Господари на войната

19

Клара нямаше представа къде се намира.

Войниците, които я спасиха от импровизирания затвор, не бяха толкова жестоки, колкото онези, които я бяха вкарали в него. Сложиха й превръзка на очите, извиха й ръцете на гърба и ги омотаха с тиксо. Клара успя да запази самообладание, докато я качваха във вана, но когато вратата му се захлопна и той потегли, я обзе паника. Пищеше пронизително и гърлото й се беше продрало. Някой натъпка парцал в устата й. Повдигаше й се, но не можеше да направи нищо друго, освен да се мъчи да не повърне и да не се задуши.

След като пътуваха може би малко повече от един час, колата спря. Вратата й отново се захлопна и тя чу гласове и стъпки. Оставиха я сама още един час. Беше скована от страх, но дори и да можеше да се движи, не знаеше какво да направи.

Когато вратата се отвори отново, две силни ръце я издърпаха и я влачиха в продължение на около петдесет крачки. Опита се да се ориентира по звуците и миризмата на въздуха. Тук беше доста по-тихо и вонята на прах, гниещи боклуци и изпражнения беше заменена с някаква миризма, която не успя да разпознае. Препъна се няколко пъти, но ръцете я задържаха да не падне. Стана й по-топло и усети мирис на спарен брезент.

Мъжът, който я водеше, каза нещо на арабски. Този, който му отговори, беше с дълбок, звучен глас. Явно по негова заповед превръзката беше свалена от очите й. Тя примигна няколко пъти от светлината и се огледа.

Намираше се в палатка, но тя беше доста по-различна от палатките, в които едва издържаше по време на ваканциите в детството си. Беше много по-голяма, кръгла, с диаметър от около двайсет и пет метра. Покривът й беше подпрян в средата с висока пет-шест метра колона и се спускаше надолу на дипли. Брезентът беше с пясъчен цвят и изглеждаше много здрав. В палатката имаше няколко маси с карти, радиостанции, автомати, кутии с муниции, два сандъка с червен кръст върху тях, които Клара забеляза веднага.

И мъже. Бяха шестима, като се изключеше този, който я беше въвел в палатката. Петима от тях почти не се различаваха един от друг: носеха камуфлажни панталони, тениски в цвят каки и черни куфии. Разглеждаха картите, говореха по радиостанциите и с нищо не показаха, че са забелязали присъствието й. Шестият — огромен мъж, облечен с бял дишдаш с бродерия по кантовете — се изправи на крака. Кожата му беше тъмна, а буйната му коса — съвсем бяла. Когато стигна до средата на палатката, поглади гъстите си мустаци, които също бяха бели. Малките му кафяви очи светеха. Погледна към Клара, протегна ръце и изрече на безупречен английски:

— Добре дошла в нашия дом. Той не е нищо особено, а и във всеки един момент може да ни се наложи да го преместим някъде другаде. Във всеки случай това не ни пречи да те приемем в него.

— Благодаря ви — прошепна Клара, смутена от любезността му и недоверчива по отношение на искреността му.

— Казвам се Сорген. — Мъжът се удари театрално по челото. — Моля ви да ми простите. — Щракна с пръсти и каза нещо на арабски. Мъжът, който беше довел Клара, извади от джоба си нож, отвори го и острието му проблесна. Клара отстъпи назад, но той я хвана за ръката. Тя отвори уста, за да изпищи, но в този момент мъжът сряза белезниците и освободи китките й.

— Отлично! — възкликна Сорген. — С кого имам честта да разговарям?

В първия момент Клара реши, че трябва да го излъже, но беше твърде уморена, за да измисли нещо, затова измърмори истинското си име.

— И какво те води в нашата бедна, разединена страна, мис Клара?

Гласът на Сорген прозвуча приятелски, но очите му я изследваха.

— Аз съм лекар от организацията „Лекари без граница“. Загубих приятеля си… Убиха го… Опитах се да се върна при колегите си…

Стори й се странно, че беше споменала за смъртта на Брадли, без да се разплаче. Дали вече беше претръпнала?

— Лекар? — Сорген изглеждаше впечатлен. — Тук лекарите са като диамантите. В наши дни се пада по един на петдесет хиляди души. — Кимна, за да наблегне на думите си. — Ето докъде ни доведе нашето правителство. Лекарите не достигат, особено сега, когато страната ни е в състояние на гражданска война.

— Това беше причината да дойдем тук — прошепна Клара и очите й се напълниха със сълзи.

— Каза, че си се опитала да се върнеш при колегите си. Къде са те?

— В един лагер в източната част на Хомс. — Сорген кимна, но Клара усети, че се колебае дали да повярва на думите й. — Трудно ми е да ви обясня точно къде се намира.

Сорген вдигна ръка. Явно беше взел решение.

— Не се притеснявай. Ние ще го открием. Ти, разбира се, си свободна. Можеш да се върнеш в лагера. Ще накарам един от войниците си да те придружи. Нали няма да се обидиш, ако си с превръзка на очите? Заради собствената ми сигурност. Ние непрекъснато сменяме местоположението на лагера си, а хората на режима страшно много искат да разберат къде е. Не биха могли да изтръгнат с мъчения от вас онова, което не знаете.

— С мъчения? Защо?

Сорген се усмихна тъжно и отвърна тихо:

— В Дамаск, мис Клара, има места, които млада жена като теб никога не би искала да види. Както вече казах, ти си свободна. Но тук има ранени мъже, жени и деца, а моите хора са бойци, а не лекари. Дали бих могъл да те помоля да ги прегледаш?

Клара никога не беше отказвала да окаже помощ на когото и да било. Това не беше в природата й. В случая обаче се чувстваше раздвоена. Мислеше единствено за своята безопасност. На това място и сред тези хора се чувстваше застрашена. Трябваше поне веднъж да помисли за себе си.

Беше готова да помоли да я отведат, но когато се замисли, се отказа. Нима беше готова да се качи със завързани очи в непозната кола с непознат мъж? Нима можеше да се довери на тези хора? Отново я обзе познатото, изгарящо я отвътре, чувство на тревога. Осъзна, че е кимнала в съгласие и вече излиза от палатката, придружена от огромния, учудващо приветлив мъж.

Намираха се сред пустинята. Пясъкът беше твърд и спечен, а местността беше прорязана от цепнатини и скали и нямаше нищо общо с пейзажите от филма „Лорънс Арабски“, които помнеше от детството си. Палатката беше опъната до една висока около петнайсет метра пясъчна скала. Слънцето беше започнало да залязва и скалата хвърляше сянка върху нея. Палатката беше обърната на изток. От нея тръгваше път, който се губеше след около два километра зад билото на малък хълм. Клара се взря в пътя, чудейки се дали би тръгнала сама по него.

На около десет метра от палатката в полукръг бяха налягали по корем въоръжени мъже с готови за стрелба автомати и оглеждаха местността. Клара забеляза, че дрехите и шапките им са със същия цвят като на палатката и се сливат с околния пейзаж. Паркираните наблизо четири камиона бяха в камуфлажна окраска. Два от тях бяха открити. Единият беше със сателитна антена, чиито кабели водеха към палатката. В другия имаше голяма картечница. Клара не разбираше нищо от оръжия, но насоченото й към небето дуло я накара да потрепери, спомняйки си бомбардировките в Хомс. В един ров на пет метра пред себе си забеляза тлеещ огън. Някакъв мъж го засипваше с пясък.

— През деня си позволяваме да палим огън — обясни й Сорген, — но през нощта той трябва да бъде загасен.

— Защо? — попита Клара.

— За да не се вижда от въздуха.

Клара кимна.

Вдясно от кръглата палатка имаше друга, два пъти по-малка, оборудвана като полева болница. Спартански. С тънки дюшеци върху пода и фенер с червен филтър. Сорген й обясни, че фенерът се използва през нощта и то само в краен случай. Паркираният пред входа на палатката военен джип служеше като аптека, но в него имаше само два пакета марли, кутия с обезболяващи лекарства и няколко стерилни тампона. Санитарните материали и медикаментите бяха твърде недостатъчни за четирите жени с рани от шрапнели, двамата мъже с гнойни огнестрелни рани и момченцето, което беше с висока температура и бълнуваше. Нямаше антибиотици, нито банки с физиологичен разтвор. Водата за пиене беше в един голям пластмасов бидон. Само една четвърт от него беше пълна.

Вече втора нощ Клара се опитваше да помага на хората в палатката. Не беше обаче в състояние да направи нищо друго, освен да облекчава болките и да почиства раните им. Нощите й се сториха безкрайно дълги. Почти не смееше да използва фенера, за да не бъде забелязан от въздуха, както се беше изразил Сорген. Не смееше и да излезе от палатката, освен когато й се налагаше да използва тоалетната. Тя представляваше дупка в земята и кофа с пясък, с която засипваха урината и изпражненията. През първия ден й донесоха храна преди и след залез-слънце. Макар че храната беше безвкусна, тя я изгълта лакомо. В периодите между неспокойния си сън и грижите за болните, Клара седеше в мрака и се чудеше какви са тези хора, сред които е попаднала. Очевидно не бяха на страната на режима. Предположи, че Сорген е водач на една от бунтовническите групировки. Струваше й се абсурдно да се води борба срещу правителството от подобно място, но предпазните мерки явно бяха оправдани, защото тя самата беше станала свидетел на бруталността, с която правителствените сили се опитваха да смажат опонентите си. В лагера не се случваше почти нищо, но всички постоянно бяха нащрек, готови веднага да го преместят, ако изтече информация за местоположението му.

Настъпваше утрото на втория ден след пристигането й в лагера. Болните още не се бяха събудили. Клара излезе от палатката и се загледа в изгряващото над пустинята слънце. Небето беше оцветено в розово и оранжево и всичко изглеждаше спокойно. Както обикновено четирима войници бяха застанали в полукръг около лагера и огънчетата на цигарите им проблясваха в полумрака. Зад тях се простираше голата, безкрайна пустиня. Клара погледна към пътя. Чудеше се къде ли щеше да я отведе той и какво ли щеше да й се случи, ако се осмелеше да избяга и да тръгне сама по него.

Клара примигна. Дали това не беше игра на ранната утринна светлина, или наистина иззад билото на хълма се беше появила някаква фигура? Затвори очи и ги потърка, а после отново ги отвори. Вече беше сигурна, че към нея се приближава неясен силует на човек. Продължи да го наблюдава. Походката му беше странна, сякаш куцаше. Когато човекът се приближи на петдесет метра до нея, Клара видя, че е жена. Войниците, които бяха на пост, я наблюдаваха напрегнато с насочени към нея оръжия, готови за стрелба.

Жената беше с дълга, черна коса със снежнобял кичур на челото. Имаше окаян вид. Лицето й беше мръсно, а очите й бяха безумни. Приличаше на призрак. Очевидно се чувстваше много зле.

Когато стигна на пет метра от войниците, жената спря, вдигна ръце и извика със слаб, пресекващ глас:

— Сорген! Сорген!

А после се свлече на земята.

Клара се затича към нея, но един от войниците се обърна и размаха автомата си. Изплашена, тя влезе в палатката, преви се на две и се опита да си поеме въздух. Чу шум, но не посмя да надникне навън. След десет минути в палатката влезе Сорген. Не го беше виждала откакто й беше показал болните. Водеше жената, преметнал едната й ръка през рамото си.

— Това е Башеба — каза. — Племенницата ми.

Клара протегна ръка, но Башеба се дръпна.

— Моля ви да се погрижите за нея — продължи развълнувано Сорген. — Напоследък й се случиха много неприятности.

Без да дава повече обяснения, той излезе от палатката.

Останалите пациенти на Клара продължаваха да спят и тя насочи цялото си внимание към жената. Даде й чаша вода и след като тя я изпи на няколко глътки, посочи към десния й крак и я погледна въпросително.

— Аз разбирам английски — каза Башеба.

Гласът й беше плътен и прегракнал. Тръгна към свободния дюшек в задната част на палатката, седна върху него и свали износените си кожени сандали. Ходилото на десния й крак беше покрито с мехури, които се бяха спукали и кървяха. Клара го почисти от полепналия по оголената плът пясък и му направи превръзка. Башеба потрепваше всеки път, когато я докосваше, но очевидно си даваше сметка, че трябва да изтърпи болките, защото в противен случай раните щяха да се инфектират, което можеше да доведе до отравяне на кръвта с фатален край. Двете жени не бяха разменили нито дума, откакто Клара започна да се занимава с разранения крак на Башеба.

— Благодаря ти — проговори най-накрая Башеба.

Клара й се усмихна.

— Аз не трябваше да бъда тук.

— И аз — отвърна Башеба. — Но чичо Сорген е добър човек. — Сведе очи. — За разлика от свекъра ми. — Забеляза, че Клара я гледа смутено и й обясни: — Асу, който ми е свекър, е брат на Сорген. — Изведнъж се разплака. Тялото й се разтресе от ридания. Изкрещя няколко думи на арабски, а после прошепна на английски: — Синовете ми…

Клара я хвана за ръката и я попита:

— Къде са те?

Страхуваше се от отговора, който очакваше да получи.

— Единият е прекалено уплашен, за да напусне Асу, а другият е мъртъв. — Очите на Башеба просветнаха гневно. — Уби го един британски войник.

— Какво? — попита стреснато Клара. — Башеба, това е невъзможно. В Сирия няма британски войници.

— Кой ти каза? Твоето правителство ли? — Изражението на Башеба показваше недоверието й към правителствата по принцип. — Направи го пред очите ми. Синът ми беше ранен при бомбардировката. Ти… — жената посочи с пръст към Клара — ти можеше да го спасиш с уменията, които притежаваш.

— Не знам… Аз…

— Войникът дори не се опита да му помогне. Уби го пред очите ми.

— Как? — попита Клара.

— Направи му… — Башеба се опита да си спомни думата и след като не успя, заби пръст в ръката на Клара.

— Башеба, той вероятно му е инжектирал морфин. След като е бил ранен…

— Да, морфин! — изкрещя Башеба. — Четири инжекции!

Клара примигна.

— Четири? Сигурна ли си?

Тази доза беше достатъчна, за да убие възрастен човек, а в случая ставаше въпрос за ранено дете.

— Смяташ ли, че бих могла да си измисля подобно нещо?

Клара я погледна състрадателно.

— Съжалявам.

Това беше единственото, която успя да изрече.

— Асу не пожела да го накаже — продължи Башеба.

— Затова избягах от него. Говори се, че той ще стане следващият водач на Сирия. Навярно съвсем скоро. Но как е възможно да бъдеш водач, след като не наказваш виновните? — Погледна към ръцете си. — Ако знаеше, че съм дошла при Сорген, щеше да се ядоса. Щеше да се ядоса много. Двамата се мразят. Но Сорген е добър. Не ме изгони. — Намръщи се. — Свекърът ми кара децата да се сражават за него. Те са прекалено малки, за да си служат с оръжие, но той ги задължава да го правят. Виждала съм осемгодишни деца да убиват. Виждала съм също така как ги убиват. Как убиват приятелите им. Сорген се грижи за децата и не ги кара да се бият. — Усмихна се. — И ти си добра. Благодаря ти още веднъж за…

Посочи към превръзката и понечи да се изправи на крака.

— Кракът ти трябва да остане в покой — каза й Клара.

— Ще го нараниш още повече, ако…

Башеба обаче вече беше тръгнала към входа на палатката с изкривено от болка лице. Клара я последва, защото се страхуваше, че може да падне. Двете жени застанаха пред палатката и се загледаха в пустинята.

Слънцето вече се беше издигнало в небето и изглеждаше като ярка бяла топка. Розовите и оранжевите отблясъци бяха изчезнали. Заслепена от светлината, Клара си помисли, че й липсват слънчевите очила.

— Някой идва — прошепна Башеба.

Клара си закри очите с ръка. Башеба беше права. По лъкатушещия път се движеха две коли. Слънцето се отразяваше в тях и в праха, който вдигаха.

— Кой ли може да е? — попита Клара, макар и да не смяташе, че Башеба е в състояние да й отговори, защото едва ли знаеше нещо повече от нея.

От палатката излязоха петима от войниците на Сорген. Двама от тях застанаха на колене и заеха позиция за стрелба. Един изтича до камиона с картечницата и насочи мерника й към приближаващите се коли.

— Трябва да влезем в палатката — каза Клара.

Башеба обаче изглеждаше като закована на мястото си. Клара почувства, че не е в състояние да се отдели от нея.

— Тези коли са ми познати — каза Башеба.

Беше затаила дъх.

Двата Ланд Роувъра спряха един до друг на петдесет метра от лагера. След около минута задната врата на едната кола се отвори и от нея слезе мъж. Клара си закри с ръка очите и се взря в него. Мъжът беше слаб, с приведени рамене и падаща свободно кестенява коса. Походката му беше неуверена. Силуетът му трептеше в маранята, докато се придвижваше бавно напред с вдигнати ръце, за да покаже, че не носи оръжие.

След малко от Ланд Роувъра слезе още един мъж. За разлика от първия, той стискаше с две ръце преметнатия през гърдите си автомат.

Башеба си пое дълбоко въздух и изсъска. Клара се обърна към нея и я попита, разтревожена от изражението й:

— Какво има?

— Това е той — прошепна Башеба.

— Кой? — попита объркано Клара.

— Мъжът, който уби сина ми.

— Башеба! Спри!

Клара се опита да я хване за ръката, но не успя. Башеба вече тичаше към двамата мъже, без да обръща внимание на разранения си крак. Крещеше нещо на арабски, косата й се вееше от вятъра, а върху лицето й беше изписана омраза.

Отначало Дани не я позна. Видя само някаква жена, която тичаше с див поглед в очите към Бъкингам. Заприлича му на разгневен призрак и инстинктивно понечи да вдигне автомата си, за да го предпази от нея.

Жената обаче подмина Бъкингам и продължи да тича към него. Позна я в момента, в който извади ножа изпод робата си. Беше на не повече от три метра от него. Тринайсет сантиметровото острие блестеше на слънцето. Жената държеше ножа неумело — не ниско долу, както би направил Дани, а на височината на главата си, готова да замахне, и пищеше като обезумяла. Дани я блъсна с лявата си ръка. Жената падна. Настана суматоха. Четиримата мъже, които пазеха лагера, вдигнаха автоматите си и се разкрещяха. Дани се втурна към Бъкингам и го събори на земята. В този момент чу стъпките на Таф, Хектор, Скинър и Ди Фрайз зад гърба си. Вдигна поглед към въоръжените сирийци, които бяха на десет метра от него. Ако те откриеха стрелба, вероятността двамата с Бъкингам да оцелеят беше нищожна. Дани беше свикнал да преценява предварително шансовете си. Не беше сигурен обаче за Скинър и Хектор.

Войниците се колебаеха — може би и те си мислеха същото.

— Не стреляйте! — изкрещя Дани и погледна назад. Даваше си сметка, че хората на Таф са склонни да действат необмислено. — Не стреляйте!

— Чухте го какво казва, нали? — извика Таф.

Настъпи напрегната тишина. Ръцете на сирийците трепереха, което не беше добър знак. Пред по-малката от двете палатки стоеше жена с европейски черти. Дланите й скриваха по-голямата част от лицето й. Бъкингам дишаше тежко, но не смееше да мръдне.

Брезентът на голямата палатка бавно се вдигна и от нея излезе огромен мъж. Мъжът беше висок колкото Дани, но с много по-широки рамене, с бели мустаци и гъста бяла коса. Беше облечен с бял дишдаш с бродерия по кантовете. Застана пред палатката и огледа с проницателните си очи обстановката.

— Тръгвам — каза Бъкингам.

— Не ставай глупав. Всеки момент може да започнат да стрелят.

— Пусни ме, за Бога. Това е Сорген. Ако не му се покажа, войниците ще ни направят на решето.

Бъкингам беше прав. Дани го пусна и двамата се изправиха на крака. Дани преметна автомата през рамо и вдигна ръце. Бъкингам си изтупа дрехите.

— Хюго Бъкингам — изрече със странно монотонен глас огромният мъж. — Доста време мина, откакто се разхождахме в Латинския квартал. Бих казал обаче, че посещението ти буди известно подозрение у мен.

— Радвам се да те видя отново, Сорген.

Гласът на Бъкингам трепереше леко.

— Кажи на хората си да свалят оръжията, Хюго. Нека да се опитаме да избегнем трагичните инциденти. В пустинята труповете бързо се превръщат в мърша и аз не бих искал тази съдба да сполети някого от вас.

— Ти също трябва да кажеш на войниците си да свалят оръжията — намеси се Дани.

Сорген се усмихна.

— Двустранно разоръжаване? Предложението ти е неприемливо за мен. — Потта блестеше върху челото му. — Не виждам причина да накарам хората си да престанат да защитават територията ни.

— Свалете оръжията! — извика през рамо Бъкингам. Дани усещаше, че хората на Таф нямат никакво желание да го направят. Той също. — Свалете оръжията! — повтори Бъкингам.

Дани се обърна и очите му срещнаха очите на Таф. Двамата си кимнаха. Таф свали автомата си. Хектор, Скинър и Ди Фрайз го последваха неохотно.

Всички стояха, без да мърдат. Обезумялата жена беше коленичила и плачеше.

Лицето на Сорген беше безизразно. Стъпките му скърцаха върху пясъка, докато вървеше към Бъкингам. Спря на половин метър от него и изрече с тих глас:

— И така, ти си тук, сред пустинята, заобиколен от въоръжени мъже, в ролята си на представител на британското правителство, което с готовност би помогнало на брат ми да завземе властта в Сирия и не би проливало сълзи по повод моята смърт.

Пръстите на Дани напипаха автомата. Дали би могъл да се справи с тези мъже? Дали щеше да бъде достатъчно бърз? Четиримата въоръжени сирийци стояха на около пет метра един от друг и не беше възможно да ги повали с един откос. Ако хвърлеше граната, дали щяха да побягнат? Или преди това щяха да стрелят?

Бъкингам изглеждаше нервен. Самоувереността, с която се беше приближил до Сорген, беше изчезнала. Започна да пелтечи като човек, който си е направил погрешно сметката.

— Сорген… Аз…

Сорген обаче протегна ръце и върху лицето му изгря усмивка.

— Стари приятелю, добре си ми дошъл на този велик ден, на нашия празник Еид ал-Фитр. — Обгърна с огромните си ръце крехките рамене на Бъкингам, а после се обърна към войниците си и им каза нещо на арабски. Те свалиха автоматите си с видимо облекчение. — Какво те води насам, приятелю? — попита весело. — Чакай! Не ми казвай! Имам чувството, че отговорът ти няма да ми хареса. Нека да поговорим за доброто старо време, преди да сме започнали да се караме. Влизай! Принудени сме да живеем като номади. Но ти си добре дошъл при нас, Хюго. И приятелите ти също. Заповядайте всички.

Без да сваля ръка от раменете на Бъкингам, Сорген го въведе в палатката. Дани вървеше на три-четири метра след тях, като се стараеше да не обръща внимание на втренчените погледи на войниците. Докато влизаше в палатката, видя жената с европейските черти, която изтича към ридаещата безутешно Башеба, помогна й да се изправи на крака и я вкара в по-малката палатка. Двете жени го пронизаха с погледи, по-остри от ножа, с който едната от тях току-що се беше опитала да го убие.

Еид ал-Фитр слагаше край на Рамадан, свещения месец на постите. На този празник мюсюлманите обикновено закусваха леко със сладки неща.

Докато прекосяваха пустинята на път за лагера на Сорген, Бъкингам им беше обяснил какво могат да очакват от водача на бунтовниците. До момента думите му се бяха оправдали.

Сорген и Бъкингам седяха на килима в средата на огромната палатка пред купичка със захаросани фурми. Дани си спомни думите на Бъкингам, че Сорген е силно религиозен, и вече беше склонен да му вярва, защото в противен случай той не би спазил ритуала сред радиостанциите и кутиите с муниции в този импровизиран команден център. В момента обаче съзнанието му беше заето по-скоро с възможностите за бягство, отколкото с традиционната закуска. Имаше един-единствен начин да се измъкнат от палатката, но той не би могъл да среже дебелия брезент нито с единия, нито с другия си нож. От двете страни на входа й имаше по един войник. Дани беше застанал на три метра от килима. Останалите трима мъже от групата бяха отведени доста по-навътре. Скинър не откъсваше злобните си очи от него. Дани не му обръщаше внимание, защото трябваше да мисли как да опази Бъкингам. Макар че двамата със Сорген се държаха като добри приятели, добрите приятелства се разваляха лесно.

— Eid mubarak[28] — изрече Бъкингам и взе една фурма от купичката.

— Eid mubarak — отвърна Сорген. — Спомняш ли си последния път, в който се видяхме?

Бъкингам се усмихна.

— В Кафе дез ами на Шатле. Ти пи кафе, а аз нещо малко по-силно.

— Научи ли за баща ми?

Бъкингам кимна.

— Моите съболезнования. Знам, че бяхте много близки.

— Бил е убит точно пред това кафе. Имам приятели във френското правителство, но никой от тях не можа да ми обясни какви са били причините, поради които младият алжирец е отнел живота му.

В този момент Дани случайно беше обърнал очи към Хектор и Скинър. Видя, че двамата се спогледаха. По устните на Скинър се появи едва забележима усмивка. Спомни си думите на Таф: „Започваш да си изпускаш нервите. Привиждат ти се разни неща.“ Заслуша се отново.

— Понякога е трудно човек да разбере начина на мислене на един терорист — каза Бъкингам.

— Мен също ме смятат за терорист, приятелю — отвърна Сорген. — Твоето правителство с удоволствие би ми прикачило този етикет, ако Асу вземе властта. Което, трябва да призная, изглежда напълно възможно. Тогава много хора с радост биха ми помогнали да потегля към рая. — Лапна една фурма и започна да я дъвче замислено. — И в тази връзка ми се иска да те попитам на какво дължа това посещение.

Бъкингам не му отговори веднага. Дани остана с впечатлението, че се опитваше да намери подходящите думи.

— Вчера се срещнах в града с брат ти.

Лицето на Сорген помръкна и той се намръщи, но не каза нищо.

— Обясних му, че британското правителство ще направи всичко, което е по силите му, за да ви накара да се помирите.

— Сигурен съм, че след като е чул това, скъпият ми брат те е изгонил.

— Не, не ме изгони.

Сорген примигна.

— Изненадан съм. Сигурно е имало защо.

— Вероятно — отвърна Бъкингам, изправи се и обърна гръб на Сорген. Лицето му изглеждаше напрегнато. В крайна сметка беше пристигнал в Сирия най-вече, за да проведе този разговор. — Дошъл съм при теб с едно предложение. Моето правителство проявява разбиране по отношение на лоялността ти към французите. Те се грижеха за баща ти, докато той беше в изгнание, и в момента те поддържат с пари и оръжие, така, както британците поддържат Асу, а руснаците — настоящия режим в Сирия. — Започна да крачи бавно напред-назад в палатката. — Ще бъда откровен с теб, Сорген. Моите началници искаха от мен да те излъжа. Да ти кажа, че ние мислим доброто на страната ти. Аз обаче им обясних, че интелигентността ти не бива да бъде подценявана, защото ти си наясно какво се крие зад дипломацията. В интерес на Великобритания е да поддържа добри взаимоотношения с онези, които дойдат на власт в Сирия. Заявих им, че не бих могъл да те заблудя.

Сорген наклони глава и му даде знак с ръка да продължи.

— С брат ти Асу ще бъдете по-силни, ако сте обединени. И двамата го разбирате добре. Дошъл съм да те помоля да помислиш за евентуален съюз с него, който ще даде възможност на вашето семейство да завземе властта, вместо да я отстъпи на някоя друга бунтовническа групировка. Дошъл съм също така да ви предложа помощ. Ние сме готови да ви предоставим два пъти повече средства от тези, които получаваш от френското правителство. Същото се отнася и за оръжията. Ще ви превърнем в най-добре оборудваната бойна сила в Средния изток. — Бъкингам замълча, обърна се и погледна стария си приятел. — Ще спечелим тази война за вас, Сорген. Помисли си за хората, които ще бъдат спасени. Помисли си за Сирия, която двамата с Асу ще можете да изградите отново с наша помощ.

Сорген се изправи.

— Благодаря ти за предложението. Страхувам се обаче, че пропастта между мен и Асу е прекалено дълбока, за да бъде запълнена. А освен това имам усещането — моля те да ми простиш за следващите думи, — че не изпитвам никаква лоялност към британците. — Усмихна се многозначително. — Като се изключи събеседникът ми, разбира се.

Бъкингам кимна, сякаш думите на Сорген бяха съвсем логични. Беше обаче готов с отговора.

— Питам се дали щеше да продължиш да бъдеш лоялен към французите, ако знаеше, че те са поръчали убийството на баща ти.

В палатката настъпи тишина.

— Ти си мой гост, Хюго — отвърна Сорген с необичайно тих глас. — Но не бих искал името на баща ми…

— Преди четири седмици — прекъсна го Бъкингам — алжирският терорист — самоубиец се е срещнал в Париж с човек, който се е представил като член на терористичната организация „Въоръжена ислямска група“. Знаем със сигурност, че този човек е служител на френските сили за сигурност. МИ-6 разполага с повече доказателства, отколкото би ти се искало да научиш. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но няма никакво съмнение, че баща ти е бил убит от французите.

Изведнъж Дани си спомни, че по време на инструктажа в хангара в Лондон шефът на Бъкингам не беше споменал нищо за това. Тъкмо обратното, беше им обяснил, че французите смятат бащата на Сорген за свой ценен сътрудник. Някой от двамата беше излъгал.

Сорген обаче въобще не се усъмни в твърденията на Бъкингам. Изведнъж над палатката сякаш се спусна облак. Лицето на водача на бунтовниците стана каменно. Бъкингам го наблюдаваше внимателно, опитвайки се да разбере какъв е бил ефектът от бомбата, която беше пуснал. А той беше очевиден. Очите на Сорген се навлажниха. Той ги избърса с края на дишдаша си.

— Ако разбера, че си ме излъгал, Хюго…

— Това е самата истина, Сорген. Така, както е истина, че в момента стоя пред теб.

Настъпи тишина.

— Асу склонен ли е да се помирим? — попита след малко Сорген.

— Да. И иска това да стане колкото е възможно по-бързо.

Отново настъпи тишина.

— Аз не водя тази армия сам — продължи Сорген — и не бих могъл да взема подобно решение, без да го обсъдя с командирите си. Тази вечер ще се срещна с тях тук, за да отпразнуваме заедно Еид ал-Фитр. — Присви очи. — Но ти, Хюго, сигурно си предполагал, че ще се съберем.

— Да. Запомнил съм традициите ви. Значи ще им предадеш предложението ми? Сигурен съм, че ще им се стори разумно.

— Може би. Единственото, което съм в състояние да направя, е да им разкажа за него.

— Това е всичко, което искам от теб, Сорген.

— Елате утре на разсъмване. Тогава ще имам отговор за вас и за Асу. — Лицето на Сорген стана тъжно. — Приех те, Хюго Бъкингам, защото ни свързва отдавнашно приятелство. Надявам се, че няма да ме разочароваш.

— Имаш честната ми дума.

— Винаги съм ти вярвал. До утре, Хюго.

— До утре. — Бъкингам погледна към Дани и каза рязко, сякаш говореше на прислужника си: — Да тръгваме.

— Свитата ти е доста внушителна — отбеляза Сорген.

— Сирия е опасно място. Предпазливостта в случая не е излишна.

— Не, разбира се — отвърна Сорген и подаде ръка на Бъкингам.

Бъкингам я стисна здраво. Дани ги наблюдаваше внимателно. Избягваха да се гледат в очите. Беше му ясно, че всеки от тях крие нещо. Докато излизаше от палатката, се чудеше защо Бъкингам не му позволи да присъства на разговора му с Асу, но нямаше нищо против той да остане в палатката на Сорген. Нещата не се връзваха. Огледа пустинята. Не видя и не чу нищо, което би представлявало опасност за тях. Поведе Бъкингам към трептящите в маранята Ланд Роувъри. Бяха изминали само няколко крачки, когато забеляза жената с европейските черти пред по-малката палатка. Очите й го следваха. Стори му се странно, че е попаднала на това място. Приближи се до нея.

— Говорите ли английски?

Тя кимна неохотно.

— Всичко наред ли е?

— Вие ме отвращавате — изсъска жената.

— Какво?

— Чухте ме добре. Знам какво сте направили. При мен е една потънала в скръб майка. Не мислите ли, че нещастията на хората в тази страна са достатъчни, за да им причинявате допълнителни страдания? — Хвана ръцете му, вдигна ги нагоре и изсъска: — По ръцете ви има кръв!

Обърна се и влезе в палатката.

Дани понечи да я последва, за да й обясни, че не е права, но се отказа и се отдалечи от палатката. Не го интересуваше какво мислят хората. Той беше сигурен, че е постъпил както трябва, и нищо друго нямаше значение за него.

Освен това имаше други неща, за които да се тревожи, като например кой му казваше истината и кой го лъжеше за тази операция.