Да започнем отначало

21.

Няколко часа по-късно му махам за довиждане, като го моля да не прави бели до следващата седмица, след което отивам в търговския център. Али — компютърният техник, е оставил съобщение на мобилния ми, че лаптопът ми е готов, да мина да си го взема.

— Беше точно каквото си мислех — казва, като слага поправения компютър пред мен. — Безнадеждна повреда на дънната платка, дължаща се на счупване на главата на записващото и четящото устройство, което е като грамофонна плоча, но в случая е магнитна повърхност за съхранение на данни, което е довело до сериозна загуба на… — вижда глупавото ми изражение на теле в железница и прекъсва обяснението. — Сега работи отново — добавя просто.

— Вие сте гений — усмихвам се аз.

Устните му се изкривяват. Както вече научих, той, когато не е в ролята на техник в сервиза, не си пада много по усмивките. Сигурно като бебе е пропуснал да се научи и е минал направо към логаритмите. Като намества очилата с огромни диоптри на носа си, Али ме гледа късогледо.

— Е, как вървят нещата? Изглеждате в много по-добро настроение.

Спомням си как предния път избухнах в сълзи пред него, заради Себ, и се чувствам неудобство.

— Ами, да, така е — кимам. — С приятеля ми се сдобрихме — признавам, което е нещо като обяснение. Е, правя го от любезност, като се има предвид как миналия път ми даде кърпички, за да издухам носа си.

— Значи не е чак такъв идиот — добавя одобрително той.

— А при вас?

— Аз все още съм сам.

— Значи бившата ви приятелка все още е идиот.

Неочаквано вечно сериозният Али избухва в смях.

— Кое е смешното? — питам объркано.

— Приятел — поправя ме той, а тъмните му очи са пълни с весели пламъчета.

Трябва ми миг, докато думите стигнат до съзнанието ми и осъзная какво има предвид.

— О, боже, извинявам се, не осъзнах…

— Няма нищо, повечето хора не осъзнават — прекъсва извиненията ми той. — Не е лесно за един индиец да бъде гей. Родителите ми все още не ми говорят. Не искат да приемат какъв съм… — Клати глава тъжно. — Но аз се радвам за вас. И за това, че приятелят ви е осъзнал грешката си. Това ми вдъхва надежда, че хората могат да се променят.

— О, да, могат — усмихвам се окуражително, но вътре в себе си се чувствам неловко. Защото, чувайки тези думи, си давам сметка, че има само един човек, който се е променил.

И това съм аз.

„Но пък промяната е хубаво нещо, нали?“, казвам си на себе си и махам с ръка на Али за сбогом. Фиона има цял куп книги за самообучение и, когато скъсах със Себ, започнах да чета една, в която пишеше как да пораснем и да се променим. Признавам, стигнах само до 20-та страница, тъй като започна „Х-фактор“, но запомних, че всички ние трябва да се развиваме, за да оцелеем. Искам да кажа — я вижте какво е станало с динозаврите!

Напускам сервиза за компютри и слизам с ескалаторите. Първоначално смятах да прибера лаптопа си и право вкъщи, но след като съм тук, решавам че бих могла да си купя нещо, минавайки край витрината на магазин, на която е изложено копринено бельо. А аз отчаяно се нуждая от ново бельо. Единственото секси такова, което имам, са сутиенът и прашките, които Себ ми подари, но не мога постоянно да ги пера на ръка! Преди, когато ставаше дума за избор на бельо, ключовата дума беше „удобно“ и „здраво“. Сега вече не е. Сега ключовата дума е секси, предизвикателно и…

Коооолко?

На влизане в магазина съм взела едни черни копринени прашки и сега гледам етикета с цената с отворена уста. Не може да бъде, трябва да има някаква грешка. 75 лири! За какво? За една връвчица и триъгълниче с размер на пощенска марка? Колкото до удобството и здравината… о, повярвайте ми, тези думи не са подходящи в този случай. Честно казано, видях едни по-удобни и по-здрави в средновековния музей с уреди за мъчение, който посетих преди време. Трепвам, докато пръстите ми опипват изкуствените камъчета.

Все пак, сигурно цената ще си струва, убеждавам себе си, представяйки си реакцията на Себ, когато ме види с тях. Освен това, няма да ги нося дълго, ако имам предвид как се развиха последния път събитията в леглото, убеждавам сама себе се, докато вземам един чифт. Заедно с още няколко чифта френски бикини, изрязани сутиени от дантела на дупки и корсаж, който на гърба е целият от дантела и е толкова прилепнал, че… о, боже, не бива да го обличам, след като съм яла печен картоф!

Моментално чувствам угризение и копнеж по старите ми ластични сутиени за спорт и удобни гащи. Това бельо изглежда секси, но изисква толкова много усилия! Но когато първия път се срещах със Себ, не положих достатъчно усилия. Не бях достатъчно сексапилна. Този път ще бъде различно. Аз ще бъда различна. Сега ще проявя сексуалното си „аз“, нали?

Подавам кредитната си карта на касиерката и се мъча да не гледам колко е сметката, докато набирам пин кода си, но въпреки всичко не мога да не забележа няколкото нули на екранчето. Стомахът ми прави познатото свиване, както винаги, когато натискам копчето на автомата „проверка на баланса“, затова се опитвам да го избегна. В края на краищата в момента аз не просто харча пари. Аз инвестирам в своето бъдеще. В случая внасям пари не във влог, а във връзка!

Доволна от финансовото си прозрение, напускам магазина с голяма книжна торба, люлееща се на рамото ми. Добре, като говорим за инвестиции, от каква друга инвестиция се нуждая? О, да, нещо не чак толкова сексапилно и очарователно, но пък необходимо. Потискайки треперенето си, влизам през следващата врата в спортния магазин. Винаги съм смятала тези места за смущаващи. Притеснявам се от всички тези мускулести продавачки с коси, вързани на конски опашки и спортни трика, маратонки и ленти за глава тип „Мадона“, които са готови да ти връхлетят и да те накарат да се чувстваш като пълен невежа, защото не можеш да различиш „Найкс“ от „Ейзикс“.

Като говорим за продавачки…

— С какво мога да ви помогна? — връхлита ме една от тях, докато гледам огромното разнообразие от маратонки на стената, чувствайки се абсолютно объркана.

Поемам си дълбоко въздух. Това съм не само новата секси аз, а и новата спортна аз. Онази, която тренира фитнес за военни. Вече се записах и в понеделник съм на първия си курс, така че трябва да се подготвя.

— Трябват ми нови маратонки — казвам, опитвайки се да звуча убедително и спокойно, като преглъщам въпроса кои са най-евтините.

— Колко време носихте предишния чифт?

Мисля за старите си гуменки, които се разпаднаха и са забутани някъде в шкафа, и се опитвам да си спомня.

— Може би пет години — отговарям несигурно.

Подскачащата продавачка с конска опашка застива и усмивката буквално се смъква от лицето й.

— Пет години? — въздъхва с ужас тя. — Трябва да ги сменяте всяка година, а ако тренирате редовно, на всеки шест месеца. — Гледа ме е укор и аз чувствам как вътрешностите ми се започва да се бунтуват.

— Какъв тип ходило имате?

Нямам никаква идея за какво говори, но ми звучи болезнено.

— Хм, не съм сигурна…

— Какъв спорт практикувате? Силов? Тичане? Аеробика? Или говорим за смесено обучение?

— Амиии…

След двайсет ужасно мъчителни минути си тръгвам с нови маратонки, нов спортен екип, няколко ластични клина, ленти за глава, гимнастическа топка и олекнала кредитна карта. Всичко това ми струва страшно много. Изпразних я почти до шушка. Нямам достатъчно пари и в картата си за автобус, така че ще трябва да вървя до вкъщи пеша.

Пристигам изтощена, за да намеря Фиона на кухненската маса пред компютъра.

— Какво е кампанология? — пита тя, като прескача дребните любезности от рода на „Здравей, как си?!“ и минава директно на въпроса без обяснение, както само най-добрата ти приятелка, която те познава от сто години, може да направи.

— Камбанен звън — отговарям, докато оставям покупките си. Ето това е ползата да израснеш с баща, който е пристрастен към кръстословиците в „Сънди Таймс“. — Защо, да не смяташ да се отдадеш на ново хоби?

— Не, получих имейл от един от „СасиСоулМейтс“… — започва да чете: „Здрасти, казвам се Стив и търся специална жена, съгласна на ангажираща любовна връзка…“

— Звучи обещаващо — намесвам се окуражително. — Той споменава думата „ангажимент“.

— Именно — кима Фиона. — За разлика от мъжете, които съм срещала и които не могат да я изрекат, без да получат обрив и да се изприщят.

— Значи си готова да се срещнеш?

— Чуй обаче продължението… — Тя гледа екрана и продължава да чете: и да сподели с мен голямата страст в живота ми — „кампанологията…“ Спира и двете се гледаме.

— Дааа, предполагам, че е различен — опитвам се да бъда положително настроена.

— Аз просто разширявам търсенето си в нета, не търся някакъв Квазимодо! — протестира тя и натиска „изтрий“. Тогава очите й попадат върху торбите ми. — О, ти си пазарувала! — възкликва и зарязва компютъра. Нищо не може да въодушеви Фиона повече от торба с покупки. — Уха, много секси! — кима одобрително, измъквайки дълбоко изрязания сутиен на дупки и го слага пред доста едрите си гърди. Вечно се оплаква, че не може да си намери красив сутиен, тъй като гърдите й били прекалено големи и трябвало да се примири с онези огромни неща с банели, които оставят дълбоки червени следи на раменете й и не са вълнуващи.

Като вижда колко е малък, тя въздиша разочарована и го връща с неохота.

— Какво друго си… — и млъква насред дума, когато наднича в другата торба. — Боже, за кого са всички тези спортни облекла?

— За мен — отвръщам колкото може по-безгрижно и вземам чайника.

— За теб? — погледът й прескача от лентите за глава върху мен и обратно. — Но ти мразиш спорта!

— Миналата година гледах Уимбълдън — защитавам се аз.

— Само защото беше влюбена в Надал! — напомня ми и си обменяме похотливи погледи. — Последния път, когато си играла нещо, беше народна топка в училище, не помниш ли?

Помня, помня. Помня как за пореден, сигурно хиляден път, не можах да уцеля. През всички години, нито веднъж не уцелих.

— Добре де, може би се нуждая от малко повече упражнения за координация очи-ръка — признавам, посягам към пакетчетата с чай и се прицелвам с тях към чашите. — Но не съм чак толкова зле. Ето, виж!

Хвърлям пакетчетата, които въобще не уцелват, и падат на пода.

— Междувпрочем, не става дума за спорта, а за упражнения и движения, за да се поддържа форма — казвам бързо и избягвам погледа на Фиона, докато ги вдигам. — Както добре знаеш, нали пишеш за красота и здраве — добавям като подчертавам последната дума.

— Аз пък ще ти кажа, че днес два пъти извеждах Талула на разходка — хвали се гордо тя.

— Сериозно ли? — отивам да взема мляко от хладилника и се обръщам изненадано към нея. — Къде се разхождахте, край реката ли?

— Не, до „Примарк“39. Видяла ли си разпродажбите там? Удивителни са.

Избухвам в неудържим смях.

— Водила си Талула в „Примарк“? — не знам кое е по-смешно — дали това, че Фиона въобще е успяла да изведе кучето на разходка, или физиономията на Пипа, когато разбере, че любимото й куче е било в „Примарк“, а не в „Прада“.

— И в „Уотърстоунс“40 — добавя Фиона, леко засегната от реакцията ми. — Купих една книга от световноизвестния експерт по кучета Цезар Милан — „Как да отгледаме идеалното куче“.

— Браво на теб! — кимам, опитвайки се да остана сериозна. Фиона очевидно приема задълженията си към Талула съвсем сериозно.

— Всъщност, мисля, че ще я изведа още веднъж сега — продължава тя, изключва компютъра и посяга към палтото си. — Талула, разходка! — нещо се търкаля по килима и виждам, че е самата Талула. — Трябва да покажете на новото си куче кой командва тук — обръща се Фиона авторитетно към мен, вероятно имитирайки Милан Цезар. — Да му покажете кой е шефът. — Очевидно е много доволна от себе си и се обръща към кучето, което все още се търкаля по килима, но не мърда. — Разходка! — повтаря заповеднически тя, този път малко по-високо. Талула отваря лениво очи, после ги затваря, сякаш казва: „Ти си луда, ма жено, навън е адски студено.“

— А какво казва Цезар, ако кучето не ти обръща внимание? — питам, опитвайки се да потисна усмивката.

— Е, още не съм стигнала дотам… — тя прелиства книгата, търси и накрая се предава. — Но съм сигурна, че винаги има случаи, когато трябва да приложиш повече практически познания по въпроса. — Пристягайки диамантената каишка на Талула, тя я дърпа. — Виж, не съм съвсем безпомощна с животните… — добавя, докато Талула става неохотно и я последва през кухнята, драпайки с ноктите си. — Хамстерите бяха просто нещастна случайност.

— Да, нещастна — съгласявам се.

Тя се изчервява.

— Извинявай, може ли да взема за малко червения ти шал?

— Стига да го намериш — отговарям, изувам обувките си и окачам палтото си. — Не съм го виждала, откакто го взе последния път.

Фиона винаги взима разни неща назаем и никога не ги връща обратно.

— Сигурно е някъде… — Млъквам, защото виждам, че вече е увит около врата й.

— Супер, благодаря — усмихва ми се тя. — Е, трябва да тичам.

Чувам, че вратата се затваря, тръшкам се на дивана и пускам телевизора.

Блаженство. Сама вкъщи в събота вечер пред телевизора — точно както най-много обичам. Флий се сгушва в скута ми, докато посягам към кутията със сладкиши върху страничната облегалка на дивана и пъхам ръката си в нея. Само че… пръстите ми ровят и опипват, докато стигат до дъното, откъсвам очи от „Х-фактор“ и поглеждам… тя е абсолютно празна. Някой е изял всичко!

И този някой, разбира се, не е Фиона! — мисля си криво, спомняйки си как разпалено отричаше и се опитваше да прехвърли вината на Флий. Притискам го нежно към себе си, а той мърка високо, очевидно недоволен от факта, че винаги е бил изкупителната жертва.

— Голяма мистерия, нали? — говоря на себе си. — Абсолютна и непонятна мистерия.

Стряскам се от звъненето на телефона ми. Вземам и гледам екрана. Себ? Изненадана съм. Обажда ми се чак от Женева!

— Здравей! — поздравявам го със задоволство.

— Здравей! — отговаря със специфичния си американски акцент той. — Как си там?

— Добре. А ти?

— Страхотно, защото говоря с теб — отвръща и аз чувствам, че ме обзема щастие. Минала е само седмица, но това не са игрички. Можем просто да сме абсолютно откровени един е друг.

— И какво правиш? — продължава да пита, живо заинтересован той.

За част от секундата си представям как стои в някакъв петзвезден хотел в Женева, ще прекара вечерта в скъп и претенциозен ресторант със своите бизнеспартньори с баровски костюми и неочаквано не искам да призная, че лежа на дивана и гледам скучно телевизионно шоу с котката си в събота вечер.

— Току-що се върнах от фитнес — казвам бързо.

Честността невинаги е най-добрата политика, нали?

— Сериозно? В събота вечер? Ти направо страдаш от пристрастяване — одобрително заявява той.

Освен това на никого не вреди. Той няма да узнае.

— И колко пробяга?

— Ами… не много, около десет мили — казвам първата цифра, която ми идва на ум.

— Какво?! Това е страшно много! — звучи впечатлен.

— Да, така е — съгласявам се. Кой дявол ме накара да кажа десет? Три щеше да е достатъчно.

— Сигурно цялата си в пот — продължава да подпитва нечестиво.

— Да, мокра съм — отговарям. Какво толкова, за какво да се притеснявам? Себ няма да разбере. Нали е чак в Женева? Освен това започвам да ходя на фитнес още в понеделник, така че не лъжа напълно. Само изпреварвам малко събитията. Наистина имам намерение да бягам десет мили. Просто първо ми трябва малко практика, това е всичко.

— Значи сега ще си вземеш един душ, нали? — продължава той.

— Да, първото, което направих, като влязох вкъщи, бе да сваля дрехите си — влизам в тона му и аз.

— И сега си гола?

— Напълно. Само аз и сапунът.

— Ммм, много възбуждащо — казва, а аз се смея.

— А как мина твоята среща? — питам преди разговора ни да загрубее напълно и да мине на вълна порно.

— Божествено. Сключихме сделка.

— Това е чудесно! — изпитвам истинска гордост. Никога няма да разбера какво точно работи Себ в напълно непонятния за мен финансов свят, но знам, че е много добър. — Тогава какво ще направиш, за да го отпразнуваш?

— Ще те изведа на вечеря.

— Ха-ха, много смешно.

— Защо да е смешно?

— Ами, ако случайно си забелязал, аз не съм в Женева.

— Нито пък аз.

— Как така не си? — изненадвам се.

— Долетях по-рано, за да те видя.

— Сериозно ли говориш? — сядам стреснато на дивана и премествам Флий от скута си. Той издава недоволно мяукане.

— Да, в момента шофирам от летището и се отправям към теб. Номерът беше двайсет и седем, нали?

Изненадата направо засяда в гърлото ми — дебела и твърда, поради което моментално загубвам дар слово.

— А… да — успявам да измуча. — И къде точно си? — което звучи като безобиден въпрос, но аз отчаяно трябва да знам колко време имам. Ако е час ще мога да взема душ, да измия и изсуша косата си и да изгладя роклята си. Ако е четирийсет и пет минути ще трябва да избирам между мокра коса и смачкана рокля. Ако е по-малко от половин час — и двете… Ако е петнайсет минути…

— Аз съм отвън, пред вратата.

Край, загубена съм.

В този миг звънецът звъни и аз почти подскачам на дивана…

Мамка му!

— Да, ей сега — казвам, като едва преглъщам и се опитвам да запазя гласа си спокоен, но един друг глас се обажда: ти току-що му каза, че се връщаш от фитнес! Току-що му каза, че си тичала десет мили! Каза му, че си цялата в пот и се нуждаеш от душ! Поглеждам се, обута съм в джинси и кожени чехли, с чаша чай в ръка. Въобще не приличам на човек, който току-що е пробягал десет мили.

— Качвай се, последния етаж, апартамент седем.

Но трябва да заприличам! За по-малко от три минути!

Хвърлям телефона, скачам от дивана, смъквам дрехите, прекосявам гола апартамента, като прикривам следите от чаши чай, торбите от мола и споменатите дрехи, с които бях облечена и навличам новия клин, спортния сутиен и лентата за чело. Завързвам маратонките и тичам пред огледалото в коридора, за да се видя. Само че нещо липсва…

Тичам в банята, изваждам от шкафа пластмасовото шише със спрей, с което пръскаме дрехите при гладене. Започвам да пръскам лицето и гърдите си — трябва да изглеждам все едно съм мокра от пот.

Насред пръскането, чувам почукване. О, боже, той вече е тук!

Докато стигна до вратата и я отворя, наистина оставам без дъх.

— Хей, я се виж, цялата си мокра! — хили се той.

— Да, знам, извинявай.

Прегръща ме и ме привлича към себе си за целувка.

— Ммммм…

Това е истинско вълшебство. Неочаквано цялата паника е забравена и аз чувствам как се разтопявам от целувката му. Усещам езика му, затварям очи, докато тя се задълбочава все повече и… Странно, започвам да чувствам лицето си доста необикновено…

По средата на целувката, през ума ми минава една мисъл, после излита. Вероятно причината е наболата му брада. Фокусирам се върху целувката… Ммм… Себ е голям майстор в целувките…

Кожата ми наистина се опъва.

Млък! Замълчи! В момента посрещам гаджето си! Чувствам как пръстите му се завират под спортния ми сутиен…

Всъщност думата, която търся за ставащото с лицето ми не е „се опъва“, а „става като кора“.

Неочаквано в главата ми избухва спомен — Фиона държи същата бутилка и пръска яката на мъжка риза с колосваща течност…

И в този миг осъзнавам — О, боже! Колосала съм лицето си!

— Ще си взема душ! — изригвам и го отблъсквам. Обзема ме истинска паника. След минута лицето ми ще се превърне в истински бетон.

— О… а… добре — едва произнася Себ, видимо стреснат от моята грубост. Забелязвам причината, като поглеждам надолу към панталоните му.

— Чувствай се като у дома си! — вече тичам към банята.

— Сигурна ли си, че не искаш да се присъединя към теб? — пита той, като ми отправя похотлива усмивка.

Опитвам се да му отговоря със същото, но имам проблеми с мимиката.

— О, не, ти стой тук, почини си, гледай телевизия, ще се върна след миг — обръщам се.

— Хей, Тес?

— Да?

— Забравила си етикета е цената — посочва спортния ми сутиен той.

— Така ли? — замръзвам. — Кой знае откога стои, а аз не съм забелязала — почервенявам, опитвам се да извъртя рамо, за да го откъсна, и едва не го изкълчвам.

— Чакай, аз ще го направя — предлага той и приближава към мен.

— Не! — викам ужасено. — Тоест искам да кажа, няма проблем. — Така бързам, че изтръгвам етикета и правя дупка на сутиена.

— Добре — съгласен е той и ме гледа все едно съм откачила.

Вероятно защото наистина се държа като откачена.

— Добре, облечи нещо хубаво, защото ще те водя на моден ресторант — добавя, сменяйки темата той.

— Страхотно!

— И не забравяй този път да си вземеш маратонките. Сутринта можем да потичаме и да изгорим калориите от раците, които ще изядем тази вечер… Освен това ще можеш да ме изриташ с тях по задника — шегува се, показвайки как уж рита.

— Ха-ха… да бе! — преструвам се и аз как уж ще го ритна, но губя равновесие и едва не падам върху него. — Само почакай! — Изчезвам в посока на банята.

Ще ти наритам задника.

Ха-ха.

О, боже!