Да започнем отначало

2.

В четири часа сър Ричард обявява, че офисът официално затваря и ме изритва към вкъщи.

— Няма ли да ходиш на парти? — гласът му ехти добродушно, докато приглажда един непокорен кичур коса, който се вее около главата му като неспокойна птица, заплашваща да отлети. „За нещастие ще ходя“ е отговорът на върха на езика ми. Но не го произнасям. Да се чувстваш отчаян е едно, а да позволиш на шефа си да узнае, че си една руина с разбито сърце, която няма търпение да се прибере у дома и да се скрие под юргана, докато годината си отиде, е нещо съвсем друго.

— Амиии… да, ще ходя — кимам, като избягвам очите му и изключвам компютъра. Ставам и вземам палтото си от облегалката на стола.

— Ех, хубаво е да си млад, необвързан и с безгрижно сърце — въздиша замислено сър Ричард. Подпрял едрото си тяло на ръба на бюрото ми, той седи със скръстени ръце и ме гледа със замечтан поглед.

Усмихвам се насила. Увита в пухеното си палто, със Себ, който се е загнездил трайно в мисълта ми, докато новогодишният празник гърми около мен, бих могла да измисля много начини, по които да опиша как се чувствам точно сега, и „безгрижно сърце“ не е един от тях.

— Спомням си, когато бях на твоите години, какви неща правехме на Нова година… — шефът се отдалечава с хихикане. — Знаеш ли, веднъж ме арестуваха, защото танцувах във фонтаните на „Трафалгар скуеър“?

— Наистина ли? — гледам зле ушития, лъснал по лактите и реверите костюм, големите старомодни очила, кацнали на върха на червендалестия му нос, овехтелите оксфордски обувки с връзки в разумно кафяв цвят, които изглеждат на сто години. Трудно ми е да си го представя млад.

— Да, наистина — кимва с известна гордост в гласа той. — Всъщност бях без дрехи.

— Каквооо? — гласът ми направо стига до фалцет. Неочаквано си представям как сър Ричард тича през фонтаните. Гол.

Ъъъъх. Ужас. Прогонвам с ярост видението.

— О, да! — кима сериозно и тържествено той. — Като млад бях голям калпазанин.

Не съм съвсем сигурна докъде ще доведат тези спомени, но не искам да оставам и да разбирам.

— Ами, довиждане! — вмъквам бодро, вдигам обшитата с пух качулка на палтото си, сякаш правя опит да защитя ушите си от още истории за стриптийз и голи мъже. — Весела нова година!

— О, да, наистина, наистина — той кима, отдръпва се и намества очилата обратно на носа си. За миг остава подпрян на ръба на бюрото ми и за пръв път забелязвам, че костюмът му е малко по-измачкан от обикновено и, ако не бъркам, тази сутрин май не се е бръснал.

— Да, щастлива нова година и на теб, Тес! — повтаря шефът, възвръщайки обичайния си маниер и глас. Изправя се и пъха ръце в джобовете. — Пожелавам ти приятна вечер!

— На вас също! — отвръщам. Той се очертава като доста тъжна фигура, сам-самотен в офиса до моята саксия с филодендрон. И неочаквано в главата ми проблясва мисълта, че както аз съм избягала тук, за да се скрия от нещо, дали и сър Ричард не е избягал? И ако е така, от какво?

Колкото бързо мисълта мина през ума ми, толкова бързо и си замина. Не ставай глупава, той е щастливо женен за лейди Блексток от цели двайсет години! От какво би могъл да бяга?

Вземам чантата си, махам му с ръка и тръгвам към асансьора.

След топлината в офиса, излизам навън и все едно се озовавам във фризер. Решавам да вървя бързо. Прекалено студено е, че да чакам автобус дори и с моето пухено палто, освен това живея на двайсет минути път пеш. Изравям от чантата си айпода, разплитам кабелите на слушалките и, докато слушам гласа на Паоло Нутини4, вървя към реката. След две песни виждам величествената арка на моста Хамърсмит пред мен. Богато украсените със злато детайли изпъкват в тъмнината под светлините на автомобилните фарове. Откъм реката веят ледените пориви на вятъра и се завихрят около замръзналите ми уши, затова вдигам яката, заравям лицето си и го крия в шала от мохер. Продължавам да вървя. Под мен Темза е мастиленочерна, но по бреговете й мога да различа кръчмите, наредени като елхи с гирлянди от цветни светлини. Мога да различа дори фигурите на хора, излезли навън от топлината на бирените изпарения, с риск да се простудят, за да изпушат по една цигара.

Изключвам айпода си. Сега мога да чуя и звуците от разговори и смях, донесени от поривите на вятъра. За миг спирам и се навеждам над перилата. Оставям погледа си да се рее. Има нещо магическо да висиш високо над Темза, гледайки към Лондон и живота под теб. Обзема ме едно чувство за свобода и спокойствие, въпреки шума на преминаващите зад мен коли, което дава на мисълта ми пространство да блуждае. Да сънува. Да мечтае. Да мисли.

А аз, както обикновено, мисля за мен и за Себ. Това се е превърнало в нещо като навик — да си припомням сцени и разговори, да ги превъртам в главата си, да си представям какво щеше да стане, ако не бях казала това или не бях направила онова, и ако бях реагирала така, а не както… За да има връзка, трябват двама, както и за да бъде прекъсната тя, също трябват двама, но има много неща, които аз направих неправилно… Не кой знае колко големи, не, просто много дребни, случайни неща.

Като например онзи глупав спор за брака. Мисълта ми със съжаление се връща към лятото. Отидохме на сватбата на негови приятели и онова, което започна като весели закачки, след като хванах букета на младоженката — ритуал, който показва коя ще бъде следващата булка, се превърна в огорчение и спор, когато той заяви, че не вярва в брака. Аз се разстроих и приех нещата твърде лично, макар да бяхме заедно само от шест месеца и изобщо не бързах да сложа халка на пръста си. Но това се случва, когато човек е безнадежден романтик и е пил повечко шампанско… Боже, каква идиотка съм била!

Усещам как сърцето ми се свива. Гледам в кадифената тъмнина и се чудя къде ли е той. Какво прави? Дали мисли за мен? Чувството, че някой ти липсва, сигурно е една от най-страшните човешки емоции. На всички други чувства като гняв, страх и ужас хората отделят много повече внимание, сякаш им придават повече стойност, но след като те стигнат до кулминацията си и утихнат, остава разяждащата, нестихваща болка от загубата, която просто трябва да бъде изтърпяна. Това е като задкулисния шум, който винаги е там и никога не стихва. Просто трябва да се опиташ да го изолираш, да се разсейваш, да се надяваш, че утре дупката, която е останала, ще стане по-малка.

Изведнъж осъзнавам колко студени са пръстите ми, затова ги махам от замръзналия парапет, пъхам ледените си ръце в джобовете, слизам от моста и се отправям към големите викториански жилищни сгради от червени тухли на ъгъла. Над входната врата има стъклопис от цветно стъкло, на който се чете „Арминта Менигън“.

Отвън сградата изглежда много величествена, много скъпа и луксозна, но всъщност общите стълбища са овехтели, а някои от съседите изглеждат подозрително лукави и нечистоплътни. Фиона купи апартамента преди няколко години с малкото пари, които наследи от една стара своя леля. Той е на четвъртия етаж, отчаяно се нуждае от боя, меко казано е доста тесничък и до него се стига по стълби, от които въздухът в дробовете ти свършва.

Което, да си кажем честно, подхожда много на Фиона.

Сериозно, тя прилича много на своя апартамент. Величествена отвън и не толкова отвътре. За целия свят навън тя е преуспяла журналистка в областта на здравето и красотата, със собствена колонка в съботното издание на голям национален вестник, където възхвалява ползите от физическите упражнения, храненето с три здравословни органични храни на ден и употребата на слънцезащитен фактор 45. За онези, които са вътре — тоест аз, тя е на свободна практика, пише на кухненската маса по пижама, пуши по пакет „Марлборо лайт“ на ден и, когато не се е запиляла по тропиците и Хавай при първия слънчев проблясък, се опитва да отслабне с една или друга краткотрайна диета, която в момента е на мода.

Опитвала съм да й кажа, че е прекрасна такава каквато е, но тя не ме слуша. Миналия месец не яде нищо друго, освен супа Том Юн.

— Това е диетата на хилядолетието! Проста зелева чорба — обясни ми ентусиазирано, — но не причинява подуване и газове. — И три пъти седмично ходи до Тай5, за да взема храна за вкъщи в огромни, приличащи на бурета съдове. Това поне бе полезно физическо натоварване.

Фиона е моята най-стара и най-близка приятелка. Срещнахме се, когато ходехме в началното училище и двете бяхме на осем години и веднага след като се запознахме, тя ми съобщи, че може да свири на пиано и че родителите й имат лятна къща в Южна Франция. Наистина имаха.

Нещо подобно. Ако тегленето на каравана през Ламанш всяка година се смята за лятна къща, значи имаха.

Колкото до свиренето на пиано, то приличаше повече на удряне с пръчици за хранене върху клавишите на ямахата.

Но това е Фиона. Винаги си е била такава. И да, понякога е малко смущаващо — когато преиначава гласа си на аристократичен и обявява на всички, че е била в Кеймбридж, но пропуска да спомене, че всъщност е ходила само до поликлиниката. Или когато една вечер я чух да казва по телефона, че щяла да затваря, защото „бърза за пилатес“, а всъщност имаше само диск с упражненията, който събираше прах заедно с още много други подобни сидита. Не само това, видях я да го пуска един-единствен път и го спря по средата, за да гледа Dragons Den6.

Да, но въпреки всички превземки и маниерничене тя е един от най-милите хора, които съм срещала. Има огромно сърце и когато стане напечено, знам че винаги ще бъде до мен — наричам я четвъртата „бърза помощ“. Сякаш има нужда непременно да обяви какво е направила пред публика. Сякаш, поради някаква причина, се срамува от онова, което е. За да бъда честна, ще кажа, че според мен вината е на майка й. Тя бе от онези класически амбициозни майки, която й натякваше, че е пухкава като малко кученце и я караше да се запише на всички възможни извънучилищни занимания.

Бедната Фиона! Обикновено идваше всеки ден в училище почти припаднала под тежестта на четири музикални инструмента, тенис ракета, хокеен стик, балетно облекло, палци и плувен костюм. Когато се оплакваше, майка й казваше: „Мерилин Монро нямаше да стане онова, което е, ако бе останала Норма Джийн“. Което е доста объркващо за едно единайсетгодишно дете. И много натоварващо. Мисля, че Фиона така и не успя да го преодолее.

— Тес, ти ли си?

Останала без дъх след изкачването на стълбите, бутам вратата на апартамента, за да бъда посрещната от оглушителен звук, идващ от нейната спалня. Странно, когато сме само двете гласът й звучи по-малко с акцент „Произведено в Челси“ и много повече като „Единственият път води към Есекс“7.

— Защо? Кого друг очакваш? — пъшкам и хвърлям чантата си върху масата в коридора. Флий, нашият рижав котарак, се появява отнякъде и започва да се увива около краката ми и да мърка високо. Аз го вдигам, галя го под брадичката, когато една мисъл ме поразява: „О, не! Може би е поканила някой от последните си любовници на купона тази вечер!“

Наум прехвърлям списъка на мъжете, които преминаха през последните няколко месеца през апартамента ни: Карлос, дипломатът, който бе висок два метра и така се удари в рамката на вратата в кухнята, че почти припадна; Дейвид, който пишеше поезия и настояваше да я рецитира; Карлос — испанецът, който се появи, за да я изведе на вечеря, пуши трева на дивана и после неочаквано си отиде…

Да ви кажа честно, не мога да си ги спомня всички. След като години наред се срещаше без особен успех по старомодния начин, напоследък Фиона откри запознанствата по интернет и започна да излиза с обезпокояващо голям брой мъже.

Ослушвам се за отговор, но такъв няма.

О, боже! Само не ми казвай, че един от тях вече е тук! Добре де, няма да ми е за първи път да вляза и да се сблъскам с полугол мъж в кухнята.

— Фи… — започвам колебливо. Настройвам слуха си и се ослушвам от спалнята й да долети „Знаеш ли какво?“

Чувам само шумолене. Надничам леко зад ъгъла, оглеждам коридора.

— Ти… добре ли си?

Чува се тъп удар, сетне вратата на стаята й се отваря рязко.

— Татата-да-та-да!

Флий надава писък и скача уплашен от ръцете ми. Но вместо непознат мъж по боксерки, пред мен стои Фиона в униформата на медицинска сестра.

— Е, какво мислиш? — поклаща се лекичко върху главозамайващо високите си токчета. — Това е за купона довечера — продължава, стържейки с нокът по бялата сестринска касинка. Тя е кацнала на върха на русата й коса, всеки косъм, от която е бил изрусяван, изсветляван, къдрен и лакиран във всеки миг от живота й.

И като си помисля, че току-що бе написала статия за косата и как е време, цитирам: „Да захвърлим боите и другите продукти, които увреждат косата ни и да се върнем към естественото!“

— Какъв е твоят костюм? — тя ме гледа с очакване.

Аз също я гледам за миг. В главата ми изплуват някакви смътни спомени: как ми говори за партито — „огромна тераса на покрива с удивителна гледка… работи за «Моет», така че ще има тонове шампанско… в поканата пише да сме маскирани…“

Имам чувството, че потъвам.

— Не си забравила, че това е карнавал, нали?

— Да, не, не точно… — опитвам се да кажа, но тя ме прекъсва възбудено.

— Хайде! Не ме дръж в напрежение, какво ще облечеш? — обръща се, за да се огледа във вградената микровълнова фурна и слага още един пласт червило на устните си.

— Ами, там е работата, че смятам да обуя джинсите си… имам предвид, че едва ли някой ще забележи… — обяснявам, докато смъквам палтото и го оставям на облегалката на стола.

— Тес! — Фиона изпуска една огромна въздишка и се обръща към мен. — Не може да дойдеш с джинси! Това е Нова година!

— И какво лошо има да съм с джинси на Нова година? — опитвам се да споря, но срещам погледа й. Познавам този поглед. Същият, с който погледна майстора за газта миналата зима, когато ни съобщи, че не може да поправи бойлера: „Съжалявам, скъпа, ще трябва да си вземаш студени душове, докато поръчам новата част“. Фиона не отговори нищо — нямаше нужда. Не и с този поглед.

Достатъчно е само да кажа, че той прекара целия следобед в разглобяване и сглобяване на древния бойлер, след което Фиона се кисна цяла вечер във ваната, пълна с горещи мехурчета.

— Но ти все пак трябва да облечеш някакъв костюм! — настоява тя. — Това е карнавал!

Неочаквано виждам своята възможност и се хващам с две ръце за нея.

— Абсолютно си права — кимам сериозно. — Само че нямам костюм, така че знаеш ли какво — няма да дойда. Наистина не съм в настроение…

Чувствам нещо като леко замайване от мисълта да си остана съвсем сама в къщи, по пижама, с Флий и телевизора.

Това обаче трае само за част от секундата.

— Глупости. Разбира се, че ще дойдеш — отхвърля всякакви възражения Фиона, като хвърля срещу мен и моето възражение червилото си за блясък. — Ти си в депресия. Един купон ще подобри тонуса ти. — И ме заслепява с окуражителна усмивка.

— Не съм депресирана. Сърцето ми е разбито — подчертавам аз.

Усмивката е заменена със загрижен поглед.

— О, Тес! Трябва да спреш да оплакваш този Себ. Трябва да го забравиш! Да се преструваш, че не съществува. Минаха месеци…

— Не са месеци, а само два месеца, една седмица и три дни… или горе-долу толкова — добавям, опитвайки да звуча безразлично и естествено не успявам. — И не го оплаквам. Той просто ми липсва, това е всичко.

— Разбира се, че ти липсва! — тя хваща ръката ми и я стиска. — Знам как се чувстваш, изпитвала съм го. Помниш ли, когато Лорънс скъса с мен?

— Не е същото. Ти излезе само на две срещи с него.

— И все пак сърцето ми беше разбито — отвръща тя, изглеждайки обидена.

— Фиона, единствения път, когато съм виждала сърцето ти разбито, бе когато не успя да намериш твоя размер на разпродажбата в „Л. К. Бенет“ вмятам без злоба аз.

Не искам да кажа, че няма чувства, но когато става дума за провалена любов, тя си позволява само двайсет и четири часа депресия или изтрива всички негови писма и записи, или изяжда всичко в хладилника. В края на тези двайсет и четири часа си пуска диска на Трейси Андерсън8, сменя статуса си във Фейсбук на „свободна“ и се връща към онлайн-запознанствата.

— Любовта не се измерва с време, Тес, и ти го знаеш — продължава да философства Фиона, пренебрегвайки последната ми забележка. — Можеш да се влюбиш от пръв поглед.

— От пръв поглед можеш да изпиташ само похотливо желание — поправям я аз, мислейки за онези две нейни срещи с Лорънс, които, доколкото си спомням, бяха прекарали предимно под юргана.

— Имам резервен костюм, който мога да ти дам назаем — тя продължава да не ми обръща внимание. — Прекалено ми е тесен, което значи, че диетата на Том Юм не действа. Качила съм цял килограм… — тя поглежда с погнуса корема си и се опитва да го глътне, като при това изпъчва гръдния си кош така, че цепката между гърдите й се откроява още по-съблазнително. — Но на теб ще ти пасне идеално — добавя, оглеждайки ме критично.

— Какъв костюм? — питам предпазливо.

— Страшно ще ти хареса! Като малко секси котенце! — цялата сияе.

Сърцето ми се срива някъде надолу в тялото.

— Как може едно котенце да е секси? — проплаквам аз, но въпреки че питам, не съм сигурна дали искам да узная отговора.

Преди обаче да успее да ми отговори, нейният мобилен телефон звъни и ни прекъсва, а тя бързо го взема от масата.

— Пипа, сладурче! — писука приятелката ми, превключвайки на шикозния си глас от Челси. — Как си?

Пипа е една от луксозните нови приятелки на Фиона, с която се бе запознала на Международния турнир по поло „Картие“ миналото лято. Фиона беше там, за да напише статия на тази тема — „Очевидно полото е новият пилатес“, а Пипа и близките й присъствали, защото били приятели с кралското семейство. Пипа ходела с принц Хари. Или познавала някого, който бил ходел с принц Хари. Или…

Както и да е, това все пак беше някаква връзка, макар и незначителна, която събуди заспалата Мерилин Монро във Фиониния вариант на Норма Джийн.

— Абсолютно, нямам търпение! Тиги и Ризъл ще дойдат ли?

Това бе едно от нещата, които бях забелязала при луксозните приятели на Фиона. Никой нямаше нормално име. Всички звучаха така, сякаш бяха герои от детски анимационен филм. Дори Фиона не бе обикновената стара Фиона, беше се превърнала във „Фифи“. Знам това, защото веднъж отговорих вместо нея по телефона, тъй като бе в банята, а Пипа потърси някого, когото нарече Фифи.

— Коледа ли? — продължи да чурулика Фиона. — О, прекарах деня с мами и тати.

Мами и тати? Боже! Откога родителите й Джон и Лиз се бяха превърнали от обикновените мама и татко в „мами и тати“?!

Слушах замаяна как започна да разказва „колко прекрасно било да прекараш известно време в живописната провинция“, докато мяташе русата си коса като лъвица.

Всъщност „провинцията“ бе облицованата с камъни къща на родителите й в Кент.

Минавам покрай нея и пълня чайника с вода. Не ми трябват шампанското и канапетата със сьомга и черен хайвер, умирам за чаша чай и малко „Джафа кейк“. Само преди ден купих съвсем пресен. Повдигам се на пръсти и започвам да ровя в бюфета, докато тя продължава разговора.

— Знам, абсолютно същата съм и аз! Обожавам дългите разходки и свежия въздух!

Едва се сдържам да не се разсмея. Фиона и свеж въздух! Тя обича ароматизирани свещи Диптик9 и „Марлборо лайт“. Колкото до дългите разходки…

Поглеждам към високите токчета, на които едва се крепи. Понеже е висока около метър и петдесет, онова, което не е получила от природата, компенсира с обувки на висок ток, приличащи на небостъргачи. Това е единственият човек, когото познавам, който подражава и подкрепя Виктория Бекъм. Нарича я „сродна душа“. Всъщност само преди седмица я хванах да преглежда един брой на списание „Хелоу“ и с крайчеца на окото си зърнах, че гледа снимка на Пош Спайс, обута с поредния чифт смешно високи обувки. Без да знае, че я слушам, Фиона въздъхна дълбоко и промърмори:

— Мога да почувствам болката ти, Виктория, наистина я чувствам! — и потърка мазолите на краката си в знак на солидарност.

— Окей, супер! Нямам търпение да се видим. Само трябва да помогна на съквартирантката ми с костюма й — и ми хвърля такъв поглед, че се скривам зад пакета кейк като зад щит. — Окей, чао, до скоро!

Следват дълги въздушни целувки, изпратени по телефона, сетне го затваря и се обръща към мен.

— Престани да се тъпчеш! — и като преминава безпроблемно от „Произведено в Челси“ към „Единственият път води към Есекс“, грабва пакета от ръката ми. — А сега да те преобразим в малко секси котенце.

— Но аз не искам да бъда секси котенце! — скимтя и стискам здраво чашата си, преди да отмъкне и нея.

— Нова година е! — категорично постановява Фиона. — Няма не искам. Нямаш избор.

За миг в кухнята настъпва тишина и аз си мисля, че съм спечелила.

Но Фиона може да бъде много страшна, особено в този костюм на медицинска сестра.

— Добре, добре — вдигам ръце и се предавам, докато ставам от масата. — Оставям се в ръцете ти.

— Знаех си, че ще се съгласиш — кима със задоволство тя. — Да побързаме, поръчала съм такси. Ще дойде всеки момент — докато ме бута към моята стая, тя изчезва в нейната и се появява с черно трико и чифт пухени ушенца. — Купонът е чудесно лекарство за сърдечна болка. Толкова много ще се забавляваш тази вечер, че направо ще забравиш Себ и всичко, свързано с него завинаги — и, като ми подава костюма, ме прегръща силно. — Повярвай ми, утре ще се събудиш все едно нищо не се е случило.