Господари на войната

5

Двамата пленници бяха много зле. Отслабнали физически и разстроени психически.

Единият от тях беше на около трийсет и пет години, доста непохватен мъж с кръгли очила, чиито стъкла се бяха счупили. Върху лявата страна на главата му имаше жестоки следи от ударите, които бунтовниците му бяха нанесли. Кожата му беше ожулена, а скулата му беше леко хлътнала, което означаваше, че е счупена. Другият беше по-възрастен — вероятно беше надхвърлил петдесетте. Два от кучешките му зъба и един от кътниците му липсваха. Изглеждаха така, като че ли бяха вадени един по един. Върху брадата му имаше засъхнала кръв — спомен от тази хирургична намеса. Двамата едва ходеха. Все още не бяха в състояние да говорят и макар и да знаеше, че са британци, Дани нямаше как да получи потвърждение на този факт. Сякаш ужасът от последните няколко дни беше изтрил всичко от съзнанието им. Единственото, което бяха в състояние да правят, бе да се взират пред себе си и да треперят. Когато Дани или някой друг от партньорите му се опитваше да ги заприказва, те се свиваха така, сякаш ги удряше електрически ток. Очевидно не осъзнаваха, че са били спасени от британски войници, които щяха да ги върнат у дома.

Повериха ги на грижите на Томо, който беше санитарят на отделението. Той превърза раните им и им даде обезболяващи лекарства. Останалите трима заеха отбранителни позиции и започнаха да наблюдават местността. Горящото село напомняше на огромен фар в откритото поле. В пустинята по посока на долината се стелеше дим и им пречеше да виждат добре. Това ги притесняваше, защото беше само въпрос на време някой да се приближи до горящото село от неизвестна посока. Надяваха се мястото, в което се бяха скрили, да остане незабелязано, защото беше далече от него.

Хеликоптерът пристигна малко преди полунощ. Ореолите от прах бяха също толкова ярки, колкото и предишната нощ, но тъй като се бяха справили с бунтовниците, поне засега момчетата нямаше от какво да се страхуват. Томо и Петте корема помогнаха на пленниците да се качат в хеликоптера. Дани и Бойд ги последваха с раниците. Машината се издигна във въздуха, преди да успеят да седнат. На борда имаше двама американски военни лекари, които поеха грижите за пленниците. Дани се отпусна на седалката и включи радиостанцията в комуникационната система на хеликоптера. Изведнъж усети силно изтощение. Партньорите му също изглеждаха изтощени. След няколко минути очите му започнаха да се затварят, независимо от шума, който вдигаше хеликоптерът, и кратките съобщения на пилота за полета.

Стресна се обаче не от тези звуци, а от внезапното накланяне на хеликоптера. Отвори очи. Ръцете му автоматично стиснаха автомата. Другите момчета направиха същото. Хеликоптерът веднага се стабилизира, но Дани беше сигурен, че е направил лек завой. Погледна през прозореца. Летяха над морето. Не беше възможно да разбере в каква посока, защото водната повърхност изглеждаше еднаква навсякъде. След няколко секунди прозвуча гласът на пилота:

— Господа, получи се заповед за промяна на курса.

Бойд попита:

— В каква посока?

Никакъв отговор. И никакъв шанс за сън. Сетивата на Дани отново се обостриха. Къде отиваха? Какво ставаше? Хеликоптерът набра височина. Дани отново погледна през прозореца и зърна „Джордж Буш“ на няколкостотин метра под хеликоптера. Ориентира се по него за посоката, в която се движеха. На северозапад. Отпусна се леко. По всичко личеше, че се връщат обратно в базата в Малта.

Беше прав. След около час хеликоптерът се приземи. Този път роторите престанаха да се въртят. Шумът от двигателите заглъхна. Към задната врата тичаха четирима войници в зелени униформи с две носилки. Очите им се стрелнаха към отделението от специалните части, но те бяха достатъчно добри професионалисти, за да не позволят на любопитството да им попречи да се справят с това, което в момента беше най-важно — трябваше незабавно да свалят пленниците от хеликоптера. Докато изключваше радиостанцията си от комуникационната система на хеликоптера, Дани отново почувства тялото си натежало от умора. След трийсет секунди той слезе заедно с партньорите си от хеликоптера и беше погълнат от тежкия, влажен въздух на Международното летище на Малта.

На пистата чакаше линейка — неоновите й светлини проблясваха на трийсет метра от хеликоптера. Войниците в зелените униформи вече качваха втория от пленниците в линейката. На сто метра зад нея Дани видя познатите очертания на един „Херкулес“. На шейсет градуса вдясно от него се готвеше да кацне самолет на „Райънеър“. Туристите пристигаха на Средиземноморието заради слънцето, пясъка и секса. Сякаш прочел мислите му, Бойд отбеляза:

— И аз не бих имал нищо против да се позабавлявам.

Дани не успя да му отговори. Погледът му попадна в пространството между хеликоптера и линейката. Там беше спрял автомобил. От него слязоха двама мъже. Дани веднага ги позна. Еди Андерсън, който беше командир на Отряд „Б“, и сержант Бен Пауъл. Андерсън им кимна и изрече отсечено:

— Дяволски добра работа. Съжалявам, момчета, но се налага след петнайсет минути да осъществим сателитна връзка с правителството, за да дадете отчет за операцията. Дани, ти трябва да се явиш незабавно в централата. Не се притеснявай, синко. Нищо лошо не се е случило. Бен ще ти обясни.

Стомахът на Дани натежа като олово. Изражението на Бен Пауъл подсказваше, че новините няма да бъдат добри. Приближи се до сержанта, който веднага тръгна към кацналия наблизо „Херкулес“. Дани го последва.

— Какво става? — попита той и без да дочака отговора на Пауъл, продължи с въпросите. — Всичко наред ли е с баща ми? Да не се е случило нещо с брат ми?

— Спокойно, Дани — отвърна Пауъл. — Доколкото знам, не става въпрос за семейството ти.

Дани въздъхна облекчено.

— А за какво става въпрос?

— И аз, като теб, мога само да гадая. Знам единствено, че трябва да се върнеш във Великобритания. Още тази сутрин.

Изтеглянето на войниците от бойното поле по този начин рядко беше свързано с добри новини. Дани се помъчи да си спомни дали не е допуснал някаква грешка. Дали от Министерството на отбраната не се канеха да го накажат?

— Какво, по дяволите, става, Бен?

— Вече ти казах, че не знам — отвърна сержантът. Изглеждаше леко раздразнен от собственото си неведение. — Предполагам, че е нещо важно. — Извади от джоба си бордна карта и му я подаде. — Полет на „Бритиш еъруйез“ до „Хийтроу“. Трябваше да излетиш преди два часа. Задържаха самолета заради теб. Преди това обаче е наложително да се приведеш в нормален вид — миришеш на кучешки задник. И приличаш на кучешки задник. Не се бави, защото началниците очевидно бързат.

През следващите няколко часа Дани действаше като на сън. Пауъл го заведе до една кабина с душ, където го чакаше раницата му „Норт фейс“. Успя да измие размазаната по главата, лицето и ръцете си кръв с препарата „Суорфига“ — винаги носеше тубата със себе си. Облече сини джинси, черни маратонки, бяла риза и кожено яке. След като излезе от кабината, по нищо не личеше с какво се занимава, нито пък къде е бил през последните двайсет и четири часа.

Самолетът на „Бритиш еъруейз“ чакаше на пистата, готов за излитане. Никой не му поиска служебната карта, когато една цистерна с гориво го закара до предната част на самолета, към която беше прикрепена подвижна стълба. След като се качи на борда, една привлекателна стюардеса с вирнато носле го придружи до мястото му в салона „първа класа“. Дани се чудеше какви ли глупости са измислили летищните власти, за да обяснят причината за закъснението на полета. Докато сядаше, усети погледите на пътниците върху себе си — от пристигането му в последния момент с мокра коса някои от тях със сигурност бяха разбрали, че не им е била съобщена цялата истина.

Самолетът беше далеч по-удобен от хеликоптера „Сий найт“. След като излетяха, красивата стюардеса му предложи шампанско. Изглеждаше разочарована, когато той отказа и я помоли да му налее кафе. Ръката й се докосна леко до неговата, докато му подаваше чашата.

— Повикайте ме, ако имате нужда от нещо — почти измърка тя.

Дани само кимна. При нормални обстоятелства щеше да се опита да пофлиртува с нея, но в момента беше зверски изморен, за да мисли за това. Заспа, преди самолетът да стигне до крейсерска височина.

Сънят му беше накъсан. Макар и да беше получил уверението на Пауъл, че близките му са добре, умореното му съзнание не можеше да се освободи от притеснението, че нещо не е наред. Представи си баща си в инвалидната количка с тревожно изражение върху лицето, което беше започнало да затлъстява от липсата на движения. През последните двайсет и три години той беше закован за онова проклето нещо в малката им къща в Херефорд. Беше отгледал децата си, отказвайки упорито всякаква помощ. Дани никога не го беше чул да се оплаква от съдбата си. Даже, когато брат му Кайл започна да се забърква с полицията, както бяха предрекли учителите му, той прие това философски. „Човек сере със задника, който има“, повтаряше непрекъснато една от любимите фрази на Таф и разочарованието му от Кайл беше напълно компенсирано от гордостта, че Дани е постъпил в SAS. Дани усети, че му призлява от мисълта за поредния удар, който животът може би е нанесъл на баща му.

Самолетът се приземи на летище „Хийтроу“ в 06:00 ч. по Гринуич. Вече се зазоряваше, но макар че небето беше ясно, във въздуха се усещаше хлад. Дори и със затворени очи, Дани можеше със сигурност да каже, че се намира във Великобритания. Пустинята миришеше по друг начин. На пистата го чакаше черен джип. Шофьорът — беше облечен с джинси и спортно яке и носеше кафяви кожени ръкавици за шофиране — отвори задната врата на автомобила. Докато се качваше, Дани се направи, че не забелязва подозрителните погледи в зачервените от недоспиване очи на другите пътници. Без да каже нищо, шофьорът запали двигателя и колата напусна пистата.

— Накъде пътуваме, приятел? — попита Дани.

— Към Актън — отвърна шофьорът.

— Господ да ми е на помощ! Ще ми трябва ли служебна карта?

— Не.

На трийсет метра пред тях една оранжева бариера се вдигна и автомобилът продължи напред.

След няколко минути вече се движеха в ранното утро по магистрала М-4.

— От МИ-6 ли си? — попита Дани.

Не последва отговор, което означаваше, че отговорът е положителен.

Продължиха да пътуват в мълчание. От време на време Дани улавяше в огледалото за обратно виждане погледа на шофьора, който се насочваше към него. Не му се сърдеше. Несъмнено той също беше пълна загадка за шофьора. След двайсет минути стигнаха до Ъксбридж роуд. Дани си погледна часовника, докато завиваха наляво: 06:37. След пет минути навлязоха в индустриалния квартал „Парк ройъл“ и автомобилът се приближи до една тухлена постройка с размери на хангар за самолети, заобиколена от триметрова метална ограда. Приличаше на склад. Върху оградата имаше табела с надпис „Ронсън лоджистикс — по-доброто обслужване за вас“. Шофьорът спря автомобила пред широката масивна порта в оградата, свали стъклото и натисна няколко бутона върху цифровия панел от дясната й страна. Портата се отвори, автомобилът потегли и след малко спря пред вратата, която се намираше на една от страничните стени на сградата. Дани скочи на земята, огледа се предпазливо и попита:

— Какво е това място?

Шофьорът не му отговори, а само посочи с брадичката си към вратата. Дани беше готов да го сграбчи и да измъкне по-конкретна информация от него, но потисна раздразнението си, кимна и влезе в сградата. Озова се в малко мрачно помещение. Бюро, стол, лампа — нищо повече. В отсрещния му край имаше друга врата. Отвори я и влезе. Вратата водеше към вътрешността на хангара. Хангарът беше огромен — около петдесет метра дълъг, трийсет метра широк и петнайсет метра висок. От далечния му край се чуваше радио. Дани разпозна песента на „Сноу Патрул“, която някои от момчетата обичаха да слушат в Кемп Бастиън. Подът беше бетонен, а от тавана висяха неонови лампи. Беше пълен с автомобили, паркирани в пет стройни редици, и приличаше на автосалон. За разлика от колите в автосалоните обаче тези въобще не бяха нови. Дани преброи тринайсет черни автомобила. Върху един от тях имаше реклама на мюзикъла „Мама миа“. Някои бяха с вдлъбнатини по ламарините. Марките бяха предимно „Фолксваген“, „Мини“ и Форд „Транзит“. Имаше дори един очукан стар ван с надпис „Кралска поща“, през чиито отворени задни врати се виждаха струпаните на куп сиви пощенски чували. Направи му впечатление, че в хангара, който според него служеше за гараж на МИ-6, липсват лъскави автомобили. Нямаше поршета, нямаше Рейндж Роувъри, нямаше автомобили със сгъваеми покриви. Тези превозни средства трябваше да останат незабелязани — в крайна сметка един черен автомобил по улиците на Лондон не би привлякъл ничий поглед. Капакът на двигателя на един от автомобилите беше вдигнат и изправеният до него механик — единствения човек, когото Дани успя да види, — надникна, след като чу стъпките му. Не се изненада от появата му, а просто посочи към далечния край на склада, където имаше сглобяем павилион. Малко обособено помещение в огромния хангар. Дани се приближи с бързи крачки до него, почука силно на вратата и влезе.

Вътре имаше шестима мъже. Трима от тях бяха прави и пиеха кафе от пластмасови чаши. Другите трима бяха застанали на няколко метра от тях и очевидно обсъждаха нещо. Дани разпозна един от тях — Джони Картрайт, който беше командирът на Двайсет и втори полк на SAS. Той първи забеляза Дани и му направи знак да отиде при тях. Докато вървеше, Дани си даде сметка, че познава всеки от тримата мъже, които пиеха кафе. Беше ги срещал в централата в Херефорд, но не знаеше имената им. Двамата, с които Картрайт разговаряше, виждаше за първи път.

Картрайт му представи присъстващите в помещението един по един, като започна с момчетата от Полка:

— Джак Уорд. — Слаб, жилав мъж с голяма бенка на лявата буза. — Грег Мъри. — Бръсната глава, проницателни сини очи. — Спъд Глоувър. — С една глава по-нисък от Дани, набит, с широки рамене, които изглеждаха така, сякаш бяха в състояние да спрат откос от куршуми със стоманен сърдечник, изстреляни от близка дистанция, кръгло лице и кубе, напомнящо на кубето на Фил Колинс. Дани се ръкува с тях, а после Картрайт му представи двамата цивилни мъже. — Оливър Карингтън.

Карингтън беше по-възрастният от двамата, със стоманеносива коса и старомодни очила с черни рамки. Стъклата им бяха много дебели и очите зад тях изглеждаха бдителни, докато мъжът се ръкуваше с Дани.

— Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо — каза Карингтън.

— Просто нямах друга работа — отвърна Дани.

Карингтън му се усмихна любезно. Дани остана с впечатлението, че мъжът умее да прикрива чувствата си.

— А това е Хюго Бъкингам — продължи Картрайт.

Дани кимна на по-младия мъж. Беше слаб, деликатен като момиче — точно копие на Хю Грант. Падащата му свободно кестенява коса беше леко разрошена, а лицето му беше приветливо.

— Много ми е приятно да се запозная с вас — каза Бъкингам.

Гласът му звучеше приповдигнато, но без да дразни. Дани му кимна уклончиво и погледна въпросително командира си.

— МИ-6 — каза Картрайт, сякаш това обясняваше всичко.

Всъщност в известен смисъл беше така.

Карингтън си прочисти гърлото и заговори делово:

— Предлагам да не губим повече време, господа. Седнете.

— Чух, че в МИ-6 било много тясно — заяви Спъд.

Уместна забележка. Дани се чудеше каква причина ще изтъкне разузнавачът за срещата на това потайно място. Не последва обаче никакво обяснение. Между служителите на МИ-6 и военните от Двайсет и втори отряд на SAS, на които често им се налагаше да им вършат черната работа, съществуваше благоприлично уважение.

Мъжете седнаха на пластмасовите столове и се приготвиха да слушат.

— Предполагам, че всички сте наясно със ситуацията в Сирия — започна Карингтън.

Нито един от войниците от Полка не отговори, но това се разбираше от само себе си. След като знаеш, че съществува вероятност във всеки един момент да бъдеш изпратен в някоя от горещите точки на света, няма как да не следиш новините. Слухът за насилието, което правителството на Сирия упражняваше върху собствения си народ, беше стигнал дори до базите в Хелманд.

— Действията на противниците на режима в страната са неорганизирани — продължи Карингтън. — Всяка групировка преследва свои цели. Някои от тях са с твърди политически убеждения, а други просто се възползват от положението на гражданската война, в което се намира Сирия, за да всяват размирици. Нищо ново под слънцето. Министър-председателят даде ясно да се разбере, че подкрепя мирното предаване на властта в страната. Той даже увери висшите членове на сирийското правителство, че ще им помогне да напуснат безопасно страната, ако решат да се оттеглят от властта.

— Оставете на мен да се погрижа за тях — прекъсна го Спъд. — Страшно си падам по хора, които убиват деца.

— За съжаление много от тях го правят — измърмори Карингтън, — но това е друга тема. Може би ви е известно, че се опитваме да установим връзка с някои от бунтовническите групировки. Всичко се пази в пълна секретност, разбира се. Нашето разузнаване разполага с информация за групировките, за които съществува най-голяма вероятност да завземат властта след падането на режима. Естественото желание на британското правителство е да установи добри взаимоотношения с наследниците на настоящия режим в Сирия.

Карингтън вдигна една снимка формат А-4. Беше направена с телескопичен обектив и беше на мъж с азиатски черти и куфия на бели и червени квадратчета. В съзнанието на Дани изплуваха снимките на Ясер Арафат, които беше гледал по телевизията като дете.

— Това е Балтазар Фархад — обясни Карингтън. — Той е водач на една бунтовническа групировка, която по всяка вероятност ще играе важна роля в бъдещото правителство на Сирия. Или по-скоро беше водач на тази групировка, защото преди две седмици стана жертва на самоубийствена атака. Сигурно сте чули по новините.

Дани не беше чул за тази атака. Присви очи и се взря в снимката. В далечен план забеляза някаква метростанция и попита:

— Париж?

Карингтън кимна.

— Фархад беше в изгнание. Французите му бяха осигурили политическо убежище. Той самият винаги се отнасяше радушно към интереса, който страната проявява към Сирия. По тази причина французите го ценяха високо. Бяха, меко казано, смутени от това убийство.

— Кой го е извършил? — попита Джак Уорд.

— Според сведенията, с които разполага разузнаването, един млад алжирец. Бил е издирван по обвинение в тероризъм.

— Днешните момчета — измърмори Спъд, — се взривяват, без да му мислят много.

Карингтън не обърна внимание на думите му и продължи:

— Честно казано, нашият основен проблем не е кой го е направил, а как да избегнем неблагоприятните последици. Фархад беше не само водач. Дори и докато беше извън страната си, той беше спойката, която не позволяваше на семейството му да се разпадне. Фархад има двама сина. Те са коренно различни. Единият се казва Сорген, другият — Асу. Сорген прилича изцяло на баща си. И той, като него, подкрепя интереса на Франция към Сирия. Асу е живял дълго време в Лондон. Имал е интимни връзки с жени от Великобритания. Открихме четири проститутки, които твърдят, че им е бил редовен клиент по време на престоя си в страната. Дори е имал абонаментна карта за… „Тотнъм хотспър“, нали така, Хюго?

Бъкингам кимна.

— Едни от най-големите главорези на терена — отбеляза Грег Мъри. — Карат те да се чувстваш горд, че си британец, нали?

— Да, макар, че аз не си падам много по футбола. И така, Асу е смятан за англофил. Двамата със Сорген не могат да се понасят. Още от деца. Баща им беше единственият човек, който успяваше да ги усмири. От уважение към него те прикриваха враждебността си един към друг. След като Фархад вече е мъртъв, двамата очевидно не смятат за нужно да поддържат привидно добри отношения помежду си. Семейството е разцепено на две. Това, разбира се, е благоприятно за сирийското правителство, защото по този начин най-сериозната заплаха за него намалява значително. Нашите анализатори са убедени, че единият от братята ще застане начело на новото правителство. От само себе си се разбира, че британското правителство предпочита постът да бъде зает от Асу.

Карингтън замълча. Изчакваше четиримата да осмислят думите му.

— Нашето правителство даде ясно да се разбере, че макар и да подкрепя идеята за смяна на режима в Сирия, ще следва политика на ненамеса във вътрешните работи на страната. След Ирак и Афганистан предпочита да остави сирийците сами да се справят с проблемите си. В случай, че една от тези две групировки вземе властта, ние искаме да сме сигурни, че това ще бъде оглавяваната от Асу групировка. Ако обстоятелствата бяха други, може би щяхме да използваме някое от подразделенията на Полка, което да обучи нейните членове. Сами разбирате обаче, че след като сме уверили международната общност в твърдото си намерение да не изпращаме войски в страната, ще изпаднем в неудобно положение, ако го направим, нарушавайки правилата на дипломацията.

Дани отново се сети за Либия. Неговите началници не се бяха притеснили особено от нарушаването на правилата на дипломацията. Прогони мисълта от главата си. Отдавна беше спрял да разсъждава по въпросите на политиката. Бяха го изпратили там да свърши работата, а не да се тревожи за последствията.

— Независимо от всичко — продължи Карингтън — ние бихме искали да протегнем ръка за помощ на Асу. Всички сте чували за „Международни решения“, нали?

Разбира се, че бяха чували. „Международни решения“ беше компания на частни военни предприемачи. Половината от персонала й се състоеше от бивши служещи от Полка, на които им беше омръзнало да излагат живота си на риск в името на Кралицата и родината и бяха решили да започнат да прилагат уменията си срещу прилично възнаграждение. Във всяка една гореща точка по света имаше хора, които се опитват да изкарат пари. Тези хора се нуждаеха от охрана, а компанията осигуряваше нужния персонал за голяма част от дейностите, свързани с нея. Из Херефорд обикаляше слух, че вършат много повече от това. Наличието на няколко военни предприемачи в дадена военна зона, водеше до привличането на военно подразделение, необвързано с Женевската конвенция. Беше удивителен фактът, че много от проблемите изчезваха, след като не беше нужно да се спазват клаузите й.

— Компанията спечели поръчката на правителството — търгът естествено беше таен — за осигуряване на малък екип от военни специалисти, който да обучи хората на Асу. Нещо като приятелски жест, от страна на правителството, с тази малка разлика, че, ако някой се опита да проследи откъде е получила компанията парите за услугата, ще остане с впечатлението, че самият Асу я е наел. Някои висши представители на правителството обаче изпитват известно безпокойство от факта, че трябва да използват услугите на частния сектор. — Карингтън се усмихна многозначително. — Ето защо са решили да прибегнат до посредничеството на Хюго, който неотдавна се завърна от Саудитска Арабия, където прекара известно време. Той е един от най-изтъкнатите ни арабисти. Неговата задача ще бъде да поддържа връзка с предприемачите, за да сме спокойни, че вършат добре работата, за която им се плаща. Неофициално, разбира се. Ние, обаче, сме му възложили и друга задача, която вероятно е още по-важна. — Обърна се към Бъкингам. — Може би ще е по-добре ти сам да обясниш, Хюго.

Бъкингам беше леко изненадан от неловкото положение, в което беше поставен. Дани видя как бузите му почервеняха от неуспешния опит да прикрие неудобството си. Изправи се, прекара пръстите на дясната си ръка през непокорната си коса и се прокашля, от което нямаше никаква полза, тъй като гласът му прозвуча дрезгаво.

— Имах щастието да уча в Сорбоната и…

— И какво от това? — прекъсна го Спъд.

Неловко мълчание.

— Това е френски университет — продължи Бъкингам. — Намира се в Париж. Изучавах арабски език и политология. Сорген, братът на Асу, беше мой колега. Сприятелихме се. Мисля, че ще мога да го убедя да се помири с брат си.

— По какъв начин? — попита скептично Грег.

— Ще се срещна с него на Еид-ал-Фитр — отвърна Бъкингам, сякаш тези думи обясняваха всичко. От изписаното по лицата на четиримата недоумение, стана ясно, че те не разбират каква е връзката. — Това е много голям мюсюлмански празник. С него приключва Рамазан, свещеният месец за хората, които изповядват исляма. Той е символ на обединението им. На този празник членовете на всяко семейство постят и се молят заедно. Сорген е силно религиозен човек. Мисля, че ще успея да го убедя, че моментът е подходящ да си оправи отношенията с Асу.

— Което ще бъде от полза както за него, така и за нас — каза Карингтън. — Размирниците са много по-силни, когато действат заедно. Ако Хюго успее да убеди Сорген, че британското правителство е добронамерено към него, можем да очакваме благоприятен развой на събитията. — Отново се усмихна многозначително. — Вашата задача, господа, ще бъде да се грижите за Бъкингам по време на пребиваването му в Сирия. Той трябва да стигне до мястото на срещата, без да излага живота си на опасност. Не е нужно да ви обяснявам, че тази операция трябва бъде проведена в пълна секретност. Ако бъдете разкрити, британското правителство ще отрече, че е било уведомено за присъствието ви в този район на света. Британското посолство в Дамаск не функционира. При тези обстоятелства чешкото посолство би могло да ви окаже помощ, ако се наложи, но вие не бива да разчитате на нея. Всеки от вас е проучен на най-високо ниво. По всичко личи, че можем да разчитаме на вас, защото, кълна се в Господ, ще имаме нужда от това. — Изгледа ги един след друг. — Средният изток се променя. В резултат от така наречената „Арабска пролет“ паднаха някои от старите режими. Макар, че не ги одобрявахме, ние поне ги познавахме. Сега се оказваме в незавидното положение да изграждаме наново мрежите си в региона. Задачата на Хюго е важна, господа. Не бива да допускате той да се провали.

Карингтън се изправи и се обърна към Картрайт.

— Надявам се, че това е всичко, което трябваше да кажа, нали Джони?

Картрайт кимна.

— Тогава да тръгваме, Хюго — каза Карингтън, сякаш говореше на куче. — Да оставим нашите приятели да се подготвят.

Без да добави нищо повече, той тръгна към вратата. Бъкингам не бързаше да го последва. Все още изглеждаше притеснен от маниера на шефа си и за миг сякаш се канеше да се извини. Очите му срещнаха очите на Дани. Дани му кимна. Докато Карингтън излизаше, Бъкингам подаде ръка на Дани и каза:

— Много съм ви благодарен. Спокоен съм, че ще бъда в сигурни ръце. Ще се старая да не ви създавам затруднения.

Дани поклати глава и отвърна:

— Не се притеснявай, приятел.

Бъкингам кимна любезно, бръкна си в джобовете и последва Карингтън, подтичвайки леко.

Веднага щом вратата се затвори зад гърба му, Спъд изпуфтя.

— По дяволите, шефе! Не можаха ли да намерят някой, който е по-издръжлив? Този Бъкингам изглежда така, сякаш е готов да ожълти гащите, ако някой му каже „Бау!“

Картрайт сякаш беше готов да се съгласи с него, но реши да запази мнението си за себе си.

— Ще започнете операцията от източното крайбрежие на Средиземно море — каза той. — Подробностите ще научите в Херефорд. — Погледна си часовника: — Навън ви чака кола. Вървете. Аз ще дойда след малко. Блек, остани за една минута.

Останалите трима излязоха от павилиона.

Картрайт огледа за миг Дани, сякаш обмисляше внимателно думите си, а после каза:

— Назначавам те за командир на отделението.

Дани примигна. Това не беше нормално. Другите трима бяха с пет-шест години по-възрастни от него. С повече опит. Очакваше, че тази роля ще се падне на някого от тях. Картрайт очевидно забеляза изненадата му и продължи:

— Разбрах за случилото се в Либия. Онези приятели от ООН трябва да ти бъдат много благодарни. Според мен вече си готов да поемеш по-голяма отговорност.

— Да, шефе.

Картрайт подсмъркна.

— Брат ти е бил освободен условно. Преди около седмица.

Дани стисна зъби.

— Баща ми знае ли?

Картрайт кимна.

— По дяволите! — Дани вдигна един от пластмасовите столове и го запрати на пода, а после се обърна към командира си. — Шефе, трябва ми отпуск. Намерете някоя друга бавачка за разузнавача. У дома имат нужда от мен.

— Няма как да стане, Блек. Съжалявам.

— Шефе, аз…

— Това е заповед, Блек. Утре в дванайсет часа на обяд потегляте от Брайз Нортън. След инструктажа, който ще се проведе следобед, ще имаш време да уредиш личните си въпроси. — Приближи се до Дани и му подаде лист хартия, върху който беше написан някакъв адрес в Херефорд. — Брат ти е отседнал там. Направи каквото е нужно.

Дани си пое дълбоко въздух, пъхна листа в джоба си и измърмори:

— Благодаря. — Погледна към вратата. — Шефе?

— Да?

— Това е проста операция. Всеки може да се справи с нея. Защо е било нужно да ни проучват толкова подробно? Защо трябваше да се връщам от Малта, след като Херефорд е пълен с войници, които биха могли да вземат участие в нея, вместо мен?

Картрайт не му отговори, но изражението върху лицето му говореше ясно: И той самият си беше задал този въпрос и не беше успял да си отговори.

— Просто си свърши работата — заяви рязко той — и изчезни оттам колкото е възможно по-бързо. Разбра ли? В момента в Сирия цари пълен хаос. Ако зависеше от мен, щях да оставя копелетата да се оправят сами.

— Слушам, шефе — отвърна Дани.

Докато напускаше с Картрайт павилиона, почувства, че го обзема безпокойство. Групата „Сноу патрул“ вече не се чуваше. Радиото беше изключено. Механикът се беше облегнал на едно „Мини“, държеше в ръка цигара и ги наблюдаваше мълчаливо. Когато те се приближиха до вратата на хангара, започна да свири.

Дани спря. Разпозна мелодията. Беше същата, която Бойд подсвиркваше, докато се унасяше в окопа.

— Как се казваше тази песен? — попита.

Картрайт го погледна нетърпеливо.

— Ти какво, по-точно, искаш да направя? Да ти припомня името на шибаната песен? Тръгвай, Блек.

Дани кимна и отвърна:

— Слушам, шефе.

Двамата се приближиха до мястото, където чакаше един бял форд „Транзит“, който щеше да отведе Дани и останалите трима войници в Херефорд.