Господари на войната

27

01:03 ч.

Посланикът беше определил мястото на срещата. Този факт изнервяше допълнително Дани. Трябваше до го чака на едно кръстовище на магистрала М-5. Шосето минаваше през гол, равен участък на пустинята и макар че по него в момента нямаше никакво движение, Дани се чувстваше незащитен. На десет метра преди кръстовището, от дясната страна на шосето, бяха паркирани две коли в посока, обратна на посоката на движение. Фаровете им бяха загасени. Явно бяха готови да потеглят веднага, ако се наложи. Дани се приближи на седемдесет и пет метра до тях и спря, като завъртя пежото под прав ъгъл, за да може да му служи за прикритие. Огледа колите с прибора за нощно виждане. В тях имаше хора, но не беше възможно да различи лицата им.

Извади сателитния телефон и набра номера на посланика, като продължаваше да наблюдава колите. Видя светлина в едната от тях в момента, в който телефонът на посланика даде сигнал.

Телефонът иззвъня осем пъти. Защо посланикът не отговори веднага? Дали изчакваше нещо? Или обсъждаше с някого как да постъпи?

— Ало? — каза най-после посланикът.

Гласът му прозвуча предпазливо.

— Водите ли ги? — попита Дани.

— Носите ли парите?

— Не ми отговорихте на въпроса.

Мълчание.

— Трима мъже и една жена. И четиримата са в тежко състояние.

— Искам да ги видя. Кажете им да слязат един по един и да се отдалечат от колите.

— Първо ми покажете парите.

— Няма начин. Условията определям аз. Ще получите парите, след като се уверя, че сте довели моите хора.

Мълчание. Вратата на колата откъм мястото до шофьора се отвори и от нея се появи човешка фигура.

Дори и на зелената светлина на прибора за нощно виждане Дани успя да различи синините и раните по лицето на Бъкингам. Бузите му бяха подути, а очите — подпухнали. Накуцваше и трепереше. Явно в Мухабарат го бяха подложили на жестоки изтезания.

След него от колата слезе Клара. Лицето й не беше толкова подуто, но начинът, по който вървеше, показваше, че е била измъчвана още по-жестоко. Вероятно я бяха изнасилили. Опитваше се да си държи ръцете вдигнати, докато се приближаваше към Бъкингам.

Появи се следващата фигура. Дани изпита ужас и в същото време облекчение. Беше Спъд или някакво негово жалко подобие. Главата му беше обръсната, носът му беше счупен, а устните — сцепени. Лявата му ръка висеше под ъгъл от рамото му — явно беше извадена от ставата. Дани потрепери от мисълта за болката, която партньорът му изпитваше. Той също куцаше, но очите му шареха във всички посоки в очакване на евентуална опасност. Дали беше наясно с това, което се случваше? Съдейки по подозрителния поглед, който хвърли към пежото, Дани разбра, че Спъд не знае нищо.

А после се появи Грег. Нещастникът даже не можеше да върви. Двама сирийци — вероятно хората на посланика, които ги бяха измъкнали от Мухабарат, — бяха преметнали ръцете му през раменете си и го носеха. Главата му, която също беше обръсната, се люлееше и Дани си помисли, че може би е в безсъзнание.

Но поне всичките бяха налице.

Дани отново проговори по телефона.

— Слезте от колата. Накарайте приятелите си от полицията да се отдръпнат на двайсет метра от моите хора. После искам от вас да застанете на десет метра пред колите и да държите телефона до ухото си. Ако по някакъв начин усетя, че двамата сирийци подслушват разговора ни, няма да ви дам парите.

— Бъдете спокоен, те няма как да подслушват.

— Добре. Радвам се, че се запознахме.

— Чакайте!

Посланикът слезе от колата. Приближи се до сирийците и разговаря с тях около трийсет секунди. Двамата мъже отстъпиха назад, а посланикът тръгна бързо към колата на Дани, притиснал телефона до ухото си.

— Ако искате да получите парите, ще трябва да направите това, което ви казвам — изрече Дани в слушалката. — Носите ли оръжие?

— Естествено.

— Пистолет?

— Да.

— Дайте го на мъжа, който се казва Спъд, заедно с телефона. После се качете в колата и потеглете към мен. Имайте предвид, че през цялото време ще ви държа на прицел. Не включвайте светлините. Ако превишите скоростта над двайсет километра в час, ще стрелям. Ще спрете на десет метра пред мен и ще останете зад кормилото. Разбрахте ли?

Мълчание.

— Разбрах.

Дани проследи посланика, докато подаваше пистолета и телефона на Спъд и се качваше в колата. След няколко секунди колата потегли.

— Спъд, чуваш ли ме?

— Кой, по дяволите, се обажда?

Гласът на Спъд прозвуча грубо.

— Дани.

Мълчание.

— Много закъсня, приятел.

— В един и половина трябва да бъдем на кръстовището, което е на пет километра оттук в южна посока, откъдето ще ни вземе хеликоптер. Ще можеш ли да се справиш с тези главорези?

Мълчание.

— Много сме зле, приятел. Не мислех, че Грег ще изкара още една нощ.

— Ще използваме сирийците да ни преведат през бариерите. Първо обаче трябва да си уредя сметките с посланика.

Дани насочи вниманието си към колата, която спря на десет метра от него.

Чантата с парите беше на съседната седалка. Дани бръкна в нея и извади няколко пачки. Нямаше представа колко долара има в тях, но не очакваше, че посланикът ще започне да ги брои. Стиснал в едната ръка пачките, а в другата пистолета, той слезе и тръгна към колата.

Посланикът свали стъклото. Дани надникна през прозореца и видя, че е сложил ръцете си върху волана, а от челото му капе пот. Облиза се нервно и очите му се стрелнаха към Дани.

Дани хвърли пачките в скута му.

— Тръгвайте! Веднага!

Посланикът качи колата на шосето и обърна. Гумите изскърцаха, когато увеличи скоростта. Чак след като измина трийсет метра, включи светлините. В далечината се задаваше кола. Беше на около два километра. Вероятно не беше военна, но Дани не искаше да рискува. Скочи в пежото и потегли към мястото, на което бяха Клара и тримата мъже.

Спъд вече се беше задействал. Навехнатата му ръка висеше отстрани до тялото му, а с другата държеше пистолета, насочен към двамата сирийци, които го гледаха уплашено с вдигнати ръце. Дани също насочи пистолета си към тях. Бъкингам и Клара крепяха Грег в изправено положение. Бъкингам се беше ококорил и трепереше и Дани се надяваше, че ще си държи устата затворена.

Нямаше време за сантименталности. Дани трябваше да им даде инструкции.

— Ще продължим с двете коли. Ако се наблъскаме в едната, ще събудим подозрение, в случай че някой ни спре.

— Нея ще я оставим — намеси се Бъкингам.

Клара замахна и го удари по разраненото лице. Той изквича от болка.

— Отдавна ми се искаше аз самият да го направя — каза Дани и се обърна към Спъд. — Надявам се, че тези сирийски копелета ще…

— Дани… — прекъсна го Клара, дръпна го за ръкава и посочи към шосето.

Дани се обърна. До пежото беше спряла кола. Предните й фарове светеха и вратата откъм мястото на шофьора беше отворена. Дани вдигна прибора за нощно виждане, примигвайки от светлината на фаровете. Мъжът, който слизаше от колата, беше нисък и набит. Носеше автомат.

Дани разпозна лицето му.

Хектор. Кучият му син сигурно го беше видял да напуска улица „Ал Камада“ и го беше проследил. Сигурно беше дошъл заради парите.

— Легнете на земята! — изкрещя Дани.

Дръпна Клара и я събори. Грег и Бъкингам паднаха заедно с нея. Спъд също залегна. Последва дъжд от куршуми и въздухът се изпълни с нечовешки писъци. Един от сирийците беше улучен.

Дани изтича до полицейската кола и се скри зад нея. Докато се прицелваше в Хектор, видя, че Ди Фрайз е на предната седалка. Разстоянието до колата беше седемдесет и пет метра. Дани стреля. Куршумът рикошира, хвърляйки искри, в отворената врата и Хектор се прибра в колата.

— Познавам този гадняр — извика Дани на Спъд. — Трябва да се отървем от него. Аз ще му отвлека вниманието, а ти ще закараш останалите до кръстовището.

— Разбрано!

Простреляният сириец продължаваше да пищи. Дани се обърна и забеляза сянката на Хектор, който отново излизаше от колата.

Разстоянието между Дани и пежото беше десет метра. Трябваше да побърза, защото в противен случай Хектор нямаше да му позволи да го измине. Скочи на крака, вдигна пистолета, протегна ръка и стреля. Затича се и стреля още три пъти. Предното стъкло на колата се разби на парчета. Ди Фрайз не мръдна от мястото си. Хектор се прибра в колата.

Докато скачаше в пежото, Дани понечи да вземе автомата от съседната седалка, но се отказа. Бяха двама срещу един. Дори и да успееше да се справи с предимството, което те имаха, не беше сигурен дали междувременно другите няма да попаднат в кръстосания огън.

Вдигна чантата с парите и я показа през прозореца. Посланието му към Хектор беше ясно: ако я искаш, трябва да намериш начин да я вземеш от мен. После пусна чантата обратно на седалката, натисна педала на газта и подкара колата през пустинята в западна посока.

Старото пежо подскачаше по камъните. Дани въртеше волана наляво и надясно, за да избегне изстрелите, които със сигурност щяха да последват. Погледна в огледалото. Хектор вече караше след него. Дани увеличи скоростта. Разстоянието между двете коли стана трийсет метра. Беше сигурен, че Хектор също ще увеличи скоростта, но в момента той имаше предимство.

Дани зърна как Спъд качи оцелелия след стрелбата сириец на седалката на шофьора, насочил пистолета си към главата му. Оттук нататък всичко беше в ръцете на Спъд. Той поемаше отговорността да закара четиримата до мястото на срещата.

Двигателят на пежото започна да скърца, когато скоростта надвиши деветдесет километра в час. Колата се носеше през неравната пустиня. На сто и петдесет метра от шосето Дани зави наляво и продължи в южна посока. След пет секунди първият куршум уцели пежото.

Задното му стъкло се строши и шумът от задъхващия се двигател се смеси с оглушителния вихър от нахлуващия в купето въздух. Дани погледна в огледалото. Разстоянието между двете коли беше четирийсет метра. За да се предпази от куршумите, той трябваше отново да започне да кара на зигзаг и Хектор скоро щеше да го настигне.

Стисна здраво волана с дясната си ръка и протегна лявата, с която държеше пистолета, назад през рамото си. Нямаше как да се прицели, но се надяваше, че куршумите ще разколебаят преследвачите му.

Стреля и ушите му заглъхнаха от трясъка. Първият куршум излетя във въздуха. Вторият се заби в предния ляв фар на колата. Завъртя волана първо наляво, а после надясно. Разстоянието между двете коли остана непроменено. Явно Хектор беше намалил скоростта. Поне за момента.

Не последваха изстрели зад гърба му. Дали Хектор и Ди Фрайз бяха свършили патроните? Или ги пестяха, изчаквайки по-добра възможност? Дани се вгледа в местността пред себе си. Теренът ставаше все по-неравен и той не виждаше вече шосето от лявата си страна. През няколко секунди колата зад него се губеше от погледа му, хлътвайки в поредната яма.

Опита се да прецени ситуацията. Несъмнено Хектор и Ди Фрайз искаха да се докопат до парите. Може би просто трябваше да спре и да изхвърли чантата през прозореца. Но дори и след като се сдобиеха с парите, двамата щяха да продължат да го преследват, за да го ликвидират.

Погледна си часовника: 01:17. До срещата оставаха тринайсет минути. Доколкото можеше да прецени, кръстовището, на което щеше да ги чака хеликоптерът, се намираше на не повече от три километра. Сети се за телефона, грабна го от арматурното табло, набра номера и изкрещя:

— Спъд! Какво става?

Никакъв отговор.

— Мамка му! — извика Дани и продължи напред.

Последва изстрел.

Куршумът прелетя на няколко сантиметра над дясното му рамо и се заби в предното стъкло. Стъклото се натроши, но си остана на мястото. Дани вече не виждаше нищо пред себе си. Натисна силно педала за газта и удари стъклото с пистолета. Парчетата се посипаха към вътрешността на колата. Едно от тях се заби в лявата му ръка. От раната шурна кръв, но Дани не й обърна внимание и стреля още веднъж. Не уцели колата.

— Мамка му! — извика Дани, след като погледна в огледалото.

Хектор беше скъсил разстоянието на двайсет и пет метра зад него. Явно изстрелите на Дани вече не го плашеха.

Вятърът брулеше лицето на Дани и му пречеше да вижда, но той усети, че колата е започнала да се изкачва плавно нагоре. Стори му се, че забеляза силуета на хълма на фона на мастиленосиньото нощно небе.

Вече беше сигурен. В подножието на хълма в източна посока се движеше автомобил. Това означаваше, че кръстовището е близо — на не повече от километър и половина — Спъд! — изрева Дани в слушалката на телефона. — Спъд! Къде си, по дяволите?

Отново не последва отговор. Докато препускаше напред, на двеста метра вляво от себе си Дани забеляза шосето. По него се движеше автомобил почти успоредно на пежото. Дали бяха неговите хора?

Завъртя леко волана обратно на часовниковата стрелка и продължи към мястото, на което шосето преваляше билото на хълма. Остра болка пронизваше лявата му ръка. Тя все още кървеше обилно, но Дани не й обръщаше внимание. Ди Фрайз беше изнесъл горната част от тялото си през прозореца и стискаше автомата си в ръце, готов да стреля. Дани зави рязко наляво. Точно навреме. Изстрелите строшиха дясното странично огледало на пежото и за момент той изпусна волана. После отново го стисна и стреля над рамото си.

Погледна си часовника: 01:27. До срещата оставаха три минути, а до билото на хълма — петстотин метра. Колата изчезна бързо зад хълма и той продължи да се надява, че в нея са неговите хора, защото беше сигурен, че Спъд никога не би спрял на билото, откъдето тя можеше да бъде забелязана от голямо разстояние. След няколко секунди щяха да стигнат до мястото на срещата. Дали Дани щеше да успее да задържи Хектор и Ди Фрайз през следващите две минути, докато чакат хеликоптера?

Страховитият трясък, последвал куршума, който се заби в задната лява гума на пежото, прекъсна мислите му. Пежото се завъртя два пъти, разтресе се и спря. В този момент Дани чу как спирачките на колата зад него изскърцаха. Само след няколко секунди куршумите щяха да полетят към него. За тези няколко секунди той трябваше да изчезне от колата, преди да е станала на решето. Грабна автомата, излетя през вратата и падна върху твърдата земя. В този момент върху пежото, което представляваше единствената преграда между него и двамата наемници, се стовари град от куршуми.

Дани беше на сто метра от върха на хълма, а разстоянието между двете коли беше двайсет метра. Последва още един откос и изведнъж всичко утихна.

Гласът на Хектор прокънтя в пустинята:

— Хвърли чантата с парите, момче. След това може би ще те пуснем да си вървиш.

Дани мълчеше. Беше напълно наясно, че Хектор и Ди Фрайз нямат никакво намерение да го оставят на мира, докато не му видят сметката. Ако мръднеше или му отговореше, те щяха да разберат къде се е скрил.

— Хубаво си подредил Таф — продължи Хектор. — Не предполагах, че си способен на подобно нещо, чедо.

Дани беше готов да се защити, но осъзна, че Хектор просто го предизвиква, и се отказа.

— С теб е свършено, момче, и ти го знаеш. Няма смисъл да се опитваш да избягаш.

Дани дочу шум и обърна очи към билото на хълма. То беше осветено слабо. Погледна си часовника: 01:30.

Хектор също беше забелязал светлината. Гласът му обаче не прозвуча тревожно.

— Какво се каниш да направиш, момче? Да стигнеш до приятелите си? Не мисля, че ще успееш. Не ставай глупав. Преди да си изминал пет метра, ще си мъртъв. Играта свърши. Крайно време е да се примириш.

Дани обаче нямаше намерение да се примири, защото му оставаше още един ход. Погледна през прибора за нощно виждане към билото на хълма. След няколко секунди забеляза Спъд, който лежеше по корем и държеше бинокъл. В момента, в който попадна в обсега на Дани, той вдигна ръка и разперил петте си пръста.

Четири пръста.

Дани клекна. Дишаше тежко, а от мръсното му лице се стичаше пот.

Три пръста.

— Хайде, момче. Нямаш никакъв шанс. Време е да си кажеш шибаните молитви.

Два пръста.

Един пръст.

Върху пежото отново се посипаха куршуми. В същия момент обаче над хълма се появиха два хеликоптера „Апачи“, летящи на не повече от трийсет метра един от друг.

Тътенът на роторите им сякаш прониза Дани. Единият беше точно над него на височина около трийсет и пет метра с насочен надолу нос, готов за стрелба. Шестцевната картечница, монтирана в предната му част, дрънчеше като огромен верижен трион, докато изстрелваше патроните си с калибър 7.62 към колата на Хектор и Ди Фрайз.

Пет секунди

Десет секунди.

Петнайсет.

Стрелбата спря.

Последва взрив.

Без да поглежда към колата на Хектор и Ди Фрайз, Дани разбра по звука и по хвърчащите отломки, че резервоарът й е гръмнал. Покри главата си с ръце и когато шумът утихна, се изправи на крака.

Двата хеликоптера се бяха издигнали на около седемдесет и пет метра. В този момент иззад билото на хълма се появи още един хеликоптер. Дани веднага разпозна тъмния му силует на хоризонта — беше „Блек хоук“. Чак след като машината се насочи към него, той се обърна и погледна към останките от пежото. Вътрешността му беше осветена от пламъците от колата на Хектор и Ди Фрайз. Загледа се в чантата с парите върху седалката и за момент си помисли, че трябва да я вземе. Навярно Таф би искал от него да направи точно това.

Тази мисъл го накара да се откаже. Времето, в което се съобразяваше с Таф, беше отминало.

Хеликоптерът кацна. Дани преметна през рамо автомата и се затича към него, подпрял ранената си ръка със здравата. От низходящата тяга се беше вдигнал облак прах. Роторите на хеликоптера завихряха прашинките и те светеха като ореоли над тях. Дани се приближаваше с наведена глава към страничната врата. Един войник му изкрещя да се качва и му подаде ръка, за да му помогне, но Дани не я пое — можеше да се справи сам. Когато влезе в тъмната, но чиста кабина на хеликоптера, веднага забеляза познатите лица. Офицерът от Мухабарат не беше сред тях. Несъмнено Спъд го беше застрелял, след като вече не му е бил нужен. Грег лежеше по гръб, докато му оказваха медицинска помощ. Спъд беше клекнал с угрижено лице до него. Вдигна глава към Дани и му кимна, а после отново се обърна към Грег. Бъкингам се беше свил в единия ъгъл. Изпълнените му с ужас очи светеха в мрака, а косата му беше полепнала върху израненото му лице.

Дани се вгледа в Клара. Когато хеликоптерът се издигна във въздуха, тя стана и го прегърна безмълвно.

Той я притисна към себе си, а после се отдръпна и погледна през прозореца. На около петдесет метра от тях летеше единият от хеликоптерите „Апачи“. В далечината проблясваха светлините на Дамаск. В източната част на града, над сградите, Дани забеляза трасиращ огън — ярко доказателство в подкрепа на факта, че злополучното посредничество на Бъкингам и Карингтън не е променило нищо в тази разрушена от войната страна. Сирийците щяха да продължат да се избиват. Външната намеса едва ли би ги спряла.

Дани извърна очи от прозореца. Това вече не беше негов проблем. Той се прибираше у дома.