Господари на войната

Епилог

Лондон

Десет дни по-късно.

Хюго Бъкингам потрепери, докато ставаше от бюрото си. По лицето му все още имаше белези от мъченията в сградата на Мухабарат в Дамаск, но той се гордееше с тях. Настанен в сградата на МИ-6 на престижна длъжност с още по-престижна заплата, той беше заобиколен от анализатори и администратори, които бяха чули слуховете за смелостта му в Сирия и се отнасяха с уважение към него.

Бъкингам тръгна към вратата. Знаеше кой е почукал. Усмихна се, преди да отвори.

— Дани, приятелю! Адски се радвам да те видя. — Протегна ръка. Дани не я пое, но Бъкингам подмина обидата, свивайки рамене. — Влизай и сядай. — Приближи се до прозореца. Кабинетът му, който се намираше на шестия етаж, беше в предната част на сградата и гледаше към Темза. — Страхотно е, нали? Трябва да призная, че ми е много приятно да наблюдавам лондонския пейзаж след онези перипетии в Средния изток…

Обърна се с гръб към Дани, който стоеше с безизразно лице срещу бюрото.

— Карингтън ми каза за Таф. Странна работа, а?

Мълчание.

— Може би така стана по-добре. Всички са малко объркани, що се отнася до ролята, която той изигра за провала ни в Сирия. Едно питие? Не искаш? Нали не би имал нищо против аз да пийна малко?

Наля си скоч от шишето върху масичката до прозореца и го гаврътна наведнъж.

— Чудех се дали си се виждал с Клара. Дяволски красиво момиче. И много смело. Харесвам такива жени. Мислех си, че бих могъл да я поканя на вечеря, пък ще видим какво ще стане по-нататък. Не сте се виждали? Е, добре, аз ще я открия. — Размаха ръка във въздуха.

— Определено разполагам с нужните средства, с които бих могъл да го направя, нали? Всъщност тъкмо за това исках да поговорим. Защо не седнеш?

Дани стоеше неподвижно.

— Ние двамата с теб се справихме достойно със ситуацията. Не постигнахме желания резултат, но всички са впечатлени от начина, по който постъпихме, след като нещата се объркаха. Страхотен екип сме, нали?

Дани продължаваше да мълчи, но не успя да скрие презрението, което се изписа върху лицето му.

— Работата е в това, че след като заемам такава длъжност в Отдела, ще имам нужда от находчив човек, що се отнася до някои въпроси… от деликатно естество. Убеден съм, че мога да разчитам на теб.

— В Херефорд има достатъчно войници, Бъкингам — отвърна Дани след настъпилата кратка пауза. — Обърни се към някого от тях. Двамата с теб никога повече няма да работим заедно.

— Така ли смяташ? — Бъкингам се усмихна. — Ще видим, приятел. Може и да се изненадаш някой ден.

— Има ли нещо друго?

— Засега не. Сигурен съм обаче, че скоро пак ще си поговорим.

— Не и ако зависи от мен.

Бъкингам отново се усмихна.

— Интересното в случая обаче е, че не зависи от теб — отвърна Бъкингам.

Тонът му беше станал хладен.

Дани тръгна към вратата. Когато стигна до нея, се обърна и погледна към Бъкингам. Бъкингам със задоволство забеляза несигурността, която беше изписана върху лицето му.

След като Дани излезе от кабинета му, Бъкингам седна зад бюрото си. Върху него нямаше нищо друго освен лаптоп и стационарен телефон. Бръкна в едно от чекмеджетата на бюрото си и извади от него мобилен телефон. Телефонът беше очукан и в това нямаше нищо странно, защото го беше носил в себе си през цялото време, докато беше в Сирия. Като по чудо не му го бяха отнели, когато попадна в Мухабарат. Свали капака на телефона, извади картата с памет и я пъхна в процепа на лаптопа. Дисплеят му се изпълни с няколко жълти папки. Бъкингам отвори тази, върху която имаше надпис „Видео“, а после щракна с мишката върху една от иконите.

Появи се движещ се образ и от високоговорителите се чу неясен шум. Бъкингам си спомни онзи страховит следобед в къщата на Асу. Ръката му трепереше, докато правеше тайно записа, затова изображението не беше качествено. Но дори и от разстоянието от няколко метра в облака от прах се виждаше ясно Дани Блек, който беше коленичил до детето и държеше спринцовка. Гласовете на Дани, на Таф Дейвис и на майката, се чуваха отчетливо.

„Това е смъртоносна доза, чедо. Наистина ли знаеш какво правиш?“

„То така или иначе ще умре.“

„Ти уби сина ми! Ти си убиец!“

Това, което беше извършил Блек, беше незаконно. Беше военно престъпление. Записът беше достатъчен, за да го вкара зад решетките. За дълго време.

Този факт беше достатъчен, за да накара момчето да припка при него винаги, когато го повика. Щеше да има под ръка оперативен сътрудник от Полка, който да изпълнява заповедите му, вместо да се занимава с някого от продажните наемници на Сондърс. Това определено щеше да представлява голямо удобство за него. След като разполагаше с подобна възможност, щеше да се издигне бързо в кариерата си.

Бъкингам отново се изправи на крака. Потрепери и се върна до прозореца. Погледна към улицата. Блек излизаше от сградата. Видя, че някой го чака. Жена. Адски красива. С патерица под мишницата. Примигна и сърцето му се сви от болка, след като я позна. Болката стана още по-силна, когато двамата се целунаха.

— Копеле — измърмори Бъкингам на себе си.

Клара и Блек размениха няколко думи, а после Блек вдигна очи към прозореца на кабинета на Бъкингам. За момент на Бъкингам му се стори, че той гледа право към него. После осъзна, че това е невъзможно. Стъклото беше огледално. През него не се виждаше нищо.

Остана до прозореца, докато Клара и Блек се скриха от погледа му. После се върна до бюрото си и извади картата от лаптопа. Трябваше да я запази. На сигурно място.

Може би щеше да му потрябва съвсем скоро.