Господари на войната

25

— Не е чак толкова зле, колкото изглежда — каза Бъкингам. — Аз имам влияние. Познавам хора, които ще ни помогнат.

Клара се надяваше, че погледът й говори достатъчно ясно за презрението й към него и към глупостта, която току-що беше изрекъл.

Бяха клекнали на пода на мръсния, смърдящ хеликоптер. Ръцете им бяха вързани отпред. Трима командоси ги държаха на прицел. Единият от тях току-що беше застрелял Башеба и сина й. И Асу.

От няколко минути Бъкингам събираше смелост да проговори. Издаде брадичката си напред и се обърна към единия от войниците.

— Аз съм представител на правителството на Нейно величество — изрече бавно с висок глас. — Настоявам да ми обясните кои сте вие и къде ни водите.

Израженията върху грубите лица на командосите останаха непроменени.

— Това е недопустимо — продължи Бъкингам. — Тъй като в Сирия няма британско консулство, настоявам да ни заведете в посолството на Европейския съюз, за да получим закрила от него. Разбирате ли какво ви казвам?

Опита се да се изправи. Погрешен ход. Командосът го удари отстрани по главата с автомата си. Това сложи край на перченето му и той падна на земята, стисна главата си с ръце и започна да трепери.

Клара остана безучастна, беше толкова изтормозена от жестокостите, на които беше станала свидетел, че вече нищо не беше в състояние да я шокира. Споменът за убийството на Башеба и сина й изплува в съзнанието й. Тя се наведе настрани и повърна.

Войниците я гледаха невъзмутимо.

Беше започнало да се развиделява. Клара си избърса устата и потрепери — изведнъж й стана студено. Беше загубила представа за времето и не можеше да се ориентира колко дълго бяха прекарали в хеликоптера, когато той започна да се спуска надолу. Усещаше единствено страх от приземяването. Къде ги водеха тези мъже? Какво предстоеше да се случи?

Веднага щом хеликоптерът докосна земята, двама от войниците вдигнаха Клара и Бъкингам на крака и ги повлякоха към страничната врата. Роторите хвърляха прах в лицето на Клара. Някой я дръпна настрани от хеликоптера и тя затвори очи. Отвори ги чак след като беше на петнайсет метра от него и се огледа. Намираха се сред пустинята, но за разлика от мястото, където беше разположен лагерът на Сорген, тук беше съвсем равно. Наблизо беше спрял светлокафяв закрит военен камион, чийто задни врати бяха отворени. Тримата командоси вкараха Клара и Бъкингам в каросерията и се качиха след тях. Вратите се захлопнаха и камионът потегли. През двата отвора върху страничните му стени, които според Клара служеха като амбразури, се процеждаше слаба светлина.

След около час и половина камионът спря. Всички останаха на местата си в продължение на една минута, а после някой дръпна рязко вратите и Клара се стресна. Войниците ги изблъскаха навън. Двамата паднаха на земята. Клара извика от болка и веднага съжали, че е проявила слабост. Независимо от неимоверните усилия, които полагаше, баща й не беше успял да се пребори с ината й. По-скоро щеше да умре, отколкото да направи удоволствие на тези хора, като се пречупи.

Изправи се на колене и се огледа. Намираха се в задния двор на някаква триетажна сграда. Дворът беше квадратен, около десет на десет метра, заобиколен от петметрови стени, завършващи с телена мрежа. Преди металните врати да се затворят, Клара зърна въоръжения войник, който пазеше отвън. Чуваше се шум от коли — явно сградата беше разположена в оживен градски квартал. Двама от командосите се наведоха към нея и Бъкингам и ги изправиха на крака, а после ги преведоха покрай паркинга до една малка врата на гърба на сградата. От вратата започваше каменно стълбище, водещо към тъмно мазе. Единият от командосите бутна Клара надолу по стъпалата и тя едва успя да запази равновесие. После другият блъсна Бъкингам. Той залитна и я събори и тя се свлече в подножието на стълбището. Напълно отчаяна, но без да го показва, тя тръгна по тъмния коридор. Бъкингам крещеше като обезумял зад гърба й, но тя сякаш не го чуваше. Войникът я вкара в една стая без прозорци и след като заключи вратата, тя почувства облекчение от факта, че са я отделили от Бъкингам.

Облекчението й обаче продължи само миг — докато си пое дълбоко въздух. Миришеше ужасно. Застоялият въздух сякаш полепна по гърлото й. Започна да й се повдига. Вонеше на изпражнения и на развалено месо. Беше сигурна, че в стаята има нещо, защото забеляза някакви неясни очертания в средата й, но нямаше желание да разбере какво е то. Стисна с пръсти ноздрите си, пое си въздух на пресекулки и тръгна покрай едната от стените на стаята, а после покрай другата. Дванайсет на тринайсет крачки. Бетонни стени. Бетонен под. Клекна в ъгъла срещу вратата, покри си носа с тениската и хвана с ръце главата си.

След малко чу шумолене. Помисли си, че са плъхове. Явно бяха съвсем близо до нея. Скочи на крака и шумоленето спря.

Когато го чу отново, изпищя. Не успя да се въздържи. А после се развика, без да си дава сметка за думите, които излизаха от устата й. Не очакваше някой да се отзове на виковете й. В този миг чу превъртане на ключ в бравата и вратата се отвори. На прага се появи човешка фигура. Клара присви очи и на оскъдната светлина, която идваше от коридора, различи силуета на нисък, широкоплещест мъж. Различи също така сенките в средата на стаята, но нямаше време да ги разгледа, защото мъжът влезе и затвори вратата.

Клара не смееше да мръдне от мястото си. Чуваше единствено ударите на сърцето си и тежкото дишане на мъжа. Не виждаше нищо.

— Ти, разбира се, си шпионка.

Гласът на мъжа беше тънък и противен, но английският му беше добър. Клара отново почувства облекчение.

Но и този път за кратко.

— Знам какво си мислиш — продължи мъжът. — Мислиш си, че британското правителство ще използва дипломатически канали, за да те освободи. Трябва обаче да си наясно, че това няма как да стане. Никой не знае, че си тук. Просто ще те обявят за безследно изчезнала, което означава, че мога да правя каквото си искам с теб.

Мълчание.

— Мислиш си също така, че тъй като разполагаш със сведения, които бих искал да изтръгна от теб, ще те държа жива. В това отношение си права, но тази мисъл не трябва да ти служи като успокоение. Защото ще дойде един момент, в който ще ти се иска повече да не си жива. Защото мъченията, на които ще бъдеш подложена, ще бъдат непоносими. И тогава ще ми кажеш всичко — коя си, какво знаеш за предстоящите удари на бунтовниците срещу правителството, имената на другите агенти, които страната ти е изпратила тук, и местонахождението им. И ще ме молиш да те убия, а аз ще изпълня молбата ти.

— Но аз съм просто лекарка и…

— Трябва да отбележа — продължи мъжът, — че никак няма да ми бъде трудно да те докарам до състояние, в което няма да ти се иска да живееш повече. Аз си харесвам работата. Тя ми доставя удоволствие. Роден съм в Кент и израснах там, но в Тънбридж Уелс умения, като моите, не се търсеха, ето защо се озовах тук. Господинът в съседната стая лесно ще рухне. Усещам го. Ти обаче притежаваш малко повече сила от него. Радвам се, че е така, скъпа, не само заради себе си, но и заради своите помощници. Трудно се намират изкусни палачи — имам предвид онези, които наистина умеят да причиняват болка, а не зверовете, които я използват просто като средство, а освен това изкусните палачи лесно се отегчават. — Въздъхна театрално. — Ние сме като наркоманите. Бързо забравяме за предишната доза и мислим единствено за следващата.

Мълчание.

Мъжът започна да шепне.

— Искаш ли да видиш съквартирантите си?

Клара поклати глава в тъмнината.

— Поддържали са бунтовниците. Заслужава си да бъдат давани за пример.

Светлина. Мъжът държеше фенерче. Лъчът му беше много ярък и тънък. Прободе очите на Клара и тя ги затвори.

— Погледни, скъпа.

Макар че изпитваше отвращение, Клара не успя да се въздържи. Отвори бавно очи и ги насочи към осветеното от фенерчето място в средата на тавана. Там бяха забити две здрави куки за месо. За всяка от тях беше завързано дебело въже, дълго около половин метър. На въжетата висяха на китките си два голи трупа: единият беше на мъж, а другият — на жена. Бяха с наведени надолу глави, с отворени усти и разширени от ужас очи.

Ребрата им бяха изпъкнали, а коремите — хлътнали. Докато Клара се взираше потресена в раните и синините по телата им, мъжът свали надолу фенерчето.

Клара се преви на две и започна да се задушава. На мястото на гениталиите на мъжа и жената зееха дупки, сякаш някой ги беше изстъргал с много остра кюрета[30]. Кръвта се беше размазала по краката им. За части от секундата, преди да извърне очи, Клара видя червеите, които пълзяха в раните.

Лъчът на фенерчето се насочи към пода. Върху него имаше купчинки от екскременти и разложени парчета месо, покрити с кървави корички. По тях също пълзяха червеи.

Лъчът на фенерчето се задържа върху пода не повече от десет секунди, но Клара щеше да ги запомни за цял живот. Мъжът изключи фенерчето. Отново настъпи мрак.

— Не искам да мислиш, че аз или някой от помощниците ми ще оперира и теб по този начин — продължи мъжът. — Или поне не веднага. Ти си европейка, което е нещо ново за нас. Аз самият ще се въздържа, но, ако помощниците ми решат да се забавляват, не бих могъл да ги лиша от това удоволствие.

— Допускате грешка — отвърна Клара. — Аз не съм шпионка. Аз съм….

— О, да, ти си лекарка. Лекарка, която се криеше в квартирата на най-издирвания мъж в Сирия. Мисля, скъпа, че трябва да те оставя да поразсъждаваш върху абсурда на версията, която се опитваш да ми пробуташ. И не се плаши от плъховете. Те предпочитат да се хранят с мъртви, а не с живи хора. Когато стигнат до теб, ти вече няма да усещаш острите им зъби. И няма смисъл да пищиш. Аз ще дойда, чак когато съм готов да се справя с теб.

Мъжът излезе и заключи вратата след себе си.

09:00 ч.

Лъчите на слънцето огряваха вътрешността на колата, до която го беше завело момчето — светлосиво пежо с очукани ламарини и прокъсани седалки. Колата беше стар модел — прозорците й се вдигаха и сваляха ръчно, и когато му я показа, момчето го погледна така, сякаш се извиняваше заради състоянието й. Тя обаче напълно устройваше Дани. Старите модели по-лесно се свързваха накъсо. Под волана кабелите се изсипваха като спагети. Двигателят беше шумен, но работеше.

Движението не беше натоварено. Дани се беше отдалечил на петдесет километра от Хомс и до момента беше срещнал не повече от сто автомобила. Около една четвърт бяха военни и всеки от тях го изправяше на нокти. Даваше си сметка, че едва ли би могъл да стигне до Дамаск бързо и незабелязано. Беше готов да реагира, ако някой го спре на пътя. Автоматът беше на седалката до него, а пистолетът — в скута му. Първият войник, който почукаше на прозореца, щеше да съжали, че го е направил.

Не разбираше арабските надписи върху пътните знаци, но беше разгледал внимателно картата. Разстоянието от Хомс до Дамаск беше сто и шейсет километра. Ако не възникнеха някакви проблеми, щеше да бъде в Дамаск по обед.

Но въобще не беше сигурен, че пътуването ще мине безпрепятствено.

Когато до сирийската столица оставаха още трийсет километра, Дани забеляза в далечината контролно-пропускателен пункт. Шосето беше преградено с две бариери, а от лявата му страна имаше ниска бетонна постройка. В отсрещното платно се движеха три автомобила, а откъм страната на Дани — четири. До всяка от бариерите бяха застанали по двама въоръжени войници. Вероятно в постройката имаше още двама-трима.

Дани осъзнаваше, че войниците едва ли ще го пуснат да продължи, след като отговори на въпросите им. Веднага щом разберяха, че е чужд гражданин, щяха да го претърсят и да открият оръжието му.

Можеше да направи едно-единствено нещо.

Погледна в огледалото за обратно виждане. Единият от автомобилите беше на пет метра след него, а другият — на десет. Дани се движеше с петдесет километра в час. Натисна спирачките, шофьорът зад него наду клаксона и го изпревари. После продължи да кара бавно, за да даде възможност и на втората кола да го задмине. До бариерите оставаха двайсет метра.

Десет метра.

Пет.

Трите коли пред него спряха.

В отсрещното платно беше останала само една кола и когато бариерата се вдигна, за да я пропусне, Дани се изкуши да завие рязко и да премине през нея, но се отказа, защото се опасяваше, че, ако го направи, половината сирийска армия ще тръгне по петите му. Не биваше да оставя никакви свидетели. Пресегна се над съседната седалка, свали прозореца и подпря цевта на автомата на вратата.

Бариерата пред него се вдигна и първата кола премина през нея. Втората кола се придвижи напред.

Единият от войниците се приближи до прозореца откъм шофьора и почука по него с приклада на автомата си. Вторият се придвижи до задната част на колата и я огледа подозрително. Двамата войници до другата бариера си приказваха.

Шофьорът свали стъклото. Войникът се наведе и му каза нещо. След петнайсет секунди бариерата отново се вдигна и колата премина през нея.

Дани остана сам с войниците. Погледна в огледалото. На около километър зад него се задаваше кола, която блестеше в маранята. Трябваше да действа бързо.

Придвижи се напред и спря пред бариерата.

Процедурата се повтори. Единият от войниците тръгна към задната част на пежото. Другият почука с приклада на автомата си по стъклото. Дани вдигна пистолета и свали стъклото.

Войникът се наведе и лицето му се показа през прозореца.

Дани стреля.

Кръвта шурна. Куршумът обаче повали назад войника, докато пробиваше челото му, и Дани не успя да види пораженията. Докато Дани отваряше вратата, долният й край се закачи в тялото на войника. Той го избута настрана и слезе. Всичко се случи толкова бързо, че преди да успее да реагира, вторият войник беше застрелян в гърдите.

Дани веднага се възползва от объркването на другите двама войници. Скри се зад пежото, подпря дръжката на пистолета върху покрива му и се прицели в тях. Единият се оглеждаше, чудейки се в каква посока да побегне, а другият беше вдигнал оръжието си. Дани не му даде възможност да го използва, поваляйки го на земята с един куршум в корема. Другият войник вече се отдалечаваше от бариерата. Дани стреля с предварение, куршумът срещна тялото на бягащия войник и той се строполи на земята.

Колата, която Дани беше видял в далечината, вече беше на петстотин метра от бариерата. Дани погледна към бетонната постройка и се зачуди дали в нея има войници. Прибра пистолета в калъфа, приближи се до отворения прозорец на пежото и взе автомата. Свали предпазителя и тръгна към постройката.

Разстоянието до нея беше петнайсет метра. Вратата й започна да се отваря бавно навътре. Дани пусна два къси откоса в нея и във въздуха се разхвърчаха трески. До постройката оставаха десет метра. Независимо от силата на изстрелите, вратата все още беше открехната само няколко сантиметра. Това означаваше, че нещо я подпира отвътре. Вероятно труп. Дори и в постройката да беше останал някой, той едва ли щеше да се осмели да мине през нея. Дани ускори крачка и заобиколи постройката. В този момент от задния й вход излязоха двама войници. След пет секунди те лежаха мъртви на земята.

Колата вече беше на двеста и петдесет метра от бариерата. Дани не би допуснал този, който беше вътре в нея, да даде описание на външността му и на пежото. Когато колата стигна на двайсет метра от него, той легна на земята и стреля. Колата буквално връхлетя в дъжда от куршуми. Гумите й гръмнаха, тя се обърна на сто и осемдесет градуса и с трясък се закова на място. Дани вече тичаше към бариерата. Вдигна я, скочи в пежото и потегли.

Вратата на килията на Клара се отвори. Тя се зарадва, защото успя да поеме глътка въздух, който не смърдеше толкова отвратително, но сърцето й се сви, след като различи силуета на мъчителя си.

— Мистър Бъкингам — изрече мъжът — е джентълмен.

Мълчание.

— Да, вече знаем името му. Каза ни го веднага. Каза ни и твоето име, Клара. Фактът, че и той се придържа към версията, която двамата с него сте измислили, е трогателен. Разбира се, той едва ли ще я повтаря дълго — користта винаги взема връх над достойнството, пък и не е зле да ти покажем как ще го накараме да я промени.

— Той казва истината — промълви Клара, хлипайки.

Мъжът не й отговори. Отстъпи встрани, за да даде възможност на други двама мъже — много по-едри от него — да влязат в килията. Клара изкрещя, когато мъжете заобиколиха труповете и я избутаха в коридора. Успя да види през сълзите, които капеха от очите й, че мъжете са сирийци. Нейният мъчител вървеше пред нея и тя виждаше само гърба му. Беше нисък мъж, облечен с широки памучни панталони и бежова риза.

Той отвори една врата вдясно по коридора и влезе през нея. Другите двама блъснаха Клара и тя го последва.

Стаята беше шест на три метра. Огромният прозорец върху отсрещната й стена гледаше към друго, три пъти по-голямо помещение. Върху дясната стена на стаята, в която се намираха, беше закачена сива кутия с високоговорител. Помещението зад прозореца беше ярко осветено от лампи, които заслепиха Клара. От въжетата, завързани на куката на тавана, висеше на китките си слаб гол мъж. На Клара й бяха нужни може би трийсет секунди, за да се увери в това, което подозираше: мъжът беше Бъкингам.

Мъчителят на Клара застана с гръб към нея близо до високоговорителя. Тя виждаше само отражението на лицето му в стъклото. Бузесто. Потно. Очите му бяха изпълнени с очакване. Бъкингам крещеше. Клара го разбра по движението на устата му, защото гласът му не се чуваше.

В стаята зад стъклото се появи мъж. Мъжът беше около четирийсетгодишен, с рошава, дълга до раменете коса и очила с дебели рамки. В едната си ръка държеше нещо, което приличаше на камшик за езда, но се състоеше от няколко тънки ленти кожа, дълги около половин метър. В другата му ръка имаше малко бяло шише с пулверизатор, подобно на онези, които старите дами използват, за да си поливат цветята.

Мъжът, който беше в стаята с Клара, натисна бутона на високоговорителя. Гласът на Бъкингам изпълни тишината — остър и пресекващ, изпълнен с болка. „Отвържете ме… Отвържете ме…“ Мъжът отново натисна бутона и гласът на Бъкингам секна, макар че от това, което виждаше, Клара беше сигурна, че той продължава да пищи пронизително.

И тогава палачът му се залови за работа.

Той очевидно имаше опит с камшика. Размаха го леко и кожените ленти докоснаха плоския корем и гениталиите на Бъкингам. По кожата на Бъкингам се появиха червени ленти, сякаш камшикът беше потопен в боя.

— Винаги съм смятал, че това е ефикасно средство да накараш някого да си развърже езика — изрече тихо мъжът, когато Бъкингам отвори уста, за да изпищи отново.

— Заклевам се, че той казва истината — отвърна Клара. — От организацията „Лекари зад граница“ ще потвърдят, че съм лекарка.

Палачът на Бъкингам беше вдигнал шишето.

— Солена вода — продължи мъжът. — Стигнал съм до убеждението, че простите методи са най-добри. — Натисна отново бутона, след като палачът напръска раните на Бъкингам със солената вода. — Мисля си, че си струва да чуем това.

Виковете, които долетяха от високоговорителя, бяха по-скоро животински, отколкото човешки. Клара почувства как коленете й се огънаха. Искаше й се да помоли страховития мъж до себе си да изключи високоговорителя, но от ужас не беше в състояние да говори.

Мъжът се обърна към нея и тя за първи път видя лицето му. Малки очи. Широки ноздри. Влажни, дебели устни.

— А сега, скъпа, мисля, че е време да се заловим с теб. Освен ако не искаш да престанеш с измислиците и да ни кажеш истината.

11:37 ч.

Дамаск. Столицата и мозъкът на сирийската администрация.

Дани знаеше, че в него няма британско посолство. Подобно на много други държави и Великобритания беше изтеглила дипломатите си от Дамаск. Знаеше също така, че чешкото посолство все още функционира. Като посолство на страна — членка на Европейския съюз, то беше задължено да оказва съдействие на другите страни от Съюза. Преди заминаването си за Сирия, Дани беше открил адреса му върху картата.

Посолството се помещаваше в тъмнокафява сграда на пресечката на две улици в тихата част на квартал „Абу Румане“. Сградата беше заобиколена от двуметрова метална ограда, наклонена навън, за да бъде трудна за изкачване. Балконите на трите й етажа също бяха с метална ограда, а върху прозорците имаше решетки. Дани не беше забелязал някой да го е проследил, докато пътуваше към посолството, но това не означаваше нищо, затова нямаше намерение да се задържа дълго пред него. Качи двете колела на колата на тротоара и изскочи от нея. Очакваше в сградата да има войници, защото знаеше, че охраната на посолствата във военните зони е задължение на специалните части на всяка страна — самият той беше участвал в ескорта на британския посланик в Кабул по време на срещите му с военачалниците в планините на Афганистан. Преметна автомата на гърдите си, вдигна ръце и влезе през главния вход.

Приемната беше празна. При други обстоятелства в нея щеше да има тълпи от граждани, чакащи за визи или за други услуги, сега обаче всеки, който притежаваше здрав разум, се беше вслушал в съветите на правителството си и беше напуснал Сирия. Помещението беше голямо — около петнайсет на дванайсет метра — и покрай двете му дълги стени, върху които бяха закачени плакати с изгледи от Прага и от други забележителности в Република Чехия, бяха наредени столове. Рецепцията беше разположена в единия му край. Зад дългия плот седяха двама въоръжени войници. Веднага щом забелязаха Дани, те скочиха на крака, вдигнаха автоматите си и започнаха да му говорят на чешки. След няколко секунди той вече лежеше на пода с белезници на китките. Не оказа съпротива, дори когато го изправиха и му взеха автомата и пистолета заедно с пачката банкноти, които му беше оставил Таф. Въведоха го в една стая без прозорци и мебели в приземния етаж и го заключиха вътре.

Дани беше сигурен, че чешкият посланик ще поиска да се срещне лично с него. Появата на един тежковъоръжен британец в посолството беше въпрос, с който той беше длъжен да се заеме лично.

След десет минути войниците се върнаха и го поведоха по кънтящите стъпала към една стая на втория етаж в задната част на сградата, която гледаше към грозна светлинна шахта. Зад дървеното бюро седеше слаб мъж с рошави прошарени мустаци и угрижено лице. Пистолетът и автоматът на Дани лежаха върху шкафа зад гърба му, а пачката с парите — върху бюрото. Войниците застанаха от двете страни на вратата.

— Говорите ли английски? — попита Дани.

Посланикът кимна. Не направи опит да спре Дани, който протегна окованите си в белезниците ръце, взе банкнотите, прекара ги през пръстите си и каза:

— Две хиляди долара.

Посланикът вдигна извинително ръка, но Дани забеляза алчния му поглед.

— Трябва да проведа секретен разговор с МИ-6 в Лондон. Ще можете ли да го уредите?

— Предполагам, че ще мога — отвърна посланикът.

— Предайте на Отдела, че разговорът е поръчан от „ка алфа шест четири“. И накарайте хората си да махнат сивото пежо, което е пред сградата. Сирийските власти сигурно вече го издирват.

Посланикът се замисли за момент, а после каза нещо на войниците. Единият от тях излезе от стаята. Другият свали белезниците на Дани и го последва.

— Може ли да ви попитам — продължи на безупречен английски посланикът — за естеството на работата, заради която сте в Дамаск?

— Не — отвърна Дани.

— Не ме разбирайте погрешно, но ще бъда доволен, ако си тръгнете колкото е възможно по-бързо.

— Повярвайте ми, аз също бих искал да си тръгна колкото е възможно по-бързо.

Посланикът се изправи.

— Моля ви да ме изчакате тук. Извинявам се за обстановката. Кабинетът ми всъщност е в предната част на сградата. От охраната обаче решиха, че в момента тук е по-безопасно за мен. Ще видя дали са осъществили връзката.

Излезе от стаята. Върна се след няколко минути и каза:

— Последвайте ме.

Посланикът заведе Дани до една стая, която се намираше точно срещу временния му кабинет. На бюрото пред лаптопа, който беше свързан с къс кабел с мобилен сателитен телефон, седеше млад мъж. Компютърът бръмчеше като старомоден факс — техникът очевидно имаше проблеми с връзката. Без да обръща внимание на двамата мъже, Дани се приближи до прозореца. Улицата беше пуста с изключение на един син ситроен, който отмина сградата на посолството и продължи напред. След четири минути и трийсет секунди той отново се зададе от същата посока. Дали това беше съвпадение? Едва ли.

Лаптопът престана да бръмчи. Техникът каза нещо на посланика, след като на дисплея му се появи празна стая, а после и лице на мъж. Дани се приближи до лаптопа и веднага позна мъжа — беше Карингтън, шефът на Бъкингам. Служителят от МИ-6, който беше организирал прехвърлянето на отделението им в Сирия.

Дани погледна двамата мъже и каза:

— Трябва да остана сам.

Посланикът кимна неохотно и излезе от стаята заедно с техника.

Връзката беше лоша. Лицето на Карингтън се размазваше през няколко секунди и по малките високоговорители на лаптопа гласът му звучеше така, сякаш говореше робот. Дани не успя да чуе началото на изречението.

— …да те видя, Блек. Бяхме започнали да се безпокоим за теб. Не очаквахме да се обадиш от Дамаск.

— Възникнаха проблеми.

— Разбрах. Казвай.

Дани беше свикнал да дава отчет и можеше да прецени кое е най-същественото. Описа събитията от последните няколко дни за не повече от една минута.

Мълчание. Макар че образът върху дисплея беше замъглен, раздразнението на Карингтън пролича съвсем ясно.

— Това е много неприятно — каза най-после той.

— Може би нямаше да стане така, ако бяхте откровен с мен от самото начало.

Карингтън се усмихна снизходително, сякаш Дани беше капризно дете.

— Нямаше как да ти съобщим истинската цел на операцията, Блек. Ако те бяха хванали и се беше разприказвал, добрите ни взаимоотношения с французите щяха да се прецакат окончателно и безвъзвратно. Сигурен съм, че разбираш.

— Не разбирам. Щях да издържа много по-дълго от Бъкингам на разпитите.

— Естествено. Приеми го като предпазна мярка с цел ограничаване на щетите. Както вече несъмнено си забелязал, Бъкингам е едно лицемерно копеле.

Поне по този въпрос мислеха еднакво.

— Не бих могъл да проникна в Мухабарат — каза Дани. — Трябва да се свържете със сирийските власти и да ги притиснете да освободят Бъкингам и Клара.

— Ще направим каквото можем, разбира се — отвърна уклончиво Карингтън и отново се усмихна. — Съжалявам за тази история с Таф Дейвис.

— Знаехте ли, че той е част от екипа на частната военна компания?

— Естествено.

— А защо не ми казахте?

Карингтън свали очилата си, отдалечи ги от себе си и ги разгледа, а после ги избърса с вратовръзката си, сложи си ги отново и отвърна: — Надявах се, че няма да ми се наложи да водя този разговор с теб, Блек. Сега обаче той е неизбежен. Сам ли си?

Дани кимна.

— След като бащата на Сорген и Асу беше убит в Париж, съпругата и децата на терориста, който беше алжирски гражданин, също бяха намерени мъртви. Първоначалната версия беше, че мъжът ги е убил, преди да пристъпи към терористичния акт, но впоследствие изскочи нещо любопитно. Френските следователи откриха следи от ДНК на един бивш войник от Френския чуждестранен легион — Лиам Скинър. Това име познато ли ти е?

— Много добре знаете, че ми е познато. Ако обаче искате да разговаряте с него, това няма как да стане, защото в момента той наторява пустинята.

— Струва ми се, че не съжалявам за този факт. Досието му не представлява вдъхновяващо четиво. Ще ти спестя подробностите за смъртта на децата на алжиреца.

Дани сви рамене. Каквото и да кажеше Карингтън за Скинър, не би го изненадало.

— Когато разбрахме, че съществува вероятност един от екипите на Таф Дейвис да участва в операцията, решихме да вземем предпазни мерки. Дори не сме подозирали, че е преминал на противниковата страна, но тъй като сме наясно, че служителите на частните военни компании подписват всевъзможни договори, ни беше нужна застраховка. И тази застраховка естествено беше ти.

— За какво говорите, по дяволите?

— Така е, Блек. Ти беше най-подходящият човек от Полка за тази цел. Нима не се учуди, когато те взехме директно от бойното поле, за да те направим командир на това отделение?

Дани нямаше отговор.

— Дейвис е дяволски добър войник — продължи Карингтън. — Прекалено добър, за да му позволим да разиграва британското правителство. Всъщност в момента той прави точно това и вече е време да осребрим застраховката си. Ти познаваш Дейвис най-добре. Ясни са ти способностите и методите му. Трябва да го намериш веднага и да го елиминираш заедно с останалите членове на екипа му. След като изпълниш задачата, ще те изведем от Сирия.

Дани стисна зъби, погледна в камерата и отвърна:

— Не мога да го направя.

— Това е заповед, Блек.

Образът на Таф, застанал пред палатката на Сорген, изплува в съзнанието на Дани. Той спокойно можеше да го спре, но го остави да избяга.

— Няма да го направя.

Карингтън замълча. От изражението върху лицето му личеше, че обмисля внимателно какво да каже. След десетина секунди той проговори отново:

— Тази ДНК е нещо забележително. Можеш ли да си представиш, че Скинър е бил идентифициран сред седеммилиардното население на света? Тя определено промени методите ни, но ти си прекалено млад, за да помниш. Бил си дете, когато беше сложено началото на рутинните анализи на ДНК. Жалко. Това изследване може би щеше да помогне да бъде открит човекът, който простреля баща ти. И майка ти, разбира се. Бог да я прости. — Карингтън отново замълча, а после добави: — Предполагам, че Бъкингам ти е казал.

Дани се ококори.

— Какво обяснение ти даде Таф Дейвис, след като го попита? Казал ти е, че някакъв стрелец от ИРА е проникнал в родилното отделение и е избягал, след като е убил майка ти и е ранил баща ти, нали? И че е била открита единствено униформата на санитаря, в която е бил облечен стрелецът, скрита в храстите на парка на болницата? — Карингтън кимна. — Всичко това е вярно. Не ти е казал обаче нещо, което той самият не знае. Около година след случката в Специалния отдел на Скотланд ярд бяха извършени изследвания на следите от ДНК по униформата. По нея все още имаше ДНК на родителите ти, но също и на мъжа, който я беше носил.

Мълчание.

— Знаем кой е стрелял по родителите ти, Дани. Разбрахме го, когато ти беше бебе. Не бих се изненадал, ако ти също дълбоко в себе си знаеш кой е.

Дани затаи дъх. Не беше подготвен да чуе онова, което се готвеше да му каже Карингтън. Тялото му се скова. А после го обзе някаква тъга, която сякаш се събра в една точка в гърдите му.

— Страхувам се, че това е неоспорим факт, Блек. Стрелецът е бил Дейвис. Той е убил майка ти. Той се е опитал да убие баща ти. Можеш също така спокойно да припишеш проблемите на брат си на него. Те определено произтичат от травмата, причинена от онова, на което е станал свидетел. — Карингтън се усмихна. — Чуй ме само. Говоря като психиатър, нали?

— Не ви вярвам — отвърна Дани.

— Според мен ми вярваш, Дани. Всъщност съм напълно сигурен. Запазихме истината в тайна през всичките тези години, защото Дейвис ни беше нужен като наемен войник, за да ни върши черната работа чрез частната военна компания. Мисля обаче, че срокът му на годност е изтекъл. Съгласен си, нали?

Дани поклати глава. В думите на Карингтън нямаше смисъл. Таф обичаше майка му. Беше съвсем очевидно. Винаги беше на разположение, когато баща му се нуждаеше от него. А и той самият. Кайл беше прав. Той беше за Дани по-скоро баща, отколкото приятел.

— Защо го е направил? — прошепна Дани повече на себе си, отколкото на Карингтън.

— Адски подходящ въпрос — отвърна Каригтън. — Можеш да му го зададеш, когато се срещнеш с него. Ние знаем къде можеш да го откриеш. Изглежда, устройството на Бъкингам не е попаднало там, където трябваше.

— Монтирах го в автомата на Хектор.

— Аха — отвърна Карингтън, сякаш загадката изведнъж беше разрешена. — Чудехме се как е станало. Това устройство се оказа много полезно. С негова помощ непрекъснато бяхме в течение на събитията. Искаш ли да чуеш резултатите от усилията си?

Без да дочака отговор, Карингтън натисна някакъв бутон на бюрото си. Чуха се звуци. Звуците бяха приглушени, което беше нормално за едно записващо устройство, скрито в пълнител на автомат.

А после се чуха гласове. Неясни. Дани напрегна слух.

„Няма да предприемем нищо, преди да сме видели парите“. Гласът на Таф.

„Значи Хюго Бъкингам е мъртъв?“. Сорген.

„Да. И в тялото му няма нито един куршум. Ако трупът бъде намерен, смъртта му ще бъде отдадена на една от многото експлозии, които разтърсват непрекъснато града.“

Изщракване.

Пауза.

„По дяволите! Нищо не разбираш. Ти си още дете!“

„Вече не, Таф.“ Дани чу собствения си глас. „На всеки му се налага да порасне в един момент, нали?“

Пауза.

Стрелба.

Пауза.

Шум от двигател на автомобил.

Пауза.

„Върви на майната си, Сондърс! Когато дойдеш тук, тогава ще имаш право да не се съгласяваш с решенията ми.“ Гласът на Таф. Звучеше сърдито. Мълчание.

„Не съм ти куриер, по дяволите! Намери си някой друг, който да го свърши.“ Дани осъзна, че разговорът се водеше по телефона. „Ако не ми платиш, Сондърс, в най-скоро време ще бъдеш изненадан от среднощно посещение. Разбра ли?“

Мълчание.

„Знаеш ли, ти наистина си голям боклук… Да, записах шибания адрес. Дамаск, улица „Ал Камада“, № 157. В полунощ. И дано да имаш късмет твоите нови сирийски приятели да не са изравнили мястото със земята.“

Отново мълчание. А после трясък. В яда си Таф явно беше запратил телефона си към арматурното табло. Дани отново напрегна слух. Мълчанието беше нарушено от гласа на Хектор.

„Какво трябва да направим?“

„Затвори си устата и карай.“

Шумът от двигателя заглъхна. А после изчезна. Дани осъзна, че колата е спряла.

„Какво трябва да направим?“ Гласът на Хектор прозвуча заплашително. „Лъжеш се, ако си мислиш, че двамата с Ди Фрайз ще те последваме, без да знаем за какво става въпрос. Веднъж вече се издъни, като не стреля по онова момче от Полка.“

„Това момче от Полка“, изкрещя Таф, „е едно страхливо копеле. Ако се притеснявате от него, значи не ставате за тази работа.“

„Просто ни кажи какво трябва да направим, Таф.“ „Сондърс е сключил сделка със сирийците. Издал им е квартирата на Асу. Мястото е било бомбардирано. Трябва да вземем парите от един посредник в Дамаск. Седемстотин и петдесет хиляди долара в брой. И да убием посредника. Сега доволен ли си?“

„Не съвсем, приятел. Ти самият го каза. Ние да не сме някакъв шибан „Федерал експрес“?“

„Просто си затвори устата и карай.“

Записът свърши.

— Прекрасно! — възкликна Карингтън с поглед, насочен към камерата. — На шестнайсет километра южно от Дамаск шосето, което се движи в посока изток — запад покрай билото на планината, пресича магистрала М-5. В един часа и трийсет минути след полунощ там ще ви чака израелски хеликоптер „Блек Хоук“, ескортиран от два хеликоптера „Апачи“, който ще ви изведе от Сирия. Дотогава Дейвис и хората му трябва да бъдат мъртви. Ще направим каквото можем, за да освободим Бъкингам и жената навреме, но ти не бива да храниш прекалено големи надежди.

— А Спъд и Грег? Предприехте ли нещо за тях?

— На твое място, Блек, бих забравил за тези момчета. Те няма да се приберат у дома. Най-важното в момента е Дейвис да бъде премахнат. Разбра ли?

Дани го погледна убийствено. Кучият му син явно не възнамеряваше да си мръдне пръста за освобождаването на Клара и Бъкингам.

Плановете на Дани обаче бяха различни от неговите.

— Разбрах — отвърна той.

Двамата мъже съблякоха Клара, опипвайки я по отвратителен начин. Това обаче не сложи край на униженията й.

Сложиха я върху едно легло, което приличаше на болнично, и я завързаха за него. Върху срещуположната стена на помещението имаше яркожълт маркуч, навит около два метални шипа и свързан в единия си край с кран. Клара нямаше представа за какво служи маркучът. Лежеше върху чаршаф, който миришеше отвратително и беше изцапан с кръв.

Краката и бяха разкрачени. Мъжете продължаваха да я опипват. Единият от тях бръкна със сухия си пръст във вагината й. Нокътят му я одра и тя изпищя. Двамата започнаха да се хилят и не спряха, докато не излязоха от стаята. Лампата върху тавана й светеше в очите и я заслепяваше. От време на време до ушите й достигаха викове. Трепереше от студ, а сълзите изгаряха очите й.

Какво щеше да се случи по-нататък? Не смееше да мисли за това. Лежеше в злокобната тишина и се ужасяваше от мига, в който вратата щеше да се отвори отново.