Господари на войната

10

Мухамад притежаваше всичките качества на посредника. Хитър, приказлив, нервен, хлъзгав като риба. Показа им колите — кафяво рено и червен фолксваген — с патос на търговец, предлагащ бентли. И двете бяха стари, с издраскани, хлътнали и ръждясали ламарини. Бяха украсени с религиозни символи и броеници според обичаите в тази част на света и миришеха на бензин и хашиш.

— Много добри коли — повтори Мухамад.

— Да — измърмори Джак, докато ги оглеждаше. — Достатъчно добри, за да накарат Джереми Кларксън[22] да се надърви.

— Джереми? — попита въодушевено Мухамад — Кой Джереми? Ваш приятел? Още приятели идват?

— Не — отвърна Дани. — Няма други. Само ние сме.

Бъкингам не каза нищо, но очите му се стрелнаха на запад към мястото, където бяха оставили Спъд и Грег. Дали посредникът забеляза? Дани нямаше представа.

Джак беше включил двигателя на една от колите. Дани погледна към двамата придружители на Мухамад и заяви:

— Е, добре, време е да се разделим.

Мухамад се обърна към Бъкингам и се усмихна, показвайки отвратителните си зъби.

— Къде ще отидете в наша бедна страна?

Дани не успя да отреагира достатъчно бързо. Бъкингам вече беше отговорил на посредника:

— В Алепо.

Мухамад присви очи.

— Аха. В Алепо. Много добре…

— Нали чухте какво каза приятелят ми? — прекъсна го Джак. — Време е да изчезвате.

Посредникът се направи, че не го е чул, и се обърна към Дани.

— Плащаш веднага!

— Много искаш, приятел. Вече са ти платили. Време е да тръгвате.

Лицето на Мухамад стана гневно. Очевидно се канеше да спори. Дани извади пистолета си от жилетката и го допря до главата му.

— Тръгвай — каза тихо.

Поведението на Мухамад се промени изцяло. Той отстъпи назад, изкрещя нещо на арабски на спътниците си и се поклони раболепно на Дани, а очите му шареха подозрително. Тримата мъже се качиха в първата кола. Двигателят избумтя и колата потегли. Дани и Джак я наблюдаваха, докато се отдалечаваше в мрака, а после се обърнаха към Бъкингам. Лицето на Джак беше потъмняло от гняв.

— Предупредих те да ни оставиш ние да говорим — изръмжа той.

Очите на Бъкингам се разшириха от изненада.

— Казах им, че ще ходим в Алепо — Погледна към Дани с надеждата, че той ще го подкрепи. — Мислех си, че се опитвате да го заблудите.

Дани обърна очи в посоката, в която беше потеглила колата.

— Алепо е на сто километра от турската граница. Ако отивахме там, никога нямаше да тръгнем от това място. Мухамад, или както и да се казва този мъж, разбра, че го лъжеш.

Помъчи се да говори спокойно, макар че беше не по-малко ядосан от Джак.

— И какво, по дяволите, трябваше да кажа? — попита Бъкингам.

— Трябваше да си мълчиш — отвърна Джак.

— Вече не можем да направим нищо — каза Дани. — Трябва просто да бъдем нащрек.

— Разбрано — измърмори Джак.

Очите му проследиха светлините на фаровете на отдалечаващата се кола. Колата измина около километър и половина, зави наляво и изчезна. Джак извади фенерче от раницата си и го насочи към мястото, където бяха оставили Спъд и Грег. Светна с него два пъти — това беше сигнал за момчетата да се присъединят към тях.

Дани наблюдаваше местността с готов за стрелба пистолет, докато Джак товареше оборудването им в багажника на реното. Джак подреди първо автоматите и ги покри със сивото одеяло, което беше намерил на задната седалка. После прибра и раниците и затвори внимателно багажника, за да не вдига шум. В полето всички звуци се чуваха надалече.

— Защо, по дяволите, се бавят Грег и Спъд? — попита Джак.

Чакаха ги от десет минути.

По гръбнака на Дани полазиха тръпки.

— Трябва ми прибор за нощно виждане — каза Дани.

Джак вече беше отворил багажника и беше извадил от раницата си малък прибор за нощно виждане. Насочи го на запад и извика:

— Мамка му!

— Какво става? — попита Дани.

— Имат компания — отвърна Джак.

Подаде на Дани прибора. Дани го насочи към билото на дюната, което се намираше на километър от тях. В гърлото му се надигна жлъчка, след като различи фигурите на Грег и Спъд. Бяха обърнати с гръб един към друг и раздалечени на около пет метра с насочени настрани пистолети. Около тях имаше тълпа от хора. Дани ги преброи бързо — бяха четиринайсет души. Нямаше как да разбере дали са въоръжени. Ако не носеха оръжие, Спъд и Грег можеха да ги застрелят за секунди.

И да оставят четиринайсет трупа вместо визитна картичка. Може би сирийските власти щяха да обявят случая за поредното масово убийство. Или може би щяха да изпратят войски да претърсят района и да влязат в следите им. Това беше недопустимо.

— Опитват се да отклонят вниманието на хората от нас — каза Джак.

— Или да се измъкнат незабелязано.

— Онова копеле Мухамад сигурно ни е издало.

— Трябва да се махнем оттук — заяви Бъкингам. — Да се качваме на колите и да изчезваме колкото се може по-бързо.

Дани свали прибора. Двамата с Джак погледнаха Бъкингам. Израженията върху лицата им говореха ясно какво мислят относно предложението му. Дани се приближи бързо до реното и извади автоматите от багажника. Обърна се към Бъкингам и му подаде пистолета си.

— Аз… Аз… не знам как… — запелтечи Бъкингам.

— Насочваш го към човека, когото искаш да убиеш, и натискаш спусъка. Няма да мърдаш оттук.

— Не може ли да дойда с вас?

— Не се обиждай, приятел, но ти само ще ни пречиш. Ако нещо се обърка, ще се обадиш по сателитния телефон. Той е в една от раниците. Подводницата едва ли е стигнала далече. Моряците ще ти помогнат да избягаш.

— Но… но ние трябва да стигнем до Хомс.

Дани не обърна внимание на думите му. Мислеше трескаво. Каквито и да бяха тези хора, те сигурно държаха Спъд и Грег на мушка. Иначе двамата отдавна щяха да са ги очистили. Нямаше никакво съмнение, че са попаднали в капан. Инструкциите за действие в подобни случаи бяха ясни. Дани и Джак трябваше да отвлекат вниманието на хората, за да могат Спъд и Грег да свършат останалото.

— Какво, по дяволите, смяташ да направиш? — попита Бъкингам. Беше очевидно, че е изпаднал в паника.

— Трябва просто да се качим в колите…

— Няма да мърдаш оттук — повтори Дани и подаде автомата на Джак.

— Ако се провалим, историята ще се появи на първата страница на „Сън“ — каза Джак и вдигна автомата си.

Дани запази спокойствие.

— Лесно ще се справим с тези хора. Трябва само да им отвлечем вниманието. Аз ще тръгна първи. След като измина петдесет метра, тръгваш и ти. На петстотин метра от Спъд и Грег ще залегнем и ще започнем да стреляме един след друг. Ще изчакаш да ти дам сигнал.

Без да каже нищо повече, Дани се затича през полето към пясъчната дюна.

Петстотин метра. В далечината се чуха гласове. Дани спря и се заслуша.

Крясъци. Доколкото можеше да прецени, бяха на арабски. Звучаха заплашително. Може би тези хора не бяха войници, но случаите, в които вилнеещи тълпи проваляха операциите им, съвсем не бяха малко. Ругаеше наум Спъд и Грег за това, че бяха допуснали да бъдат забелязани. Джак беше прав. Ако случаят с фермерите, на които се беше натъкнало онова отделение на SAS, се повтореше, Полкът наистина щеше да стане за смях.

Дани залегна и превключи оръжието си на автоматична стрелба. Не му се искаше да стреля по хората — не от емоционални, а от чисто тактически съображения. Убийството на някого от тях щеше да доведе до ответен удар. Отклони автомата на няколко метра вляво от групата.

Тъкмо се канеше да натисне спусъка, когато чу тихия, равномерен тътен на хеликоптера зад гърба си.

Беше сигурен, че хеликоптерът е на военните. Дали Мухамад ги беше предал на сирийските власти? Съжаляваше, че не е стрелял, за да отвлече вниманието на тези хора и да даде възможност на Спъд и Грег да избягат. Компрометирането им само няколко минути след като отделението беше стъпило на брега щеше да обрече операцията на провал. Претърколи се по гръб, за да се увери с очите си, че слухът му не го е излъгал.

Хеликоптерът летеше на височина не повече от шест метра и се приближаваше бързо с вдигната опашка и сочещ надолу нос. Разстояние от него до брега беше два километра. Щеше да го измине най-много за трийсет секунди.

Обърна се отново по корем, готов за стрелба. Погледна през прицела на автомата. Обстановката се беше променила. Спъд, Грег и техните похитители бяха преминали от другата страна на дюната. Успя да види единствено главите им, преди да изчезнат.

Шумът от хеликоптера се усилваше. Дани се притисна към земята, докато той профуча на трийсет метра вляво от него. Прожекторът му освети местността. Яркият му лъч мина на метър от мястото, където Дани лежеше напрегнат и напълно неподвижен. Чак когато хеликоптерът се отдалечи от него, той се осмели да погледне отново нагоре. Успя да зърне войника, който беше насочил шестцевна картечница към земята. Войникът не откри стрелба. Явно не беше забелязал Дани и Джак, но Дани не искаше да рискува и продължи да лежи.

Десет секунди. Хеликоптерът прелетя над дюната. Дани скочи на крака. Вдясно от него Джак вече тичаше към дюната. Дани също се затича. Усети пареща болка в краката си, докато се опитваше да измине разстоянието колкото се може по-бързо. Напрегна слух. По звука на роторите разбра, че хеликоптерът е кацнал.

До билото на дюната оставаха десет метра. Дани отново легна на земята. След десет секунди Джак се присъедини към него. Без да разменят нито дума, двамата изпълзяха до билото на дюната и огледаха околността.

Стомахът на Дани се сви. Хеликоптерът беше кацнал на брега на около двайсет метра от водата и от него бяха слезли шестима въоръжени мъже. Не успя да различи добре облеклото им, но беше сигурен, че е камуфлажно. Хората, на които бяха налетели Спъд и Грег, се бяха събрали на около трийсет метра вдясно от хеликоптера. Бяха с цивилни дрехи, девет от тях държаха автомати АК-47.

Вниманието на Дани обаче беше привлечено от Спъд и Грег. Двамата бяха проснати на земята. По очи. Без да мърдат.

— Дали са ги застреляли? — попита Джак.

Бяха живи. Един от войниците изправи Грег на крака и го ритна с коляно в слабините. Грег се преви на два. После войникът го блъсна към хеликоптера. Същото се случи и със Спъд.

— Можем да се справим с тях — каза Дани.

Беше насочил мерника си към войника с картечницата. Можеше да го повали на земята с един-единствен изстрел. Това щеше да внесе смут сред останалите войници и те щяха да се превърнат в лесна мишена, а местните хора не бяха достатъчно близо, за да представляват непосредствена опасност.

— Не стреляй! — прошепна Джак. И тъй като Дани не свали оръжието си, изсъска: — Не стреляй, по дяволите! Ако го направиш, Спъд и Грег ще бъдат мъртви след няколко секунди.

— Можем да се справим с тях — повтори Дани.

Предупреждението на Джак обаче го спря и Дани не натисна спусъка.

Беше пропуснал удобния момент. Партньорите им вече бяха в хеликоптера. Войниците също се качиха и след десет секунди хеликоптерът излетя. Прожекторът му осветяваше плажа, а тътенът от роторите му пронизваше Дани. Издигна се на двайсет метра и зави под ъгъл от деветдесет градуса по часовниковата стрелка. Носът му се наклони напред и той увеличи скоростта и изчезна в мрака.

Тишина.

Един от мъжете, които все още продължаваха да стоят на плажа, каза нещо. Останалите се засмяха. Дани насочи автомата си към тях. Няколко откоса щяха да свършат работа. Щяха да ги повалят до един на земята. Показалецът му се плъзна по студения метал на автомата.

— Не го прави, приятел — изрече тихо Джак. — Ако започнем да стреляме, ще привлечем вниманието им върху себе си.

Дани не изпускаше групата от погледа си. По челото му се стичаше пот и му влизаше в очите.

Мъжете тръгнаха на юг по брега, отдалечавайки се от Дани и Джак. Дани дишаше тежко. Искаше му се да ги очисти. Но Джак беше прав. Това би било погрешен ход. Извърна очи.

— Нищо не можехме да направим — каза Джак.

Дани се зачуди дали партньорът му не се опитва да убеди себе си, че са постъпили правилно. В гърдите му се надигна гняв. Бяха пристигнали преди по-малко от час и вече всичко се беше прецакало. Удари с юмрук по земята и си пое дълбоко въздух.

— Какво ти става? — попита Джак.

Бяха разкрити. Двама от тях бяха попаднали в плен. Какво щеше да каже Таф? „Трябва да играеш с картите, които са ти се паднали, чедо.“ Бяха им се паднали лоши карти. Или играта им беше лоша. Това в случая нямаше значение. Още в началото бяха ударили на камък. Не им оставаше нищо друго, освен да бягат.

— Да се връщаме обратно при колите. Ще се обадим да дойдат да ни приберат, а дотогава трябва да се скрием някъде.

— Разбрано — отвърна Джак.

Пропълзяха десетина метра, отдалечавайки се от дюната, а после се претърколиха по гръб и огледаха шосето.

— Мамка му! — изсъска Джак.

— Какво става? — попита Дани.

Джак посочи към колите. Едната от тях — според Дани беше кафявото рено — потегли с включени предни фарове по шосето.

— Тичай! — извика Дани. — Трябва да стигнем до другата кола!

Джак вече се беше изправил на крака. Двамата хукнаха през полето.

Дани прехвърляше възможностите в главата си. Дали някой не се беше промъкнал незабелязано до Бъкингам, докато двамата бяха с гръб към него? Дали не го отвличаше с колата? Дали не го беше застрелял, преди да я открадне? В съзнанието му изплува противното лице на Мухамад. Каквото и да се беше случило, положението се беше усложнило още повече, ако това въобще беше възможно.

Беше безсмислено да преследват реното пеша. Трябваше да се качат във фолксвагена и да преценят какво да правят по-нататък. След няколко минути стигнаха до него. Огледаха се, но Бъкингам не се виждаше никъде. Дани седна зад волана. Посредникът беше оставил ключовете на таблото. Независимо от окаяния си вид, колата запали веднага. Задните й колела се завъртяха шумно по прашното шосе, когато Дани я подкара със загасени фарове, възползвайки се от светлината на луната, а после увеличи скоростта дотолкова, доколкото позволяваше старият й двигател.

Колата бръмчеше и подскачаше по неравната повърхност на шосето. Дани не отлепяше крака си от педала на газта, вперил очи в колата пред себе си. Вече бяха на около километър от нея и скъсяваха все повече разстоянието.

Реното се движеше бавно. Шосето беше пусто и за по-малко от три минути Дани вече беше на около сто метра зад него.

Петдесет метра.

Двайсет и пет.

— В колата, освен шофьора, няма друг човек — каза Джак с напрегнат глас.

Бъкингам.

Дани удари с длан по волана. След петнайсет секунди вече се беше изравнил с реното. Надникна през рамо в него — зад волана наистина седеше Бъкингам. Изпревари колата, постепенно намали скоростта до двайсет километра в час, а после отново я увеличи, завъртя волана надясно и удари спирачките на двайсет метра пред нея.

Джак изскочи от фолксвагена и тръгна към реното. Отвори рязко вратата, издърпа Бъкингам иззад волана, сякаш мъжът беше торба с перушина, притисна го към колата и изрева:

— Какво, по дяволите, правиш?

Докато се приближаваше до тях, Дани видя, че очите на Бъкингам са изпълнени с ужас.

— Отговори му — каза той.

— А според вас какво правя? Видях хеликоптера. Помислих, че са ви хванали.

— И?

— Трябва да стигна до Хомс.

Двамата мъже примигнаха.

— Сам?

Бъкингам продължаваше да ги гледа втренчено. Вената на врата му се беше издула. Джак го пусна.

— Извинявай, приятел, но тези сирийски копелета ще ти видят сметката веднага щом се доближиш до тях.

Бъкингам като че ли не обърна внимание на думите му. Изтърси внимателно дрехите си и попита:

— Къде са другите?

— На половината път до шибания Дамаск — отвърна Джак.

Дани се обърна към партньора си.

— Обади се в базата. Информирай ги за това, което се случи. Кажи им, че се налага да бъдем изтеглени оттук.

Джак кимна, отвори багажника на реното и извади от раницата си сателитния телефон. Дани огледа шосето в двете посоки. То все още беше пусто, но те не можеха да оставят колите на това място.

— Застани отстрани на шосето — каза на Бъкингам.

Бъкингам измърмори, без да се помръдне от мястото си:

— Не можем да се върнем обратно.

— Не си ти този, който ще каже какво можем и какво не можем да направим. Застани отстрани на шосето.

— Разбирам, че ви е яд на мен, но мислех, че няма да се върнете. Трябва да свърша работата, която са ми възложили.

— И аз — сопна му се Дани. — Длъжен съм да те опазя жив, а ти с нищо не ми помагаш. Повтарям отново: застани отстрани на шосето!

— Няма да бъдете изтеглени оттук — тихо изрече Бъкингам. — Трябва да свикнете с тази мисъл.

Дани тръгна спокойно към Бъкингам и спря на половин метър от него. С крайчето на окото си зърна Джак, който беше коленичил на двайсет метра от шосето, допрял телефона до ухото си.

— Двама войници от отделението ми бяха заловени. Преди малко се срещнах с посредник, на когото нямам никакво доверие, а хеликоптерът, който току-що отлетя, явно е бил изпратен в района да ни търси, защото е изтекла информация за пристигането ни. Нещата се объркаха още от самото начало и ние трябва да се измъкнем оттук, освен ако не искаш да изкараш двуседмичен ускорен курс по оцеляване в екстремни условия.

Бъкингам наведе глава, приглади назад паднал върху челото му кичур, обърна се и тръгна. Клекна отстрани на шосето, обгърна с ръце коленете си и впери поглед в Дани. За миг Дани беше обзет от подозрение. Дали разузнавачът не знаеше нещо, което не искаше да им каже?

В този момент видя Джак, който се връщаше обратно. В лявата си ръка стискаше телефона, а в дясната — автомата. Погледът му беше мрачен.

— Какво става? — попита Дани, макар и да предчувстваше какъв ще бъде отговорът му.

— Няма да ни изтеглят — отвърна тихо Джак, за да не го чуе Бъкингам. — Продължаваме с изпълнението на операцията. Заминаваме за Хомс.

Дани обърна очи към Бъкингам, който гледаше към тях.

— А казаха ли нещо за Спъд и Грег?

— Започнаха да ми говорят някакви глупости — щели да използват дипломатически канали за освобождаването им.

Дани се усмихна презрително. От МИ-6 нямаше да признаят, че имат нещо общо със случая. Спъд и Грег бяха оставени на произвола на съдбата, поне засега.

— Има нещо гнило в тази работа, приятел — продължи Джак. — Въпрос на време е да накарат Спъд и Грег да проговорят. Тогава половината шибана сирийска армия ще бъде по петите ни. Плюс руснаците, които са в страната.

Беше прав. Момчетата може би щяха да издържат няколко часа, но в един момент похитителите им щяха да започнат да изтръгват информация от тях. Може би Макс Сондърс неслучайно не им беше съобщил имената на хората си. Спъд и Грег нямаше как да разкрият неща, които не знаят.

— Време е да тръгваме — отвърна Дани. — Екипът на Сондърс ще ни чака в Хомс призори. Ще ми се разкаже играта, ако закъснеем за срещата с тази банда от наемници. — Кимна към реното. — Ти ще караш тази, а аз ще имам грижата за нашия човек. Ще изчакаш да се отдалеча на половин километър и ще тръгнеш. Ако възникнат проблеми…

Джак кимна. После присви очи и погледна през рамото на Дани нагоре по шосето.

— Какво има? — попита Дани.

Обърна се и видя в какво се беше загледал Джак. По правата отсечка се приближаваха фарове на кола. Бяха на не повече от два километра от тях.

— Качвай се в колата — каза Дани, изтича до мястото, където клечеше Бъкингам, хвана го за ръката и го издърпа на крака.

— Какво става? — попита Бъкингам.

— Желанието ти се сбъдна, приятел — отвърна Дани и погледна към приближаващите се светлини.

Бъкингам проследи погледа му и се взря тревожно в тях. Джак запали реното.

— Кой ли може да бъде? — попита Бъкингам с изпълнен с ужас глас.

— По-добре би било да не се опитваме да разберем. Размърдай се.

Бъкингам обаче продължаваше да се взира в приближаващите се светлини. Дани го дръпна за ръката и изсъска:

— Качвай се в колата! Веднага!