Господари на войната

24

Макс Сондърс реши, че причината е в простатата му. Докато беше в армията, пикаеше, преди да си легне, а после — чак след като се събудеше на сутринта. Сега ставаше по три пъти през нощта и дълго чакаше остатъците от „Сен Емилион“ или от „Чивас регал“ да се изцедят в порцелановата чиния в модерната, облицована с мрамор, баня, сякаш течаха от кафемашина. Трябваше да отиде на преглед, но не му харесваше идеята някой индийски лекар с тюрбан да му оглежда патката, или още по-лошо — да му бърка с пръст в задника. Потрепери и прогони мисълта от главата си.

Беше станал за втори път през тази нощ, което означаваше, че вече е около дванайсет часа. Затова се изненада, когато мобилният му телефон избръмча на нощното шкафче. Изпсува тихо и се върна в спалнята, където жена му спеше или се правеше, че спи. Телефонът продължаваше да бръмчи и от вибрациите беше стигнал до ръба на нощното шкафче. Хвана го точно преди да падне.

— Кой по…

— Аз съм. Възникна проблем.

Таф Дейвис. Връзката беше лоша, но това беше нормално. Сондърс излезе от спалнята и спря на тъмната площадка.

— Линията достатъчно сигурна ли е? — попита Таф.

— Разбира се, че е сигурна — сопна му се Сондърс. — Толкова ли е важно, та да ме будиш посред нощ?

Мълчание. Сондърс усети, че Таф се подразни, но реши да не му обръща внимание.

— Скинър е мъртъв — каза Таф.

— Направо ще се разплача. Тази линия, Дейвис, е за спешни случаи, а не за клюки.

— Бъкингам се появи неочаквано на срещата със Сорген. Разбра всичко.

Сега беше ред на Сондърс да замълчи.

— Мислех, че е мъртъв — изрече най-накрая той. — Заедно с онова скапано момче от Полка.

— Двамата избягаха.

— Откъде са избягали? За Бога, ти не биваше да го допускаш до тази среща. Аз ли трябва да върша всичко? Предупредих сирийците и руските копелета и те успяха да намалят броя на бавачките на Бъкингам. Твоята единствена задача беше да се погрижиш за двама души, но ти и това не успя да направиш.

— Трябваше да си довлечеш задника тук за няколко дни, Сондърс. Щяхме да те посрещнем като скъп гост.

— Спести си иронията — изсъска Сондърс. — Плащам ти достатъчно, за да бъдеш там. Ако не ти харесва, вдигай си чуковете. Ще намеря някой друг. Такива като теб — с лопата да ги ринеш. Сорген още ли е жив?

— Да.

— А ти взе ли парите на французите?

— Те са тук.

— Питам те дали са у теб.

— Сорген ще ми ги даде, след като се увери, че Асу е мъртъв.

— По дяволите! Не можеш ли просто да ги вземеш?

— Ние сме прекалено малко, Сондърс, в сравнение с войниците на Сорген. — Таф замълча за миг. — Блек извади от строя колата ни. Не мога да стигна до Асу тази нощ. Трябва да измислиш нещо.

Сондърс се вбеси. Крачеше напред-назад по площадката и удряше със свободната си ръка по стената.

— Къде се намира в момента Асу? Надявам се, че поне това знаеш.

— В една тайна квартира до централната джамия. Фарес ал Калдун, № 35. Свикал е командирите си. — Отново настъпи мълчание. — Според мен съществува голяма вероятност Бъкингам и Блек да са тръгнали натам, за да го предупредят.

— Господи! — измърмори на себе си Сондърс. Таф Дейвис, на когото обикновено можеше да се разчита, в момента беше забъркал страхотна каша. Налагаше му се да се намеси пряко, за да я оправи. — Дръж си телефона включен. И не изпускай от очи шибаните пари!

Прекъсна връзката, влетя в спалнята, облече халата си, слезе бързо в кабинета си на първия етаж и заключи вратата. Опита се да си подреди мислите. Получаваше пари от британското правителство, за да обучава войниците на Асу и да премахне Сорген. Получаваше още повече пари от френското правителство, за да премахне Асу и командирите му. Докато всичко вървеше добре, можеше да бъде слуга на двама господари. Ако премахнеше Асу, а оставеше Сорген жив, щеше да спечели доверието на французите, а британците така или иначе щяха да продължат да му плащат, защото не биха могли да се справят в чужбина без помощта на компании като „Международни решения“. Тази стратегия обаче би свършила работа, при положение че убиеше не само Асу, но и Бъкингам и Дани Блек. Британските власти нямаха никаква представа за плановете на Таф, в основата на които беше той самият.

Усмихна се, осъзнавайки, че, ако е достатъчно бърз и ако Бъкингам и Блек наистина са тръгнали към тайната квартира на Асу, има шанс не само да премахне всички, които трябва да бъдат премахнати, но и да спечели допълнително пари.

В този бизнес връзките бяха най-важното нещо, а Сондърс разполагаше с всякакви връзки. Садик Даламал въртеше от склада си на Лотс роуд търговия с артефакти, които внасяше от Средния изток. Освен това беше прекият канал, по който Сондърс изпращаше сведения на сирийското правителство. Двамата бяха живели в един и същи пансион в колежа „Фъркрофт“ в Бирмингам. Даламал с удоволствие предаде информацията за нарушаването на границата на Сирия от отделението на SAS. Сондърс беше сигурен, че Даламал ще отговори на позвъняването му по всяко време на денонощието.

Беше прав.

— Садик, приятелю — каза Сондърс с престорена любезност, след като чу сънения глас на сирийския търговец. — Надявам се, че не съм те събудил. Но и да съм те събудил, предполагам, че няма да съжаляваш.

— Какво, по дяволите, искаш, Сондърс? Аз съм зает човек.

Двамата никога не се бяха харесвали особено.

— Искам да ти съобщя точното място, на което ще бъде през следващите няколко часа добрият приятел на твоето правителство Асу, заедно с командирите си — изрече бързо Сондърс. — Срещу малко възнаграждение, разбира се.

Садик изглеждаше заинтригуван. Сънливостта изчезна от гласа му.

— Как разбра?

— Имам си начин, приятел.

— Къде е той?

Сондърс се усмихна.

— Не обичам да бъда груб, Садик, но първо да изчистим въпроса с парите. Какво ще кажеш за седемстотин и петдесет хиляди долара?

— Половин милион.

— Не съм съгласен, Садик. Седемстотин и петдесет хиляди.

Мълчание.

— Добре. Но ще платим, след като се справим с Асу.

— Естествено. Нямаш представа какво облекчение е за мен да знам, че мога да ти вярвам. Би било жалко и страшно неудобно за теб, ако се разчуе за твоите хомосексуални забежки през ученическите ти години, нали? Онези снимки, Садик. Биха накарали всеки мъж на твоята възраст да припадне. Доста се изръсих за тях, но искам да те уверя, че за момента са на сигурно място.

Отново настъпи мълчание.

— Къде е той? — попита Садик.

Сондърс повтори адреса, който му беше дал Таф:

— На Фарес ал Калдун, № 35.

— Този район е гъстонаселен.

— Това не е мой проблем, приятелю. А и в крайна сметка нима няколко трупа в повече биха били от значение?

Садик обаче беше прекъснал връзката.

Сондърс остави телефона върху бюрото си и си пое дълбоко въздух. Беше доволен от резултата от проведения разговор. Винаги му беше приятно да сключва сделки с режими, които се страхуваха, че краят им скоро ще настъпи, защото можеше да разчита, че ще действат решително.

Тази нощ на жителите на Хомс и на всички, които имаха неблагоразумието да пребивават в момента в него, им предстоеше да преживеят няколко часа на нечувана жестокост. Макс Сондърс се утешаваше с тази мисъл, докато се качваше обратно по стълбището към спалнята.

23:57 ч.

Беше горещо и задушно, макар че наближаваше полунощ. Звездите светеха ярко. Дани почука три пъти на кабината на пикапа. Клара отби встрани и спря.

Бяха пътували в продължение на петнайсет минути и Дани изчисли, че са се отдалечили с трийсет километра от лагера на Сорген. Беше се вглеждал непрекъснато в тъмнината през прибора за нощно виждане и не беше забелязал някой да ги преследва. След осем километра щяха да стигнат до покрайнините на Хомс. Тогава картечницата в каросерията на пикапа щеше да привлече повече внимание, отколкото би му се искало. Започна да я разглобява.

— Защо го правиш? — попита Бъкингам.

— За да не се набиваме на очи.

— Виж какво — продължи Бъкингам и се изправи непохватно, — съжалявам, че не те послушах, когато настояваше да се откажем от операцията. Но наистина ли е необходимо да предприемаме това? Ако жените възнамеряват да постъпят неразумно, нека да го направят. Ние можем… — Посочи с палец назад през рамото си. Дани се взря в него с отвращение, но Бъкингам сякаш не забеляза и продължи: — Изведи ме оттук и аз ще се погрижа Министерството на отбраната да ти се отплати подобаващо. Мога да го направя, разбираш ли? Имам достатъчно връзки.

— Ти си едно голямо лайно, Бъкингам. Ако зависеше от мен, отдавна да съм те изхвърлил от Министерството.

— По дяволите, момче…

Дани обаче нямаше желание да го слуша. Блъсна го обратно на пода на пикапа и каза:

— Няма да мърдаш оттук.

Скочи от каросерията и се приближи до кабината. Отвори вратата откъм страната на шофьора. Клара стискаше волана и се взираше напрегнато пред себе си.

— След по-малко от десет километра ще стигнем до града — каза Дани. Погледна към Башеба и попита: — Можеш ли да покажеш на Клара пътя до тайната квартира на Асу?

Кръвта от раните върху бузите й беше започнала да се съсирва. Тя кимна.

— Ако някой ни спре, опитай се да му отвлечеш вниманието.

— Ами ако не успея?

— Не се притеснявай, ако се наложи, аз ще се намеся. Двамата с Бъкингам ще се скрием отзад. След като уведомим Асу за заговора срещу него, веднага ще тръгнем към ливанската граница. Има ли къде да заведеш сина си, ако го открием?

— Да — отвърна Башеба.

— Добре. Продължаваме. — Видя, че Клара е изплашена, и я окуражи: — Справяш се добре.

Тя му кимна с благодарност, докато той затваряше вратата.

Дани скочи в каросерията, вдигна капака, легна по корем и насочи автомата си към задната част на пикапа. Напипа до себе си някакъв лост. Помисли си, че би могъл да му послужи, ако се натъкнат на засада. Нямаше нужда да казва на Бъкингам да не вдига глава. Той се беше свил в ъгъла и изглеждаше така, сякаш се опитваше да изчезне. Жените бяха сто пъти по-смели от него.

Пикапът потегли отново. Стомахът на Дани го присвиваше. Сблъсъкът с Таф беше преобърнал живота му с главата надолу за втори път през последните два дни. Сякаш всичките му опорни точки бяха изчезнали и вече не беше същият. Даваше си обаче сметка, че ако за момент се отпусне, всичко ще отиде по дяволите и никога няма да се върне у дома. Налагаше му се да остане бдителен и да не престава да мисли. Асу беше гадно копеле, но дори и армията му да не се състоеше от невръстни деца, които щяха да загинат заедно с него, Дани беше длъжен да изпълни задачата си докрай. Британското правителство държеше на Асу. В момента това беше най-важно от всичко.

Пикапът намали скоростта, което означаваше, че наближават града. Дани надникна над капака на каросерията и видя в далечината няколко сгради. Малка джамия с ярко осветено минаре. Празен универсален магазин със счупени прозорци. Чу шум от прелитащ наблизо хеликоптер.

Бяха пътували в продължение на двайсет минути, когато спирачките на пикапа изскърцаха и той се закова на място. Картечницата се плъзна по пода и се удари в задния капак на каросерията. Тялото на Дани се стегна. Сред шума от двигателя той успя да различи мъжки глас, който идваше откъм предната част на пикапа. Мъжът крещеше нещо на арабски. Башеба му отговаряше кратко. След трийсет секунди мъжът престана да крещи. Чуха се стъпки. Мъжът заобикаляше пикапа. Върхът на главата му се показа над каросерията. Беше с шапка, която беше част от униформата на сирийската армия.

Дали беше сам? Дани беше чул само един глас, но това не означаваше нищо. Ако с него имаше и други войници, не би било разумно да стреля, защото щеше да привлече вниманието им. Трябваше да действа безшумно, за да спечели няколко ценни секунди. Грабна лоста и изпълзя до задната част на пикапа. Бъкингам дишаше тежко. Дани му направи знак да мълчи.

Войникът застана пред капака на пикапа, отвори го, ококори очи и вдигна автомата си. Дани обаче беше по-бърз. Лостът издрънча глухо, стоварвайки се върху главата на войника.

Двамата с Бъкингам слязоха от пикапа. Улицата беше пуста. От двете й страни на около трийсет метра от мястото, където се намираха, сред отломките от бетон и стърчащите от тях железа, имаше по един варел, в който гореше огън. Около варелите се бяха скупчили хора. Дани вдигна автомата, надникна покрай каросерията на пикапа и видя, че пътят е блокиран от паднал телефонен стълб. Даде знак на Бъкингам да го последва, стигна до кабината, отвори вратата откъм мястото, на което седеше Башеба, и попита:

— Далече ли е оттук тайната квартира на Асу?

— Не, на около петстотин метра е.

— Слизайте. Ще продължим пеша. Башеба, ти ще ни показваш пътя.

— Боли я кракът — каза Клара. — Ще трябва да й помагам.

Дани кимна.

— Ти ще вървиш след тях, Бъкингам. Аз ще бъда последен. Не се отдалечавайте един от друг. Ако чуете изстрели, ще легнете на земята. В случай, че нещо се случи с мен, ще вземете оръжието ми и ще продължите към квартирата на Асу. — Тримата го гледаха втренчено. — Тръгвайте!

Придвижваха се бавно. Башеба куцаше и нямаше смисъл да я пришпорват. Дани се оглеждаше във всички посоки с вдигнат автомат, докато четиримата се промъкваха в този призрачен град. Башеба ги водеше покрай наскоро загаснали огньове. Дани чу зад гърба си шум от автомобили и крясъци. Явно пристигаха подкрепления.

Улицата пред тях беше преградена с бариера. Петдесет метра преди бариерата завиха надясно. Минаха покрай един изоставен напряко на улицата танк с графити на арабски. Двайсет метра след него завиха наляво и изминаха още сто метра.

— Колко още трябва да вървим? — попита Дани.

Но не успя да чуе отговора на Башеба.

Над тях прелетя самолет. Дани вдигна глава и видя, че е „МиГ“. След няколко секунди от него се изсипаха бомби. Земята се разтресе толкова силно, че четиримата паднаха. След секунда над тях прелетя още един самолет и от него също се изсипаха бомби. Ушите на Дани заглъхнаха. След като шумът утихна, той вдигна глава. На петдесет метра пред тях от едната страна на улицата се беше издигнал облак от прах, в средата на който имаше оранжево кълбо от пламъци. Облакът се приближаваше бързо и след няколко секунди ги обгърна отвсякъде. Беше гъст, черен, задушлив и горещ. Опари кожата на Дани и опърли косата му. Затъмни луната и всичко потъна в мрак. Дани се ориентираше за местоположението на останалите по кашлицата им. Чу как някой повърна.

Изминаха петнайсет секунди. Облакът започна да се сляга. Дани различи тъмните силуети на Бъкингам и на жените върху земята до себе си.

— Добре ли сте? — попита и изплю праха, който беше влязъл в устата му.

Бъкингам първи се изправи на крака и каза, давейки се:

— Това е лудост. Заради теб ще ни избият всичките. Трябва да се махнем оттук.

Беше прав. Бяха се разминали на косъм със смъртта.

Бъкингам продължаваше да беснее.

— Това е пълно безумие. Заповядвам ти да ни изведеш оттук, Блек. Чуваш ли ме? Незабавно!

Башеба беше застанала до Дани и го дърпаше отчаяно за ръката. Лицето й беше почерняло от праха, а по бузите й се стичаха сълзи.

— Не ме изоставяйте — каза тя с прегракнал глас. — Помогнете ми да стигна до сина си. Моля ви.

— Зарежи я! — изкрещя Бъкингам. — Не й дължим нищо.

В този момент Клара го накара да млъкне, зашлевявайки му плесница със сила, която изненада Дани. Обърна се към Дани, а в изпълнените й с ярост очи имаше въпрос: ти с него ли си или с нас?

Дани беше сигурен в отговора. Насочи автомата си към Бъкингам, а после го завъртя по посока на поразеното от бомбите място и каза:

— Тръгвай!

Бъкингам го погледна смразяващо, но се подчини. Четиримата потеглиха отново. След малко стигнаха до един кратер, изровен от бомбата, която беше паднала върху улицата. Кратерът беше дълбок два метра и широк десет метра и в него тлееха отломки. Заобиколиха го, давейки се от праха. В далечината се чуваха писъци. Сред облаците от прах между бетонните жилищни блокове от двете страни на улицата се движеха хора. Те бяха напуснали домовете си, страхувайки се от нова въздушна атака. Не им обръщаха внимание, въпреки, че Дани беше въоръжен, опитваха се да избягат колкото е възможно по-далече. От прозорците на един от блоковете излизаха пламъци, примесени с черен дим. След трийсетина метра стигнаха до голям площад.

— Мястото ми е познато — каза задъхано Клара. — Идвала съм тук.

Дани се огледа. Площадът също беше поразен от бомбите. В средата му се издигаше дим. Няколко дървета бяха обхванати от пламъци. Едното от минаретата на джамията в далечния му край беше разрушено и от него също се издигаше дим.

— Разбрах, че тук се събират хората, които се противопоставят на правителството — прошепна Клара. — Предполагам, че повече няма да го правят…

Башеба посочи към ниската, застроена върху голяма площ едноетажна къща, която беше останала незасегната от бомбите, и извика:

— Това е тайната квартира на Асу!

Къщата се намираше в отсрещния край на площада. На десет метра пред нея лежеше изкоренено дърво, в чиито клони можеха да се скрият и да наблюдават входа. Дани посочи към него и извика:

— Тръгвайте към дървото! Бързо!

Промъкнаха се през площада, облени в пот от топлината, която пълзеше към тях от горящите дървета. Дани забеляза човешките фигури, които напускаха площада. След трийсет секунди четиримата вече бяха клекнали до дървото.

— Чуйте ме! — извика Дани. — Ако все още са вътре, Асу и командирите му сигурно са неспокойни. Вероятно се чудят дали тайната квартира не е била разкрита и дали ударът не е бил насочен срещу тях.

— Това е очевидно, по дяволите! — изсъска Бъкингам.

Дани не му обърна внимание и продължи:

— След като видят, че съм въоръжен, те ще останат с погрешно впечатление. Бъкингам, Асу ти вярва. Ти ще влезеш с жените. Аз ще ви прикривам оттук.

— О! — усмихна се презрително Бъкингам. — Колко си смел!

Дани го хвана за гърлото.

— Ще те държа на мушка, приятел. В момента, в който направиш някоя глупост, ще те гръмна. — Обърна се към Клара. — Всъщност не е нужно ти да влизаш. Оставаш с мен.

Клара поклати глава.

— Трябва да се уверя с очите си, че Башеба е намерила сина си.

Дани сви рамене.

— Изборът е твой. — Подпря автомата си на стъблото на дървото и го насочи към къщата. — Тръгвайте.

Тримата се отправиха към входа на къщата. Башеба куцаше, преметнала ръка върху раменете на Клара, а Бъкингам ги следваше и постоянно въртеше глава наляво и надясно като подплашено животно. Клара почука с юмрук на вратата и след като не получи отговор, почука отново. След малко вратата се отвори и на прага й се появи въоръжен мъж. Дани го позна — беше единият от охранителите на Асу — и почувства странно облекчение. Щяха да предупредят Асу, да намерят детето и да се махнат от това място.

Облекчението му обаче не продължи дълго.

Атаката, която последва, беше толкова внезапна, че Дани нито за миг не се усъмни, че е предприета от специалните части. Силното прашене, което идваше от горящите дървета, му беше попречило да чуе шума от приближаващия се откъм джамията хеликоптер. Забеляза огромния черен „Ми-8“ точно преди да прелети над главата му. След няколко секунди хеликоптерът вече беше над къщата. Всичко се случи за миг. Охранителят на Асу хвана жените и ги вкара в къщата. Бъкингам се поколеба, но войникът го издърпа навътре. Междувременно от хеликоптера се спуснаха четири въжета и по тях започнаха да се плъзгат облечени в черни униформи командоси с лекотата на опитни войници. Дали бяха руснаци? Изглеждаха прекалено ловки, за да бъдат сирийци. Дани ги преброи: четири, осем, дванайсет, шестнайсет. Не можеше да направи нищо друго, освен да наблюдава. Щеше да успее да застреля двама-трима, преди останалите да открият огън. Нямаше как да се спаси от толкова много оръжия. Зачуди се откъде е изтекла информацията за местоположението на Асу. Сърцето му се сви. Таф.

Шестима от командосите вече бяха стигнали до входа на къщата, а другите не се виждаха — вероятно бяха заели позиции около и зад нея. Хеликоптерът се беше завъртял с опашката си към Дани. От двете страни на входа застана по един командос. Двама командоси носеха пневматична стенобойна машина. Те разбиха за секунди вратата и заедно с останалите двама влязоха в къщата с насочени за стрелба автомати.

Дани огледа командосите, които пазеха отвън. Бронежилетки и кевларени каски. За да ги убие, трябваше да стреля в лицата им. Скри се зад клоните на дърветата, фокусира мерника на автомата си върху лицето на единия и стреля. Войникът се свлече на земята. Лицето му се превърна в страховита кървава маса. Грохотът от хеликоптера заглуши изстрела, предоставяйки на Дани половин секунда, преди другият войник да осъзнае какво става. Но беше твърде късно. Още един изстрел. Другият войник също се свлече на земята.

Дани прескочи стъблото на дървото и изтича до къщата. Вратата й беше открехната. Стисна автомата, отвори я докрай с десния си крак и влезе. Озова се в дълъг двайсет метра коридор, който стигаше до задния вход на къщата. До вратата в отсрещния му край стоеше войник с черна униформа. Войникът вдигна оръжието си веднага щом Дани се появи. Това беше последното нещо, което успя да направи, преди Дани да го застреля.

Върху лявата и дясната стена на коридора имаше по две врати. Чуваха се звуци — тътенът на хеликоптерът и високи гласове, които разговаряха на руски. Проехтяха два изстрела, последвани от викове и писъци. Дани ритна първата врата вляво и влезе в стаята. В нея имаше двама войника, които бяха с гръб към него. До срещуположната стена бяха застанали петнайсетина от момчетата, които служеха при Асу. Някои от тях бяха въоръжени, но не се осмеляваха да вдигнат автоматите си. За разлика от тях обаче войниците от руските специални части бяха вдигнали своите.

На Дани му беше пределно ясно какво щеше да се случи. Всички тези деца, някои от които бяха на не повече от десет години, щяха да бъдат избити.

Той не биваше да го допусне.

Свали двамата войници с по един изстрел. Автоматите им издрънчаха на пода. Децата гледаха безчувствено, сякаш бяха свикнали с подобни жестоки гледки. Нито едно не мръдна от мястото си, докато Дани не извика, сочейки към вратата:

— Бягайте!

Момчетата се втурнаха към вратата. Дани се върна обратно в коридора и се огледа. На прага на втората врата вдясно се появиха две човешки фигури. Секунда преди да натисне спусъка, Дани осъзна, че това са Клара и Бъкингам. Двамата си държаха главите с ръце и се озъртаха с ужас в очите. Дани очакваше да бъдат придружени от някого от хората на Асу, затова настръхна, когато видя тримата войници от Спецназ, които ги държаха на прицел.

Единият от тях насочи автомата си към него.

Дани не можеше да рискува. Не беше сигурен дали няма да уцели случайно Клара или Бъкингам. Не му оставаше нищо друго, освен да се хвърли на пода. Направи го точно навреме. Куршумите се забиха в стената над него. Момчетата се разпищяха и хукнаха към входната врата. Единият от войниците клекна и зае позиция за стрелба. И допусна грешка, защото се превърна в неподвижна мишена. Дани насочи автомата си към него и го повали на пода с един-единствен изстрел.

Момчетата вече бяха излезли от къщата. Оттук нататък трябваше да се спасяват сами, защото вниманието на Дани беше изцяло заето с Бъкингам и Клара. Единият от войниците ги буташе към задния вход на къщата, докато другият се целеше в Дани. Дани стреля отново, но този път не беше точен. Куршумът се заби в стената на няколко сантиметра от Клара. Дани се претърколи в стаята. В коридора проехтяха изстрели. Беше се разминал на косъм с тях.

Скочи на крака и започна да мисли трескаво какъв да бъде следващият му ход. Беше очевидно, че руските командоси са дошли да премахнат Асу и войниците му. Фактът, че Бъкингам и Клара бяха още живи, означаваше, че някой иска да разпита тази странна двойка британци. Това нямаше да се случи тук. Хеликоптерът все още висеше над къщата. Командосите спокойно можеха да ги отведат с него.

Дани си пое дълбоко въздух и надникна покрай рамката на вратата.

Коридорът беше празен. Клара, Бъкингам и руските войници бяха изчезнали.

Задната врата беше отворена.

Дани тръгна по коридора. Провери останалите три стаи. Те бяха пълни с трупове. Във всяка от тях имаше най-малко по десет. Предположи, че мъртвите мъже са командирите на Асу и на охранителите им, но телата бяха толкова обезобразени, че му беше трудно да разбере. Потърси сред тях Башеба и Асу, но не ги откри.

Продължи към задния вход. Десет метра. Пет.

Шумът от хеликоптера се беше усилил. Вратата се люлееше на пантите си и въздухът, който нахлуваше през нея, го блъскаше в лицето. Когато стигна на метър от нея, вибрациите от двигателите на хеликоптера го разтърсиха. Хеликоптерът кацаше. Войниците от руските специални части се готвеха да се изтеглят заедно с пленниците си.

Дани опря приклада на автомата в рамото си, ритна вратата с крак и се огледа.

Районът зад къщата беше напълно опустошен. Свързаните с вериги метални стълбове, които ограждаха двора, бяха изкъртени и изпочупени. Къщите наоколо бяха засегнати тежко от бомбите. Повечето от тях бяха с напукани фасади и хлътнали покриви. През отворените врати се виждаха дупките по таваните и купчините от отломки по подовете. По всичко личеше, че са изоставени.

Хеликоптерът беше кацнал в средата на двора. Опашката му сочеше към задния вход. Роторите му се въртяха бързо сред облак от прах. Дани притвори очи. Беше твърде късно да се опита да спре руските войници, които вече качваха Бъкингам и Клара в хеликоптера. Изведнъж забеляза вдясно от себе си Асу. По лицето му беше изписан ужас. Беше преметнал лявата си ръка през врата на не по-малко ужасената Башеба и държеше револвер, опрян в дясното й слепоочие. До жената беше застанало момче, което плачеше, дърпаше я за ръката и й говореше, но шумът от хеликоптера заглушаваше думите му. Дани се вгледа в момчето. Беше синът й.

Какво си въобразяваше Асу? Нима се надяваше, че като заплашва да убие Башеба, ще попречи на командосите да свършат онова, за което бяха дошли? Че те ще пощадят живота му заради нейния? — Пусни я! — изрева Дани.

Беше прекалено късно.

Картечарят до страничната врата на хеликоптера ги застреля с един откос. Дори грохотът на роторите не успя да заглуши трясъка от насочената право към тримата сирийци от не повече от шест метра разстояние картечница. Тримата буквално избухнаха. След като хвърчащите във всички посоки части от телата им паднаха на земята, те приличаха по-скоро на заклани и разфасовани животни, отколкото на човешки същества.

Последва изстрел. Единият от войниците, които бяха вкарали Бъкингам и Клара в хеликоптера, беше забелязал Дани и беше стрелял по него, докато машината излиташе. Дани нямаше друг избор, освен да отскочи назад през люлеещата се врата в коридора. Падна до трупа на командоса, когото беше застрелял. Искаше му се да крещи от безпомощност и да удря с юмруци по пода. Всичко се беше случило толкова бързо. Башеба и синът й бяха мъртви, а Бъкингам и Клара — отвлечени. За три-четири минути всичко беше отишло по дяволите. Въздухът миришеше на барут. Дани си мислеше, че като по чудо не се беше озовал сред мъртвите.

Изправи се на крака. Тъкмо се канеше да излезе отново навън, за да разбере в каква посока се е отправил хеликоптерът, когато нещо в краката му помръдна.

Командосът беше жив.

Лицето му беше сгърчено от болка. Вероятно куршумът беше проникнал през бронежилетката и му беше счупил няколко ребра. Войникът беше припаднал и сега идваше на себе си. Дани обаче нямаше намерение да го остави да се свести напълно. Стовари се върху гърдите му и ги натисна силно с коленете си. Войникът се ококори.

— И така, Дмитрий — изсъска Дани, — сигурен съм, че говориш английски. Ще те попитам направо: в каква посока отлетя хеликоптерът? Къде ще бъдат отведени пленниците?

Дани не очакваше да получи отговор веднага. Беше наясно, че след като е преминал през обучението, на което подлагат специалните части, командосът не би отстъпил лесно. От него зависеше дали ще успее да сломи съпротивата му. Извади ножа и пристъпи към действие.

В Либия беше накарал един бунтовник да проговори, пробождайки дланта му, но с този войник положението беше съвсем друго. Хвана го за лявата китка и плъзна ножа по грубата кожа между третия и четвъртия му пръст. Вероятно беше засегнал артерията, защото кръвта бликна изведнъж, а сърцето на войника започна да бие учестено. Избърса ножа в жилетката си, хвана двата пръста между които беше направил разреза, и ги раздалечи. Командосът изпищя, след като плътта се разкъса и сухожилията и костите се оголиха. Кръвта се лееше върху ръцете на Дани, но той не й обръщаше внимание. Трябваше непременно да получи отговор.

— Разполагаш с десет секунди да ми кажеш накъде отлетя хеликоптерът, преди да направя същото и с другата ти ръка. А после и с патката ти.

Това беше достатъчно, за да го накара да се пречупи. Войникът започна да бръщолеви нещо на английски с руски акцент, но Дани успя да разбере единствено думата „Дамаск“. Доближи върха на ножа до бузата му точно под дясното му око и попита:

— Към кое място в Дамаск?

Войникът едва дишаше. От ръката му бликаше кръв. Всеки момент щеше да загуби съзнание.

— Към кое място в Дамаск? — повтори въпроса си Дани и натисна леко ножа, който сряза бузата му и от нея потече кръв.

— Мухабарат — прошепна войникът.

Дани чу ясно думата. Сирийската тайна полиция.

Това беше най-строго охраняваната сграда в цялата шибана страна. Беше свикнал да преценява предварително битките, ето защо си даде сметка, че в този случай няма да успее да я спечели сам.

Нуждаеше се от помощ.

Изправи се на крака и прибра ножа в жилетката си. Помисли си, че не трябва да оставя този мъж жив, след като му беше дал информация за мястото, на което щяха да отведат Бъкингам и Клара, защото той можеше да намери начин да го издаде на някого. И все пак той беше войник също като него и заслужаваше бърза смърт. Дани свали пистолета от жилетката си, протегна дясната си ръка и стреля в главата му. Тялото на войника се разтресе и се отпусна. С мрачно, решително изражение върху лицето си Дани излезе от къщата и тръгна към площада.

Скоро щеше да се съмне. Дърветата все още горяха. С периферното си зрение Дани забеляза няколко от момчетата на Асу, които се бяха сгушили във входовете на близките сгради. Някои избягаха, след като го видяха. Едно се беше скрило в клоните на падналото дърво и не смееше да мръдне от мястото си. Вторачи се в Дани, който се приближаваше към него. Дани извади няколко от банкнотите, които Таф му беше оставил, и му ги подаде. Момчето ги пое и извърна очи от окървавените му ръце. Дани издаде звук, наподобяващ бръмчене, стисна ръцете си в юмруци и ги завъртя, а после подаде още една банкнота на момчето и бързо я дръпна назад.

— Можеш ли да ми намериш кола? — попита и отново си завъртя ръцете.

Момчето кимна и повтори:

— Кола.

— Намери ми кола и ще ти дам това — каза Дани и размаха банкнотата пред лицето му.

Това свърши работа. Момчето му даде знак да го последва, обърна се и тръгна през площада сред дима и сивата светлина на утрото.