Господари на войната

7

В 08:45 ч. на следващата сутрин Дани се върна в Лондон. Шофьорът на служебния автомобил на Министерството на отбраната го остави на ъгъла на Джърмин стрийт и Хеймаркет. Дани продължи по Джърмин стрийт, зави наляво, излезе на Сейнт Джеймс скуеър и в продължение на две минути се оглежда, като обръщаше внимание на най-малките подробности. Две красиви млади жени седяха на стълбите на Лондонската библиотека и си приказваха, стиснали в ръце по няколко книги. Пред Ийст Индия клъб мъж в официален костюм се качи в една черна кола. После тръгна, повървя малко, спря пред редицата от високи, залепени помежду си сгради в южната част на площада и се загледа във внушителната архитектура на тази, която беше обозначена с номер трийсет и шест. Черна метална ограда. Виненочервена врата с черно чукче с форма на лъвска глава, очевидно декоративно, защото от дясната й страна имаше ултрамодерен видеодомофон. Тренираното око на Дани веднага забеляза допълнителната камера, монтирана в ъгъла на единия от прозорците на втория етаж и насочена към тротоара. Той наведе глава, така че, ако някой го наблюдава, да не може да види лицето му, и се приближи до вратата. Върху нея имаше лъскава месингова табела с надпис „Международни решения“. Под името на компанията беше разположена емблемата й: две ръце, стиснати в знак на солидарност. Дани натисна звънеца на видеодомофона. След десет секунди се чу женски глас:

— Добро утро.

— Бих искал да се срещна с Макс Сондърс.

— Вашето име?

— Той ме очаква.

Последва кратка пауза, а после вратата изщрака и се отвори.

Административната сграда на компанията „Международни решения“ създаваше усещане за изключителен лукс. Приемната, в която Дани се озова, беше с дебел килим върху пода и картини върху стените. Покрай лявата й стена беше разположено голямо канапе с резбовани крака. Докато Дани затваряше вратата, през една друга врата в отсрещния й край влезе млада жена, облечена с официален костюм. Русата й коса беше оформена в безупречна прическа, а очилата й приличаха по-скоро на аксесоар към облеклото, отколкото на средство за коригиране на зрението. Изглеждаше на възрастта на Дани и походката й подсказваше, че би се чувствала по-добре на модния подиум, отколкото на това място.

— Макс ще дойде всеки момент — каза жената. — Какво да ви предложа? Кафе? Гватемалско или колумбийско? Минерална вода?

— Може ли чаша чай? — попита Дани. — С три бучки захар.

Секретарката му се усмихна пресилено със свити устни.

— Мога да ви предложа „Ърл грей“, „Асам“ или „Лапсанг су“…

— Нямам претенции, скъпа — Дани посочи към канапето. — Тук ли да изчакам?

— Влизайте, влизайте!

Дани надникна покрай секретарката и видя мъжа, който влизаше в приемната.

Макс Сондърс беше висок не повече от метър и седемдесет, но Дани реши, че това не означава нищо. Беше як, дребен мъж. Макар че вероятно наближаваше петдесетте, все още беше в добра форма. Прошарената му къдрава коса беше намазана с гел и сресана назад, а очилата му, които бяха с малки кръгли стъкла, бяха смъкнати до средата на носа му.

— Анастейсия предложи ли ви кафе? Имаме прекрасно гватемалско кафе. — Без да изчака отговора, мъжът се приближи до Дани и му стисна силно ръката. — Макс Сондърс. Вие сигурно сте Блек. Елате в кабинета ми.

Дани намигна на жената, чийто поглед беше изпълнен с високомерие, и последва Сондърс в стаята, в която се влизаше през приемната, а после нагоре по масивното дървено стълбище, водещо към втория етаж.

— Младата Анастейсия е малко дръпната — каза със заговорнически тон Сондърс, докато се изкачваха по стъпалата. — Тя е дяволски добра секретарка, но гърдите й приличат на цепелини. Не се поддават на гравитацията. Трябва да ги изпратим в Европейската организация за ядрени изследвания, за да видим от какво са направени.

Дани нямаше желание да обсъжда намерението на Сондърс да натрие носа на тази малка фукла, затова измърмори:

— Хубава сграда.

— В живота на човека настъпва момент, в който започва да му се иска да замени мокрото наметало и пластмасовата торбичка за сране с нещо по-удобно — отвърна Сондърс. — Служил съм в Херефорд.

— Чух за това — каза Дани.

Всъщност беше чул още много неща. Името на Сондърс беше добре известно в централата. Беше започнал работа в „Международни решения“ преди петнайсет години. Добре работещ бизнес модел: полкът инвестираше стотици хиляди долари в обучението на най-безпощадните бойни подразделения в света, а когато войниците остарееха или започваше да им писва да рискуват живота си срещу мизерните суми, постъпващи в банковите им сметки в края на месеца, Сондърс ги посрещаше с разтворени обятия. На Дани му беше добре известно, че половината от бившите войници от Полка получават пари от две места: пенсия от държавата и заплата от Макс Сондърс. Напоследък беше разбрал и още нещо. В Брекън бийкънс използваха инструктори от персонала на Сондърс за обучение на запасните части на Отряд „Л“ на Полка. Инструкторите бяха запознати с най-новите бойни техники и уменията им бяха отлични. Компанията напомняше с всичко на SAS, освен с името си. Това положение на нещата напълно устройваше британското правителство: когато ставаше въпрос за участието му в някоя военна операция, то беше готово да се закълне, че няма нищо общо с нея, защото на практика беше наело хора от персонала на Сондърс да свършат работата. А, докато служителите му изпълняваха мисиите си, пазейки алчните предприемачи в размирните части на света, Сондърс се радваше на удобствата на луксозния си кабинет в Лондон и трупаше пари за компанията.

— Разбира се, в онези далечни години ние се опитвахме да се справим с ирландците — продължи Сондърс, след като влязоха в кабинета му. — Войната беше адски мръсна. Как се казва командирът ти?

— Майор Андерсън.

— Еди? — Сондърс произнесе името с видимо удоволствие. — Познавам го от времето, когато беше в Гвардейската пехота. Дяволски добър войник. Поздравете го от мен.

Кабинетът на Сондърс приличаше на изложбена зала на трофеи. Стените бяха облицовани с дъбова ламперия, а огромното му бюро беше отрупано с украшения: фигурки от слонова кост, дървени гравюри, златно наргиле. По всичко личеше, че обитателят му е посетил много страни или че иска да създаде подобно впечатление. На стената зад бюрото висеше снимка в близък план на част от крайбрежна ивица: вляво се простираше морето, а вдясно — гориста местност.

— Това е мястото, където съм извоювал една от най-големите си победи — каза Сондърс, след като забеляза, че Дани гледа към снимката. — Ангола, 1998 година. Правителството, което, обърнете внимание, беше избрано демократично, имаше проблеми с някаква бунтовническа група. Размирниците твърдяха, че причините за недоволството им са политически, а в действителност изнасилваха жените и плячкосваха къщите — обичайната история. Правителството не можеше да се справи с тях, ето защо ни повика на помощ. — Усмихна се на спомена. — Бунтовниците се придвижваха през нощта. Не бяха в състояние да си обяснят как ставаше така, че винаги знаехме къде се намират. Най-накрая решиха, че си служим с магьосничество. Мислеха си, че сме в тандем с някакъв дух от планината, и всички до един се предадоха.

— А всъщност как действахте?

— Бях купил на черно два стари руски самолета „МиГ“ и бях снабдил пилотите с очила за нощно виждане. Просто наблюдавахме тъпите копелета от въздуха. Това бяха най-лесните пет милиона, които съм изкарал. Седнете.

Показа на Дани един луксозен кожен фотьойл и се настани срещу него. Между тях имаше макет на яхта с бял гладък нос.

— Поръчах да ми я изработят — продължи Сондърс, без да се притеснява ни най-малко. — Човек трябва да има хоби, нали? — Свали си очилата, протегна ръка, погледна през тях, а после отново си ги сложи. — И така, Сирия.

— Сирия — повтори Дани.

— Шибан сандвич. Какво друго може да се очаква от арабите, освен да оплескат работата?

Дани нямаше мнение по въпроса.

— По какъв начин ще влезете в страната? По въздуха ли?

Сондърс зададе въпроса с престорено безразличие. След като Дани не му отговори, той въобще не изглеждаше притеснен. Тъкмо обратното: пролича му, че е доволен, сякаш Дани беше издържал своеобразен тест.

— Ще носите у себе си сателитни телефони, предполагам?

Дани кимна.

— Добре.

Сондърс се изправи на крака и се приближи до бюрото. Извади от едно чекмедже лист с формат А-4 и го подаде на Дани. В горната му част беше разположено името на компанията, а под него емблемата, която Дани беше видял върху табелата на входа. Следваше отпечатан с много по-дребен шрифт списък от пет имена, озаглавен „Управителен съвет“. Освен името на Сондърс, той откри още две познати имена: Мерил Джаксън и Боб Гудинаф. Единият беше лейбърист, и беше член на парламента, а другият — консерватор. Веднага му мина през ума, че след като в управителния съвет на компанията участват представители на тези две партии, Сондърс е изцяло в течение на решенията, които се вземат в Уайтхол. Полезна позиция за човек, изкарващ прехраната си от международни конфликти.

Останалата част от листа беше празна с изключение на един телефонен номер от дванайсет цифри.

— Обадете се на този номер, щом пристигнете в Хомс — каза Сондърс. — Моите хора ще се срещнат с вас.

— Необходимо е да знам имената им — отвърна Дани. — А мястото на срещата ще бъде определено от мен.

— Интересно предложение — измърмори Сондърс. — Не бих могъл обаче да го приема. — Дани понечи да му възрази, но Сондърс го спря, вдигайки пръст. Когато отново проговори, гласът му прозвуча по-категорично, сякаш отново беше влязъл в ролята на офицер от Полка. — Не бива да подценявате ситуацията в тази страна, Блек. Там е не по-малко опасно, отколкото беше в Ирак преди две години. Съществува вероятност да бъдете разкрити, преди още да сте пристигнали в Хомс, и аз нямам намерение да рискувам живота на своите хора, като ви съобщя предварително имената им и мястото на срещата. — Свали си отново очилата, присви очи и се взря в Дани. — Сигурен съм, че ще ме разберете — добави с глас, в който отново се долавяше доброжелателност.

Дани не каза нищо. Дори и Сондърс да се беше почувствал неудобно от внезапно настъпилото мълчание, това не пролича по нищо.

— Умният човек разбира и от половин дума — продължи Сондърс. — Разполагам с много добър екип в тази страна. Те едва ли ще се зарадват на перспективата един разузнавач да ги учи как да действат, ако схващате какво имам предвид.

— Това е въпрос на споразумение между вас и МИ-6 — отвърна Дани.

— Да, така е. Във всеки случай не се надявайте да ви посрещнат като скъпи гости. Както и да е. Ужасно се радвам, че се запознахме. Ще поддържаме връзка. Непрекъснато търся добри войници, ето защо, ако Херефорд загуби блясъка си за вас, знаете към кого да се обърнете. Парите не са същите, каквито бяха по време на славните дни на „Блекуотър“[19], но работа винаги ще има. Правителствата от двете страни на океана не са в състояние да се справят в Средния изток без нас. Те съкращават въоръжените си сили, а после наемат хора да им вършат работата на двойно по-висока цена. Аз самият не виждам смисъл в това, но не се оплаквам. А и винаги има начин да се изкарат допълнителни пари, докато човек е там.

— Какво имате предвид под „допълнителни пари"?

Сондърс се усмихна и погледна Дани, сякаш се опитваше да разбере дали се шегува, или го пита сериозно. Не отговори на въпроса му, а протегна ръка към вратата. Дани се изправи на крака.

— Ужасно се радвам, че се запознахме — повтори Сондърс и стисна здраво дланта на Дани, макар че този път, като че ли, не беше толкова въодушевен.

Дани не отвърна на комплимента. Докато вървеше към вратата си помисли, че в случая не му се налагаше да лъже. На долния етаж го чакаше секретарката, която сви със задоволство устни и попита:

— Тръгвате си толкова бързо?

— Да — отвърна Дани. — Не бих искал повече да ви държа далече от стария ви обожател. — Жената присви очи. — Не ме изпращайте, скъпа — добави Дани.

Джипът го чакаше отвън. Той отвори задната врата и преди да се качи в колата, погледна през рамо към прозореца на втория етаж. Утринното слънце се отразяваше в стъклото, но той видя ясно силуета зад него. Макс Сондърс го наблюдаваше.

Силуетът изчезна и Дани се качи в колата.

— Към Брайз Нортън, нали? — попита шофьорът.

— Към Брайз Нортън — отвърна Дани.

Пътуването към Брайз Нортън беше като завръщане у дома. Тук Дани беше изучавал техниката на скока с принудително отваряне и свободно падане в школата за парашутисти и вече не помнеше колко пъти беше летял с „Херкулес“ или с „Глоубмастър“ на път към някоя част на света, в която Полкът се нуждаеше от него. Военновъздушната база беше по-оживена от всякога. Когато шофьорът спря пред терминала, веднага му стана ясно, че предстои транспортиране на голямо количество войски. Там се бяха събрали най-малко сто войници с пълни раници и бойни униформи: някои от тях пушеха, а други просто поглъщаха с пълни гърди оксфордширдския въздух, преди да бъдат придвижени до Кемп Бастиън с мръсния „Трайстар“, чийто най-добри години бяха останали в миналото. Дани изпитваше уважение към всеки един от тях: както към по-възрастните мъже с посивели бради, така и към новобранците, които крачеха наперено, но не успяваха да прикрият тревогата в очите си, която съвсем не беше неоснователна. Тъй като се отправяха към Афганистан, те бяха наясно, че през следващите шест месеца със сигурност ще изпадат в ситуации, които и най-закоравелият войник от Полка би се постарал всячески да избегне. Военният занаят се беше променил коренно. Времето, когато човек отбиваше службата си, без да му се налага да стреля от ярост, отдавна беше останало в историята. Дани осъзна, че се вглежда в лицата на мъжете в тълпата и се чуди на кои от тях съдбата ще отреди никога повече да не се завърнат на родна земя.

Зад джипа спря бял форд „Транзит“. Дани веднага си помисли, че в него са останалите членове на отделението му. Докато слизаше от джипа, от форда един след друг се показаха Джак Уорд, Грег Мъри и Спъд Глоувър. И те, като Дани, бяха в цивилни дрехи, които на друго място биха им позволили да се смесят с тълпата, но тук ги караха да изпъкват. Четиримата се приближиха до сградата на терминала, привличайки погледите на войниците. Фордът се отдалечи, за да натовари оборудването им в самолета на специалните части, който щеше да ги превози до Кипър, без да преминава през обичайните проверки. Те можеха сами да качат багажа си, но в него имаше оръжие, което щеше да изправи на нокти служителите на охраната на летището.

Сградата на терминала също беше претъпкана. Пред гишетата се извиваха опашки от мъже в камуфлажни униформи. Въздухът беше наситен с носещите се от заведенията за бързо хранене миризми. Беше невъобразимо шумно от закачките, които мъжете си разменяха, както и от съобщенията, свързани с полетите и правилата за безопасност.

— Как ти се стори Сондърс? — попита Грег, след като влязоха в сградата.

— Заприлича ми на котка, чийто задник мирише на ягоди — отвърна му разсеяно Дани.

Четиримата спряха до входа и се огледаха. Спъд Глоувър първи забеляза Бъкингам.

— Какво, по дяволите… — той не се доизказа, а просто посочи към мъжа, който беше застанал под един от жълтите указателни знаци. — Скапанякът прилича на Майкъл Пейлин[20].

Дани не успя да сдържи усмивката си. Хюго Бъкингам беше облечен спортно, но изглеждаше така, сякаш му предстоеше обиколка из планините на Тоскана, а не нелегално прехвърляне във военна зона. Беше с бяла панамена шапка с черна панделка и леко ленено сако, а до краката му имаше малък куфар. Изпъкваше като лайно върху поляна за пикник.

— Оставете го на мен — каза тихо Дани. — Наредете се на опашката, а аз ще дойда по-късно.

Докато се приближаваше към Бъкингам, Дани видя, че мъжът е леко смутен. Когато от тълпата долетя вик: „Самолетите на „Изи джет“ не излитат от тук, приятел“, челото му се набръчка и той се престори, че не е чул. Забеляза Дани, чак след като той беше само на метър от него. По лицето му се изписа облекчение.

— Хубава шапка — каза Дани.

Бъкингам вдигна очи към периферията й, а после я свали. Дани я взе от ръцете му и я смачка.

За миг Бъкингам изглеждаше ядосан. Както Дани вече беше установил, той не умееше да прикрива чувствата си.

— Не съм облечен подходящо, нали?

— Има нещо такова.

— Разбира се, вие определяте правилата. Бил съм само по работа в Сирия. По време на командировката си в посолството ни в Дамаск човек трябва да изглежда като англичанин… — Погледна към куфара. — Това е единственият ми багаж. — Поколеба се, сякаш очакваше от Дани да му го носи, но тъй като той не посегна към него, реши, че трябва да се справи сам.

Дани посочи към гишето, пред което останалите трима от отделението се бяха наредили на опашка. Изчака Бъкингам да тръгне, пусна смачканата шапка на бетонния под и го последва.

— Взел ли си бански костюм? — попита Спъд, когато се приближиха към тях.

Очите му блестяха злобно и по лицето на Бъкингам плъзна червенина.

— Млъкни — сопна му се Дани.

Спъд се ухили и млъкна.

Бъкингам извади британския си паспорт от лъскавия кожен куфар и го подаде на войника от Кралските военновъздушни сили, а после отговори на рутинните му въпроси. Момчетата от Полка показаха служебните си карти, в които под снимката беше написано името, кръвната група и вероизповеданието на притежателите им, и продължиха към салона за излитащи пътници. Докато чакаха да бъдат отведени до самолета, Джак Уорд купи за всеки по чаша блудкаво кафе от една машина. Спъд явно не се беше отказал да се заяжда с Бъкингам. Сякаш не можеше да откъсне очи от лененото му сако и Дани почти чуваше как чарковете в главата му се въртят, сътворявайки следващата хаплива забележка.

— Хей, Хюго, ти май нямаш търпение да започнеш туристическата си обиколка — най-накрая изрече превзето Спъд.

Дани отвори уста, за да защити Бъкингам, който в крайна сметка щеше да прекара с тях следващите няколко дни. Той обаче го спря, вдигайки ръка, обърна се към Спъд и заговори с тих глас.

— Сирия. Населението й е двайсет и пет милиона души. Приблизителният брой на хората, които са били принудени да напуснат домовете си, е един милион и половина. Приблизителният брой на жертвите от началото на гражданската война е между трийсет и петдесет хиляди, като три хиляди от тях са деца. Приблизителният брой на задържаните по политически причини, измъчвани по особено жесток начин и впоследствие убити, е около шестстотин. Лъжеш се Глоувър, ако си мислиш, че не съм наясно с факта, че мястото, към което ще се отправим след малко, е едно от най-опасните в света. Аз съм в много по-неблагоприятно положение от вас, защото не притежавам вашите умения. Честно казано, умирам от ужас и ще ти бъда благодарен, ако престанеш да ме караш да се чувствам още по-зле.

Настъпи тишина.

— Нямам представа защо се заемате да вършите тези неща — продължи Бъкингам. — Заради желанието си да опознаете света? Заради жаждата си за приключения? Това са причините, които войниците обикновено изтъкват, нали? А всъщност може би просто ви прави удоволствие да убивате хора. Иска ми се обаче да вярвам, че някъде дълбоко в себе си сте лоялни на страната си и смятате, че си заслужава да се сражавате за нея. Аз самият започнах да работя за задграничните служби, за да служа на страната си. Това беше единственият ми мотив. И след като се налага, съм готов да изложа живота си на опасност. Не ми е приятно, но ще го направя, защото колкото и да ти се струва невероятно, аз съм най-подходящият човек за тази операция. Аз съм арабист и дипломат, а не войник. Наясно съм, че не бих могъл да се справя без вас, и съм ви благодарен заради помощта, която оказвате на мен и на родината ни. Мисля, че спокойно можеш да ми спестиш високомерието и саркастичните забележки. Не се намираме на училищното игрище, а и през следващите дни ще ни бъде достатъчно трудно, за да се занимаваме с подобни неща.

Отново настъпи тишина. Бъкингам ги изгледа един след друг. С непроницаемо лице Спъд сложи чашата с кафето на пода, избърса си ръката в джинсите и я подаде на Бъкингам. Бъкингам я пое, стисна я и каза:

— Благодаря ти.

Дани видя как тримата му партньори се взираха с уважение в цивилния мъж. В техния свят способността на човека да защити позицията си означаваше много.

В този момент същият войник, който беше проверил документите им, се приближи до тях и каза:

— Време е да се качвате в самолета, господа.

Бъкингам се изправи първи. Свали си сакото, смачка го и го хвърли на седалката на пейката.

— Подарък ми е от майка ми — каза и се намръщи. — Никога не съм харесвал тази проклета дреха. И аз не знам защо въобще я нося. Тръгваме ли? Не обичам да летя със самолет и чакането доста ме изнервя.