Господари на войната

16

Трябваше да тръгнат в единайсет часа.

Таф и хората му започнаха да се приготвят четирийсет и пет минути преди това. Хектор провери Ланд Роувърите. Макар че разчитаха на сирийците като шофьори, той очевидно не им се доверяваше напълно, що се отнасяше до поддръжката на автомобилите. После подреди тубите с резервно гориво в багажниците и допълни радиаторите с вода. Скинър и Ди Фрайз се погрижиха за автоматите и мунициите. Дани се сети, че с Ди Фрайз не си бяха разменили и една дума, откакто се бяха срещнали. Таф му беше казал, че Ди Фрайз е служил в холандските специални части, сякаш с това искаше да обясни мълчанието му. Мъжът беше със сплескан нос и дълбока цепка на брадата — грозновато копеле, но Дани си помисли, че едва ли са го наели заради външния му вид. Таф беше клекнал в единия ъгъл на двора, разстлал върху земята пред себе си карта на Хомс, а двамата шофьори бяха застанали до него. Обясняваше им маршрута, който трябваше да следват. Дани не се съмняваше, че разполага с няколко варианта, в случай че нещо се обърка. Той самият щеше да се запознае с тях след окончателното им уточняване, ето защо тръгна да извика Бъкингам.

Радваше се, че най-после ще тръгнат. Това щеше да отклони мислите му от разговора му с Таф, защото вече пристъпваха към изпълнението на задачата, заради която беше пристигнал в страната. Докато пресичаше стаята на първия етаж, видя, че момчетата са се събудили. Те го изгледаха подозрително, но никое от тях не го заговори. Намери Бъкингам там, където го беше оставил. Беше разкопчал ризата си, оголвайки гладката кожа на гърдите си, и Дани се изненада, когато видя, че на колана му е закачено кожено калъфче. Бъкингам го отвори и извади от него мобилен телефон и някакво устройство с форма на ромб.

— Трябваше да ми кажеш, че носиш телефон — каза Дани.

— В него няма SIM карта — отвърна спокойно Бъкингам. Явно вече не му се сърдеше. — Само няколко номера в паметта, за всеки случай.

— Независимо от това телефонът може да бъде проследен.

Бъкингам махна с ръка, отхвърляйки подобна възможност.

— Исках да те предупредя, преди да тръгнем. Разговорът ми с Асу ще бъде личен. Не е нужно ти да присъстваш.

— Не се дръж като идиот, Бъкингам. Това да не е шибания ти дядо. Познавам този тип хора. Асу ще ти забие ножа, без да се замисли.

— Ще рискувам. А ти ще изчезнеш в мига, в който ти дам знак, разбра ли?

В гърдите на Дани се надигна гняв. Вече беше загубил партньорите си, а сега този кретен се правеше на интересен. Хвана Бъкингам за врата, блъсна го в стената и изсъска:

— Какво, по дяволите, ти става, Бъкингам? Какво искаш да ми кажеш?

— Пусни ме, за Бога.

— Няма да те пусна, преди да разбера какво криеш от мен. Защо не искаш да присъствам на срещата?

Лицето на Бъкингам почервеня и вената на врата му започна да пулсира. Дани го стисна още по-силно.

— За да успея да го убедя да си оправи отношенията с брат си — изкряка Бъкингам, — трябва да бъда изключително дипломатичен. Не смятам, че присъствието на един тежковъоръжен войник от SAS би ми помогнало особено в този случай.

Двамата мъже се гледаха втренчено — очите на Дани бяха присвити, а очите на Бъкингам — ококорени. След пет секунди Дани го пусна, без да крие отвращението си от него.

— Какво всъщност искаш от мен? — изкрещя Бъкингам.

— Забрави за този разговор — отвърна Дани.

Може би в обяснението на Бъкингам имаше смисъл.

— Вземи това — продължи Бъкингам и му връчи устройството.

Беше голямо колкото нокът на показалец и приличаше на триволтова батерия. Забеляза, че Дани го погледна страшно и вдигна ръце.

— Трябваше да ти кажа за него по рано. Мисля, че се нарича „постоянно действащо устройство“. Не разбирам много от тези неща.

— Наистина трябваше да ми кажеш по-рано — отвърна Дани. Разгледа устройството по-внимателно. — За какво служи това нещо?

— За записване на разговори. Активира се с глас. Разполага с микрочип, което означава, че с него може да се осъществи връзка от всякакъв телефон и да се прослуша записът. Действа като преносим телефонен секретар.

Дани погледна отново устройството, а после вдигна очи към Бъкингам. Макар и да беше заявил, че не разбира от тези неща, той беше доста добре информиран.

— И?

— След като приключа разговора си с Асу, ти ще монтираш устройството в автомата му. Разбрах, че той никога не се разделя с него. Би било прекрасно да знаем с кого и за какво разговаря.

Дани отново разгледа устройството.

— Опасно е. Ако наистина е добър войник, Асу не би ме допуснал до оръжието си.

— Трябва да измислиш как да стане.

— Идеята ти не ми харесва.

— Не е нужно да ти харесва — отвърна Бъкингам и затвори очи, показвайки, че търпението му се е изчерпало. — Длъжен си да го направиш. Бъди добро момче и не си търси оправдания. — Разтри си врата на мястото, където го беше стиснал Дани. — Тръгваме ли?

Избута Дани и излезе в коридора. Дани доближи устройството до верижката на часовника си. Беше силно намагнитизирано. Изглеждаше надеждно. Защо Бъкингам не му беше казал досега за него? Какво ли още криеше? Прегледа още веднъж екипировката си — автомата, пистолета, патроните, гранатите, аптечката. Всичко беше наред. Всъщност нищо не беше наред. Беше изгубил трима войници. Освен това осъзнаваше ясно, че трябва да разчита на Таф и на хората му, а също и на няколко непознати сирийски войници за своята безопасност и за безопасността на Бъкингам. Вярваше на Таф, но нямаше никакви основания да вярва на Скинър, Хектор и Ди Фрайз. Поклати глава, пъхна устройството в джоба си и слезе надолу по стълбите.

Двигателите на Ланд Роувърите бяха включени и шофьорите бяха на местата си. Таф извика нещо на арабски и едно от момчетата се затича към портата, за да я отвори. Примигвайки от слънцето, Дани огледа улицата — беше изровена и осеяна с камъни. Няколко деца, които ритаха топка, спряха и надникнаха в двора. Дани не сваляше очи от тях, докато вкарваше Бъкингам на задната седалка на единия от Ланд Роувърите. Навикът му беше останал от Афганистан: фактът, че са деца, съвсем не означаваше, че са безобидни. Децата продължиха да надничат в двора още няколко секунди, а после се отдалечиха. Улиците, по които се движеха, бяха в окаяно състояние. Шофьорите караха бавно, за да избягват препятствията. Понякога се налагаше да се отклоняват от набелязания маршрут. Оказа се, че е невъзможно да минат безпроблемно по предварително избраните улици, защото много от тях бяха блокирани. Дани беше като навит на пружина — стискаше автомата си с обострени до краен предел сетива. На предната седалка Таф и Скинър също държаха оръжията си, готови за стрелба, и се вслушваха в звуците навън. Бяха пътували само десет минути, когато Бъкингам започна да бърбори нервно:

— Къде се намираме? След колко време ще пристигнем? Да не би шофьорите да са объркали пътя?

Скинър се обърна и го изгледа страшно.

— Квартирата на Асу е в южната част на града — каза Таф, за да смени темата. — Той държи да бъде отделно от командирите си и избягва онези райони на града, които са в ръцете на бунтовниците, тъй като те са подложени на бомбардировки всяка нощ. Това означава, че сменя квартирата си много често — почти всяка седмица, преди да е изтекла информация за местонахождението му. Тази, в която е сега, не е нищо особено в тактическо отношение, но все още никой не знае за нея. Макар че винаги съществува вероятност да бъде убит, където и да се намира в този шибан град.

— Таф иска да каже — добави Скинър, — че трябва да си събереш скапания акъл и да не се държиш като задник.

Продължиха да пътуват в мълчание.

След около час Ланд Роувърът спря. Бъкингам стана от седалката, но Скинър го блъсна обратно на нея. За първи път Дани одобри действието на киселия приятел на Таф.

Изминаха пет секунди.

Вратата откъм мястото, където седеше Бъкингам, се отвори. Дани надникна покрай него. Светлината го заслепи, но той все пак успя да различи човешката фигура, която беше висока не повече от метър и петдесет. Примигна и видя, че до колата е застанало дете. Но за разлика от обикновените деца, това беше с преметнат през раменете патрондаш и автомат „Калашников“ в ръце. Дори и да бяха изненадани, Таф и Скинър не го показаха. Напрежението спадна. Четиримата слязоха мълчаливо от колата.

Влязоха в двор с площ трийсет на трийсет метра, заобиколен от висока четири метра ограда. Къщата беше триетажна. Бялата й мазилка беше потъмняла и на места беше паднала. Прозорците й представляваха отвори с метални решетки.

В средата на двора в ръждясал бензинов варел гореше огън, а покрай него бяха насядали деца. След като портата на двора се затвори зад гърба му, Дани огледа децата по-внимателно. Бяха четири момчета, облечени с джинси, тениски и маратонки и носеха тактически жилетки за боеприпаси в цвят каки. Под очите им имаше тъмни кръгове и тесните им рамене бяха приведени като на старци. На земята до всяко момче имаше автомат АК-47. Върху един от тях беше оставено отворено пакетче с бонбони — истинско съкровище на подобно място в подобно време.

Едно от момчетата стоеше встрани от останалите. Левият ръкав на тениската му беше скъсан и през дупката се виждаше чуканчето на ампутираната му ръка. Ръбовете му бяха грапави и изглеждаха така, сякаш ръката е била обгорена. Тя се въртеше в ставата си, макар че тялото му беше неподвижно. Дори и да изпитваше болка, момчето не го показваше.

До лявата стена на оградата беше разположен разрязан на две половини варел. Ламарините бяха пълни с пепел — вероятно служеха като огнище за приготвяне на храната, когато спираше електрическия ток. На разстояние от около шейсет сантиметра от останалите три стени имаше по една маса. На нивото на плота на масата в стената беше пробита дупка. Върху всяка от масите лежеше по един снайперист и наблюдаваше движението навън през прицела на автомата си. Дани забеляза, че единият от снайперистите е само на няколко сантиметра от амбразурата. По този начин той се излагаше на опасност да попадне под обстрел, ако някой открие огън на улицата. Таф се приближи до него и му показа, че трябва да се дръпне назад. Намигна му така, както намигаше на Дани, когато беше малък.

Къщата беше заобиколена от мрачни жилищни блокове, високи седем-осем етажа, със сателитни антени и въжета с пране по балконите. Дани се почувства странно от факта, че макар и да се намираха във военна зона, хората продължаваха да перат дрехите си. Присви очи и огледа единия от блоковете. Видя три прозореца — единият беше отворен, а останалите два бяха счупени, — от които стърчаха цеви на снайпери. Снайперите трудно можеха да бъдат забелязани, ако човек не очакваше да ги открие там. Предположи, че са хора на Асу, които наблюдават квартирата на водача си. Това не беше кой знае какво успокоение, защото зад някой от другите прозорци би могъл да дебне вражески снайперист.

— Шибана работа. Не е нужно да ми казваш, чедо. — Таф отново беше прочел мислите му. — Асу е упорито копеле. Сондърс се съгласи да плати двойно на момчетата, след като огледаха мястото. Когато дойдохме, още не бяха направили амбразурите. Ди Фрайз ги проби с кирка. Асу обаче не е идиот. Приблизително през десет дни си сменя квартирата. Настанява всеки един от командирите си в различни части на града, отделно от останалите. И непрекъснато ги мести. По този начин правителството няма как да ги атакува едновременно. Асу би могъл да преживее загубата на един командир, но не и на всичките.

Дани посочи към момчетата, шито седяха около варела.

— А тези момчета? Надявам се, че Асу не ги изкарва на предната линия.

Таф сви рамене.

— След като искат да се бият, тяхна работа.

— Те са деца, Таф. В представите на много хора това е прекалено жестоко нещо.

— В представите на много хора войната също е прекалено жестоко нещо, чедо. Особено тази война. Децата, които виждаш, са загубили родителите си, домовете си. Те щяха да гладуват на улицата или да висят в някой лагер за бежанци, ако не бяха тук. Или вече щяха да бъдат мъртви.

— По този начин Асу се сдобива с евтина бойна сила.

— Време е да пораснеш, Дани. Вече си наясно с много неща. Или поне би трябвало да си наясно.

— И вие ги обучавате как да си служат с оръжие?

— Естествено. Нали не смяташ, че щях да ги оставя да се разхождат с автомати, ако не знаеха как да ги използват, без да се наранят? Тренираме ги в пустинята заедно с възрастните. Показваме им как да се справят с отката. На теб ти беше нужно доста време, за да свикнеш, помниш ли? — Таф вдигна очи към блока. — Хайде, време е да вкараме твоя човек вътре. Асу ни очаква. Не бива да закъсняваме за срещата, защото копелето лесно губи търпение.

Бъкингам крачеше нервно около Ланд Роувъра. Дани се приближи до него, хвана го за ръката и го въведе в къщата. Тя представляваше мрачен лабиринт от стаи. Придружен от Дани и Бъкингам, Таф ги обиколи една по една. Личеше си, че къщата е била разбита и ограбена. В нея нямаше никакви мебели. На местата на лампите зееха дупки. Някои от дъските по подовете бяха изкъртени, очевидно, за да бъдат изгорени. В стаите също имаше момчета, облечени в еднакви военни униформи. Повечето спяха на пода. Тези, които бяха будни, се взираха в тях със същото тъпо любопитство, което Дани беше видял в очите на момчетата на двора.

Имаше и възрастни, повечето от които бяха мъже. Дани забеляза гневните им погледи. Някои от тях седяха на пода и пушеха. Други играеха на зарове или на карти. Един от мъжете остреше ножа си с плосък камък. До него друг прокарваше намаслен парцал през цевта на автомата си. В някои от стаите свиреше радио. По едно от тях звучеше сирийска естрадна музика. От друго долиташе гласа на мъж, който говореше на арабски. Дани се зачуди дали това не е пропаганден канал на някоя от бунтовническите групировки, защото мъжът сякаш отправяше призиви.

Жените седяха на малки групи и разговаряха помежду си. Една от тях галеше по главата детето до себе си. Детето държеше автомат „Калашников“. Жената привлече погледа на Дани. Беше с дълга черна коса със снежнобял кичур на челото. Изглеждаше преждевременно състарена и когато вдигна очи към него, сърцето му се сви. Животът не я беше пощадил и едва ли щеше да й поднесе нещо по-добро и в бъдеще.

— Това е Башеба, снахата на Асу — каза тихо Таф. — Съпругът й, синът на Асу, е в затвора в Дамаск. Може и вече да не е жив. Момчето, което седи до нея, й е син. Нали видя момчето на двора с ампутираната ръка? — Дани кимна. — То е по-големия й син. Асу едва я понася. Виждал съм го как рита момчетата. Те се боят много от него. Прекрасен човек във всяко едно отношение. Истинско удоволствие е да правиш бизнес с него.

На първия етаж на къщата имаше трийсетина души. Макар че бяха тихи, те съвсем не изглеждаха унили, а по-скоро очакваха нещо да се случи. Вторият етаж не беше толкова населен. Озоваха се в нещо като вестибюл. Двама въоръжени мъже стояха на пост пред една затворена врата. Покрай стените бяха наредени столове, а прозорецът, върху който също имаше решетка, гледаше към двора. Дани надникна през него и видя, че момчетата още седят около огъня. Не можеше да се примири с факта, че толкова малки деца вземат участие в битките, но Таф сигурно имаше право: такъв беше животът и всеки трябваше да се справя с него както може. Насочи отново вниманието си към двамата охранители. Картечни пистолети МП-5. Бронежилетки. Бяха въоръжени по-добре от половината британска армия. Определено познаваха Таф. Единият му кимна неохотно.

— Свикна ли вече да си служиш с оръжието момче? — попита го Таф.

Войникът се намръщи. Явно не му стана приятно от намека, че не се справя особено добре.

— Не беше нулирал мерника — обясни Таф на Дани. — Нищо чудно, че не успяваше да улучи целта. — Обърна се отново към войника: — Той ни очаква.

Войникът кимна и отвори вратата. Таф пусна Бъкингам и Дани пред себе си. Стаята, в която влязоха, беше голяма — десет на петнайсет метра — и в нея освен Асу имаше още двама мъже. Бяха облечени с камуфлажни панталони и черни тениски. Единият беше застанал до прозореца, който гледаше към улицата. Другият разглеждаше картата на града, която беше закачена с тиксо върху стената. Асу седеше върху дървен стол в далечния край на стаята до масата, върху която имаше три мобилни телефона и един сателитен телефон.

В действителност Асу беше много по-неприятен, отколкото на снимката, която Дани беше видял по време на инструктажа в Херефорд. Лицето му беше бледо като восък, очите му бяха хлътнали, а мустаците му бяха тънки и рехави. Мазната му прошарена коса беше разделена на път по средата. Автоматът му висеше на задната облегалка на стола, а на колана му имаше два пистолета „Колт М-1911“ със седефени чирени. Беше преметнал единия си крак през страничната облегалка на стола и си чистеше зъбите с тънка клечка. Това ли беше кошницата, в която британското правителство беше сложило всичките си яйца?

Дани се огледа. Вратата, през която бяха влезли, беше единствената в стаята. На тавана имаше капак. Всички прозорци бяха с решетки. Мястото беше избрано твърде несполучливо за една толкова ценна мишена като Асу. Той трудно щеше да избяга от него при евентуална атака от страна на правителствените войски. Таф явно си даваше сметка за това, защото веднага огледа внимателно района около къщата през всеки един от прозорците.

— Този Таф ме смята за пълен глупак — каза Асу с тънък, писклив глас, без да се обръща конкретно към някого. Говореше приповдигнато и Дани си спомни, че беше прекарал дълго време в Лондон. — Но едва ли може да ми покаже някаква безопасна къща в този град.

— Мога да ти покажа много къщи, които са по-безопасни от тази, приятел — отвърна Таф.

Асу не му обърна внимание. Гледаше към Бъкингам, който се приближаваше към него.

— Нека да позная — продължи той. — Британското правителство ми изпраща своите най-добри пожелания?

От начина, по който потрепваха лъскавите му устни, личеше, че искрено се забавлява. Излъчваше увереността на войник, който смята, че е близо до победата.

Бъкингам спря на няколко метра пред него и го поздрави на арабски. Изражението върху лицето на Асу се промени — очевидно беше впечатлен от лекотата, с която Бъкингам проговори на арабски, а после премина на английски.

— Мистър Таф и помощниците му ни учат как да убиваме хора по нови начини, които са удивителни! — възкликна Асу и се усмихна. — Разполагаме с танкове и хеликоптери, но нищо не може да ни бъде от толкова голяма полза, колкото войниците, въоръжени с автомати.

Дипломат до мозъка на костите си, Бъкингам наведе глава и заговори тихо и отчетливо:

— Правителството на Нейно величество се надява, че господата от „Международни решения“ ви оказват съдействие във вашите начинания.

По някаква причина Асу реши, че думите на Бъкингам са страшно забавни.

— Да! — изкрещя той и избухна в смях. — Да! Те ми оказват съдействие в моите начинания! Някои от децата вече са по-добри от повечето от войниците на правителството. Преструват се, че просят и изведнъж… — Протегна лявата си ръка и сви показалеца на дясната, имитирайки стрелба с автомат. Може би не забеляза, че никой друг, освен него, не намираше движението му за забавно, или просто не му пукаше. Изсмя се отново гръмогласно, докато Бъкингам стоеше търпеливо пред него, и попита, сочейки към Дани: — Водиш със себе си още един войник?

Бъкингам погледна към Дани. Дани долови раздразнението му от факта, че Асу е споменал за него.

— Струва ми се, че ти вече имаш достатъчно войници, приятел — отвърна вместо него Дани. — Малки войници.

Асу се изправи бавно. Откачи автомата от облегалката на стола, преметна го през рамо и тръгна към Дани. Всички в стаята затаиха дъх. Устата на Асу се приближи на няколко сантиметра от дясното ухо на Дани. От него се носеше миризма на пот и тютюн.

— Видял си момчетата, а? — прошепна тихо Асу и Дани беше единственият, който чу тези думи. — Може би искаш да отведеш няколко със себе си у дома?

Дани се обърна с лице към него и изрече също толкова тихо, но без да се опитва да скрие омразата си:

— Виждал съм такива като теб, които използват деца, за да им вършат мръсната работа. Наричат се талибани. Знаеш ли какво се случи с тях, когато налетяха на нас?

Бъкингам се намеси, преди Асу да успее да отговори. Очите му шареха неспокойно. Прочисти си гърлото и каза, сочейки с глава към Дани:

— Както виждате, водя със себе си своя охранител. Моля ви да се правите, че не го забелязвате.

Асу наклони глава и отвърна:

— Чу ли? Ти не си в стаята. — Когато отново погледна към Бъкингам, лицето му беше станало строго. — Мистър Бъкингам, наистина ли очакваш от мен да ти повярвам, че не са те изпратили тук, за да контролираш четиримата наемници, които са при нас? Надявам се, че думата „наемници“ не ти е прозвучала обидно, мистър Таф…

— Ни най-малко — измърмори Таф.

Той също гледаше втренчено Дани.

— За да провериш дали си вършат работата съвестно?

— Изненадвате ме с проницателността си. — Ласкателството на Бъкингам беше явно, но попадна право в целта. По лицето на Асу се изписа задоволство и той разпери длани. Бъкингам беше намерил слабото място на това копеле. — Дали не бихме могли да поговорим на четири очи?

Асу доближи дланите си една до друга. Пистолетите на колана му се залюляха леко.

— Разбира се.

Кимна на двамата сирийски войници и те веднага се изнизаха тихо от стаята. Бъкингам също кимна на Дани, подражавайки на властния жест на Асу. Дани неохотно отстъпи назад по посока към вратата. Таф остана на мястото си. Дани го погледна въпросително, но той му намигна така, както правеше, когато Дани беше малък. Очевидно щеше да присъства на поверителния разговор. Бъкингам, изглежда, нямаше нищо против.

Дани излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Двамата войници седяха във вестибюла и пушеха. Дани зае позиция до вратата, откъдето можеше да гледа през прозореца към двора. Децата бяха напуснали местата си край огъня и бяха застанали в редица. Скинър беше на няколко метра от тях и се държеше като някакъв шибан майор. „Тъпанар“, помисли си Дани. При други обстоятелства щеше да му смачка фасона.

Единият от войниците се изправи на крака. Дани стисна демонстративно автомата. Войникът хвърли цигарата си на пода, изгаси я с десния си крак и го изгледа свирепо. Дани също го изгледа свирепо.

Изминаха десет напрегнати секунди.

Другият войник също се изправи на крака. Дани издаде напред брадичката си. Войникът каза нещо на арабски и се усмихна подигравателно, а после отново седна, извади от жилетката си торбичка с тютюн и започна да свива цигара. Правеше се, че не забелязва Дани, който продължаваше да го гледа втренчено. Това напълно устройваше Дани. Двамата войници явно не предполагаха, че той възнамерява да подслушва. Не можеше да си обясни защо Таф остана в стаята. Напрягаше слух и проклинаше наум самонадеяността си, която го беше лишила от възможността да присъства на разговора между Бъкингам и Асу. Макар и трудно, успя да долови приглушения глас на Бъкингам.

Бъкингам звучеше така, сякаш изнасяше реч.

— Няма никакво съмнение, сър, че Сорген ще разбере, че бихте действали по-успешно, ако сте обединени.

— Сорген е глупак — сопна му се Асу.

— Сорген е политик до мозъка на костите си. Познавам го добре…

— Той ми е брат!

— Но не ви е приятел. Преди време двамата с него бяхме много близки. Сигурен съм, че ще мога да го убедя.

Настъпи мълчание. Дани чу стъпки и си представи как Асу крачи из стаята. В този момент с ъгълчето на окото си забеляза раздвижване на двора, където бяха останали само две от момчетата. Скинър им говореше нещо. Едното беше момчето с ампутираната ръка — внукът на Асу. То държеше дълъг около метър предмет с цилиндрична форма. Дани се вгледа по-внимателно в него. Не можеше да повярва на очите си. Беше се убедил, че Скинър е кучи син, но не предполагаше, че е способен да показва на едно дете как се борави с подобно оръжие, и то в затворено пространство.

Еид ал-Фитр е утре вечер — каза Бъкингам. Гласът му беше станал по-настойчив. — На този празник мюсюлманите демонстрират най-силно единството си. Сорген е набожен човек. Той ще приеме маслиненото клонче — най-малкото от уважение към паметта на баща си.

В стаята отново се чуха стъпки. На двора Скинър беше връчил на другото момче гранатомета и му показваше как да го закрепи върху дясното си рамо. Дани присви очи. Дясната ръка на момчето беше опъната върху гранатомета, а дланта му беше върху гранатата. Ако натиснеше спусъка, момчето щеше да се прости с дланта си.

Докато наблюдаваше двора, Дани се опитваше да се съсредоточи върху разговора в стаята.

— Ще уведомя Сорген, че британското правителство е готово да приеме предложението на французите — каза Бъкингам. — Независимо дали става дума за пари, оръжия или каквото и да било друго. Ако нещата се объркат, ще ви бъде осигурено политическо убежище. Сигурен съм, че Сорген ще осъзнае предимствата на обединените ви действия. И след като го убедим, ще можем да направим това, за което говорихме.

— За какво, по дяволите, са говорили? — изсъска Дани.

Слушаше напрегнато, опитвайки се да чуе отговора на Асу, но вниманието му беше раздвоено между разговора в стаята и онова, което се случваше на двора. Беше се появил Хектор. Скинър беше нагласил гранатомета върху рамото на момчето. Хектор разположи другото момче, което беше синът на Башеба с ампутираната ръка, на не повече от метър зад него. Какво се опитваха да направят тези негодници? Пламъкът със сигурност щеше да убие момчето. Дани изпсува тихо, изхвърча от вестибюла и хукна надолу по стълбището.

След няколко секунди вече наближаваше мястото, където Скинър и Хектор провеждаха шибаното си обучение. Двамата бяха отстъпили на няколко метра встрани от момчетата и се хилеха злобно с вид на побойници, осъзнаващи превъзходството си.

— Браво, Абдул! — изкрещя Хектор. — От теб ще излезе страхотен войник! — Избухна в смях. — Когато ти се наложи да стреляш, трябва да застанеш точно така!

Дани все още тичаше, когато момчето с гранатомета се обърна кръгом. Изглеждаше смутено. Очевидно разбираше, че двамата британци му се подиграват, но не знаеше защо. Бледото му лице почервеня. Беше готово да се разплаче. Другото момче също беше смутено.

Дани заобиколи Хектор, избута Скинър настрани, стигна до момчето и свали гранатомета от рамото му. Двете момчета явно нямаха представа какво става. Изтичаха до единия ъгъл на двора, а Дани се обърна към двамата мъже и изкрещя:

— Какво, по дяволите, мислите, че правите?

— Провеждаме обучение — отвърна с равен глас Скинър. Очите му бяха безизразни. — А ти бъди добро момче и се върни при бебето, за което трябва да се грижиш.

— Защо ръката на момчето беше върху гранатата? — Дани се обърна към Хектор. — А ти защо разположи другото момче зад гранатомета?

— Не се впрягай, приятел — отвърна Хектор. — Просто се забавляваме.

— Момчетата не знаят, че се забавлявате. Давате ли си сметка какво ще стане, ако следват инструкциите ви в бойни условия?

Скинър пристъпи към Дани.

— Ще имаме едно арабче без ръка и едно без лице. На кого му пука?

— Това ти прави удоволствие, нали, Скинър? Да убиваш деца?

— Смъртта си е смърт. Казах ти го в един друг разговор.

Дани се приближи към Скинър. Лицата им бяха на разстояние не повече от една длан.

— Ако направиш това още веднъж, ще ти дам възможност да разбереш какво е смъртта.

Скинър не трепна.

— Постарай се да го направиш от първия път, защото няма да получиш втори шанс.

— Няма да ми е нужен втори шанс, приятел.

Дани обърна гръб на Скинър и Хектор и се приближи до двете момчета. Едното продължаваше да стиска гранатомета. Дани му посочи с глава към оръжието. Момчето му го подаде.

— Не бива да заставаш зад него. — Момчетата го погледнаха неразбиращо. Дани вдигна гранатомета, разположи едното от момчетата зад него, размаха пръст и повтори бавно: — Не бива да заставаш зад него. — След като се увери, че децата са схванали думите му, сви пръстите си, а после ги разпери. — Той прави „бум-бум“. Много силно „бум-бум“. Разбираш ли?

Момчето повтори жеста му, усмихна се колебливо и изрече:

— Много силно „бум-бум“.

Дани също се усмихна.

В този момент земята се разтресе и въздухът сякаш се взриви.