Господари на войната

14

Дани се чудеше дали не е получил сътресение на мозъка от удара. Затвори очи, за да провери. Седемдесет и три плюс двайсет и шест: деветдесет и девет. Столицата на Демократична република Конго: Киншаса. Последното местонахождение преди инцидента: на сто километра западно от Хомс, Сирия. Умствените му способности бяха наред, но имаше чувството, че ще си изповръща червата.

Навярно все пак се беше объркал. Беше тъмно. Човек лесно можеше да се припознае. Или просто не беше дошъл напълно в съзнание.

— Нашето войниче май се събуди — измърмори сърдит глас.

— Затвори си устата, Скинър! Казах му да се държи прилично. Не беше нужно да те удря по главата.

Нямаше никакво съмнение, че гласът беше на Таф. В каквото и състояние да се намираше, Дани нямаше как да го сбърка. Познаваше го също толкова добре, колкото гласа на баща си и на брат си.

— Момчето е склонно да се увлича. Двамата с Хектор понякога си мислят, че все още са във Френския чуждестранен легион. Нали така, Скинър?

— Да — изсумтя Скинър. — Страшно съжалявам, войниче. Следващия път ще бъда по-нежен.

— Какво правиш тук, Таф? — изстена Дани.

Той обаче вече беше започнал да свързва нещата в пулсиращата си от болката глава. Знаеше, че Таф продължава да упражнява уменията, които беше усвоил в Полка още преди раждането на Дани. Би било съвсем нормално да работи за Сондърс.

— Изкарвам си хляба — отвърна Таф. — Също като теб. Какво, по дяволите, стана? Очаквахме, че разузнавачът ще бъде придружен от четирима войници.

— Разкриха ни — отвърна Дани. — Плениха двама от партньорите ми. Отведоха ги с хеликоптер. — Стисна очи, спомняйки си как операцията се прецака още преди да беше започнала, и добави с прегракнал глас: — Трябва да ги открием.

— Няма как да стане. Сирийците сигурно са ги закарали в Дамаск. Ако вече не са мъртви, вероятно съжаляват за това.

— Говорихме с базата. Казаха, че ще използват дипломатически канали…

Погледът на Таф го накара да млъкне. Той означаваше едно-единствено нещо: много добре знаеш, че това са празни обещания.

— А къде е третият войник? — попита Таф.

— Загина.

Таф не изглеждаше изненадан.

— Как?

Дани замълча за миг, но Таф, който го познаваше много добре, забеляза колебанието му и го погледна изпитателно.

— Имаше престрелка — отвърна Дани. Таф не показа с нищо, че не му е повярвал. — Къде е Бъкингам?

— В другия камион — отвърна Таф. А после добави, изпреварвайки следващия въпрос на Дани: — Не бива да слагаме всичките си яйца в една кошница — Не и след като сирийците вече са счупили повечето от тях.

Дани с мъка се изправи до седнало положение. Взря се в мрака в лицето на стария си приятел. За пореден път беше изненадан от факта, че Таф изглежда различно от мъжа, който помнеше от детството си. Нямаше ги мустаците, с които се гордееше толкова много, лицето му беше обрасло с остра четина, косата му вече не беше дълга, черна и рошава, а къса и стоманеносива. Загрубялата му кожа беше набраздена от бръчки. Беше облечен със стандартната камуфлажна униформа на сирийската армия.

— Така можем да се придвижваме по-безопасно — обясни Таф, сякаш беше прочел мисълта на Дани, което често се случваше. — Платихме на няколко размирници от армията. Те ще ни прекарат безпрепятствено през контролно-пропускателните пунктове.

— Колко дълго бях в безсъзнание?

— Десет минути. За два часа ще пристигнем, ако, разбира се, не възникнат някакви проблеми.

— Къде ще пристигнем?

— В нашата квартира. Не е кой знае какво, но поне ще ни запази от дъжда. Ако въобще някога завали.

— Сигурен ли си в шофьорите?

— Човек едва ли може да бъде сигурен в хората в тази страна, чедо. Всъщност мисля, че съм сигурен, защото тук всичко може да се уреди с пари.

— Както навсякъде другаде — намеси се Скинър.

— Така е, приятел — каза Таф и се усмихна. — Напълно си прав. Радвам се да те видя отново, Дани.

— И аз — отвърна Дани.

Двамата си стиснаха ръцете. Дани се почувства странно. Това беше твърде официален жест. Явно и Таф си помисли същото, защото го придърпа към себе си и го прегърна.

— Как е баща ти? — попита Таф, снишавайки глас, за да не може да го чуе Скинър.

— Все така.

— А Кайл?

Дани сви рамене.

— Излязъл е от затвора.

— Трябва да му дадеш време, чедо. Все някога ще влезе в правия път.

Дани не му отговори.

Пътуваха в мълчание. Дани се мъчеше да осмисли събитията от последното денонощие. Загубата на момчетата. Срещата с Таф. Откакто стъпиха на сирийска земя, непрекъснато беше напрегнат и в това нямаше нищо странно, след като нещата бяха взели лош обрат, но сега започна да се отпуска. Мисълта, че старият му приятел и наставник е при него, му подейства ободряващо. Таф беше като скала — огромна и неразрушима. Всеки би искал да има такъв човек до себе си.

Докато камионът се носеше по виещото се по хълмовете между морето и Хомс шосе, Дани все повече се убеждаваше в правотата на онова, което му беше казал Кайл в Херефорд. Чувстваше Таф като баща. В негово присъствие беше по-уверен. Не би могъл да каже същото за Скинър обаче. Усещаше острия му поглед върху себе си, докато се мъчеше да потисне болката от удара, който този груб мъж му беше нанесъл. Приличаше му на психопат и макар че беше разговарял с него само по телефона, беше добил добра представа за него. Беше срещал подобни типове в Херефорд — мълчаливи, безмилостни мъже, с които не би му се искало да заседне в асансьора, но въпреки всичко ги търпеше. В това отношение професията на войника не се отличаваше от професията на водопроводчика или на учителя. Всеки беше длъжен да поддържа нормални отношения с колегите си и да си върши работата, използвайки максимално способностите си. Никой не очакваше от водопроводчиците да бъдат приятели, след като приключат с отпушването на тръбите. Същото се отнасяше и за войниците — налагаше им се да оставят на работното си място преживяванията, свързани с неприятните задължения и неприятните колеги. В противен случай човек можеше да полудее. И макар че му се искаше да попита Таф за истинските причини, поради които двамата с Бъкингам се намират в Сирия, той се въздържа. Реши, че този разговор не трябва да се води пред Скинър.

В продължение на четирийсет и пет минути тримата не размениха нито дума. Камионът подскачаше и лъкатушеше и ушите на Дани бяха заглъхнали от височината. От време на време сребристите лъчи на луната проникваха в каросерията и осветяваха лицата на Таф и Скинър.

Двамата мъже бяха сериозни. Напрегнати. Мълчаха, защото бяха нащрек. В противен случай не биха били в състояние да реагират бързо, ако възникнеше някаква опасност. Шосето вече беше започнало да се спуска надолу, което означаваше, че са на около четирийсет километра от Хомс. Камионът намали и Дани реши, че са стигнали до някакъв разклон. Вместо обаче да завие, той спря. Таф и Скинър преметнаха автоматите през гърдите си. Дани също.

— Слизаме ли? — попита.

Таф кимна.

— Другият камион е на километър след нас. Момчетата ще ни прикриват, ако се натъкнем на засада.

— Бъкингам с кого е?

— С Хектор и Ди Фрайз. Те са добри момчета. Можеш да им имаш пълно доверие.

Дани нямаше основание да не вярва на тези думи, след като човекът, който ги изрече, беше Таф.

Чуха се гласове. Разговорът се водеше на арабски. Дани надникна и видя, че до кабината на камиона са застанали войници. Гласовете им бяха приглушени, но по тона им разбра, че спорят с шофьора.

Таф и Скинър се спогледаха. Таф кимна. Скинър, който седеше в задната част на каросерията, извади от кобура на колана си револвер. Револверът беше с двойно действие, с приблизително 27 сантиметрова цев. Нестандартен. Дани веднага го позна — беше „Смит енд Уесън“, 500. Патронът с калибър.500 е пригоден по-скоро за лов, отколкото за военни цели. Един изстрел от него беше в състояние да повали едър дивеч на разстояние от сто метра. Дани можеше да си представи какво ще се случи, ако с него се простреля човек от упор.

— Не е ли малко крайно? — попита Дани.

— Смъртта си е смърт — отвърна Скинър, без да го погледне. — Няма никакво значение по какъв начин ще те застигне.

Таф се обърна към Дани.

— Трябва да се действа твърдо. Тези хора първо стрелят, а после задават въпроси.

Дани кимна и вдигна автомата.

Стъпки. Откъм кабината, покрай каросерията, към задната й част. Дани напрегна слух. Според него мъжете бяха трима. Очевидно и според Таф, който вдигна три пръста.

Тихо почукване по стената на кабината. Седем пъти.

— Това означава, че са общо седем — каза Таф. — Ще останат още четирима, ако застреляме тези.

— Не е кой знае каква бариера — каза Дани и вдигна автомата.

— Според шосето — отвърна Таф.

— А другите?

— Предупредени са да се забавят малко. Когато пристигнат, вече ще сме приключили с тези войници — каза Таф в момента, в който брезентът се отмести.

Оказа се много лесно. Войниците от контролно-пропусквателния пункт подписаха смъртните си присъди в момента, в който решиха да надникнат в камиона, вместо да махнат на шофьора да продължи напред. Ключалката на задния капак на каросерията изщрака и той се отвори.

Скинър стреля първи. Куршумът попадна в лицето на нещастния сирийски войник, който беше свалил капака. Сякаш избухна светлинно-звукова граната. Последва оглушителен трясък и от мястото около ръката на Скинър, която се беше повдигнала леко от силата на отката, изригна огън. Косата на войника пламна и за части от секундата Дани зърна опустошителния резултат от ударната сила на голямокалибрения патрон: лицето му се беше отделило от останалата част на черепа, сякаш главата му беше от порцелан. След като трупът падна на земята, той видя другите двама войници, които бяха застанали на метър от камиона. Беше дошъл техният ред. Таф и Дани стреляха едновременно, целейки се в гърдите им, и звукът от автоматите им изглеждаше прекалено слаб след трясъка от пистолета на Скинър.

За по-малко от пет секунди тримата сирийци бяха мъртви. Нямаше време за губене. Трябваше да се справят с другите четирима, възползвайки се от шока и ужаса им. Скинър стреля два пъти във въздуха, за да им попречи да се приближат, а Дани и Таф изтичаха до края на камиона и скочиха от него.

Контролно-пропускателният пункт представляваше три дълги около метър, метални бариери, наредени една до друга на шосето, което беше широко не повече от десет метра. Камионът беше спрял на пет метра от тях, а на отсрещната страна на същото разстояние отстрани на шосето беше паркиран очукан военен Ланд Роувър. Шофьорът беше зад волана. Други двама войници бяха застанали до багажника му — те веднага пуснаха цигарите си на земята и вдигнаха автоматите си. Четвъртият тичаше и се канеше да залегне зад автомобила.

Дани застреля двамата войници до багажника на Ланд Роувъра. В същото време Таф насочи автомата си към предното му стъкло и го пръсна на парчета, поваляйки шофьора на седалката. Оставаше още един войник. Скинър стреля. Куршумът рикошира със зашеметяваща сила в задницата на Ланд Роувъра и го разтресе сред дъжд от искри. За миг настъпи тишина. После се чуха стъпките на ужасения войник, който беше изскочил иззад колата и се катереше по склона до шосето. Дани направи крачка напред и се прицели в него. В този момент Скинър го блъсна в гърдите. Погледът му беше безумен.

— Остави го на мен — каза той и тръгна по склона с насочен напред револвер.

Дани понечи да го последва, но Таф го дръпна за ръката.

— Той има нужда от подкрепление — настоя Дани. — Войникът е въоръжен.

Таф поклати глава.

— Не му се бъркай, чедо — отвърна той със спокоен глас, който учуди Дани. — Той знае какво прави. И в никакъв случай няма да ти благодари за помощта.

Ако някой друг му беше казал това, Дани нямаше да му обърне внимание, защото едно от първите неща, които беше научил в Полка, бе да не се опитва да върши сам неща, когато не се налага. Беше научил обаче много повече от Таф, отколкото от инструктора си. Отстъпи назад.

Сякаш наблюдаваше котка, която си играе с мишка. Дори и звуците бяха същите. Ужасеният сирийски войник хленчеше, докато се опитваше да избяга — беше успял да се изкачи на петнайсет метра нагоре по склона, но си даваше ясно сметка, че усилията му са напразни. Това беше причината за звуците, които издаваше. В паниката си дори не се сещаше да се отбранява с оръжието си, ето защо Скинър не бързаше. Скинър застана в подножието на склона. Войникът пълзеше на четири крака и явно отпадаше все повече и повече, защото напредваше бавно. Скинър го наблюдава в продължение на пет секунди, а после тръгна с лекота нагоре.

Тишина. Скинър насочи огромния револвер — не към главата, нито към гърба на войника, а към слабините му. От дулото му изскочи оранжев пламък. Последва оглушителен трясък, който се сля с безумния писък на войника.

В този момент изскърцаха спирачки и вторият камион — този, в който беше Бъкингам, — спря пред бариерите. От него изскочиха двама мъже в камуфлажни униформи с готови за стрелба автомати. Нямаше обаче към кого да ги насочат. Таф вдигна ръка и те се заковаха на място като послушни кучета.

Простреляният войник продължаваше да пищи. Скинър го гледаше с наклонена на една страна глава и се усмихваше презрително. Тъй като беше преброил изстрелите, Дани знаеше, че от петте патрона в барабана е останал само един. Скинър обаче удължаваше агонията на войника и изпитваше садистично удоволствие от това.

Дани се освободи от Таф. Макар и да си даваше сметка, че Скинър е полудял, виковете на войника бяха достатъчно силни, за да привлекат вниманието на хората, които се намираха в района. Трябваше да го накара да млъкне. Изтича към склона и се заизкачва по него. Скинър толкова се беше увлякъл, че усети Дани едва когато той беше на два метра зад него.

— Махай се, по дяволите! — извика и се обърна с насочен към Дани револвер.

Дани не му обърна внимание. Вдигна автомата си и стреля в главата на войника. След като писъците секнаха, Дани се обърна към наемника с бръснатата глава. Лицето му беше непроницаемо, но Дани усети напрежението във въздуха. Таф извика тихо и напрегнато „Хектор!“, и единият от мъжете, които пазеха Бъкингам, се затича към тях. Беше нисък и набит, с широки рамене и рошава руса коса. Застана между Дани и Скинър.

— Тръгвай, приятел — каза на Скинър. — Трябва да сме далече от това място, преди някое копеле да е открило труповете.

За миг Скинър не реагира. После обаче присви очи към Дани, обърна се и започна да слиза надолу по склона. Хектор погледна Дани с пронизващ поглед.

— Ще ти дам един съвет, момче — каза и постави предпазителя на автомата си. — Ако искаш да вбесиш някого от нас, за предпочитане е това да не бъде Скинър.

— Ще се опитам да запомня — отвърна Дани, като се мъчеше да запази спокойствие.

— Няма да е зле наистина да го направиш. Уверявам те.

Останалата час от пътуването мина без усложнения.

Преди това обаче трябваше да махнат окървавените трупове от шосето. Таф посочи към храстите на двайсет метра нагоре по склона и четиримата ги скриха в тях. Едва ли обаче щяха са останат незабелязани за дълго време, защото хищните животни и птици моментално щяха да ги нападнат, а и след като слънцето ги напечеше, вонята щеше да се разнесе в радиус най-малко от трийсет метра в зависимост от силата на вятъра. Бъкингам наблюдаваше стоически страховитата гледка, без да извърне нито за миг очи.

След като приключиха с труповете, Дани огледа местността. Доколкото можеше да прецени, шосето минаваше на около хиляда метра над морското равнище. В далечината се виждаше Хомс. По права линия разстоянието до него беше около двайсет километра, но по шосето беше два, а може би и три пъти по-дълго заради завоите между хълмовете. Големи райони от града бяха тъмни — в тях явно нямаше ток. В северната му част гореше пожар.

От това място пожарът изглеждаше малък, но според Дани беше обхванал район от около петдесет квадратни метра. През нощта много къщи щяха да се превърнат в пепелища. Над града летяха пет хеликоптера. На различна височина, но достатъчно ниско, за да могат прожекторите им да проникнат във всяко кътче от него. Последва трасиращ огън.

Дани преброи три откоса в продължение на двайсет секунди. Предположи, че обстрелват с тежка картечница районите без електричество, като покриват отсечка от петстотин метра с куршуми, всеки четвърти от които е трасиращ. Чуваше се пукотът на оръжието, а светлините приличаха на фойерверки. Въздействието им върху хората със сигурност беше потресаващо.

Бъкингам се приближи до Дани. В началото мълчеше, а когато проговори, гласът му беше дрезгав.

— Там, долу, изглежда доста страховито — каза тихо.

— Ако не ти харесва, можеш да останеш тук — отвърна Дани.

— Налагаше ли се да убивате всички онези хора?

Дани погледна към Таф и Скинър, които бяха застанали до камиона, и извика:

— Бъкингам ще пътува с нас.

Скинър изсумтя пренебрежително и отвърна:

— Няма как да стане.

Дани не му обърна внимание.

— Говоря сериозно, Таф. Аз отговарям за него, а не вие.

— Благодаря ти — измърмори Бъкингам.

Таф прошепна нещо на Скинър, който поклати сърдито глава и се отдръпна. После Таф вдигна палец към камиона. Дани кимна и каза на Бъкингам:

— Качвай се. Трябва да се махаме оттук.

Потеглиха. Бъкингам седеше до Дани. Таф мълчеше. Изглеждаше така, сякаш между него и Скинър всичко е наред, и Дани съжали, че е бил рязък. Беше обаче страшно напрегнат — изминалите два дни му се бяха сторили прекалено дълги. Скинър отново седна в задната част на камиона. Сви няколко цигари и ги изпуши. Винаги когато дърпаше от цигарата, пламъчето осветяваше лицето му и Дани зърваше очите му, вперени в него — студени и враждебни.

След четирийсет и пет минути камионът излезе от шосето.

— Какво става? — попита Дани.

— Ще изчакаме да се съмне, преди да влезем в града — отвърна Таф. — Тогава е сравнително спокойно. Бомбардировките спират, а снайперистите още спят, защото улиците са пусти. Ще можем да се придвижим по-безопасно.

Дани кимна. Стратегията изглеждаше разумна. Когато камионът спря, Дани, Таф и Скинър огледаха местността. Шофьорите паркираха колите в един изоставен каменен хамбар на петдесет метра северно от шосето. Прикритието беше добро и камионите не бяха оставили следи по спечената земя.

— Дремни малко, чедо — каза Таф. — И ти — добави, кимайки към Бъкингам. — И двамата имате нужда от сън. Ние ще ви пазим.

Бъкингам погледна Дани. Очевидно не вярваше на тези мъже, но Дани си даваше сметка, че приятелят му е прав: двамата с Бъкингам едва ли щяха да издържат още дълго без сън. След няколко минути Дани вече лежеше по гръб в камиона. Беше сложил раницата под главата си, а автоматът му беше до него върху пода на камиона. Бъкингам се разположи до него. Двамата мъже заспаха веднага.

Дани се стресна и се събуди. Краката му бяха натежали от умора. Бяха му нужни няколко секунди, за да си спомни къде се намира. Вече се зазоряваше. Настъпваше вторият ден от престоя му в Сирия. Беше сам в камиона. Дръпна брезента настрани и се огледа.

Мъжете се бяха събрали на две групи. Четиримата шофьори бяха клекнали между двата камиона, а Таф, Бъкингам, Скинър, Хектор и мъжът, когото Таф беше нарекъл Ди Фрайз, стояха до вратата на хамбара и разговаряха. Бъкингам изглеждаше необичайно разгорещен. Разговорът им продължаваше вече пет минути, когато Скинър случайно погледна през рамо, забеляза, че Дани ги наблюдава, и сръга Таф. Таф се обърна и тръгна към Дани. Върху лицето му грейна усмивка.

— Наспа ли се, чедо?

Дани надникна покрай него. Скинър свиваше цигара. Бъкингам, както обикновено, се въртеше неспокойно.

— За какво разговаряхте? — попита Дани.

— Обсъждахме какво ще правим, след като пристигнем в града.

— И доколкото разбрах, Бъкингам ви даваше полезни съвети?

— Не бих казал. Уредили сме среща с твоя приятел Асу в дванайсет часа на обяд. Първо обаче ще се отбием в нашата квартира. Двамата с Бъкингам трябва да отмиете калта от лицето си.

— Къде се намира квартирата ви?

— В северозападната част на града, която до известна степен е пощадена от бомбардировките. Наоколо обаче е пълно с бунтовници. Ще минем през източната част на града. — Таф сви рамене. — Или по-точно през онова, което е останало от него.

— Нали каза, че по това време в града е спокойно?

— Сравнително спокойно. В този полуразрушен град никога не е напълно спокойно. Бъкингам е голям мухльо. Трябваше да го застреляш веднага след като пристигнахте и да съобщиш на началниците си, че е загинал от вражески огън.

Дани примигна.

— Трябва да изпълня задачата, която ми е поставена, Таф.

— Така или иначе ще си получиш заплатата, чедо, каквото и да се случи с разузнавача. — Таф се ухили. — Будалкам те, Дани. Време е да тръгваме. Колкото по-бързо пристигнем в града, толкова по-скоро двамата с Бъкингам ще се приберете у дома. Повярвай ми, в Хомс човек не бива да остава прекалено дълго. — Отново се ухили. — Както и в Херефорд.