Господари на войната

Пролог

Родилно отделение, Болница „Ълстър“,

Дъндоналд, Северна Ирландия.

1989 г.

Ако не беше толкова смела, Сюзан Блек щеше да остане жива. Смелостта обаче винаги е била своеобразен хазарт. Човек никога не знае до какво ще доведе тя.

Сюзан лежеше в болничното легло, подпряна с възглавници. Лицето й беше уморено. Стаята беше най-обикновена, около десет на десет метра, но приятна. Върху дясната й ръка беше омотан маншет на апарат за кръвно налягане, а върху стената зад нощното шкафче от лявата страна на леглото й висеше ламиниран плакат. На него имаше сучещо бебе и надпис „Кърменето е най-доброто хранене". До краката й беше разположено бебешко креватче. Сюзан тихо пееше „Нани, бебе, нани“, докато люлееше в прегръдките си новороденото си бебе. Рехавите кичурчета коса на момченцето бяха залепнали върху главичката му. Беше ясно пролетно утро и ароматът на прясно окосена трева влизаше през отворения прозорец на първия етаж, до който една ленива пчела бръмчеше на фона на песента на Сюзан. Тя погледна към единия ъгъл на болничната стая. Съпругът й Саймън седеше там, кръстосал крака върху пода, заедно с по-големия им син Кайл. Петгодишното момченце оцветяваше рисунката си — възбудата от раждането на братчето му вече беше преминала и Саймън правеше всичко възможно, за да ангажира вниманието му.

На Сюзан й беше приятно да съзерцава семейството си. То й даваше надежда. Кайл беше наследил червеникаворусата й коса и сивите очи на баща си. Идеална смесица от ирландски и британски черти. Младата жена никога не беше обръщала внимание на сектантските предразсъдъци, с които беше белязан животът й. Нито тя, нито семейството й. Беше се запознала със Саймън в клуба по ръгби „Ню фордж“, където той играеше в отбора на северноирландската полиция, и Сюзан веднага се постара да му се хареса. Въобще не я интересуваха политическите разногласия. Разбира се, поради факта, че се беше омъжила за войник от Британската армия, на Фолс Роуд[1] тя вероятно щеше да бъде посрещана с обидни думи, които не би искала децата й да чуят. Но тъй като живееше в Олдършот, подобни истории бяха за нея само неприятен спомен. Беше дошла на гости у родителите си преди раждането на бебето, докато Саймън караше второто си шестмесечно назначение в Парашутния полк. Бебето обаче беше решило да се появи на белия свят по-рано.

Сюзан възнамеряваше да роди в Англия, без да разчита на подкрепата на съпруга си. Сега си мислеше, че понякога нещата се развиват по-добре от очакваното. Стисна по-силно вързопчето в ръцете си, докато Кайл заповядваше на баща си какви моливи да използва, за да оцвети картинката от комикса „Господари на вселената“. Малцина можеха да заповядват на Саймън Блек и синът им беше един от тях.

Саймън обаче изглеждаше разсеян. Тревожен. Беше сбръчкал чело и отнесено щракаше запалката „Зипо“ с инициалите му, която Сюзан му беше подарила за Коледа — ясен знак, че е нервен. Сюзан си мислеше, че би трябвало да бъде притеснена от начина, по който се чувстваше той. Защо съпругът й не се вълнуваше особено от раждането на бебето? Но тъй като действието на петидина, който лекарят й беше дал, още не беше преминало, умът й беше зает с други неща, като например ценната, крехка красота на детето в ръцете й.

Забеляза, че Саймън я гледа.

— Искаш ли вода? — попита я той.

Тя му се усмихна и кимна. Всъщност не беше жадна, но знаеше, че съпругът й не обича да стои, без да прави нищо. Той се приближи до нощното шкафче, върху което имаше кана с вода и чаша. Докато протягаше дясната си ръка, за да вземе каната, Сюзан зърна татуировката над китката му. Девизът на Парашутния полк, изписан с готически шрифт: Utrinque Paratus. Готов на всичко. Тя непрекъснато се шегуваше, че той наистина трябва да бъде готов на всичко, след като се е оженил за добра католичка. В отговор на шегата й той заявяваше, че в нея не остава нищо от добрата католичка, след като загасят осветлението.

При докосването си до чашата каната издрънча. В ъгъла на стаята се чуваше скърцането на молива на Кайл. Докато Саймън й подаваше чашата, след като пое бебето от нея, вратата на стаята се отвори.

— Сестрите не могат да стоят дълго далече от стаята, нали? — отбеляза Саймън с мекия си нюкасълски акцент. — Защото той е красавец като майка си. Надявам се и да е умен като нея.

Усмихна се на Сюзан, а после се намръщи, след като забеляза изражението й. Притисна бебето към гърдите си и се обърна рязко.

Очакваше да види сестра или акушерка. Те непрекъснато влизаха и излизаха, откакто се беше родило бебето. Човекът, който се появи на вратата, беше в стандартната зелена униформа на санитар. За разлика от санитарите обаче носеше черна балаклава[2], която покриваше цялото му лице с изключение на очите, и светлокафяви кожени ръкавици и държеше пистолет със заглушител.

Пчелата избръмча до отворения прозорец. Кайл, който нямаше представа какво се случва, продължаваше да драска с молива. Сюзан отвори уста, но от нея не излезе никакъв звук.

Мъжът се приближи до тях с вдигнат пистолет, като измина мълчаливо разстоянието между вратата и леглото. Застана до Сюзан и Саймън и сякаш се поколеба накъде да стреля. Очевидно искаше да се прицели в гърдите на Саймън, но бебето му пречеше и той насочи оръжието към главата му.

А после надолу към гърдите.

И отново към главата.

Ако стрелецът не се беше поколебал, преди да стреля, Саймън Блек щеше да умре веднага. Но Сюзан, макар и много слаба, се изправи и се хвърли към него. Не й стигнаха силите да го събори, а само успя да го блъсне.

— Мръсно копеле! — изсъска Саймън, когато куршумът отнесе част от лявото му слепоочие и строши каната зад гърба му.

Залитна назад, а кръвта, примесена с парченца кост, се разплиска върху плаката. Продължаваше да държи детето, докато се свличаше покрай нощното шкафче, а върху окървавената му глава се лееше вода. Стрелецът отново се прицели в него, приготвяйки се да го довърши.

В този момент Сюзан си спомни, че е чувала как една майка, чието дете попаднало под кола, успяла, благодарение на бушуващия във вените й адреналин, да повдигне колата и да го спаси. Дотогава не я беше приемала за истина. Сега обаче усети, че е изпълнена с подобна сила. Докато мъжът се канеше да стреля за втори път, тя отново се хвърли върху него и най-накрая успя да изпищи — от устата й излезе животински вой, изпълнен с ярост и ужас. Тялото и се стовари върху стрелеца и крайниците им се преплетоха.

Докато двамата падаха на пода, се чу вторият изстрел.

Беше омекотен не само от заглушителя, но и от отпуснатата след раждането плът на корема на Сюзан.

Настъпи тишина. Стрелецът лежеше неподвижно под тялото й. Пчелата беше излетяла през прозореца. Сюзан започна да се дави и от устата й изригна пяна, примесена с кръв.

Стрелецът отмести тялото й от себе си. Бебето се разплака и тънкото му, настойчиво гласче се сля с писъка на петгодишното момче. Докато стрелецът се изправяше на крака, Сюзан се обърна по гръб, притиснала с ръце корема си. Кръвта бликаше между пръстите й. Опита се да каже нещо, но започна да плюе кръв.

В този момент вратата се отвори рязко. На прага се появиха две сестри и замръзнаха на местата си. Стрелецът се огледа. Поколеба се за миг, взирайки се първо в окървавената жена на пода, а после в съпруга й. Саймън Блек продължаваше да лежи на пода до нощното шкафче, стиснал бебето в ръце. Върху едната страна на лицето му се беше размазала кръв, левият му крак трепереше, а очите му бяха ококорени.

Сестрите се разпищяха. В коридора настъпи суматоха. Стрелецът, чиито дрехи бяха покрити с кървави петна, се приближи бързо до прозореца, скочи от него на земята и побягна сред дърветата в парка на болницата.

След четирийсет и пет секунди, когато в стаята нахлуха петима служители от охраната, от него нямаше и следа.

В следващите минути в родилното отделение настана хаос. В коридора тичаха лекари и даваха инструкции, крещейки. Пристигнаха носилки. Една разтреперана сестра грабна бебето от ръцете на Саймън. Акушерката, която беше помагала при раждането, прегърна петгодишния Кайл, за да му попречи да види как слагат майка му и баща му върху носилките и ги карат към операционната. След като всички напуснаха стаята, тя наведе глава, ужасена от гледката, която напомняше на кланица. Едва не повърна, когато зърна плаката зад нощното шкафче с размазаните върху него червени петна.

Сюзан Блек лежеше в операционната под ярките светлини на лампите. Върху лицето й беше поставена кислородна маска, а чаршафите върху масата бяха изцапани с кръвта, капеща от раната й. До масата имаше стойка с банка с кръв, но на лекарите и сестрите от седемчленния екип, които се опитваха да спасят живота й, им беше ясно, че жената губи повече кръв, отколкото успяват да й прелеят. Единият от хирурзите изкрещя през маската:

— Нестабилна хемодинамика, налага се да прибегнем към лапаротомия.

След няколко минути той вече правеше разрез на около два сантиметра вдясно от раната. Докато скалпелът проникваше през кожата и мастната тъкан, звукът, който издаваше електрокардиографът, внезапно се ускори. Очите на Сюзан се отвориха. Коремът й се повдигна нагоре. Тялото й се скова. Линията върху екрана на кардиографа стана равна.

— Вазопресин! — изкрещя хирургът. — Вазопресин!

След няколко секунди едната от сестрите му подаде спринцовка, пълна с бистра течност, която той незабавно инжектира, надявайки се да овладее сърдечния арест.

Не последва никаква реакция.

Хирургът започна да масажира сърцето, като натискаше силно гръдната кост, точно над разреза. Линията върху екрана на апарата остана равна. Нямаше пулс.

Хирургът отстъпи назад. В далечината се чу вой на сирени. Погледна си часовника и каза:

— Час на смъртта: девет и петдесет и шест.

Опитвайки се безуспешно да прикрие гнева си, хирургът свали рязко маската, хвърли я на пода и излетя от операционната.

Пред вратата чакаше някакъв мъж. Дрехите му бяха смачкани. Беше с една глава по-висок от лекаря, с дълга до раменете коса и рошава брада. Лицето му беше мрачно. Скулите му бяха изпъкнали, а носът — леко крив.

— Какво става вътре? — попита той.

— Трябва да говорите с ръководството на болницата — отвърна лекарят и го отмина.

Мъжът го хвана за ръката. Стисна я здраво. Лекарят спря и погледна към ръката, която не му даваше възможност да продължи напред, а после вдигна очи към лицето на мъжа.

— Извинявайте — каза мъжът. — Аз съм… Името ми е Таф Дейвис. Приятел съм на семейството. Трябва да знам…

Говореше с едва забележим уелски акцент. Гласът му беше тревожен.

Лекарят поклати глава и отвърна:

— Съжалявам… Направихме всичко, което беше по силите ни. Раната беше ужасна. За първи път виждам подобно нещо. — Погледна в двете посоки на коридора.

— А аз съм виждал какво ли не.

От единия край на коридора се зададоха трима британски войници. Бяха с камуфлажни униформи и лекарят, който не се изненада от появата им, разпозна червените отличителни знаци на Парашутния полк върху раменете им. Единият от войниците се приближи до мъжа, който се беше представил като Таф Дейвис, и той веднага му подаде служебната си карта.

— Аз също служа в Полка — каза тихо. — Няма нужда да вдигаме шум, нали?

Войникът се намръщи. Изглеждаше изненадан.

— Изпратили са ви от Полка?

Таф поклати глава.

— Те са мои приятели. Дойдох да видя бебето. Разбраха ли в Палас баракс[3] за случилото се?

Войникът кимна мрачно.

Таф пусна ръката на лекаря и попита:

— Къде е Саймън?

— Съпругът?

Таф кимна.

— В съседната операционна — отвърна лекарят. — Не бих искал да ви давам надежди.

Наведе глава и се отдалечи по коридора.

След няколко секунди чу шум, който го накара да погледне през рамо. Таф Дейвис беше вдигнал един от пластмасовите столове, наредени от двете страни на коридора, и го беше запратил на пода. Войниците, очевидно разтревожени, се бяха отдалечили на безопасно разстояние от него. В момента той държеше главата си в ръце и се оглеждаше безпомощно с изкривено от болка лице. Лекарят беше виждал много хора, загубили любим човек. Веднага разбра, че Таф Дейвис е един от тях.

Коридорът се въртеше пред очите на Таф. Той едва се държеше на краката си. Вратата на операционната се отвори рязко. От нея вкупом излезе медицинският екип, бутайки носилка. Тялото върху носилката беше покрито със син чаршаф. Единият от войниците изпсува тихо. Върху мястото, където чаршафът се допираше до корема на трупа, имаше тъмно петно. Таф беше виждал толкова много мъртъвци, че му беше трудно да си спомни броя им. Самият той беше убивал хора. Труповете обаче винаги му изглеждаха различно. Някои от тях предизвикваха вцепенение у него.

Таф продължи да гледа след носилката, докато тя изчезна от погледа му. После заобиколи войниците и се отправи в посоката, която му беше показал лекарят. След няколко секунди стигна до съседната операционна. Две сестри бяха застанали на пет метра встрани от вратата й и разговаряха тихо, но млъкнаха, когато той се приближи до тях. Пред вратата имаше униформен полицай.

— Нещо ново? — попита Таф.

Полицаят поклати глава.

Дишайки тежко, Таф извади портфейла си. Показа военната си карта на полицая — върху нея под снимката му беше изписан личният му номер и кръвната му група.

— Приятел съм на семейството — обясни.

Полицаят кимна.

— Ако някой от медицинския персонал попита, кажете им това.

Двамата стояха смълчани пред операционната. Времето течеше бавно.

В 13:24 ч. един друг уморен хирург излезе от операционната. Кимна почтително на полицая, а после погледна въпросително Таф.

— Близък роднина?

— Нещо такова — отвърна Таф.

— Състоянието му е стабилно, но все още е критично. Куршумът е засегнал част от челния дял на мозъка. Успяхме да спрем вътрешния кръвоизлив. Мозъкът му обаче е сериозно увреден. Ще остане жив, но…

— Но какво? — попита Таф.

— Челният дял е отговорен за паметта, емоциите, езика, способността да се заучават нови неща. Може да се очаква пълна амнезия, а дори и прогресиращо умствено изоставане. Според мен в подобни случаи би било по-добре пациентът… — Лекарят млъкна. — Може би амнезията ще му бъде от полза — добави след малко. — Разбрах, че съпругата му починала?

Таф кимна.

— Проклети терористи! — гневно избухна лекарят. — Понякога си мисля, че трябва да прекарат няколко часа в болницата, за да видят какво причиняват на хората. — Вдигна уморено ръка към очите си. — Моля да ме извините.

— Няма нужда да ми се извинявате — отвърна Таф с равен, безжизнен глас. — Що се отнася до мен, аз смятам, че единственият добър терорист е мъртвият терорист. Може ли да го видя?

— Страхувам се, че все още е прекалено рано. След около час ще го преместят в интензивното отделение. Тогава ще говорите със сестрата. Съжалявам за загубата ви.

Лекарят се отдалечи, разтривайки тила си.

— Кайл! Кайл? Това съм аз. Чичо ти Таф.

Той, естествено, не беше чичо на Кайл, но му беше толкова близък, че едва ли имаше някаква разлика. Кайл беше в детската занималия, изобилстваща с ярки цветове. Върху пода й беше нарисувана играта „Змии и стълби“, а върху лавиците на едната й стена бяха наредени кутии с пъзели с облепени с тиксо ъгли. Пред него върху пода бяха наредени фигурките на героите от играта „Екшън мен“. Две жени, едната полицай, а другата социална работничка, бяха застанали в ъгъла на стаята и ги наблюдаваха мълчаливо.

— Как си, чедо? — попита Таф.

Беше очевидно, че Кайл не е добре. Очите му бяха кръвясали и по лицето му имаше драскотини от ноктите му. Обикновено момчето се радваше на Таф, който винаги му даваше по петдесет цента за бонбони. Но не и сега. Взе една фигурка и започна бавно да я удря в пода. Таф сложи ръка на китката му, но Кайл я дръпна и продължи да удря фигурката в пода. Все по-силно и по-силно. Все по-бързо и по-бързо. Едната ръка на фигурката се откачи от тялото й. Главата й се счупи. Социалната работничка се приближи до Таф и му показа с поглед, че трябва да излезе от стаята. Таф се изправи и тръгна към вратата. Когато стигна до нея, се обърна назад и видя, че жената беше обгърнала с ръка раменете на Кайл, но той продължаваше да удря фигурката в пода.

Пред стаята, в която преместиха Саймън, бяха застанали двама въоръжени полицаи с бронежилетки. Таф беше придружен от полицая, с когото беше разговарял пред операционната.

— Това е човекът, за когото ви казах, момчета.

Полицаите кимнаха учтиво на Таф и го пуснаха да влезе. Таф затвори внимателно вратата, погледна към Саймън и прошепна тихо:

— Господи! Изглеждаш ужасно!

Саймън наистина изглеждаше ужасно. Леглото му беше заобиколено от медицинска апаратура. От носа му излизаше пластмасова тръбичка, а в ръцете му бяха забити канюли. Изглеждаше в окаяно състояние по-скоро заради изражението, изписано върху лицето му, отколкото заради бръмчащите апарати, стойките с банките и страховито омотаните около главата му бинтове. Очите му бяха отворени, но не беше възможно да се разбере дали вижда. Устата му също беше отворена, а езикът му беше увиснал настрани и от края му капеше слюнка. Макар че беше в съзнание, не даде никакъв признак, че е забелязал присъствието на Таф.

Таф се надвеси над леглото и се взря в очите на приятеля си. Никаква реакция. Саймън с нищо не показа, че го е познал. Въпреки че върху екраните на апаратите бяха изписани жизнените му показатели, Таф провери пулса му. Беше слаб, но сърцето му продължаваше да бие. Погледна към китката му. Буквите на девиза на полка изглеждаха по-тъмни върху бледата му кожа.

Таф осъзна, че е започнал да диша като него. Бавно. Вратата се отвори. На прага й се появи жената с полицейската униформа, която беше видял в занималнята. Държеше за ръка момчето. Изчака до вратата Таф да приключи посещението си.

— Надявам се, че ме чуваш, приятел — изрече Таф достатъчно силно, за да стигнат думите му до Кайл и жената. — Съвсем скоро ще открием кучия син, който ти причини това. И когато го открием, той ще си плати. Дяволски съм сигурен, че ще си плати.

Саймън обаче не беше в състояние да му отговори. Продължаваше да се взира в пространството пред себе си. Апаратите, които поддържаха живота му, продължаваха да бръмчат.

Бебето спеше дълбоко в креватчето си. Таф го погледна. Някой му беше казал, че всички бебета приличат на бащите си — по този начин природата се грижела бащите им да не ги изоставят. Според него момченцето не приличаше нито на баща си, нито на майка си, а просто на новородено бебе. Новородените бебета му изглеждаха еднакви.

Спомни си за майка му и лицето му помръкна. Спомни си за Саймън, който вегетираше в болничното легло. Татуировката изплува в съзнанието му. Utrinque Paratus.

— Трябва винаги да бъдеш готов, чедо — прошепна Таф. — Наистина трябва винаги да бъдеш готов на всичко.