Да започнем отначало

3.

Имам теория за Новогодишната вечер.

В целия свят този ден е приет за най-големия и най-хубавия празник в годината. Една празнична нощ, в която трябва да се забавляваш, да купонясваш сякаш си Принс и годината е 1999. С тази нощ се свързват всички очаквания и надежди. И цялата тази подготовка, и цялото това напрежение да прекараш удивително, невероятно, забележително!

Да си призная, прилича ми малко на акта на загубване на девствеността.

Но какво става, ако не прекараш страхотно? Ако всъщност вечерта се окаже пълно разочарование и докато всички останали изглежда ще се взривят от веселба, ти не спираш да си мислиш „За какво е всичката тази дандания?“ и се тревожиш, че сигурно нещо с теб не е наред.

(Сега, като мисля за това, наистина ми прилича на загубване на девствеността.)

Освен това имам смътното подозрение, че всеки тайно си мисли същото. Няма значение дали танцуваш в редичка на Трафалгар Скуеър, дали пиеш в нюйоркски нощен клуб или беснееш на някой плаж в Гоа. Милиони хора по целия свят в тази нощ се преструват. Прилича на някаква гигантска конспирация.

Така че сега, час по-късно, докато гледам една много пияна Мария Антоанета, която обсипва с ласки лицето на Елвис, отново решавам, че може би теорията ми е напълно погрешна и всички останали наистина се забавляват. Може би само аз съм си виновна и съм единствената странна птица тук.

Намирам се в една от огромните барокови къщи в Челси. Интериорът прилича на снимка от лъскаво списание: в мраморния хол има съвършено коледно дърво, буйно пламтящ огън в камината и огромна тераса, която се простира като продължение на величествената приемна, украсена с хиляда премигващи вълшебни лампички.

Купонът тече с пълна сила. Още при пристигането си Фиона връхлита върху Дан — нейно бивше онлайн гадже от сайта „KindredSpiritsRU“, който я преследваше в киберпространството, а сега я хваща за заложница в ъгъла на кухнята. След няколко неуспешни опита за разговор, ето ме и мен — седя сама в дневната, без да познавам никого, и се опитвам да изглеждам спокойна и безгрижна. Пълен непукист.

Все пак човек не може много дълго да се преструва, че изпраща есемеси, нали?

Забелязвам, че пред мен минава табла с чаши, пълни с шампанско, грабвам една и изпивам половината на екс.

— Жажда ли ви мъчи? — смее се закачливо сервитьорът със силен азиатски акцент.

— Нещо такова — усмихвам се, благодарна че виждам поне едно приятелско лице. Дали да не завържа разговор с него? Но преди да измисля тема, той вече е отминал.

Изгълтвам остатъка от шампанското и оглеждам стаята, за да открия някого, с когото да поговоря. След като съм тук, наистина се опитвам да вляза в атмосферата и да прекарам добре, но въпреки всичките си усилия засега не се справям добре. Убедена съм, че облекло не ми помага особено. Аргументът на Фиона, че всички ще бъдат костюмирани и че аз ще се „смеся“ с тълпата се оказа не особено сполучлив — може би заради факта, че бях облечена в плътно трико от глава до пети и чифт мъхести ушички.

Дори не искам да мисля за мустаците, които тя нарисува с молив за очи върху лицето ми. Нито за факта, че настоя да си сложа и опашка, която направи от гирлянд.

Точно се чудя откъде и как да взема още една чаша шампанско, преди да умра от неудобство, че всеки ще види задника ми, когато Фиона се появява откъм кухнята.

— О, господи, извинявай! — въздиша тя. — Не можех да се измъкна. Той настоява, че сме били сродни души.

— Аз мисля, че излязохте само веднъж на среща и ти каза, че било ужасно?

— По-лошо от ужасно! — Фиона прави кисела физиономия. — Каза ми, че не пие, не пуши и все още е девствен!

— Значи ще бъдете перфектната двойка — добавям развеселено.

— Да бе, точно така — отвръща засегнато тя. — Продължава да ме убеждава как профилите ни съвпадали 99% и не можел да разбере защо не искам да излизам с него, след като компютърът казвал, че сме родени един за друг…

Прекъсва ни висок креслив смях и двете се обръщаме, за да видим ято шумни момичета навън на терасата. Всички са по жартиери, мрежести чорапи и съблазнителни корсети, всички пият шампанско и са наобиколили мършава блондинка с конска физиономия, облечена в червен костюм на дявол.

— О, я виж! Това са Пипа и останалите! — Фиона е доста изненадана. — Сигурно не знае, че съм тук.

Оглеждам компанията и ме обзема съмнение. Всъщност никога не съм срещала Пипа, но тя ми изглежда от онези хора, за които не съществува нищо друго, освен тях самите, а това включва присъствието на Фиона на това парти.

— Е, има толкова много хора, навярно не ме е видяла — продължава бодро моята приятелка, макар и не особено убедително. — Хайде, ела да те запозная, направо ще се влюбиш в нея!

И преди да успея да протестирам ме хваща за ръката и ме избутва ентусиазирано навън.

— Здравейте, момичета! — маха, залитайки към групата, която при появата ни се разделя, а очите им ме оглеждат подозрително. Но Фиона сякаш не забелязва нищо.

— Тес, това са Лори, Рара и Гризли — представя ме сияеща тя, размахвайки ръце като водещ в някой от онези канали за шопинг по телевизията, които представят някакъв отвратително и фалшиво изглеждащ продукт, но се опитват да ни убедят, че е прекрасен.

Направо смешно.

Следва мърморене на нещо подобно на „Здравей!“ и обилно тръскане и мятане на коси.

— А това е Пипа! — извива глас Фиона, а звукът, който излиза от устата й, е вербалният еквивалент на барабанен туш.

Пипа се навежда да ме целуне по двете бузи, докато очите й ме сканират като радари.

— Тес, чувала съм тоооолкова много за теб — гука тя, докато усмивката й е фалшива толкова, колкото и милото й отношение. — Радвам се, че най-накрая се срещаме.

— Аз също — усмихвам се. — И аз съм чувала доста за теб (Заклевам се, че ако Фиона още веднъж ми разкаже историята с принц Хари, ще я…).

— Знаеш ли, че Пипа е дизайнер на бижута? — продължава приятелката ми. — Не е ли удивително?

— Хм… да — кимам. — Удивително е.

— Виж… тя е направила това! — Фиона сочи пръста на Пипа и нещо, което сякаш е изпаднало от някой бедняк.

— Това е смарагд — обяснява равнодушно Пипа. — Пет карата. Без дефекти.

Поглеждам отново, този път изненадано. Какво? Това голямо зелено парче стъкло е истинско?

— Поръчвам всички камъни от Раджи — продължава отегчено Пипа. — Този бе част от антична огърлица, но аз го префасонирах.

— Раджи? О, това е онзи бижутер близо до Питни стейшън?

— Говоря за Раджасхан, Индия — тя ме гледа презрително, все едно съм пълна глупачка.

Чувствам, че се изчервявам.

— Макар че се замислям дали да не престана да се занимавам с дизайн, толкова е изтощително — отпива от шампанското си с въздишка.

— Мога да си представя — кимам, опитвайки да си представя как се правят пръстени със смарагди по цял ден, но се отказвам. — Непрекъснато да летиш напред-назад до Индия и обратно. Аз се чувствам съсипана от умора, само докато пресека Хамърсмит бридж до офиса.

Долавяйки сарказма в гласа ми, Фиона ме поглежда нервно, но Пипа очевидно е имунизирана.

— Точно така! Абсолютно си права! — гледа ме с широко ококорени очи. — И полетите се отразяват така дехидратиращо на кожата! Моята козметичка непрекъснато ми повтаря — тя преправя гласа си на строг и непреклонен — „Пипа, мисли за порите си!“

Присъстващите започват да шумят, някои от тях я потупват окуражително по рамото.

— Пипа, ти си невероятна с животните! — това май е гласът на Гризли. Всъщност не съм сигурна, може би беше Лоли? Не мога да ги различа, и двете са руси, мършави и носят еднакви сексапилни корсети.

— Ние си имаме котарак! — ентусиазиран, но неуспешен опит на Фиона да се включи в разговора. — Казва се Флий10.

— Нима? Колко сладко — сумти Пипа. — Но аз си мисля за нещо не толкова „домашно“ — при което се усмихва доста иронично.

Виждам как лицето на Фиона повяхва. Господи, тази Пипа е такъв ужасен сноб! Чудя се и не мога да разбера защо Фиона иска да й бъде приятелка. По незнайни причини е впечатлена от нея.

— Мами отглежда лами, а на мен конете са ми в кръвта, така че старите писани, пълни с бълхи, не са като за мен — тя лекичко се хихика, а останалата част от бандата се присъединява към нея като орда ревящи магарета.

Обзема ме неочакван порив да защитя Фиона и Флий.

— О, всъщност съм сигурна, че щеше да бъдеш много злобна котка, ако приличаше поне малко на такава! — отговарям с невинна усмивка.

Смехът неочаквано секва и се чуват само няколко откъслечни нервни кикота. Забелязвам ужасеното изражение на Фиона, докато Пипа се обръща и ме поглежда, все едно ме вижда за пръв път. Присвивайки очи, тя пита рязко:

— Какво точно каза? Я повтори!

— Че нищо толкова очарователно като теб… — започвам най-безгрижно, но съм прекъсната от Фиона, който едва не затваря устата ми с ръка.

— О, я виж, чашата ти е празна — възкликва с треперещ глас. — Да вървим да си вземем нещо за пиене! — и като ме сграбчва за лакътя, ме вкарва обратно вътре.

— Съжалявам — казвам веднага след като влизаме. — Знам, че Пипа ти е приятелка, но трябваше да се застъпя за Флий.

И за теб също, довършвам наум.

— Тя нямаше нищо предвид, просто така си говори. Малко е свенлива, това е всичко — отбранително обяснява Фиона.

— Свенлива? — повтарям и не вярвам на ушите си. — Ако Пипа е свенлива, значи аз съм Лейди Гага.

Обръщайки се към сервитьор с табла, пълна с чаши шампанско, Фиона се прави, че не ме е чула.

— Две чаши, моля.

— Аз не искам, мисля да се прибирам — прекъсвам я.

С двете чаши в ръце тя се обръща към мен, разплисквайки шампанското.

— У дома? — възкликва възмутено. — Не може да си ходиш вкъщи! Все още не е настъпило полунощ! Ще пропуснеш броенето!

— Точно затова — усмихвам се унило.

Тя изглежда така оклюмала, че ме пронизва вина. Грешката, че не ми е приятно на това парти, не е нейна. Опитвам се колкото мога, но разбитите сърца и новогодишният празник не вървят ръка за ръка.

— Съжалявам. Извинявай, но не мога да си представя момента, в който ще трябва да намеря някого, когото да целуна в полунощ.

— Можеш да целунеш мен — предлага тържествено тя, — но не по устните.

— Благодаря ти, много мило от твоя страна. — Но в думите ми има фалшива благодарност. — Обичам те, но не чак толкова много.

— Всичко е наред, ще успея да преглътна това, че ме отблъскваш! — тя заравя носа си в чашата. — Хайде, Тес, остани и пийни още нещо — започва да ме убеждава, като размахва чашата под носа ми. — Да се накъркаме и да се посмеем!

В миналото, когато сме се напивали заедно, винаги ми е ставало по-добре — до махмурлука на другия ден, разбира се, но гази вечер сърцето ми просто не иска. Не ме изкушава дори безплатното шампанско.

— Друг път — казвам, клатейки глава.

— Но нали е Нова година! Освен това няма да си хванеш такси — продължава да спори тя. — Налага се да останеш.

Точно в този момент виждам светлините на едно такси, което спира отвън и двойка закъснели гости се измъкват от него на тротоара. Идеално: ето го и моя транспорт за бягство!

— Сега слушай, заповядвам ти да се веселиш и да се напиеш — инструктирам я аз, като я прегръщам, преди да успее да протестира. — А между другото, мисля, че Хенри Осми не откъсва очи от теб — посочвам към другия край на залата, където един мъж, облечен с бухнали копринени шорти, барета от изкуствена кожа и голяма рижа брада, залепена върху лицето, гледа към нас.

— Същото са казали и на Ан Болейн, а виж какво й се е случило — муси се тя, допива чашата си и поглежда към моята.

Сетне обръща поглед към него.

Той й намига.

— Е, може би си заслужава да загубя главата си — решава се Фиона и понеже забелязвам, че гълта корема, я оставям да започне флирта, а аз изтичвам навън, за да хвана таксито.