Да започнем отначало

29.

Намирам едно интернет кафе и си поръчвам горещ шоколад. И парче вкусно изглеждаща торта. Е, изморена съм! Толкова много се изтощих — нали се пързалях със сноуборд! Ако падането може да се нарече пързаляне, подсмивам се, докато настанявам изтерзаното си тяло на стола.

След хапещия студ по пистите, изпитвам страхотна благодарност за топлия уют вътре и като свалям прогизналите си ръкавици, хващам чашата с две ръце, за да ги стопля, и отпивам.

Понякога нищо не може да замести чаша горещ шоколад с плътен вкус!

Следващите няколко минути не правя нищо, освен да седя като в транс, да ям торта и да пия горещата напитка, чувствайки как бавно започвам да се връщам към живота. Постепенно се размразявам и започвам да се чувствам по-добре, после поглеждам към един от компютърните екрани. Всъщност, докато съм тук, бих могла да проверя пощата си. Оставям чашата и тръгвам към тях.

В момента, в който пиша адреса си, чувам мобилния си да звъни. Имам съобщение от Фъргюс.

Как е ваканцийката?

Докато го чета, ме обзема приятно чувство. Да получа съобщение от приятел винаги действа ободряващо. Започвам да му пиша, но пръстите не ме слушат — това е резултат от солидното замръзване.

Отказвам се. Просто ще му звънна. „Водафон“ ми изпратиха съобщение, че мога да използвам някаква суперевтина тарифа зад граница, освен това искам да чуя един приятелски глас.

Набирам номера му и той моментално вдига.

— Само не ми казвай, че си в някой скъп хотел в Париж и пиеш шампанско, заобиколена от рози! — са първите му думи, произнесени с ирландски акцент.

Защо всички са се наговорили да казват това? Фиона каза съвсем същите думи, когато й звъннах на път към кафенето, за да проверя как е Флий, и дори не се опита да скрие разочарованието си, когато й обясних къде съм. Гласът й падна поне е две октави — от висок и развълнуван до равен и доста отегчен. Тя неочаквано се сети, че трябвало да тръгва, тъй като на вратата я чакал някой.

— Не точно — отговарям, като настанявам мокрото си дупе на стола. — Уцели страната, но не и града. Не съм в Париж. В Шамони съм, на ски.

— Стига бе! — той изглежда впечатлен. — Не знаех, че караш ски.

— Не карам, аз съм начинаеща. Себ е експертът — въздъхвам, сетне осъзнавам, че гласът ми звучи отчаяно и се опитвам да бъда по-въодушевена. — За пръв път ми е. Днес взех първия урок. Надявам се да се науча бързо.

— Чудесно, браво на теб! — окуражава ме той. — Аз никога не съм мечтал за ски. Дай ми на мен някой плаж, морски бряг…

Не за пръв път чувствам, че съм съгласна с него.

— Чакай, не ме дръж в напрежение, кажи ми как мина прослушването? — питам, сменяйки темата.

— Беше страхотно! — звучи наистина въодушевен. — Бях в добро настроение, тъй като… познай де! Тя ми отговори!

— Кой ти отговори? — питам невинно.

— Сара! Моята пропусната връзка!

За миг чувствам тревога. За част от секундата чувствам вина, тъй като неочаквано си спомням как изпратих този фалшив имейл късно снощи, преструвайки се, че съм някой друг и подписвайки го със Сара.

Но съмненията ми изчезват, докато го слушам колко въодушевено говори.

— … наистина ми даде онзи тласък, от който се нуждаех за прослушването, нервите ми бяха опънати, почти пред скъсване…

— Супер — радвам се аз, чувствайки известно облекчение.

— … очевидно и тя ме е забелязала, но била прекалено срамежлива да ми каже „Здравей!“…

Не бях го чула да говори толкова щастливо досега. Изпращайки този имейл, изглежда бях постъпила правилно. Радвам се, че номерът ми мина.

— … и харесвала това кафене, но следващата седмица пътувала за Тайланд, където ще работи в резерват за слонове.

Добре де, признавам, че не успях да измисля по-добро извинение, но беше много късно, а причината трябваше да бъде непробиваема, за да не се види с нея. Това беше най-правдоподобното, което ми дойде наум.

— О, няма значение — успокоявам го аз. — Това поне показва, че не си отхвърлен. Обзалагам се, че си получил ролята…

— Всъщност има слухове, че са я дали на някой друг. Ще разбера другата седмица…

— Не, няма начин! — възкликвам възмутено. — Тази роля е точно за теб!

Сега знам как се чувстват майките, когато смятат, че тяхното дете е много по-умно и по-талантливо от останалите.

— Всичко е наред, аз съм добре…

— Да, ама аз не съм! — протестирам разгорещено. И не се шегувам! Представям си как звъня лично на тези глупаци, провели кастинга, и ги питам какво мислят! Фъргюс очевидно е най-добрият! Разбира се ще бъда учтива, просто ще им кажа, че той е много по-талантлив и е…

— Аз мисля, че е съдба. Това, че не получих ролята.

Въображаемата ми реч рязко прекъсва.

— Каква съдба? — повтарям като ехо. — Какво имаш предвид?

— Че може би не е речено да бъда актьор — отговаря безгрижно той. — Не съм постигнал кой знае какви големи успехи, нали? Може би трябва да правя нещо друго, нещо по-полезно, което наистина ще донесе добро.

— Като какво например? — питам зловещо. Не ми харесва накъде върви този разговор, всъщност започвам да чувствам безпокойство.

— Като например да отида в Тайланд и да работя със слоновете.

О, боже! Това не може да бъде.

— Не пришпорваш ли нещата прекалено? — питам сприхаво. — Добре, не си спечелил това прослушване, но това не е причина да захвърлиш всичко и да напуснеш Лондон…

Той не ме слуша.

— Всъщност вече писах на Сара.

Пинк!

Докато говоря по телефона, входящата поща на екрана мига. Със сърце в гърлото, отварям пощата.

Скъпа Сара! Уау, каква страхотна работа! Харесва ми да правя нещо подобно. Трябват ли им още доброволци? Може да дойда с теб. Фъргюс.

— Наистина мисля, че това е знак на съдбата.

— Знак? — една произнасям.

О, боже, за всичко съм виновна аз. Заради моя тъп имейл. Вместо да оправя нещата, ги обърках още повече. Много, много повече. Какво ще правя сега? В ума ми се блъскат решения. Хайде, Тес, мисли, мисли! Трябва да има начин да оправиш кашата, която забърка. Трябва да има нещо, което можеш да направиш!

Осенява ме една идея, но я прогонвам. Може би има и друго решение. Друг начин. Но няма. Нищо друго не мога да направя.

Извинявам се, казвам бързо „Доскоро!“ и, чувствайки, че се налага да продължа играта, започвам да пиша…

Трябва да отговоря на имейла му.

Връщам се във вилата, за да открия Себ е блеснали очи и пращящ от адреналин.

— Хей, ето те и теб! — сияе той, докато аз влизам със сноуборда на рамо.

И моментално се спъвам.

Нали знаете вица за човека със стълбата? Е, това съм аз!

— Охххх! — издавам стон, защото се удрям, докато се боря непохватно с дъската за ски. Някои хора са родени за пистите, те правят всичко да изглежда лесно и безумно просто.

За съжаление аз не съм от тях.

— Добре ли си? — пита той и идва да ми помогне.

— Ъхъ… да, добре съм — усмихвам се, докато накрая успявам да стана.

— Е, как беше? — пита нетърпеливо той.

Толкова е възбуден и въодушевен, че сърце не ми дава да му кажа, че беше катастрофа, все едно се учих да танцувам върху топки за голф, и че мразя всяка ледена, мокра и самотна минута от това преживяване. Но не мога след всички усилия, които направи. Не мога, защото връзката ни зависи от това.

Вместо това закачам една изкуствена усмивка на лицето си.

— Фантастично.

— Знаех си, че ще ти хареса! Знаех си! — светва той.

— О, да — продължавам да се усмихвам. Сякаш съм замръзнала. Което си е самата истина, защото ми трябваше цяла вечност, за да извървя разстоянието от интернет кафето дотук с набъбналите мехури и мазоли по краката ми. Чувствах ги как се появяват, като балони от дъвка.

— Удивително, нали? Както нищо друго на света! Това веселие, тази свобода…

Само кимам, нямам думи. Сигурно в мен има нещо сбъркано. Не вярвам, че говорим за едно и също.

— А и ти, с твоя опит от тренировките по военен фитнес, обзалагам се, че ще влезеш във форма за нула време!

Очите му светят с такова оживление, той изглежда толкова щастлив и доволен, че всичко, което мога да направя, е да стоя, да се усмихвам и да кимам с глава като онези пластмасови кученца, които сте виждали на задните прозорци на колите.

— Знаеш ли, най-добре да сваля тези дрехи — казвам, когато накрая намирам езика си, за да проговоря. — Да се изкъпя, да отпусна всички тези стегнати мускули…

— Защо не влезеш в горещата вана? — предлага той. — Няма по-перфектно лекарство за схванати мускули.

Но разбира се! Горещата вана под открито небе. Бях забравила за нея. За пръв път днес чувствам, че сърцето ми се отпуска.

Освен ако…

— Къде са Крис и Ана?

— Сигурно в някое заведение „апрески“. Няма да се върнат още няколко часа. Защо питаш?

— О, няма причина — свивам рамене, опитвайки се да звуча незаинтересовано, докато цялото ми същество ликува и прави нещо като мексиканска вълна.

— Върви, върви, скачай вътре! — окуражава ме той. — След малко ще дойда и аз.

— Хубаво — усмихвам се. Повярвайте, не ми трябва повече. Грабвам нещата си и тръгвам към спалнята, в която сме настанени.

— О, между другото — вика след мен Себ и аз се обръщам. — Минах покрай ски училището, но не те намерих. Не беше ли на детската писта? Инструкторът много се притесни, защото не те е видял да си тръгваш.

По дяволите. Спипаха ме. Залива ме вълна от вина, като си помисля как седях в топлото кафене, пиех горещ шоколад и си говорих с Фъргюс.

— Ами… да, но те… еее… те ме преместиха в по-горен клас.

— Вече? Браво! — Той се усмихва гордо. — Виждаш ли, няма да мине много време и ще можеш да се присъединиш към мен на пистите…

— О, да… супер!

Господи, направо съм ужасна. Сега се чувствам още по-зле.

Но няма смисъл да мисля за това, казвам си твърдо. Всъщност няма да мисля за нищо друго, освен за прекрасната гореща вана с мехурчета, която ме очаква навън…

Почти замаяна от нетърпение, свалям пластовете дрехи от себе си. Не си нося бански костюм, тъй като мислех да си купя нов, ако се окаже, че отиваме в спакурорт, но сега решавам, че мога да си остана по бельо, и вземам хавлията. После спирам за миг. Какво правя, нали сме само двамата — аз и Себ! Значи няма нужда да обличам нищо, нали така? Свалям сутиена и гащите и се завивам с хавлията.

Навън температурата е паднала още повече. Леденостудено е и аз треперя, докато гледам горещата, вдигаща пара вана, осветена върху дървената веранда. Събирам смелост, хвърлям хавлията на стола. Леденият въздух удря тялото ми, а аз се затичвам по покритата със сняг веранда и бързо влизам в нея.

Оооох, блаженство. Веднага след като горещите мехурчета ме покриват, издавам стон, пълен със задоволство. Потъвам във водата, сядам срещу една от дюзите, отдавайки се на удоволствието от водата, която масажира бедния ми измъчен гръб. Имам чувството, че умирам и отивам в рая — раят на горещите джакузита. Може би съм била прекалено сприхава и прибързана. Може би това пътуване не е чак толкова лошо. Да де, аз съм си пълен профан в ските и днес наистина ми бе самотно, но сега се наслаждавам истински — да, тук, навън е просто невероятно!

Наслаждавайки се на контраста температурата на въздуха с под нулата, а във водата е топло, се отдавам изцяло на гледката. Тъмнината се е спуснала, но наоколо се издигат снежни планини, докато под мен курортът е облян от мигащи светлинки. Гледам ги, дъхът ми излиза като бели облачета, после облягам главата си назад. Над мен небето е черно и толкова ясно, че мога да видя милиони звезди, които премигват ярко. И още нещо… има още нещо във въздуха…

Снежинки.

Тъй като една от тях каца на носа ми, неочаквано си спомням за Фъргюс и за миг се пренасям на неговата тераса. Та това беше снощи! Струва ми се, че беше преди цял век. Толкова много неща се случиха оттогава: пътувах със самолет, той ходи на прослушване, аз се преструвах на Сара — неговата пропусната връзка… Спомням си разговора ни от днес следобед, имейлите… Дали е получил моя отговор?

Изведнъж тревогата започва да бълбука в мен като мехурчетата във ваната. Може би трябва да помоля Себ да ми даде своя айфон, за да проверя пощата си.

Изведнъж се сепвам. Ама какво правя? Дошла към тук да прекарам уикенда с гаджето си! Трябва да мисля за него, а не за Фъргюс.

Което ми напомня: А къде е самият Себ?

В същия момент чувам стъпки. О, това сигурно е той! Като по поръчка. Добре. Трябва да прогоня всички глупости за пропуснати връзки и Фъргюс от главата си. Да се концентрирам върху сегашната си връзка, а не върху някаква измислена.

Прибирам назад косата от лицето си и се опитвам да събера мислите си. Трябва да изглеждам повече като секси голо гадже, което се е отпуснало във ваната, отколкото като разбита, страдаща от мускулна треска и болки, тръшнала се върху дюзата уморена млада жена, чието всяко мускулче крещи от болка и я убива.

Преглъщайки една прозявка с размерите на хипопотам, се подпирам на стената и чакам Себ да се появи. Стъпките приближават. Странно, но защо ми звучат като стъпки на два чифта крака…

В мига, в който мисълта минава през главата ми, осъзнавам с ужас, че това въобще не е Себ.

Това са Крис и Ана.

— Хей! — крещи Крис, който ме вижда пръв. — Я виж кой е тук!

Това е като един от онези ужасни сънища, в които откриваш, че си гол на публично място. Но е много, много по-зле. Защото не е сън и аз наистина съм ГОЛА! Гмуркам се колкото е възможно по-дълбоко и отивам до една от дюзите, молейки се мехурчетата да ме покрият.

Потънала във вода до брадичката, вдигам няколко пръста.

— Здрасти! — прошепвам едва-едва, махам леко и се опитвам да действам нормално. С малко повече късмет биха могли да не забележат, че съм гола. Ще ме поздравят, ще се обърнат и ще се върнат в хижата.

Да бе, да. Кого лъжа? Късметът официално ме е напуснал още на бебешката писта.

— О, здравей! — казва с неприкрито недоволство Ана, когато ме забелязва. Тя носи халат, който отваря, за да разкрие бели бикини и тяло със силен загар, което не е виждало дражета „Малтесърс“. Оставя огромна чанта на стола.

Споменах ли, че това е кошмар? От онези, от които не се събуждаш? Двамата влизат във ваната. Поправка: Ана влиза, а Крис смъква боксерките си и се хвърля със скок и пръски, докато аз започвам отчаяно да търся начин да се измъкна. Такъв няма.

Хваната съм в капан. В едно горещо джакузи в Алпите. Без дрехи.

И една ужасно ярка светлина осветява моята… знаете какво. Осъзнавам това с ужас и се опитвам да се прикрия с крака си.

— Е, как мина денят ви? — питам учтиво, все едно седим на по чаша питие, а не съм се превила на две в огромната пластмасова вана и не прикривам гърдите си с ръце.

— Шибаните А! — вика Крис, който очевидно се е насладил на повече от едно питиета. — Изметохме ги на една от черните като стой, та гледай!

Не съм съвсем сигурна какво казва, тъй като не говоря езика „сноуборд“ — език, който открих, че говорят тук в Шимони, и който аз не разбирам, но съм спасена от задължението да отговоря, тъй като той напълно ме пренебрегва. Всъщност „спасена“ изглежда не е точно думата, която търся, осъзнавам съвсем скоро, тъй като вниманието му се фокусира главно върху циците на Ана и двамата започват…

Ами, без да давам повече подробности, мисля, че фразата, която използват в Америка, е „любовна игра“.

Лично аз имам друга фраза и тя е: „ИЗВАДЕТЕ МЕ ОТТУК!“

Потънала в земята, пардон — във ваната, от притеснение, се опитвам да не ги гледам и търся с очи хавлията си, която виси на стола до вратата. Опитвам се да изчисля дали мога да изскоча и да я грабна, преди да ме забележат. В края на краищата не мога да остана тук цяла нощ, нали? Чувствам как кожата ми започва да гъбясва и да се сбръчква. Освен това дочувам смучещи звуци и имам ужасното чувство, че нямат нищо общо с дюзите на джакузито.

Не за първи път ми минава мисълта къде е Себ, и при това мисълта ми завършва зловещо.

Къде по дяволите е той? Ще го убия.

Още няколко минути седя отчаяно, докато решавам, че повече не мога да издържа и се прокашлям високо. Двамата спират да правят онова, което правеха, и се обръщат към мен.

— Ууупс, извинявай, забравихме, че си тук — кикоти се с пиянски глас Крис.

— Може би ще е по-добре да влезем вътре, скъпи — казва с леко пуфтене Ана.

Чувствам се като чукундур. Аз съм тази, която е гола-голеничка, а се чувствам като Дева Мария!

На кого му пука! Осъзнавам, че излизат. Осъзнавам го с облекчение, докато ги гледам как се размотават, сетне изчезват по пътеката, водеща към вилата. Изчаквам няколко минути, за да се убедя, че теренът е чист, скачам, тичам за хавлията си и ги последвам вътре.

Намирам Себ, седнал на дивана да дрънка на китара.

— Здравей, мило! — той вдига глава, когато влизам, и изглежда не разбира какво не е наред. — Как беше в джакузито?

— Мислех, че ще се присъединиш към мен — отговарям през стиснати зъби.

— Извинявай, разсеях се е тази китара на Крис… — Той кима към китарата, сякаш тя абсолютно оправдава факта, че е забравил за гаджето си, което го чака навън в джакузито. Голо.

И дори не ми се започва темата, че би трябвало да ме спаси от Крис и Ана и техните сексуални закачки.

Обзема ме възмущение, но се опитвам да го потисна. Просто съм в лошо настроение.

— Ще ти изсвиря нещо — продължава той, и без да дочака отговор, взема няколко акорда.

Това вече не мога да преглътна. Стоя тук, цялото тяло ме боли, краката ми са в мехури и пришки, от косата ми капе вода и образува малки вадички върху пода около мен… не, мисля че ми дойде до гуша. Дори повече от достатъчно. Защото не всичко е по моя вина. Целия ден се опитвах да бъда благодарна и да се наслаждавам, но да те захвърлят на бебешката писта, докато той отиде да се забавлява с другите, не е кой знае какво удоволствие. Освен това ме остави в горещото джакузи да го чакам четирийсет и пет минути. Но ако сега очаква да остана и да слушам зле изсвирената от него версия на „Уондъруол“… о, не! Не е познал.

— Всъщност мисля да си лягам — прекъсвам дрънкането му аз.

Той моментално спира и ме поглежда остро.

— О, добре. — Но долавям нотка на неодобрение, а може би е изненадан, че отказвам да остана и да го слушам. — Предполагам, че си изморена, нали за пръв път си на пистата и…

— Да, и аз предполагам — съгласявам се, но има и нещо друго. За първи път, откакто започнахме да се срещаме за втори път, поставям себе си на първо място.

Докато отивам към спалнята, той започва да дрънка отново. Затварям вратата зад себе си и се качвам на леглото. Но съм толкова изморена, че не мога да заспя, затова вземам книгата на Обама и я отварям на страницата, която е… трета страница? Само толкова ли съм прочела?

Опитвам да се фокусирам, но от другата стая идва някакъв шум. Крис и Ана сигурно гледат телевизия. Според звуците, които стигат до ушите ми, филмът май е на ужасите. Човек ще си помисли, че са надули звука до максимум. Тези двамата са такива егоисти! Опитвам се да не обръщам внимание, но е невъзможно. Всъщност става все по-високо и по-високо…

И неочаквано осъзнавам — ама те не гледат филм!

О, боже!

Хвърлям книгата с ярост към стената и Обама издава тъп звук. Днес не за пръв път си мисля, че моята романтична ваканция въобще не се оказа онова, което очаквах. Загасявам светлината, пъхам пръсти в ушите си и завирам глава под възглавницата.