Господари на войната

22

22:30 ч.

Пикапите бяха започнали да пристигат, след като слънцето залезе.

Клара ги наблюдаваше от входа на палатката и тревогата й се засилваше. Във всеки от седемте, паркирани безразборно на около двайсет метра от голямата палатка, пикапи имаше картечница. Тъй като не разбираше нищо от оръжия, картечниците й се сториха същите като тази, която беше забелязала при пристигането си в лагера. Мъжете в пикапите изглеждаха не по-малко застрашително с преметнатите върху гърдите си автомати. Омотаните около главите им черни шалове скриваха лицата им с изключение на носа и очите. От някои от пикапите слязоха по двама, а от други — по трима души. От начина, по който се държаха, беше ясно, че във всяка група има един с по-висок чин. При пристигането на колите Сорген излизаше от палатката и посрещаше войниците с прегръдка, а после ги въвеждаше вътре.

— Командирите на Сорген — обясни й Башеба, докато излизаше от палатката. — Събират се много рядко. Мисля, че този е последният.

Голямата палатка блестеше слабо от запалените в нея светлини, а пикапите със стърчащите дула на картечниците се мержелееха на фона на мастиленосиньото небе над пустинята.

В далечината се появи още една кола.

— Явно пристига още някой — прошепна Башеба. — Кой ли може да бъде?

Клара естествено не би могла да й отговори.

Колата — беше Ланд Роувър — спря на десетина метра зад пикапите на командирите на Сорген. От нея слязоха четирима мъже. Клара не успя да различи лицата им, но видя, че държат автомати и пристъпват предпазливо. Когато стигнаха на половината от разстоянието между пикапите и палатката, разбра, че са същите мъже, които бяха идвали в лагера сутринта.

Башеба изсъска тихо. Клара протегна ръка и я хвана за китката.

— Няма да мърдаш от мястото си, Башеба. Те са въоръжени. А освен това младият мъж, за когото казваш, че е убил сина ти, не е с тях.

— И другите са като него. Те стояха и гледаха, докато той го правеше. А после го защитиха.

— Те са въоръжени и са четирима. Ще се пазят един друг. Виж!

Двама от мъжете, единият от които беше нисък, с къса руса коса, а другият — висок, с бръсната глава, застанаха до входа на палатката, а останалите двама влязоха в нея. Мъжът с бръснатата глава погледна към Клара и Башеба. Ухили им се злобно и те побързаха да се приберат в палатката. Сърцето на Клара биеше учестено — усещаше интуитивно, че двете с Башеба са в опасност. Не й оставаше нищо друго, освен да се опита да подслуша разговора им със Сорген. Ако излезеше от входа на палатката, двамата свирепи мъже щяха да я забележат. Погледна към задната й стена. Можеше да изпълзи навън под брезента. Гласът на Башеба прекъсна мислите й. Явно жената беше проследила погледа й.

— Ами ако те дойдат?

Клара й стисна ръцете, за да я успокои, и тръгна към задната стена на палатката. Долният край на брезента беше прикрепен към пода със забити в земята колчета. За няколко минути Клара успя да го освободи, надзърна през рамо към тревожното лице на Башеба и се провря през дупката.

Палатката се намираше много близо до пясъчната скала. Клара се промъкна през широката не повече от половин метър пролука. Светлината от голямата палатка й помогна да се придвижи лесно. Клекна и напрегна слух.

— Няма да предприемем нищо, преди да сме видели парите.

Гласът вероятно беше на единия от двамата мъже от Ланд Роувъра.

— Значи Хюго Бъкингам е мъртъв? — попита тихо Сорген.

— Да. И в тялото му няма нито един куршум. Ако трупът бъде намерен, смъртта му ще бъде отдадена на една от многото експлозии, които непрекъснато разтърсват града.

— Жалко — отвърна тъжно Сорген. — Навремето бяхме добри приятели.

— Не бих искал да видя как се отнасяш с враговете си.

Без да обръща внимание на коментара, Сорген попита:

— А охранителят му — другият млад човек?

— Погрижили сме се и за него, Сорген. Къде са парите?

— Аха, парите — отвърна тихо Сорген. — Доколкото разбрах, вече сте получили авансово добра сума от британското правителство, за да премахнете мен и генералите ми.

— Да, Сорген, за твой късмет. В противен случай в момента нямаше да разговаряме с теб.

— А сега искате от нас да ви платим, защото сте го измамили?

— Защо да се задоволим с едно плащане, след като можем да получим две?

— От теб ще излезе добър политик — отвърна Сорген с тъжна усмивка. — Седемстотин и петдесет хиляди долара ми се виждат много за такова дребно нещо.

— За френските ти господари това е нищо, приятел.

— Сега те са и ваши господари.

— Сега може би, но не се знае дали и в бъдеще ще е така. Пък и след като става въпрос за нещо толкова дребно, защо не го свършиш сам?

— Делегирането на задачите е първото правило на ръководителя, господин Таф. Името ти е странно. Какъв е произходът му?

— Дайте ни веднага парите, ако не искате да изпълним заповедите на британското правителство вместо на френското.

Настъпи мълчание.

— Все още не — отвърна най-накрая Сорген.

Тонът му беше станал по-строг.

— Не ме разигравай, Сорген — каза Таф с тих, изпълнен със заплаха глас. — Последиците няма да бъдат благоприятни за теб.

— Ако разполагах с толкова малко хора, мистър Таф, бих се притеснил. Лъжеш се, ако смяташ, че ще можеш да ме очистиш заедно с войниците ми. Това просто няма как да стане. Аз все пак възнамерявам да ти позволя да си тръгнеш с куфарчето с парите. Сам разбираш обаче, че не бих могъл да ти имам пълно доверие. Ще ти платя твърде голяма сума, за да изтриеш онова животно, Асу, и командирите му от лицето на земята, и трябва да съм пълен глупак, за да те пусна да си отидеш, без да ми дадеш някаква гаранция, че ще удържиш на думата си.

Отново настъпи мълчание.

— Каква гаранция имаш предвид? — попита Таф.

— Вярваш ли в съдбата? — След като не получи отговор, Сорген продължи: — Ако наистина съществува, в момента тя ни се усмихва. Преди два дни снахата на Асу дойде в нашия скромен лагер.

— Познавам тази жена — отвърна Таф.

— В такъв случай би трябвало да си наясно колко е досадна. Аз самият не бих страдал, ако бъде пратена на оня свят. Изглеждаш шокиран, мистър Таф. Няма причини да се вълнуваш. Ако Башеба беше останала при Асу, щяхте да я убиете заедно с другите. Надявам се, разбираш, че съм предвидил всичко. Ако направим запис на екзекуцията й, извършена от твоята ръка или от ръката на някой от хората ти, аз ще разполагам с гаранция, че сте лоялни към мен, а не към брат ми.

Клара изтръпна. Умът й препускаше трескаво. Трябваше да изтича до палатката, да грабне Башеба и да й помогне да избяга. Краката й обаче не я слушаха.

— Добре — отвърна Таф. — Доведете я тук.

— Момент — каза Сорген. — Още не съм свършил. Нашите френски поддръжници се нуждаят от доказателства, че след като вземете парите, ще изпълните тяхното желание, а не желанието на британското правителство.

На Клара й се зави свят.

— За щастие при нас има една млада британска лекарка. Вероятно сте я забелязали сутринта. Красива жена. Ако времето не ни притискаше, щяхме да ви оставим да се позабавлявате с нея. Но се налага тя също да бъде убита веднага от вас пред камерата.

Клара си затисна устата с ръце, обърна се и тръгна, препъвайки се към медицинската палатка. Даваше си сметка, че разполага само с няколко секунди да изведе Башеба от нея. Стори й се, че й бяха нужни часове, за да пропълзи в дупката.

— Башеба! — прошепна тя, след като най-после влезе вътре.

Един от мъжете се беше събудил и Башеба беше коленичила до него с ръка върху челото му. Клара изтича и изправи изненаданата жена на крака. Башеба тръгна, накуцвайки, след Клара, която я дърпаше към задната част на палатката.

— Какво правиш? — попита, очевидно стресната от поведението на Клара.

— Те ще дойдат всеки момент. Трябва веднага да се махнем от тук…

Клара погледна през рамо към входа на палатката. Стори й се че брезентът леко се разклати, сякаш някой го докосна. Бутна Башеба към дупката и отново погледна през рамо, докато жената се промъкваше тромаво през нея. Стресна се, след като видя ръката, която дръпна брезента на входа, и се хвърли след Башеба към тясното пространство между скалата и палатката.

И изпищя.

Башеба се беше изправила на крака. Зад нея беше застанал мъжът с бръснатата глава. С едната си ръка стискаше кичур от косата й, а в другата държеше страховит назъбен нож. Острият му връх беше забит в меката плът на врата й, а по тъмната й кожа се стичаше струйка кръв.

Мъжът се ухили.

— Сорген каза, че си струва човек да се позабавлява с теб. Арабин като него би се разделил с лявата си топка, за да опита вкуса на едно бяло момиче. Сигурно и аз бих се прежалил, ако няма нищо друго в менюто.

— Клара започна да отстъпва ужасено назад, но спря и отново изпищя, след като видя, че мъжът дръпна назад главата на Башеба и прокара ножа по гърлото й.

— Тръгвай към онази палатка, кучко. При най-малкия опит да избягаш ще я заколя, и то според мюсюлманския обичай. Разбра ли?

Клара го гледаше втренчено.

— Разбра ли?

Тя кимна бързо и тръгна наляво, провирайки се през тясната пролука между двете палатки. Башеба и мъжът я последваха. След двайсет секунди вече бяха пред голямата палатка. Ниският мъж с русата коса я изгледа нахално, когато стигна до него, посочи към входа на палатката и каза:

— Хубаво парче, Скинър. Заповядайте, дами. Те ви очакват.

— Моля ви, пуснете ни — отвърна Клара. — Готова съм да направя всичко, което ми кажете.

Мъжът, който се казваше Скинър, се изсмя грубо.

— Чу ли я, Хектор? Какво ли означава това? Безплатен десерт?

— Отстъпвам ти арабката — отвърна Хектор. А после, сякаш някой го беше помолил да се изясни, добави: — Те не си бършат шибаните задници както трябва.

— Май че нямате късмет, дами — каза Скинър.

Кимна на Хектор. Хектор хвана Клара за косата, бутна я към палатката и изкрещя:

— Влизай веднага!

В палатката беше настъпила тишина. В очакване на жените. Светлината беше слаба и идваше от два червени прожектора, насочени към центъра й. Там беше застанал Сорген: дишдашът и мустаците му бяха обагрени в алено. На няколко метра от него върху пода имаше кожен куфар. Командирите му, които наброяваха около петнайсет души, се бяха подредили покрай периферията на палатката. Главите им все още бяха омотани с шаловете. Скинър и Хектор кимнаха на мъжа с европейски черти, който пазеше от вътрешната страна на входа, докато бутаха двете жени навътре. До Сорген стоеше мъжът, който според Клара беше Таф. Той беше по-възрастен от другите, може би наближаваше шейсетте. Лицето му беше обрасло с остра сива четина. Гледаше безизразно към жените, докато се приближаваха към средата на палатката.

Сорген изкрещя нещо на арабски. Единият от командирите му пристъпи напред. Държеше в ръце малка видеокамера. Визьорът й изщрака и се отвори.

Башеба заговори гневно на арабски. Сорген я сряза, но тя не млъкна. Скинър, който продължаваше да държи ножа, заби коляното си в кръста й. Тялото на жената се отпусна от силната болка и тя изглеждаше така, сякаш висеше на кичура коса в ръката му. Той я блъсна на земята.

Прекалено уплашена, за да се разпищи отново, Клара не смееше да мръдне в силните ръце на Хектор, докато наблюдаваше с широко отворени очи ужасяващата сцена.

Всичко започна със заповедта, която Таф издаде. Той кимна на Скинър и каза:

— Действай!

— Първо Башеба — отвърна Сорген.

Осветени от червените прожектори, очите му бяха пълни със стръв, сякаш нямаше търпение да се наслади на екзекуцията на нещастната жена.

Скинър кимна. Продължаваше да стиска в ръка страховития нож. От червената светлина острието му изглеждаше така, сякаш беше обагрено в кръв. Мъжът с камерата протегна ръцете си напред. Клара видя как червената светлина на един от бутоните й се промени в зелена.

Скинър се приближи до вцепенената от страх жена, която стискаше с ръце главата си и плачеше неудържимо. Хвана я отново за косата, издърпа я на крака и изкрещя:

— Как се казваш, кучко?

Башеба се взря в него като обезумяла. Скинър вдигна ножа до лицето й и разряза вертикално първо едната, а после другата й буза. Жената пищеше, докато кръвта се стичаше по бузите и устните й.

— Как се казваш? — повтори въпроса си Скинър.

— Б-б-б… Башеба — изрече с мъка тя.

— Обърни се към камерата.

— Башеба.

Скинър се усмихна. По лицето му беше изписана такава нечовешка жестокост, че Клара понечи да извърне очи. Те обаче сякаш бяха приковани в него. Скинър отново вдигна ножа, застана зад Башеба и насочи острието му към гърлото й.

После го прокара по кожата й.

Клара затвори очи.

Писъците на Башеба отново огласиха палатката и се смесиха с трясъка от изстрела, който долетя откъм входа й. За части от секундата Клара си помисли, че куршумът е бил предназначен за нея. Когато се съвзе от шока, отвори очи и видя как тялото на Скинър отскочи два метра назад и се строполи на пода. Куршумът беше отнесъл част от черепа му и от дупката хвърчеше кръв, примесена с мозък и парчета кост. Ножът му беше паднал на метър от него.

Башеба отново изпищя. Беше покрила лицето си с ръце и между пръстите й се стичаше кръв. Затича се към Клара, сякаш очакваше помощ от нея. Таф, Хектор и командирите на Сорген насочиха автоматите си към предната част на палатката.

Вцепенена, Клара също се обърна.

На входа беше застанал мъж.

В тъмнината Клара не успя да различи чертите му. На гърдите му висеше автомат, а в дясната си ръка стискаше пистолет. Лявата му ръка беше вдигната над главата му. В нея имаше някакъв малък цилиндричен предмет.

— Убийте го! — изрева Сорген.

В същия момент Таф извика:

— Не стреляйте!

Хвърли се напред. Стигна на пет метра от мъжа до входа, обърна се с гръб към него и каза на Сорген:

— Той държи граната. В момента, в който някой стреля, ще освободи детониращия лост и всички ще хвръкнем във въздуха. Заповядай на войниците си да свалят автоматите си, Сорген!

Сорген се поколеба за миг, а после каза нещо на арабски. С видима неохота войниците свалиха автоматите си.

Таф се обърна към мъжа с гранатата, който стоеше неподвижно до входа на палатката, и изрече тихо:

— Не трябваше да идваш тази нощ тук, чедо. Опитах се да те предупредя.

Никакъв отговор.

Чуваше се единствено хлипането на Башеба.

— По дяволите! — Думите сякаш избухнаха от устата на Таф. — Нищо не разбираш. Ти си още дете!

Мъжът пристъпи навътре в палатката. Продължаваше да държи над главата си гранатата, а пистолетът му беше насочен към командирите на Сорген. Клара зяпна, след като разпозна мрачните черти на войника, когото Башеба се беше опитала да убие сутринта.

— Вече не, Таф — отвърна тихо войникът. — На всеки му се налага да порасне в един момент, нали?