Да започнем отначало

23.

— Странна работа, сигурно съм хванала някой вирус.

Вече е неделя сутрин и аз се довличам обратно в леглото, след като съм прекарала последните 12 часа, утъпквайки пътека между спалнята и банята. Миналата нощ стомахът ми изхвърли на етапи всичката онази пикантна храна, а аз стоях като заложник в тоалетната часове наред. Дори в един момент заспах с глава, подпряна на мивката.

Но разбира се не можех да призная всичко това на Себ.

— Да, сигурно е вирус — кима със съчувствие той, като ми подава чаша вода и два аспирина. — По това време на годината те са навсякъде. Ето, вземи.

— Благодаря! — наистина съм му благодарна, усмихвам се и отпивам. Червата ми издават заплашителен звук, приличащ на куче, което ръмжи и се зъби, за да предупреди, че ще нападне. Стягам се. О не, моля те, господи, не! Знам, че исках да направя нещата различно, но този път май отидох твърде далеч. За да доставя щастие на Себ, разболях себе си, а това са две различни неща.

Той все пак беше много мил, грижи се за мен цялата нощ. Извадих голям късмет с такъв грижовен приятел.

— Е, аз трябва да вървя — казва, като поглежда часовника си.

Изненадвам се.

— Къде отиваш? — питам, докато прекосява стаята и се скрива в гардероба.

— Да тичам — отвръща. Гласът му е приглушен, а след няколко секунди се появява в екип за бягане. — Знам, че трябваше да отидем заедно, но след като си болна…

— О, върви, не мисли за мен — единственото ми тичане днес ще бъде в посока на тоалетната. — Кога ще се върнеш?

— Вероятно късно следобед. След това ще отида в гимнастическия салон, ще вдигам тежести, ще взема сауна. През уикендите гледам да наваксам.

— О, да, разбирам. — Кой знае защо си мислех, че ще отсъства само час. — Е, приятно прекарване, не се тревожи за мен — уверявам го, както и себе си. Какво пък? Много важно, че не може да остане с мен и да ми прави компания! Не съм разочарована, напълно го разбирам. Да, признавам, че ако бяхме разменили местата си, аз нямаше да го оставя сам, но ние момичетата сме по-различни, нали?

— Можеш да се излежаваш, да гледаш телевизия… — Той посочва огромния плосък екран, закачен на стената в спалнята.

— Да, така ще направя — кимам. Всъщност може би е по-добре да си остана сама. Да гледам телевизия. Да почивам. Чувствам се физически слаба и отпаднала, а и искам да бъда близо до тоалетна. Не ми трябват изненади като миналата нощ.

Като си спомня за снощи, направо потръпвам. Не искам да мисля за скъпото си сексапилно бельо. Сега то лежи смачкано и разкъсано на дъното на чантата ми, тъй като не бях (как да се изразя по-деликатно?), не бях достатъчно бърза. Кълна се, пикантната храна трябва да се сервира с предупреждение от здравните власти: „Внимание! Причинява сериозни увреждания на сексуалния живот и бельото ви.“ Както върху цигарените кутии.

— О, да не забравя, един приятел скоро ще се жени и се питам дали можеш да ме придружиш? — задава въпроса той, докато прави разтягане на краката.

— Сватба? — при споменаването на тази дума, всички мисли за повреденото ми бельо се изпаряват и аз чувствам задоволство. Той ме кани да го придружа на сватбата на приятел. Вече.

— Не сме точно приятели, по-скоро колеги.

Умът ми препуска бързо. На кого му пука чия е сватбата? Всеки знае, че едно момче трябва да има наистина сериозни намерения, преди да се реши да покани момичето на нечия сватба. Това е неписано правило. Не водиш приятелката си да види сватбения валс на друга двойка, освен ако не искаш да последваш примера им. Това е нещо като публична декларация — със същия успех може да публикуваш обява в „Таймс“, в която да пише: „Ето, това е тя, моята бъдеща жена!“

— Кога е събитието? — питам, опитвайки да не покажа колко съм развълнувана. Боже, какво ще облека? Ще ми трябва нова рокля. И нови обувки.

— След седмица в сряда, но ще бъде просто обяд. И двамата са адвокати и имат следобедни срещи по програма… — Той се навежда под доста странен ъгъл. — Е, какво ще кажеш?

О, боже! Какво да кажа! Да! Очарована съм, кога ще се срещнем, трябва ли да купя подарък…

Думите са готови да излязат от устата ми със скоростта на самолет, който се засилва да излети, когато неочаквано си спомням последния път, когато ходих на сватба. Букетът. Кавгата. Себ ми каза, че не вярва в брака.

Всъщност, като се замисля…

— Не, не мисля така — казвам, натискам спирачките и правя обратен завой.

Той обръща глава и ме поглежда изненадано. Очевидно не е отговорът, който е очаквал.

— Не е нужно да вземаш свободен ден. Ще бъде кратко, само бързо „Да, взимам тази жена“, чаша шампанско и обратно в офиса на работа — успокоява ме той.

— Не е заради това — клатя глава аз.

— Не е ли? Тогава какво е?

Преглъщам трудно и кръстосвам пръсти зад гърба си, защото отново ще излъжа.

— Не вярвам в брака.

— Така ли? — той ме гледа изумено. Сигурно съм първото момиче, което някога е произнасяло тези думи пред него.

— Аз… Мисля, че ще бъде лицемерно да отида на сватба, при положение че нямам такива разбирания — продължавам твърдо и се чувствам горда от себе си, че отстоявам принципите си. Дори и да не са съвсем истински. — Надявам се да ме разбереш.

Себ все още ме гледа в пълно изумление. Сякаш не може да повярва на ушите си.

— О, да, разбира се — най-накрая успява да намери гласа си. — Същото мисля и аз. Не вярвам в брака. Защо трябва да се жени човек? Това е толкова остаряла институция и абсолютно излишна загуба на пари.

— Да, точно така — съгласявам се и въртя очи. — Цялата тази скъпа дандания само за един ден!

Звуча наистина убедено, сякаш сама започвам да вярвам в това. Искам да кажа, че може би е прав. Може би бракът няма място в модерния свят и аз съм била старомодна. В края на краищата, феминистките не се ли бориха точно за това през годините? Нали заради това майка ми е изгорила сутиена си? Е, не лично моята майка.

— Не мога да разбера тези момичета, които са обсебени от една бяла рокля, огромен воал и меден месец на сафари! — сумтя презрително.

Всъщност, признавам си, че да отида на сафари през медения си месец винаги е било моята мечта. Изглежда ми толкова романтично: да летиш с балон над Серенгети с любимия си съпруг, да пътуваш на разсъмване с джип из храсталаците, за да видиш лъвовете и слоновете с мъжа, с когото ще прекараш остатъка от живота си, да пиеш по залез-слънце джин с тоник край лагерния огън и да правите заедно планове за бъдещето…

Но пък кой казва, че не може да отидеш на сафари по друг повод, просто така? Не е необходимо непременно да се омъжиш.

— Меден месец, харчи-пари — подхвърлям пренебрежително.

Себ кима в знак на съгласие.

— Наистина, за какво е едно парче хартия? — продължавам убедено. — Защо двама души да не могат да живеят просто заедно?

— Абсолютно вярно — подкрепя ме той и ме гледа така, все едно току-що е открил своята половинка сродна душа.

— Както се казва…

— Ако нещо не е счупено, не го поправяй — довършваме в един глас двамата.

Настъпва мълчание, докато се гледаме, изненадани от новата връзка помежду ни. Сякаш сме си станали по-близки.

— Просто защото са ми колеги, все пак мисля, че трябва да отида — обяснява смутено той. — Е, ти би ли дошла с мен? Ще отнеме само час. Максимум деветдесет минути. — Гледа ме умолително. — Ще ти бъда много благодарен.

Трябват ми само няколко мига, за да реша — макар че, ако трябва да съм честна — трябваше ми само секунда.

— Добре — въздъхвам великодушно и си напомням наум: И този път никакво хващане на букета.

— Страхотно! — усмихва се с облекчение той, лицето му се успокоява и отново ми показва ослепителните си зъби. Стомахът ми на свой ред се присвива, но този път това няма нищо общо със сечуанските нудълси. Боже, той наистина е много хубав. — Дължа ти огромна благодарност.

— Моля те, няма нищо — усмихвам се, но вътре чувствам щастлив пожар.

— Всъщност знам как ще ти се отплатя…

— Нима? — усмихвам се, но кой знае защо в мен пълзи тревога. О, божичко, надявам се да не ми благодари с плътски забави, тъй като след снощи не се чувствам способна на нищо.

Вместо да приближи към мен, той отива до рафтовете, където стоят дисковете му.

— Защо не се сетих по-рано? — самоукорява се Себ. — Направо ще те довърша!

— Страхотно — усмихвам се. В мен не е останало много за довършване, но той е толкова сладък, когато е ентусиазиран от нещо.

— Та-та-та! — измъкна триумфално една голяма кутия. — Ето го!

— Какво е това?

— Единственото специално издание на „Междузвездни войни“, всички серии от 1 до 6. — Лицето му гори от въодушевление. — Цялата сага!

Чувствам как изтръпвам от ужас.

— Всички шест филма! — продължава ентусиазирано той. — При това на оптичен диск!

Гледам го, мозъкът ми щрака бавно. О, боже, с какво съм заслужила това наказание! Това не може да ми се случи! А аз си мислех да се излежавам цялата неделя и да си гледам „ИйстЕндърс“!

— Това е режисьорската версия, така че има допълнителни снимки, извън кадър, специални интервюта и дори никога невиждани и непоказвани специални ефекти, които са били изтрити…

Усмивката ми замръзва. Нямам думи.

— Знам, че ще те излекува и ще върне усмивката на лицето ти — усмихва се той, обърквайки ужасеното ми гробовно мълчание с онемяване от удоволствие. — Само си помисли какъв кеф — да си лежиш тук и да си гледаш, не е необходимо дори да ставаш. — Поставя сребристия диск в плейъра.

Да, и аз точно това си мислех, и то ме ужасява. Едва издържах само един филм от поредицата, а сега как ще изгледам шест? Това е като доживотна присъда.

— Всъщност, знаеш ли, може би просто ще гледам телевизия. Управлението на това дивиди е доста сложно — успявам да промърморя, след като намирам гласа си. Размахвам дистанционното и слагам на лицето си маската „Такава идиотка съм, когато става дума за техника“.

— Не, не, въобще не е сложно, много е просто — настоява Себ. — Това е от най-новите устройства, слагаш шестте диска едновременно, така че дори не се налага да ставаш. — Той натиска бутона, устройството излиза и започва да нарежда дисковете върху него. — Ще се върти с часове. Просто натисни „плей“.

— Чудесно. — Гласът ми излиза с мъка и прилича повече на грачене.

— Нали? — доволен, натиска копчето заради мен.

— В такъв случай, защо не зарежеш гимнастиката и не останеш с мен? — предлагам безнадеждно. Ако съм осъдена да гледам тези филми цял ден, поне да се гушкам с него!

Но не става.

— Съжалявам, трябва да тичам. Приятно забавление!

— О, да… о, и на теб.

Имам чувството, че отчаяно бърза да се измъкне.

След като ме целува нежно по главата, той излиза забързано от спалнята. Чувам външната врата да се затваря и в този момент гръмва музиката и думите: Имало едно време в една далечна галактика…

Стомахът ми издава гръмки звуци. О, не. Не отново…