвънява, всяка клетка в тялото ми подскача.

— Не, разбира се, че няма! — отговарям ядосано, но мисълта ми ме предава, защото моментално се сещам за Фъргюс.

Все още не съм се чула е него. Той беше толкова сърдит и разстроен, че сигурно няма да ми прости, особено сега, след като знае, че вече съм прочела имейла, който бе изпратил на „Сара“. Гърдите ми се стягат. Все още не мога да повярвам, че е изпитвал такива чувства. Нямах никаква представа, ей, богу!

Макар че…

Споменът се събужда и изплува в ума ми — двамата седим на терасата, снежинките летят над главите ни, дъхът ми спира… в мен гори някакво чувство за вълшебство, очакване и още нещо… само че не мога да го определя. Няма значение. Каквото е било, вече го няма.

— Не, няма друг мъж — повтарям тихо.

За няколко минути никой не помръдва, не говори и настъпва неудобна тишина. Чувам тихото жужене на хладилника, капките от крана на чешмата, приглушения звук на самолет високо над нас.

— Сигурна ли си, че не е заради уикенда във Франция? — пита след малко той. — Защото Крис ми спомена нещо за джакузито…

— О, Себ, моля те — въздъхвам и той млъква. — Повярвай ми, няма нищо общо с уикенда, с джакузито, или с теб… Никога не е имало връзка е теб, а е мен. — Гласът ми омеква, отивам и сядам до него на дивана. — Ти си страхотен, но аз не съм твоето момиче.

— Не, ти не мислиш така, просто го казваш — той вече говори високомерно. Първоначалното му изумление и обида са се превърнали в раздразнение. Скръства ръце и се обръща към мен. — Това е нещо, което човек казва, когато се разделя с някой.

Уцели в десетката. Доколкото си спомням той каза почти същите думи, когато скъса с мен.

— Не, Себ, ти не ме слушаш. Аз наистина мисля така — повтарям отново. — Ти обичаш спорта, тичането и фитнеса, а аз обичам да се излежавам на дивана и да гледам „Х-фактор“.

— А военния фитнес? — пита, сякаш ме е хванал натясно.

— Ходих един-единствен път и разтегнах сухожилие.

— Но нали тичаше!

— Не аз, ти тичаше! Аз само се преструвах. Тичам единствено, за да хвана автобуса! — правя пауза и изчакам изражението му. Най-накрая признах коя съм и пред двама ни.

— Аз съм момиче, чиято любима храна е обикновен стар фасул с препечен хляб, и ако не навия три будилника и два часовника, винаги закъснявам…

Той се опитва да каже нещо, но аз не му позволявам.

— Да, наистина… аз обичам да слушам АББА, а не независими групи, които ми звучат еднакво, аз нося старомодни ластични сутиени и удобни шорти.

Той пребледнява.

— Аз съм момиче, което успя да прочете само три страници от книгата на Обама, преди да осъзная, че тя няма да промени живота ми и че предпочитам да чета списание „ОК“, където да гледам целулита на знаменитостите и звездите по бикини.

— Ккк-какви знаменитости?

— И моят любим филм не е „Междузвездни войни“, а „Мръсни танци“. Или някой с Джони Деп.

Той ме гледа с ужасени ококорени очи. Все едно току-що съм казала, че съм извънземно, долетяло от космоса.

— Но много двойки имат различни интереси — казва най-накрая, когато успява да проговори. — Противоположностите се привличат, не помниш ли?

Усмихвам се.

— Знам, и аз мислех същото, но се оказва, че е нещо повече, Себ. Ние не сме просто противоположности, ние сме напълно различни, вярваме в различни неща… — Сещам се за дядо и как стояхме днес следобед в гробищата. — Например аз вярвам в брака. Вярвам, че човек се влюбва в някого, който го кара да се чувства най-щастливият на света, вярвам в това да дадеш обет на този човек пред целия свят, и да извървиш това лудо, диво и прекрасно пътешествие, наречено живот, заедно е него… — Правя пауза, като си спомням погледа в очите на дядо, докато говореше за баба. — И не мисля, че има нещо, което искам повече от това да се омъжа за някого, който петдесет години ще ме обича заради самата мен, с брадавиците и пъпките, и недостатъците, и кусурите, а аз ще изпитвам същото към него.

Млъквам, сърцето ми се къса. Чувствам, че не мога да дишам. Но чувствам и още нещо. Чувствам се освободена, открита, лека. Сякаш тежестта да се опитам да бъда някой друг, е вдигната от раменете ми, като тежко палто, което ме е притискало надолу.

И отново настъпва тишина. Двамата седим един до друг, никой не продумва, и двамата изучаваме краката си. Осъзнавам, че все още държа двете чаши в ръце.

— Значи… наистина не харесваш всички тези неща — казва след дълго мълчание той. — Просто си се преструвала?

Най-накрая вдяна.

— Съжалявам, да — кимам.

— Добре. Май трябва да си вървя… — Той става и аз го следвам по коридора. — Сбогом, Тес!

— Сбогом, Себ!

Целуваме се неловко по бузата и той вече е почти до вратата, когато се обръща и се прокашля.

— А онази нощ, когато имаше пет оргазма? И те ли бяха фалшиви?

Красивото му лице се е сгърчило от несигурност, а аз, след като скръствам пръсти зад гърба си, клатя глава.

— Не, те бяха истински.

Чертите му се отпускат.

— Знаех си, че не можеш да се преструваш чак толкова — казва с леко задоволство и като се обръща, излиза от апартамента и затваря вратата.