Да започнем отначало

5.

Следващото, което помня, е, че се събудих с глава, тежаща като бетонен блок. Един кънтящ бетонен блок. Отварям едно замъглено око и премигвам, тъй като лъч зимна светлина се забива като кол в зеницата ми.

Къде съм? Колко е часът? Защо имам чувството, че в устата ми има умряло животно?

Опитвам се предпазливо да прогледна през полузатворените си клепачи. Всичко е под някакъв странен ъгъл, а точно пред лицето ми има нещо мокро и кожено.

След което ми просветва:

— Това е агнешката кожа и аз лежа с лице към нея, а от устата ми се точи лига.

— Все още съм напълно облечена — ако моя сексапилен котешки костюм може да наречете дреха.

— Да се наливаш сам с текила в новогодишната нощ наистина не е най-добрата идея.

Мисля, че се разболявам.

Чувам човешки гласове и като оглеждам бавно стаята, осъзнавам, че звуците идват от телевизора.

Сигурно съм се строполила снощи като труп, докато е работел, и съм заспала направо върху килимчето. Дори не съм стигнала до леглото.

За разлика от някои други, мисля си, когато забелязвам Флий, свит върху юргана ми, да мърка щастливо.

Той сякаш долавя мислите ми, прозява се и се протяга, като поставя лапичките си върху възглавницата ми. Очевидно се наслаждава да спи сам в леглото ми, мисля си развеселено, но се чувствам леко пренебрегната, че дори котаракът ми предпочита да спи сам, а не с мен.

Което е смешно, но извинението ми е, че имам махмурлук. Позволено ми е да изпитвам съжаление към себе си.

Опитвам се да съживя крайниците си. Те са като неодушевени, мъртви тежести и са необходими нечовешки усилия, за да се надигна от килимчето. Уау! Докато се изправям, цялата стая се завърта около оста си и ме поглъща вълна на замайване. Хващам се за рамката на леглото, за да не падна. Господи! Това не е добре. Ама никак не е добре.

Чувствайки, че всеки момент ще изригна, поемам дълбоко въздух и тръгвам, влачейки крака. Нуждая се от горещ душ, силно кафе и много парацетамол. Ръмжейки, клатушкайки се, препъвайки се със затворени очи, излизам от спалнята си като зомби от филм на ужасите и вървя към банята на автопилот. Бутам вратата, грабвам една хавлиена кърпа от релсата и се обръщам към мивката. Само че вместо в нещо студено, гладко и направено от порцелан се блъскам в нещо топло, меко и живо.

— Ааааа! — започвам да крещя.

Отстъпвам назад, отварям очи… и едва не припадам. В банята ми има гол мъж! Стои точно пред мен! Върху килимчето. Не носи нищо, освен къси боксерки и очарователна усмивка.

— Честита Нова година! — поздравява ме весело той, сякаш се срещаме на улицата.

Гледам го за миг, изумена и безсловесна, притискам хавлията към гърдите си. Все едно съм сърна, заслепена на пътя от фаровете на автомобил. Неспособна съм да помръдна, нито да кажа нещо.

— Ами, добре… здравей… — успявам да промърморя накрая, опитвайки отместя очите си от силно окосменото му тяло, което е натикано в много тесни долни гащи. Толкова тесни, че всичко се очертава, ако се сещате за какво говоря.

Погледни настрани, Тес! Погледни веднага настрани!

Отмествам очи и се чувствам доста унижена. Това в никакъв случай не е първото нещо, които искам да видя през първия ден на Новата година. При това с непоносим махмурлук.

О, мили боже, той май има цици! — отбелязвам неочаквано наум.

А дали си е направил пиърсинг на зърната?

— Не знаех, че тук живее още някой…

Обръщам отново очи и виждам, че ме зяпа. Тогава и аз го оглеждам. Лицето ми пламва от объркване. По дяволите, Тес, какви ги вършиш? Не бива да го гледаш, не бива да зяпаш зърната му! Отново забивам поглед в земята и започвам да се измъквам заднешком към вратата.

— О… ами… тъй де… те… тоест аз…

Не че има нещо лошо, нямам нищо против пиърсинга, да не съм някаква света вода ненапита! И аз мога да си направя пиърсинг, и татуировки… и… Блъскам се в кантарчето и мисълта ми секва, едва не падам, при което издавам приглушен вик.

— Хей, добре ли сте?

— Да, да, добре съм — мърморя, опитвайки се да не обръщам внимание на болката, която пулсира в палеца ми. — Направо отлично, благодаря.

— Добре, аз свърших, така че банята е ваша — той се усмихва и безгрижно минава покрай мен. Забелязвам, че с една ръка се почесва ентусиазирано по задника.

Цялата трепереща, затварям вратата, след което направо се сгромолясвам върху нея. Сърцето ми бие учестено, ще изскочи от гърдите ми. Пръстът на крака ми пулсира. Главата ми ще се пръсне от болка. Какво, по дяволите, търси някакъв непознат в нашата баня?

Сякаш не знам.

Фиона.

Сигурно го е забърсала снощи на купона и го е поканила. Е, няма да е за първи път. Не казвам, че е „жена с лек морал“, както би се произнесла прекалено строго майка ми, но трябва да призная, че откакто живея с нея, когато си лягам, слагам тапи в ушите си.

При това не от онези, направени от полиуретанова пяна, а индустриални тапи с изключителна ефективност, които могат да блокират шум от милиони децибели. Производителите на тапи за уши, обаче, никога не са чували оргазъм на Фиона.

Като барикадирам вратата с коша за пране, за да не бъда изненадана отново, се обръщам към мивката.

И получавам следващия още по-голям шок.

Забравям за непознатия полугол мъж, с когото току-що се сблъсках. Какъв е този истински ужас срещу мен? Разрошена като разплетена кошница коса, кървясали очи, остатъци от грим. Което само по себе си би било достатъчно зле, ако остатъците бяха от малко червило и спирала за мигли, но не, това са остатъци от нарисувани с черен молив мустаци и нос, които са се размазали по цялото ми лице. И, боже!, това върху бузата ми паяк ли е? Сърцето ми направо спира. Не, само една от изкуствените ми мигли, осъзнавам, докато я отлепям.

Подпирам се с ръце на мивката и се взирам в отражението си, докато издавам отчаяно ръмжене. Чувствам се толкова зле, колкото и изглеждам. Или може би е обратното: изглеждам толкова зле, колкото се чувствам? Както и да е. Все едно. Защото изглеждам и се чувствам ужасно. Не че съм се надявала да видя една чисто нова аз, но все пак е Нова година, мама му стара! Пускам водата, смъквам костюма от ликра, който сякаш е залепнал към тялото ми, прекрачвам ваната и започвам да търкам грим, зъби и коса, докато половин час по-късно се измъквам с чисто лице, чиста коса и увита в халата си. Вече се чувствам жива. Пристъпвам към следващата стъпка от реконструкцията на Тес Конъли. Кафе.

Шляпайки с босите си крака, влизам в кухнята, където ме очаква втора изненада. Планината от чинии, табли и чаши със следи от червилото на Фиона е изчезнала. Вместо нея ме посреща изрядна чистота, блестяща мивка и самата Фиона с идеален грим и най-красивото си копринено кимоно, която лети като пеперуда из сякаш извадената от списание за обзавеждане кухня, и маже с масло препечена филийка. И… спирам за миг, онемяла от изненада… Поглеждам към радиото върху перваза на прозореца. Вместо обичайно гърмящия хип-хоп, това не е ли класическа музика!

— Добро утро! — чурулика Фиона.

— О, здравей! — отвръщам, напълно смаяна аз. Имам чувството, че съм влязла в някакъв паралелен свят, в друго измерение. Обикновено на сутринта след нощ като снощната Фиона седи на кухненската маса в позата на зомби и лекува махмурлука си с чаша чай и цигара „Марлборо лайт“.

А тази сутрин полуголият мъж от банята е на масата, пред него са наредени специалните неприкосновени конфитюри и свещените билкови чайове.

Ами да, разбира се. Значи той е причината за цялата тази суматоха.

— Това е Гарет — представя го Фиона и изящно му подава препечена филийка.

— Вече се срещнахме — усмихва се той, отваряйки скъпоценния мармалад с коняк. — Извинете ме, вратата на банята ви не се заключва.

— О, знам, трябва да се поправи — хвърлям бърз поглед към Фиона, но тя не откъсва замечтани очи от Гарет. Затова мислено прибавям поправката на резето към списъка за ремонт в апартамента. Официалният собственик е Фиона, но откакто живея с нея, не съм я видяла нито веднъж да смени и една крушка.

— Още една чаша чай от мента и хибискус? — гука гальовно приятелката ми.

— С удоволствие, страхотно — отвръща той с пълна уста. — Ммм, този мармалад е просто вълшебен.

Тя се усмихва гордо.

— Но ти не се нуждаеш от толкова много сладко — добавя и мога да видя, че вече е леко разтревожена, тъй като той намазва почти два пръста от мармалада върху филийката си.

— Сладко като собственицата му — намига Гарет и вдига чашата си, за да му долее още чай.

Наблюдавайки тази сцена на домашна идилия, променям намерението си да пия кафе. Ако го направя, сигурно ще се задавя. По-добре да взема дозата си кофеин в „Старбъкс“.

Обръщам се да изляза от кухнята.

— Тес? — вика след мен Фиона.

Едва не се спъвам на прага.

— Да си виждала моя „Диптик“?

„Диптикът“-а ли? През замъгления ми мозък прехвърча някакъв смътен спомен, като удар със стик на мач по крикет.

— Амиии… не съм — отвръщам с цялата невинност, която мога да събера, но чувствам смъртоносни ледени тръпки по тила си.

— Странно. — Тя се мръщи и за миг мисля, че съм разкрита и май ще е най-добре да призная, че съм взела свещта назаем. Надявам се, че поне пред Гарет няма да посмее да ме разпори с ножа за масло. Но тя неочаквано тръска коси и свива рамене.

— Всъщност няма значение, сигурно съм я забутала някъде — и отново се заема с чая.

Което ми дава възможност да се измъкна и да потърся убежище в спалнята си, където първото нещо, което виждам, е въпросната открадната вещ, която се мъдри гордо на рафта над камината. Първо чувствам облекчение, последвано от ужас, защото свещта е напълно изгоряла. Не е останало нищо, освен стъклената чашка държател, в която има остатъци от фитила.

Мамка му. Сигурно съм заспала и съм я забравила да гори! Гледам я и се чувствам ужасена. Остави въпроса за пожарната безопасност. Остави, че е можело да подпаля апартамента и той да изгори до основи. Остави, че е можело аз самата да стана на въглен. Става дума за свещ, която струва 40 паунда! Няма я! Изгоряла е! Докато съм зъзнала върху агнешкото си килимче.

Бързо грабвам уличаващото ме доказателство и пъхам празната чашка в чекмеджето с чорапите. Нищо друго не мога да направя, просто трябва да я сменя с нова, преди Фиона да разбере, което няма да е много лесно — през ума ми минава една сцена от филма „Аферата Томас Краун“ — как Пиърс Броснан подготвя онази сложна измама в художествената галерия, за да подмени откраднатата картина, без никой да забележи, и всички онези мъже с бомбета, сякаш излезли от картина на Магрит13.

Чувствам надигащата се паника. В момента едва стоя на краката си, та камо ли да мисля за мъже с бомбета. Решавам: ще го измисля по-късно. Навличам бързо джинсите си, един пуловер и нахлузвам чифт стари маратонки. Не изглеждат добре, но са първото нещо, което мога да намеря, а тази сутрин нямам сили да мисля какво да облека. Всъщност, честно казано, тази сутрин нямам сили за нищо. Събирам още мократа си коса и я прибирам под една вълнена шапка, грабвам палтото си и ругая наум.

Навън е един от онези сиви и люти, мразовити зимни дни. Дори дърветата сякаш зъзнат, клоните им, олисели и без листа, приличат на сгърчени мъртвешки пръсти на фона на замръзналото бяло небе. Скривам ръце в джобовете на пухеното си палто, за да ги стопля, и слизам по стълбите, а дъхът ми излиза под формата на бели облачета.

За щастие кафене „Старбъкс“ е наблизо и само след десет минути отварям познатата врата и влизам в топлото помещение, ухаещо на еспресо. Вътре е очарователно спокойно, има само няколко майки с бебета, които спят в количките им. Отивам направо на бара. Идеално. Най-после доза кофеин.

— Искам дълго тройно лате14 — изстрелвам поръчката си, преди барманката да успее да каже „Здрасти!“.

— Сигурна ли сте, че искате тройно? — пита със съмнение тя. — Ще стане много силно.

— Точно това искам — усмихвам се. За махмурлийските ми уши звучи като музика.

Тя продължава да се съмнява, но записва поръчката.

— Нещо друго? Кроасан или понички? Може би препечен сандвич?

— Не, благодаря, само кофеин… искам да кажа кафе — поправям се бързо, вадя портфейла си и давам банкнота от пет лири.

Прибирам рестото и се отдръпвам, за да почакам в края на бара моето мечтано кафе лате. Докато барманката започва да разпенва млякото се обръщам и оглеждам кафенето: грозните картини по стените, една раздразнена майка в ъгъла с едва прохождащ малчуган, който има намерение да излее своето бейбичино15 на пода; младеж, който чука по клавишите на лаптопа си до прозореца…

Лъхва ме вълна студен въздух и аз поглеждам към вратата, която се отваря, за да пропусне друг посетител. Побързайте, затваряйте, защото е много студено, мърморя си наум, докато гледам как някаква размазана фигура в анцуг се появява иззад логото на „Старбъкс“ върху стъклото на вратата и вече виждам ясно.

И в този миг сърцето ми пада в петите, все едно съм в безтегловност.

О, боже, не може да бъде. Просто не може…

Но е.

Това е Себ.

Имам чувството, че съм скочила от самолет без парашут и приближавам земята със стотици километри в час. Мисълта ми препуска със същата скорост. Какво прави тук? Изглеждам като чудовище. Сигурно е тичал край реката. Дали ме забеляза? Господи, все още го обичам. Сърцето ми се връща обратно в гръдния кош. Цялата ми ярост от снощи изчезва и се разтопява във въздуха, а пиянската ми смелост е заместена от непреодолимо желание да изтичам и да обвия ръце около врата му.

Вместо това нахлупвам още по-ниско шапката си, забивам поглед в краката си и се опитвам да успокоя дишането си, но мислите ми продължават да се въртят като въртележка без управление. Защо не си сложих поне малко грим? Да покрие пъпката на брадичката ми… И малко червило… О, какво не бих дала за малко червило… Търся нервно в джоба си и открива балсам за устни. Сигурно златотърсачите са се чувствали по същия начин, когато са откривали злато, мисля си, докато мажа с настървение устните си, отчаяно, като изоставена жена, която току-що е видяла бившия си.

За част от секундата мисля дали да не се скрия в тоалетната. Ако мога да стигна дотам, без той да ме види — но гордостта ми, колкото и да е наранена, не ми позволява. Вместо това седя като закована, преглъщам с мъка и вдигам очи.

Добре. Готова съм. Давам си кураж.

Нищо.

Абсолютно нищо. Той гледа право към мен. Стоп, поправка: гледа право през мен, сякаш ме няма. Очите му се плъзгат, лицето му дори не трепва, докато минава покрай мен към бара, за да си поръча кафе.

За миг седя напълно объркана. Не мога да повярвам. Какво става? Връщам лентата назад. Зашеметена от срещата, или по-скоро от липсата на такава, го гледам и не мога да повярвам. Адреналинът все още пулсира във вените ми, готова съм за битка или за полет.

Но онова, за което не съм готова, е нищо. Zilch Nada16.

Очаквах неудобство, неловкост при сблъсъка ни, непохватни въпроси, изкуствена усмивка, сложена върху устните и фалшиви отговори от рода на „Всичко е наред с мен“.

Онова, което не очаквах, беше пълно пренебрежение.

Гледам как лениво се разкършва, докато чака да вземе рестото си. Да, знам, може да не ме е забелязал или просто да не ме е познал с тази вълнена шапка. Сигурно е така, уверявам сама себе си. Просто не ме е познал. Затова ме подмина.

О, Боже, кого заблуждавам? Това на главата ми все пак е само вълнена шапка, а не балаклава17.

— Дългото тройно лате беше за вас, нали?

Едва не подскачам, когато чувам гласа на барманката и виждам кафето да ме чака на плота. Един господ знае от колко време стои там.

— Да, благодаря — мърморя едва чуто, грабвам чашата и почти тичешком излизам навън.

Не мога да повярвам.

Просто не мога да повярвам.

Вървя по улицата като замаяна, мисълта ми връща отново и отново сцената, сякаш гледам заснет с камера материал: аз седя, чакам кафето си, той влиза, поглежда право в мен и ме подминава… Връщам лентата и я пускам пак. Ето ме, седя и чакам кафето си, той влиза, сега поглежда право към мен и… Забавям скоростта, кадър по кадър… нищо, няма грешка, той напълно, тотално, недвусмислено ме пренебрегва.

Болката ме пронизва като цял сноп безпощадни стрели. Как може да направи това? Как може да се държи все едно не ме познава? След всичко, което означавахме един за друг? Следва вълна от ярост: Копеле! Кучи син! Да ме подмине така! Кой си мисли, че е? Добре, може да сме скъсали, може повече да не е влюбен в мен, но това не значи, че трябва да ме подминава като пътен знак!

Цялата изгарям, отпивам от отдавна забравеното кафе. Съвсем студено е. По дяволите! Дори кафето ми развали!

Заредена с възмущение, желание за справедливост и студено кафе, изминавам остатъка от пътя до вкъщи, без да обръщам внимание на нищо около себе си. Мога да мисля само за Себ. Всъщност почти не забелязвам Гарет, с когото се сблъсквам на стълбите. Този път той е напълно облечен, слава богу. Чак след като ме попита къде е най-близката станция на метрото и аз му дадох указания накъде да върви, осъзнавам, че е облечен с костюм на Хенри Осми, но без рижата брада. Аха, ето кой бил значи.

Влизам в апартамента и откривам, че нещата отново са станали нормални и всичко си е постарому. Витрината с мармалада и чайовете е изчезнала като с магическа пръчка, а Фиона си е старата Фиона, размазана на един стол, пуши „Марлборо лайт“ и разглежда стар брой на „Грация“ от миналата седмица.

Присъединявам се към нея, свличам се на стола, а умът ми е зает със случилото се.

— Просто не мога да повярвам — произнасям след миг и оставям чашата на масата.

— Знам. И аз не мисля, че е точно моят тип — отговаря Фиона, поглеждайки ме над списанието. — Всъщност не си падам по дребни мъже.

— Какво? — гледам я объркано.

— Но да ти призная, след като се пъхнеш под хермелиновите кралски одежди, другото няма значение — тя вдига вежди и ми отправя многозначителен поглед.

— О, не говоря за Хенри Осми — въздишам, когато осъзнавам за какво говори, — а за онова, което току-що ми се случи.

— И какво ти се случи?

— Видях Себ, а той ме подмина!

Очаквам да чуя реакцията й. Познавайки Фиона, мисля, че ще ме залее с истински водопад от думи. В миналото винаги е била особено приказлива по повод на връзките ми, които взема присърце.

Тя се мръщи и, докато дърпа от цигарата, настъпва тишина. После най-неочаквано произнася само три думи. Но те са достатъчни да обърнат целия ми свят наопаки.

— Кой е Себ?