Да започнем отначало

26.

За щастие сухожилието се оказа само разтегнат мускул и следващите няколко седмици профучаха, изпълнени е редовни и успешни срещи със Себ.

Например, нощта, в която ходихме на концерт. Както казах, това бе една от любимите му независими групи, и също както и предишния път имаше много шум и гръмки китари. Само че този път, вместо да прекарам цялото време с пръсти в ушите от страх, че ще ми се спукат тъпанчетата, бях подготвена със специалните ми слушалки срещу оргазмите на Фиона и се присъединявах към Себ само в сюблимните моменти, когато публиката скачаше да танцува! Беше идеално, не можах да чуя нищо!

Включително и Себ, който ми говори след това, а аз бях така оглушала, че трябваше да прекарам цялото време на пътуването към къщи, опитвайки се да чета по устните му. Което обаче беше трудно, тъй като той шофираше и трябваше да гледа пътя напред, така че не виждах устните му. В един момент почти щях да избухна, защото ми се стори, че ме обвини, че съм била мързелива, и бях готова да се защитя, когато осъзнах, че всъщност бе казал, че бандата била направо „крейзи“44. Кълна се, беше като лоша игра на „развален телефон“.

След това беше сватбата. Обикновено обичам сватби, но този път отидох скептично настроена и направих възможно най-доброто, на което съм способна, за да прекарам ужасно. Булката беше красива, но вместо да охкам и ахкам по роклята й, аз хапех устните си. Дори успях да не се разплача, когато си казваха свещеното „да“, което се оказа много по-трудно, отколкото си мислех, тъй като винаги плача на сватби, но когато си помислих за наличността в картата ми, наистина помогна. А колкото до букета… този път, когато го хванах, веднага го върнах обратно.

Признавам, че се чувствах истински убиец на радостта и съм много горда със себе си, защото сватбите по принцип трябва да бъдат весели събития. Все пак, поне аз и Себ този път бяхме на една и съща вълна и вместо да се караме, се разбирахме отлично, защото имахме еднакво мнение относно хората, които са луди, че да се женят, и въртяхме изразително очи един към друг по време на церемонията. Това ми подейства оздравително, макар че никога не съм била толкова нещастна на никоя сватба преди!

Сетне, когато Себ заяви, че океанът му липсвал, една вечер се метнахме на колата и след работа отидохме до морето, на същото място, където ходихме и първия път, където намерих парчето дърво, изхвърлено от вълните, а той влезе да джапа в замръзналото море. Само че този път, вместо да остана на сухо, аз също навих крачолите на панталоните си и се присъединих към него. С една дума: „Ето, виж, не съм мамино детенце!“

Апчихи!

Петък дойде много бързо, а аз очевидно съм настинала. Джапането е боси крака в морето край Съсекс може да е романтично, но си нямате представа колко студена е водата в Английския канал през януари! Направо замръзнах! Почти щях да умра от хипотермия. Всъщност мисля, че имам измръзване на пръстите на краката.

— Наздраве!

Вдигам очи от бюрото и виждам сър Ричард да минава през офиса заедно с червения си сетер Монти. Накрая той и бъдещата бивша лейди Блексток се споразумяха да си поделят попечителството над кучето и тъй като този уикенд е неговия ред, шофьорът им го е довел тук.

— О, благодаря! — подсмърчам и духам носа си. След неговото необяснимо поведение с компютъра, почти не съм го виждала, тъй като имаше много срещи извън офиса, но изглежда се е по-съвзел. Всъщност, мога да кажа, че е претърпял някаква трансформация.

Старият, излъскан от носене, смачкан кафяв костюм, протритите обувки и вратовръзката от колежанските му дни в Оксфорд са изчезнали. На тяхно място има нов костюм е цвят на въглен, подозрително дизайнерски, само с една гънка — тази, която минава по средата на крачолите, чифт мокасини, за които Ким се кълне, че са „Пол Смит“, тъй като видяла в „Грация“ снимка на Джъд Лоу, обут със същите и, забележете, — той е без вратовръзка! Вместо това носи яката на ризата си отворена.

Сър Ричард? С отворена яка на ризата? Какво ли ще бъде следващото? Тениска, обеци? Набола тридневна брада?

— Приятен уикенд! — пожелава ми усмихнато той, докато минава покрай бюрото е Монти по петите му.

— Благодаря, на вас също! — викам след него, тъй като пресича приемната бодро и чевръсто като младеж. Очевидно новото му „онлайн хоби“ действа тонизиращо върху самочувствието му.

Гледам как излиза през вратата, разминава се е Фъргюс, който влиза и носи голяма кутия, върху която пише „Парти тайм“. Вероятно са балоните, които поръчах за партито. Знам, че ще се проведе в супермоден частен клуб, но не може парти без балони, нали?

— Е, хайде, изплюй камъчето! Кажи ми какво става с обявата! — нарежда Ким, преди той да е минал през вратата. Тъй като бе настинала и не идваше на работа, сега умира от любопитство. — Тя отговори ли ти? Уредихте ли си среща? Влюбен ли си?

Докато буквално изстрелва въпросите, без дори да си поеме дъх, Фъргюс ме поглежда отчаяно. Аз му отвръщам с възможно най-окуражаващия поглед. Видяхме се съвсем за кратко в кафенето на обяд, но знам, че няма никакви новини.

— Все още не — отвръща той и идва при мен. — Подпиши тук, моля — обяснява, като оставя кутията на масата.

Но Ким не приема това за отговор и продължава да настоява.

— Все още не си влюбен или все още нямаш отговор? — цупи начервените си устни тя.

— Второто — отвръща той, леко се изчервява и подава електронния си бележник за подпис.

— Кой не е отговорил? — чува се глас като лай и Уенди се появява с гръм и трясък, увита в палтото си на път за вкъщи.

— Фъргюс пусна съобщение в „Пропуснати връзки“ — отговаря Ким.

Обръщам се светкавично и я поглеждам убийствено. Защо не си държи устата затворена! Това е направо предателство!

— Какво? — отвръща на погледа ми тя. — Според теб какво трябваше да кажа?

— „Пропуснати връзки“ ли? — отзовават се няколко човека от счетоводството, които също си тръгват и в момента минават през приемната.

Фъргюс почервенява още повече.

— Ти? Няма начин! — един от тях, пълничък е шкембе, чието име така и не мога да запомня, издава презрителен смях и изглежда развълнуван, че дори такъв хубавец като този ирландец трябва да пуска съобщения в този сайт. — И тя, какво? Не ти отговори?

— Той всъщност все още не знае, тъй като не е прегледал отговорите от всички момичета, които е получил — намесвам се бързо аз, вземам палтото си и тръгвам към Фъргюс. — Те са стотици, така че това ще трае цял живот, нали? — поглеждам го, а той ми се усмихва с благодарност.

Това кара шишкото да млъкне, а в това време аз хващам Фъргюс под ръка и го измъквам от приемната.

— Не им обръщай внимание — шепна в ухото му, докато минаваме през въртящата се врата и излизаме в мразовитата вечер.

— А съм актьор, свикнал съм да ме отхвърлят. Това върви заедно с професията. — Той отключва велосипеда си и започва да го бута по пътя, докато двамата вървим един до друг. — Всъщност не знам защо въобще се записах за това прослушване.

Наострям уши.

— Какво прослушване? — питам и го обръщам към себе си.

— За една телевизионна драма.

— Фъргюс, това е фантастично! — възкликвам. — Защо не си ми казал?

— Агентът току-що ми се обади — свива рамене той, опитвайки се да звучи безгрижно. — Всичко винаги в последната минута.

— Кога е прослушването?

— Утре. Трябва да науча репликите тази нощ.

— Това е чудесно!

Той си позволява да се усмихне леко. Мога да позная, че тайно е въодушевен, но отчаяно се опитва да не го покаже.

— А ти? — пита ме. — Какво ще правиш?

— Отивам при дядо, днес е неговата вечер за покер. — Прекъсва ме острият звън на телефона ми. — Извинявай, само секунда. — Вадя го от джоба и отговарям. Това е Себ, сигурно иска да знае къде съм. — Вървя към автобусната спирка. Ще бъда в „Хемингуей Хаус“ след около половин час — отговарям щастливо, преди още да ме е попитал. Наистина чакам с нетърпение тази вечер вече цяла седмица. Нямам търпение да представя Себ на дядо.

— Добре — отвръща той.

— Така че, ако дойдеш до седем, когато играта започва…

— Обаче има един малък проблем.

Проблем ли? Доброто ми настроение изведнъж спада като спукана автомобилна гума.

— Какъв проблем?

— Бях напълно забравил, че тази вечер имам уговорена игра на скуош.

Не мога и не искам да повярвам на ушите си.

— Защо не я отложиш? Това е просто скуош…

При думата „просто скуош“, усещам как той настръхва в другия край на линията.

— Уговорката е отпреди цяла вечност, не мога просто така да я отменя в последния момент — отвръща нетърпеливо той.

— Но аз наистина много искам да се запознаеш с дядо! — Знам, че съм досадна. Когато се срещнаха за пръв път беше истинско бедствие, затова исках този път да е различно. Дори съм планирала как да скрия античния пистолет.

— Съжалявам, мило — отвръща леко поомекнал той. — Объркал съм срещите. — Но очевидно няма намерение да промени нищо. — Друг път, а?

Разочарованието ме удря в стомаха и ме оставя без дъх. Прекарах последните няколко седмици, като правех нещата така, както той искаше да ги правя, а сега го моля само за едно, което наистина е важно за мен… а той… Сълзите ми неочаквано рукват. Чувствам се разстроена. Предадена. Бясна! Защото в случая не става дума само за мен, а за дядо. Той живее за тези вечери с игра на покер и ги чака от дни. Всичко е планирал! Не мога да наруша броя на играчите му! Не мога да го предам. Няма да позволя това да се случи.

Като прибирам телефона, поглеждам Фъргюс.

— Ти как си на покер?

Накрая сключваме сделка. Той ще дойде с мен, а след това аз му помогна да научи репликите си.

— Значи имаме сделка! Да си стиснем ръцете — смее се Фъргюс, скача на колелото и обещава да се срещнем там.

— Чаках, не съм ти дала адреса — викам след него.

— Не се притеснявай! Аз съм куриер, ще го намеря — отговаря, преди да изчезне сред потока от коли.

Оказва се, че когато след половин час стигам, вече ме чака пред „Хемингуей Хаус“ и двамата влизаме заедно.

— О, мис Конъли — вика мис Темпъл и се хвърля към мен на секундата.

— Здравейте! — усмихвам се насила. Мога да се закълна, че е спала тук, за да ме дочака.

— Коя е тази? — шепне Фъргюс в ухото ми.

— Драконът, който мрази дядо — отговарям.

— А вие кой сте? — пита строго мис Темпъл, обръщайки се към него.

— Фъргюс О’Фланаган — отговаря той и намята чара си като пелерината на Зоро. Усмихва се широко, фиксирайки я със закачливите си очи. — С кого имам удоволствието?

Ефектът е поразителен. Мис Темпъл видимо се разтопява пред очите ми и се превръща в локва… пардон, в малко момиченце.

— Моля, наричайте ме Катрин — изчервява се тя.

Катрин? Гледам и не вярвам на ушите си.

— О, като бъдещата ни кралица — флиртува той, поема ръката й и я целува. — Всъщност мога да видя известна прилика.

— Нима? — кикоти се закачливо тя, а червенината се качва още по-високо по лицето й.

Прилика? Между херцогинята на Кеймбридж и мис Темпъл? Все едно да кажеш, че има прилика между новородено котенце и ротвайлер.

Кашлям високо и двамата се обръщат към мен.

— Трябва да вървим, дядо ни очаква.

— Да, разбира се, съжалявам, ще ме извините ли? — Фъргюс се обръща към мис Темпъл, опа, пардон — към Катрин.

— Да, да, няма нищо — неохотно пуска ръката му тя и започва да си вее с лист хартия. — Приятно прекарване и поздравете дядо си — усмихва се и на мен. — Очарователен джентълмен… трябва пак да го посетите.

— Непременно — усмихва се Фъргюс, намига ми тайно, докато аз го хващам за ръката и го водя към противопожарната врата.

— Като нашата бъдеща кралица, а? — прошепвам, докато вратата се затваря зад гърба ни.

— Стига де, забравил съм си очилата и не виждам добре! — протестира той, докато се подхилва.

За миг не казваме нищо и продължаваме по коридора, но повече не мога да се сдържам, така че се обръщам към него и избухвам в смях. Той също.

Докато стигнем до стаята на дядо все още се смеем. Чукам на вратата. Три бързи, последвани от три бавни. Фъргюс ме гледа въпросително.

— Това е специална парола… Тук играта на покер е забранена — шепна.

— Аха, значи сме нарушители — мърмори той и неочаквано сякаш се изнервя заради тези предпазни мерки.

Настъпва пауза, сетне звук от завъртане на ключалка и вратата се отваря, а пред нас се появява дядо, облечен с костюма си на тънки райета, а от джобчето на сакото му се подава смарагдовозелена копринена кърпичка. Лицето му светва, когато ме вижда, и без да продума, оглежда дали коридорът е пуст, преди да ни пусне вътре.

След като вратата вече е затворена, ме прегръща.

— Тес, скъпа, радвам се, че успя да дойдеш.

— Не бих пропуснала за нищо на света — смея се като махам на всички познати лица, живеещи в „Хемингуей Хаус“, вече насядали около масата. Те отговарят с бодро „Здравей!“.

— Доведох един приятел — Фъргюс — представям го аз, но той вече е обсебен от Филис, която се опитва да го настани до себе си.

— Филис, остави бедното момче! — назидателно казва дядо.

— Какво? Нищо не правя? — хваната натясно, Филис се прави на невинна.

Фъргюс се възползва от положението и се присъединява към нас.

— Благодаря ви — казва тихо на дядо, като му подава ръка.

— Внимавай много, синко — хили се дядо, стискайки ръката ми. — Тази жена ще се опита да те отмъкне под носа на Тес.

— О, чакай, Фъргюс не ми е гадже — започвам да обяснявам, но Филис ме прекъсва.

— Какво чух? Думата гадже ли? — пита гръмогласно тя и се оглежда.

Усещам как лицето ми става червено и не мога да погледна към Фъргюс. Може би идеята ми не бе чак толкова добра.

— Да, точно така — обажда се той, преди да успея да отговоря.

— Какво, по дяво… — обръщам се рязко към него, за да видя широка усмивка, цъфнала на лицето му.

— Няма да ме тропосаш да правя цялата вечер компания на Филис — съска едва чуто той през стиснатите си зъби като вентролог.

С периферното си зрение виждам Филис, седнала на края на стола, а очичките й изглеждат увеличени зад стъклата на очилата. Боже, тази жена минава осемдесетте, но е истинска мъжемелачка.

— Добре, добре — кимам. — Да, това е гаджето ми.

Чувствам се малко виновна, че лъжа дядо, но по-късно ще му обясня.

— Прекрасно! Чудесно! — той изглежда развълнуван. Протяга ръце към Фъргюс и го прегръща. — Най-сетне!

О, хайде, дядо, стига, не е необходимо да отиваш чак толкова далеч, цупя се, докато гледам как Фъргюс се забавлява.

— Е, да започваме, а? — прекъсвам прегръдката им. — Всички ни чакат!

— Да, да — кима той, докато сред присъстващите настъпва вълнение, те се местят, за да направят място за нас.

Сядаме на масата, върху която има тесте карти и бутилка уиски „Блексток& Уайт“. А това не е ли…?

— Дядо, да не си запалил тамян? — питам и неочаквано съзирам малък димящ конус в средата на масата.

— Наг Чампа — поправя ме с изненадваща точност той, като се има предвид отслабващата му памет. — Тази сладурана Мелани ми я подари. Увери ме, че помагала да не се усеща миризмата от лулата ми — и ми намига, докато стиска лулата в зъби и я запалва с кибрит.

— Но, дядо, правилата… — протестирам разтревожено, но Фъргюс ми затваря устата, като ми подава чаша уиски, което изпивам с благодарност.

— А сега, мили хора… — Дядо привлича вниманието на всички присъстващи и разговорите около масата заглъхват. Той издухва дима от лулата си и посяга към картите.

— Да започваме играта — и раздава картите с размах.

Два часа по-късно, една бутилка уиски и сериозно залагане, съм загубила парите си, както и повечето от играчите. Дядо, обаче, е на печалба. Просто е влязъл в печеливша серия. Въпреки че залага само с монети, вече е спечелил петдесет лири и взема всяка ръка. Останали са само той и Фъргюс.

— Е, ти ме разби! Излизам, край — обявява Фъргюс, като сваля картите си. — Не мога да се меря с теб!

— Глупости! — отвръща дядо, но се пъчи като пуяк от гордост.

— Трябва да играете професионално, господин Конъли — продължава да го хвали Фъргюс, като ми намига.

— О не, моля те, не му давай подобни идеи — протестирам аз.

Дядо се подхилва доволно и пуфти с лулата си.

— Хайде, само още една игра — моли се той.

— Би било чудесно — клати глава Фъргюс, — но наистина трябва да се прибирам. Утре имам прослушване.

— О, вие сте актьор? — пита Филис, която отдавна е излязла от играта и от доста време седи на дивана.

— Плащам за греховете си — смее се той.

— Веднъж излизах с един актьор. Играеше във Вариетето, голям красавец.

— Добре, добре Филис — успокоява я дядо, после се обръща към мен и мърмори: — С кого ли не е излизала!

Опитвам се да не се разсмея и го ръчкам да спре.

— Ти също ли си тръгваш? — пита ме той.

— Няма как, обещах да му помогна да научи репликите си — смея се тъжно, очаквайки че ще се ядоса, но той ме гледа разнежено.

— Браво, момичето ми! — кима одобрително, като ме тупа леко по коляното.

— Само да взема палтата ни. — Фъргюс става и отива към стола, който е близо до шевната машина, където са оставени. Посяга към тях, но спира.

— Това някой от вашите проекти ли е, господин Конъли? Тес ми каза, че сте работел като шивач.

Поглеждам и виждам, че държи чантата, която правех. Притеснявам се, сякаш е открил някаква дълбоко пазена моя тайна.

— Шивач?

Но аз съм повече притеснена от изражението върху лицето на дядо. За част от секундата изглежда, че не може нищо да си спомни.

— В Савил Роу, дядо — намесвам се веднага. — Работеше там петдесет години — продължавам, за да му помогна.

— О, да, така е — кима, спомняйки си дядо. — Но аз нямам нищо общо с това. Проектът и идеята са на Тес, аз само й помагам. Не е ли талантлива? Постоянно й повтарям, че има талант, но тя не ме слуша…

— Това е просто идея — намесвам се, за да прекъсна дядо и го прегръщам. — Бай-бай, скоро ще дойда пак.

— Довиждане, скъпа моя!

— Забавлявайте се — маха ни с ръка Филис от дивана и ни намига, — и не правете нищо, което аз не бих направила.

Но от нотката в гласа й заключвам, че няма нищо, което тя не би направила, и като долавям погледа на Фъргюс, почервенявам. Честно, това е толкова притеснително. Когато казах, че искам първата среща между дядо и гаджето ми да бъде различна, имах предвид вечерта да бъде различна, а не гаджето! Ще трябва при първа възможност да обясня на дядо каква голяма грешка стана. Фъргюс е просто приятел, а не гадже, това е всичко.

И като прегръщам силно дядо, махам за довиждане. Колкото по-скоро оправя нещата, толкова по-добре.