Да започнем отначало

14.

— Беше удивително! Това е най-хубавият филм, направен някога в историята на киното!

Казвам тези думи на следващата вечер, когато двамата със Себ се срещнахме, за да гледаме „Междузвездни войни“ в едно малко кино в Сохо и сега излизаме по червения килим заедно с останалата публика.

— Ти наистина обичаш този филм! — той ме заслепява с доволна усмивка.

— Какво говориш! — ако не успях да се науча да го обичам, поне все още мога да се преструвам. — Не помня колко пъти съм го гледала.

Три пъти.

Всъщност ще станат три с този и първия път миналата нощ, когато заспах по средата, но повярвайте ми помня всичко. Всяка галактическа битка се е врязала в паметта ми, като върху грамофонна плоча. Стоях до 3 след полунощ, пих няколко пъти чисто кафе, за да остана будна. В един момент буквално трябваше да използвам кибритени клечки, за да подпирам клепачите си отворени, но онова, което ме държеше будна, бе мисълта, че ми е даден един-единствен шанс в живота. Днес пропуснах обяда и прекарах почивката си на бюрото, като направих обширно търсене в интернет.

Да си призная честно, изтощена съм. И поразена. Слисана, изумена. Нямах никаква представа какво количество уебстраници, конвенции, общества, дори тематични паркове са посветени на този филм. Знаех, че е популярен, но чак пък толкова! Хората направо са обсебени от него.

Търсенето в Гугъл извади повече от три милиона сайта, всички на верни почитатели и последователи. Имаше дори цял форум, посветен на дискусията как Чубака (така се казва човекът с костюм на Йети, ако искате вярвайте!) ходи в тоалетната!

— Знаеш ли, че думата „джедай“, произлиза от японските думи Jidai Geki, което се превежда като приключенска драма?

Благодаря на Ани от Тексас, че го бе написала.

— Брей, ти наистина си запалена по тази сага! — той изглежда впечатлен.

Съвестта ми се събужда и за миг чувствам вина. Лошо е да се преструвам, нали? Не трябва ли да кажа истината, да си призная? Но тогава каква е разликата, когато Себ каза, че харесва роклята, с която съм, а сетне просто ме изпрати до вратата и ме остави, защото било късно? Или когато убеждавах Фиона, че, дупето й не изглежда прекалено голямо в новия прилепнал клин? Или когато татко се преструва пред мама, че е голям почитател на нейните кулинарни умения и иска да му сипе втори път? Тези дребни лъжи не нараняват никого, нали?

От друга страна, дребната лъжа действа точно обратното, мисля си развеселено, докато гледам лицето му, което грее от щастие като месечина. Той изглежда толкова доволен. Сериозно, как би могла моята малка лъжа да бъде вредна?

— Извинявай, понякога съм много досадна — казвам и се смея смутено. — Спри ме, ако ти е скучно.

— Да ми досаждаш? — възкликва той, размахвайки ентусиазирано програмата. — Какви ги говориш? Мога да говоря за Люк Скайуокър и рицарите джедаи с часове. Ти си първото момиче, което обича този филм почти колкото мен и това е прекрасно… — Млъква, докато излизаме навън, спираме на празната улица, а той се обръща към мен. — Ти си прекрасна…

Въпреки ниската температура, чувствам как ме облива гореща вълна от щастие. Много важно, че стоях цяла нощ и не обядвах! Пръстите му хващат ръката ми, след което той нежно ги преплита с моите. Дори само заради това си заслужаваше да не спя снощи. Начинът, по който ме гледа сега. Както се казва в поговорката: без болка няма успех.

Освен това, не мисля, че ще ми се наложи да гледам този филм отново, напомням си, докато вървим ръка за ръка, за да избегнем тълпата.

След няколко минути завиваме в една странична улица и намаляваме темпото.

— И така… — казва той, поглеждайки косо към мен. Увит с тъмносивото си палто и шапка, нахлупена ниско над челото му, изглежда възхитително. Минаваме под една улична лампа и на нейната светлина виждам снежнобелите му зъби на фона на загорялата му кожа. Кълна се, Себ е единственият човек, който може да изглежда секси в лютата британска зима. Всички ние сме прекалено бледи, с напукани устни и носове, които почервеняват веднага, щом температурата падне под нулата.

— И така? — повтарям въпросително аз, опитвайки се да бъда загадъчна и да не мисля за носа си, който сигурно изглежда като изкуствените червени носове, които хората си слагат на карнавал, за да изглеждат комично.

— Какво правим сега? — вдига вежди той и ми се усмихва.

Помня, че миналия път си казахме довиждане и аз взех метрото до вкъщи, сама, като през целия път се упреквах защо не си затварям голямата уста и защо наговорих всички тези ужасни неща за филма.

— Може би ще пием по нещо? — предлагам. — Наоколо има много приятни барове.

Той се усмихва широко.

— Имам по-добра идея. Защо не отидем в моята квартира? Живея на пет минути оттук и имам бутилка чудесно червено вино, която все още не съм отворил… — Спира да говори и очевидно търси очите ми в тъмнината. — Какво ще кажеш?

Ще кажа, че на света няма нищо, което да искам повече от това да отидем в твоя апартамент и да изпием заедно бутилка вино, мисля си и пеперудите в стомаха ми пърхат.

Но трябва поне малко да опитам да се направя на интересна. В края на краищата това е само втората ни среща.

— Хммм. — Правя се, че мисля, сякаш размишлявам върху поканата.

— Няма от какво да се притесняваш. С мен си в пълна безопасност — обещава той, като се кръсти със свободната си ръка.

— Колко жалко — ядосвам се престорено аз.

— Е, искаш ли да дойдеш с мен? Или ще трябва да изпия цялата бутилка сам?

Иска ли питане.

— Е, най-накрая ме нави — съгласявам се и всичките ми мисли излитат сякаш през прозореца. — Звучи привлекателно.

Била съм много пъти в апартамента на Себ, така че мога да отида там и със завързани очи. Но трябва да внимавам да не завия автоматично на ъгъла или да не прекося улицата. В един момент почти щях да изтърся: „Чакай, оттук е по-кратко!“ и да го поведа по една малка алея, която използвахме за по-напряко.

Преди винаги му казвах, че оттук е по-близо, а той винаги отговаряше, че не е. Веднъж дотолкова се скарахме, че всеки от нас пое по отделен път, а той настояваше да измерим времето и да установим кой е бил по-бърз — можеше да бъде изключително настоятелен в такива случаи — и накрая каза, че неговият път бил с шест десети от секундата по-къс. Има един от онези суперточни спортни часовници, така че трябваше да се съглася. Като казвам това, мога да се закълна, че беше зачервен, сякаш бе тичал, но той бе непреклонен и твърдеше, че е вървял нормално през целия път и причина за червенината било виното, което бяхме пили.

Но тогава това не бе нещо необикновено. Двамата вечно спорехме за посоките. Без значение къде отивахме, все не постигахме съгласие и спорът ни обикновено завършваше с истинска кавга, той грабваше картата от мен и обявяваше, че сме избрали „грешния път!“ Аз пък смятах, че не е честно. Не казвам, че съм от хората, които имат вродени компаси, но мога да се ориентирам в „Н&М“, дори по време на голямата разпродажба. А повярвайте ми, това е много трудно.

Накрая му купих сателитна навигация за рождения ден. Гениално решение. Проблемът беше решен! Но и това не помогна, тъй като той продължаваше да не се съгласява. А всъщност Стивън Фрай29 даваше указания за посоките. Искам да кажа, кой спори със Стивън Фрай, за бога?

Сега обаче го оставих да ме води и пристигаме на адреса, без да спорим, макар да продължавам да съм убедена, че моят път е по-пряк. Той изключва алармата и двамата влизаме в покритото с килим фоайе. Себ живее в една от онези престижни сгради с портиер, с блестящи месингови табелки с имена и асансьор, който се движи безшумно и ни доставя направо пред апартамента на втория етаж. Между тази сграда и „Арминта меншънс“ с допотопните звънци и стръмни стълби, от които оставаш без дъх, има истинска пропаст, цяла вселена.

— Ето че пристигнахме — казва, когато излизаме от асансьора и вървим по коридора към жилището му. Отключва и бута вратата. — Добре дошла в моята скромна обител.

Просто се прави на интересен. Повярвайте ми, в този апартамент няма нищо скромно. Той е два пъти по-голям от онзи, в който живеем двете с Фиона, и изглежда така просторен, с огромни прозорци и полирани подове от паркет. Напомня ми за апартамент в Ню Йорк — не че някога съм била там, но се сещате за какво говоря, нали? Цветовете са приглушено сиво и бяло, с абстрактни картини по стените и този огромен сив диван, на който може да седнат поне двайсет души, и стъклената маса за кафе от някакъв известен дизайнер, чието име Себ веднъж ми каза, но не го запомних.

— Това място е удивително! — казвам, оглеждайки се и се чувствам отново поразена.

— Благодаря — усмихва се той, — но се опасявам, че виновникът не съм аз.

— Как така не си? — спирам да се възхищавам на две супермодерни лампи и се обръщам към него.

Той клати глава.

— Когато се пренесох, наех интериорен дизайнер, за да го обзаведе. Тя избра мебелите, дори картините — обяснява. — Бях прекалено зает.

— Така значи… — Не ми беше казал, че не е обзавел жилището си сам.

Отново се обръщам и оглеждам апартамента, но този път не съм обзета от удивление, а едва потискам разочарованието си.

— Жалко. Винаги съм си представяла колко приятно би било, като си имаш свое собствено местенце, да си купиш всички онези албуми с цветове и шарки, мостри на тапети за стени с всякакви странни рисунки и удивителни цветове, докато накрая измислиш кое ще изглежда най-добре. — Обръщам се и виждам изражението му. Само че вместо да кима в знак на съгласие, той изглежда така, сякаш не разбира за какво говоря.

— Сериозно? — очевидно е изненадан. — Това не е за мен. Предпочитам някой професионалист да избере цветовете вместо мен.

— Но половината удоволствие е в това! — протестирам аз.

— За теб може би. Аз съм направо инвалид — смее се той. — Вероятно ще боядисам всички стени в лилаво.

— А какво ще кажеш за останалото? Да прекараш уикендите, обикаляйки пазарите като Спиталфийлд или Портобело, в търсене на разни странни, старинни вещи и предмети, или боклуци, които можеш да трансформираш. Като овехтял стар фотьойл, който можеш да подновиш с дамаска винтидж, или дори цял диван? А какво ще кажеш за някоя лампа, на която можеш да сложиш нов абажур от плат или обработена кожа? Или дори от хартия!

Въодушевена от идеите си, започвам да жестикулирам с ръце.

— Както вече казах, нямам време за това — свива безразлично рамене Себ.

Имам усещането, че той въобще не споделя моя ентусиазъм и за миг се чувствам глупаво, че споделям тези неща с него. Истина е: прекалено е зает, че да обикаля битаците и пазарите. Има си своята суперкариера и винаги е в офиса. Като казвам това, се сещам, че не е винаги всъщност там, всъщност прекарва много време във фитнес салони. Е, в края на краищата всичко е въпрос на приоритети.

— Все пак е много хубаво — повтарям, макар и не чак толкова уверено.

— Благодаря. — Той оставя ключовете на масата и сваля палтото си.

Междувременно се оглеждам. Всичко е същото, като преди. Нищо не е променено и все пак всичко е променено. Очите ми се плъзгат по снимките. Тук имаше една, на която двамата бяхме на парти. Няма я. Връхлита ме съжаление. За миг чувствам нещо като загуба, като горчиво-сладка носталгия за времето, което прекарахме заедно и което никога няма да се върне. Като неделните следобеди, когато четяхме вестници… като вечерното парти, което си направихме миналото лято, когато се напихме с кофи водка и пяхме на караоке.

Като деня, в който скъсахме, напомням си остро.

Споменът ме връхлита без предупреждение — това беше последният път, когато бях тук, и старата болка се връща в мен, сграбчва ме за гърлото и започва да ме души. Връщам лентата няколко месеца назад и се виждам как седя ето, точно тук… поглеждам към огромния сив диван и, както във филма „Плъзгащи се врати“, виждам себе си да седя, стиснала възглавниците, за да не заплача, а във фотьойла срещу мен седи Себ, вперил поглед в маратонките си. Атмосферата е напрегната и потискаща.

— Всичко наред ли е?

Гласът му ме връща обратно и забелязвам, че ме гледа загрижено.

Но вече всичко отмина. Заличено е. Завинаги. Като лента, която е била изтрита. Сега правя нов запис, само че този път е различен. И не съжалявам. Щастлива съм. Добрите времена може да са отминали, но също и лошите. Последния път, когато бях тук, беше краят, а сега сме отново в началото. Едно ново начало.

— Да, всичко е страхотно — усмихвам се, доволна от мисълта. Все още не мога да повярвам, че това наистина се случва и че ще го направя отново. Иска ми се да се ощипя, за да се събудя.

— Добре. Все още стоиш с палто, затова си помислих, да не би да мислиш да си ходиш…

Осъзнавам, че не съм го свалила.

— О, съжалявам — свалям ципа и вадя ръцете си. — Трябваше ми малко време да се стопля — обяснявам и му го подавам.

— В такъв случай ще донеса виното. Една бутилка хубаво вино ще те сгрее за нула време. — Той взема палтото и го носи в коридора, преди да влезе в кухнята, която е свързана с дневната.

Близо до хладилника има поставка за бутилки и аз го наблюдавам как избира една бутилка, взема тирбушон и две чаши и се връща при мен. За миг си мисля, че ще каже нещо, но вместо това той се навежда и ме целува внимателно по устните.

За пръв път се опитва да ме целуне и това е толкова естествено и успокояващо, че за част от секунда не осъзнавам, че го прави.

Докато устните му не докосват отново моите.

Ефектът е моментален и позната болка неочаквано пронизва тялото ми. Господи, той ми липсваше толкова силно! За един безумен, бездиханен, забързан миг, всичко, което искам, е да го притегля към себе си, да обвия с ръце врата му и да извлека с една дива целувка живота от него…

Натискам отчаяно спирачките и спирам въображението си.

Тес, не! Не може да го направиш! Та ти току-що си го срещнала, не помниш ли? Освен това си тук само от пет минути — не може просто да му се нахвърлиш в кухнята! На какво ще приличаш? Нали целта ти е да бъдеш перфектната приятелка, а не някаква уличница!

Потискам желанието си и му отговарям с лека целувка.

А си мислех, че да се откажа от шоколада миналата година по време на Великите пости, беше трудно! Повярвайте ми, за тази целувка ми трябваше много повече воля.

Разделяме се, но той задържа погледа си върху мен по-дълго, което кара краката ми да се разтреперят. Сетне казва:

— Да се настаним удобно — и посочва с жест дивана.

— Добре — отговарям и се надявам, че гласът ми излъчва спокойствие. Но всъщност той е така писклив и висок, както когато на едно парти с Фиона се напихме и дишахме хелий от балони, след което цялата вечер говорихме като Пинки и Перки30.

Само че този път няма балони с хелий. Тук сме само Себ и аз. Сами в апартамента му, с бутилка червено вино и цялата нощ пред нас. Устните ми все още са стиснати, докато го следвам към дивана, изпълнена с трепетно очакване.

Колкото до останалите неща, има достатъчно време за всичко.