Господари на войната

4

Планът беше прост. Щяха да изчакат да дойде нощта, когато мракът щеше да им помогне да се приближат незабелязано до селото. После щяха да привлекат вниманието на бунтовниците. Дани беше натоварен с тази задача и вече беше измислил как да го направи. Следващият етап от операцията включваше претърсване на сградите и освобождаване на пленниците. От щаба предложиха да им изпратят подкрепление, но Бойд категорично отказа по време на краткия разговор, който последва по радиостанцията. Ако усетеха, че са под наблюдение, бунтовниците щяха да се изнесат от селото и да отведат пленниците със себе си. Отделението, което беше изпратено да проведе операцията, можеше най-добре да прецени на място как трябва да се действа, затова беше взето решение да му бъде дадена възможност да свърши работата само.

На Дани и Бойд не им оставаше нищо друго, освен да прекарат в окопа остатъка от деня. Спаха на смени за по два часа. Сънят на Дани беше неспокоен. Винаги, когато се унасяше, Бойд започваше да подсвирква — между езика и небцето му излизаше бръмчащ звук, за който той едва ли си даваше сметка. Мелодията звучеше тъжно. Дани се чудеше откъде му е позната. Стара ирландска песен може би? Нямаше никаква представа. Опита се да се разсее, като си спомни всичко за селото от въздушната снимка, която беше разгледал внимателно в базата. Селото беше около петдесет на петдесет метра. Зад четирите сгради с куполите и едноетажните къщи имаше площад с размери десет на десет метра. На снимката площадът беше заобиколен от палатки. Не се знаеше дали те все още са там или бедуините са ги взели със себе си, преди да напуснат селото, нито пък къде държат пленниците. Трябваше да открият пленниците и да ги спасят.

По пладне времето изведнъж рязко се промени. Появиха се облаци, но все още беше много горещо. Под покривалото Дани имаше чувството, че лежи в локва от пот. Мускулите го боляха от обездвижването и пулсираха на местата, където се опираха в земята. Почувства силно облекчение, когато светлината започна да отслабва. През целия ден селото беше тихо. Дани се притесняваше — не за себе си, а за пленниците.

— Днес въобще не си псувал, Снапър — изтърси изведнъж Бойд.

Дани не му отговори.

— Просто ми направи впечатление. Не знам как се стърпя. Всичките онези паузи, които запълваш с разни мръсни думи.

Бойд изсумтя.

Дани отново не му отговори. След малко попита:

— Според теб защо са манипулирали записа да изглежда така, че са убили и четиримата пленници?

Бойд се замисли, а после отвърна:

— Вероятно са оставили тези двамата живи, за да изтръгнат информация от тях. Не са искали обаче това да се разбере, за да предотвратят спасителната операция. — Замълча за миг. — Явно на нашите приятели от ООН никак не им е лесно. Онази мнима екзекуция, на която станахме свидетели, сигурно им е изкарала акъла. У нас момчетата от ИРА имаха този навик. Нищо не е в състояние да те накара да изплезиш език така, както перспективата да получиш куршум в черепа. — Дани усети пронизващия поглед на Бойд. — Чух, че и твоето семейство е пострадало.

— Аха — отвърна Дани. Не обичаше да говори за това. Бойд обаче продължаваше да го гледа втренчено. — Баща мие служил в Първи парашутен полк. По време на размириците е бил ранен в главата. Пълна амнезия. Не помни абсолютно нищо.

— Господи! — въздъхна Бойд.

— Случило се е, когато съм бил бебе.

— И как го е понесла майка ти?

Дани се взря през прибора и отвърна: — Не е имала време да страда, защото е починала веднага след раждането ми. — Дани замълча. Нямаше желание да продължава да обсъжда тази тема. Погледна си часовника… — Вече е пет часът. След няколко часа ще се стъмни.

Това сложи край на разговора.

В 22:00 ч. излязоха от окопа. Клекнаха и прибраха мините, а после се спуснаха в долината. Заради облаците беше по-тъмно от предишната нощ и Дани използва очилата си за нощно виждане, за да открие по-лесно прикриващата защитна позиция, където ги чакаха Томо и Петте корема. Тъй като почти не бяха разговаряли по радиостанциите си с тях през деня, Бойд им разказа за събитията от сутринта:

— Засякохме петима въоръжени бунтовници и двама пленници. Едва ли обаче бунтовниците са само петима. Ще нападнем селото и ще ги очистим. — Погледна към раниците. — Вземете само това, от което ще имате нужда. Не знаем какво ни чака. Не трябва да допускаме нещо да ни забави.

Приготвиха се за пет минути. Всеки провери оръжието си и екипировката на колана си: пълнителите, гранатите. Дани взе и сгъваемия нож. После Бойд даде знак и всички тръгнаха напред. Подредиха се в колона. Този път обаче Дани, който се придвижваше трудно, заради тежестта на мините, отстъпи водачеството на Томо и застана трети в колоната. Върнаха се на мястото, където бяха изкопали окопа, изкачиха се по брега на долината и поеха през голото поле.

На триста метра от селото Томо вдигна ръка. Всички спряха и залегнаха. Дани огледа местността, готов да премине към плана си, за да отвлече вниманието на бунтовниците. От бунтовниците нямаше и следа. Ланд Роувърът беше на около двайсет метра от селото. Бойд вдигна палци. Дани се изправи на крака и тръгна към автомобила. Не се обърна назад. Нямаше нужда да го прави, защото знаеше, че останалите трима вече се промъкват към селото, за да го заобиколят и да го нападнат, веднага щом настъпи моментът за това.

Петдесет метра до Ланд Роувъра. Дани отново залегна. Ослуша се. Никакъв звук. Никакво движение. Изправи се и продължи напред. Стигна до Ланд Роувъра и си сложи очилата за нощно виждане. Колата беше стара. Ламарините й бяха очукани и ръждясали. Задното й стъкло беше спукано в средата и от купето се носеше миризма на масло и бензин. Върху едно от страничните й стъкла беше залепен стикер на „Арсенал“, който беше започнал да се лющи. Беше паркирана със задницата си към селото. Дани застана пред нея, клекна и размота проводниците на мините. Мините бяха двайсет на десет сантиметра и единият им край беше леко вдлъбнат. На това място имаше надпис, който гласеше: „Насочи към целта“. Производителите поставяха указанието върху всяка от тях, сякаш мините бяха предназначени за хора без каквато и да било представа от боеприпаси. Както казваха инструкторите: „За всеки случай.“. Това обаче невинаги беше гаранция, че този, който ги е поставил, се е защитил от тях. Дани беше чувал за случаи от войната във Виетнам, в които бойците от Народния фронт обръщали посоката на заложените от американските войници мини „Клеймор“. Мислеше си, че човек сигурно ще се почувства зле, ако върху него се изсипят седемстотин стоманени топчета, движещи се със скорост хиляда и двеста метра в секунда.

Разположи мините на два метра разстояние от предницата на Ланд Роувъра, като завъртя вдлъбнатия им край към нея. Размота проводниците и сложи внимателно детонаторите на земята на сто метра на североизток от селото. После се върна при автомобила.

Скоро щеше да настъпи часът на истината.

Свали ножа от колана си, клекна и опипа долната страна на двигателя на Ланд Роувъра. За по-малко от десет секунди откри горивната тръба. Сряза метала с ножа, който хлътна с лекота в него. Върху пръстите му започна да капе бензин и изпаренията му го блъснаха в носа. Прибра обратно ножа в колана си и извади старата запалка „Зипо“ на баща си. Щракна я и поднесе пламъчето към капещия бензин. А после побягна.

Следваше проводниците на мината. Беше изминал петдесет метра, когато чу експлозията зад гърба си. Погледна през рамо — пламъците вече лижеха стените на двигателя на автомобила. Стигна до детонаторите, хвърли се на земята, свали прибора от колана си и огледа местността.

След половин минута бунтовниците се появиха. Първо бяха двама. Изглеждаха объркани, спряха за момент на пет метра от горящия автомобил, без да свалят автоматите от гърдите си, а после единият се обърна, сложи си ръката на устата и извика нещо. След трийсет секунди се появиха още трима бунтовници. Макар и да не ги чуваше, Дани разбра, че си крещят един на друг. Вероятно спореха.

И се приближаваха до Ланд Роувъра.

Дани напипа с едната си ръка детонаторите. Първият от бунтовниците вече беше на два метра от автомобила, а последният — на около седем.

„Трябва да се приближат още малко“, помисли си Дани.

Бунтовниците се скупчиха. Един от тях блъсна в гърдите този, който беше най-близо до него. Вече беше съвсем ясно, че се карат. Дани прецени, че трябва да действа веднага, преди бунтовниците да са се отдалечили един от друг. Ако успееше да ги очисти едновременно, останалото щеше да бъде просто.

Натисна детонаторите.

Звукът от експлозията отекна в пустинята. Ланд Роувърът се взриви и около него се разхвърчаха части от човешки тела, но Дани вече беше обърнал прибора надясно. Само след няколко секунди забеляза три приведени силуета, които тичаха към селото и вече бяха на около трийсет метра от него — взривяването на мините беше послужило като сигнал на партньорите му. Изправи се на крака, превключи оръжието си на автоматична стрелба и хукна, за да се присъедини към тях.

Трябваше да действат бързо. С нападението си бяха изложили пленниците на още по-голяма опасност. Когато се приближи на двайсет и пет метра до селото, Дани видя на входа на една от сградите човешка фигура. Вдигна автомата и погледна през прицела. АК- 47. Патрондаш. Прицели се в гърдите на бунтовника и натисна спусъка. Мъжът се свлече на земята и Дани отново хукна.

След десет секунди стигна до сградата. Бойд го чакаше, облегнат на стената, вдясно от входа й, и държеше в ръка светлинно-звукова граната. Дани зае позиция от другата страна на отворената врата и вдигна три пръста.

Два.

Един.

Бойд хвърли гранатата във вътрешността на сградата. Дани застина в очакване на експлозията. Тя последва моментално — ослепителна светлина, придружена от оглушителен трясък. Бойд влезе в сградата с насочен за стрелба автомат. Дани го последва.

Сградата се състоеше от едно-единствено помещение с размери десет на петнайсет метра. Освен подредените покрай едната му стена легла, в него нямаше никакви други мебели. Беше пълно с дим, но с помощта на очилата си за нощно виждане, Дани успя да различи тримата бунтовници, които бяха клекнали на пода на разстояние три метра един от друг и си бяха запушили ушите с ръце.

— Обърнете се наляво! — изкрещя Бойд, насочи автомата си към мъжа, който беше вляво, и стреля.

Тялото на бунтовника потрепери и се отпусна. Междувременно Бойд се беше обърнал надясно и беше застрелял следващия бунтовник също толкова бързо, колкото и първия. Оставаше още един.

Бойд стигна до него с насочен към главата му автомат и попита:

— Каm antun? [14]

Мъжът не отговори. Лицето му беше сурово и арогантно.

— Каm antun? — повтори въпроса си Бойд.

И този път не последва отговор.

Докато сваляше ножа от колана си, Дани отново се сети за думите на Таф: „Мъжът винаги има нужда от хубав нож, чедо.“ Приближи се до бунтовника, чието внимание изцяло беше погълнато от Бойд, и хвана дясната му ръка. С рязко движение заби острия му връх между сухожилията на третия и четвъртия пръст. В началото бунтовникът просто зяпна. Когато Дани завъртя ножа под ъгъл от четирийсет и пет градуса и засегна нервните окончания, той изпищя.

— Каm antun? — изсъска Дани.

— Hamastash… [15] — изквича мъжът.

Тази информация им беше напълно достатъчна. Бойд стреля еднократно в главата на бунтовника и той се свлече на пода. После се обърна към Дани и каза:

— Пакетчетата с храна помогнаха. Съвсем сме освирепели, нали?

— Да, но имаме още много работа. По моите сметки дотук сме се справили с осем от тях.

Бойд предаде по радиостанцията на Томо и Петте корема:

— Останаха седем бунтовници.

Отвън долетяха четири изстрела, а после Томо отвърна:

— Вече са трима.

— Някакви следи от пленниците?

— Не.

Бойд и Дани излязоха от сградата, насочвайки автоматите си наляво и надясно. Над селото беше настъпила злокобна тишина, нарушавана единствено от прашенето на горящия Ланд Роувър. Бойд посочи с пръст на изток, за да покаже на Дани, че трябва да заобиколят сградата от тази страна. Дани се подчини на заповедта на командира на отделението и тръгна. Усещаше топлината от горящия автомобил, който беше само на десет метра вляво от него. Измина петте метра до ъгъла на сградата, откъдето между нея и една барака тръгваше широка два метра пътека. Обърна се с насочен напред автомат, допрял пръста си до спусъка. Пътеката беше дълга осем-девет метра и на нея нямаше никой.

Изведнъж чу шум от двигател на автомобил, който идваше откъм другата страна на бараката. Гласът на Петте корема изгърмя в ухото му:

— Готвят се да избягат!

Шумът се движеше на юг по посока на горящия Ланд Роувър.

Дани отвърна:

— Прието.

Завъртя се на сто и осемдесет градуса и надникна покрай стената на бараката към горящия Ланд Роувър. Успя да види пикапа, който се отдалечаваше от източния край на селото. Автомобилът увеличи рязко скоростта и се скри зад пламъците. В каросерията му имаше четирима души. Зърна единствено силуетите им. Не посмя да стреля, защото нямаше как да разбере дали пленниците не са сред тях. Насочи автомата си към лявата задна гума на пикапа и натисна спусъка. Автомобилът се завъртя и спря.

Дани отскочи назад и се скри зад ъгъла на сградата. Точно на време. Отговорът, който дойде от картечницата, беше оглушителен: куршумите събориха част от стената на сградата, която двамата с Бойд току-що бяха напуснали. Плувнал в пот, Дани се притисна до стената и изкрещя в микрофона:

— Спуках една от гумите на пикапа!

Гласът му прозвуча пронизително. Бойд извика:

— Томо, Петте корема, прикривайте ни!

В този момент Дани чу изстрели, които идваха от другия край на селото. Не беше нужно да пита Бойд какво е намислил. Беше му съвсем ясно. Притича по пътеката и стигна до площада. Палатките все още бяха там. Бойд го пресрещна. Кимна му и двамата побягнаха в източна посока покрай протритите палатки към полето. Последва още един картечен залп в отговор на стрелбата на Томо и Петте корема, които се опитваха да отвлекат вниманието на бунтовниците. Тъмните очертания на пикапа изпъкваха ясно на фона на горящия Ланд Роувър. Шофьорът беше загасил предните фарове, смятайки, че по този начин автомобилът по-трудно може да бъде уцелен, но всъщност това даде възможност на Дани и Бойд да се приближат незабелязано до него.

Отново проехтя изстрел от автомат. Картечницата също изтрещя. Дани видя силуета на мъжа, който беше изтласкан от пикапа и отведен зад него. В каросерията останаха двама души. Шофьорът беше отворил вратата и се готвеше да слезе, стиснал автомата си в ръка. Вниманието на бунтовниците беше насочено изцяло към мястото, от което стреляха Томо и Петте корема. Когато забелязаха Бойд и Дани, вече беше прекалено късно.

Дани се прицели в шофьора. Разстоянието между него и пикапа беше само пет метра и пукотът от автомата му беше заглушен от последвалия трясък на картечницата. Откосът обаче беше смъртоносен. Шофьорът тъкмо беше стъпил на земята, когато куршумите го изхвърлиха към кабината на пикапа. Бойд се затича към задницата на автомобила, приближи се на пет метра от нея и започна да стреля по бунтовника до картечницата. Пламъците от горящия Ланд Роувър осветиха струите от кръвта и парчетата от мозък, които полетяха във въздуха.

Стрелбата спря. Откъм каросерията се чу скимтене. Това означаваше, че пленникът, който беше в нея, е жив.

Беше останал само един бунтовник: този, който беше свалил другия пленник от пикапа. Той беше започнал да крещи. Думите звучаха отчаяно и заплашително, но Дани не можа да разбере почти нищо, защото бяха изречени на арабски. Явно заплашваше, че държи пленника на прицел и ще застреля всеки, който се приближи до него.

Дани и Бойд се промъкнаха до пикапа.

— Трябва да му отвлечеш вниманието — каза Дани.

Бойд кимна и двамата се разделиха — единият тръгна към дясната страна на пикапа, а другият — към лявата. Възползвайки се от светлината на горящия Ланд Роувър, Дани огледа двамата мъже. Бяха обърнати с гръб към него. Бунтовникът беше застанал зад пленника, преметнал лявата си ръка около врата му и опрял пистолета, който стискаше в дясната си ръка, в слепоочието му. Дани нямаше как да стреля, защото щеше да изложи пленника на риск. Куршумът можеше да прониже бунтовника и да навлезе в тялото на пленника, независимо от това, дали щеше да използва автомата или пистолета.

Бойд се показа откъм задницата на автомобила с насочен към двамата мъже автомат. Бунтовникът се обърна и отново се разкрещя. Продължаваше да държи дулото на пистолета опряно в слепоочието на пленника и трепереше. Бойд стоеше без да мърда и без да сваля оръжието си.

Докато вниманието на бунтовника беше насочено към него, Дани използва Ланд Роувъра за прикритие, за да се придвижи напред.

Съвсем тихо.

Застана неподвижно и се прицели в тила на бунтовника. От светлината на пламъците сянката му върху пикапа изглеждаше огромна. Не й обърна внимание. Беше се съсредоточил изцяло върху мишената си. Не биваше да допуска никаква грешка. Беше абсолютно наложително да запази самообладание, за да е сигурен, че ще улучи смъртоносно копелето.

Бойд свали бавно автомата си и вдигна ръце с обърнати към бунтовника длани, за да му даде знак, че се предава.

Бунтовникът му повярва. Блъсна настрани пленника и насочи пистолета си към Бойд. Не му остана време да си опъне ръката. Дани произведе един-единствен изстрел. Куршумът се заби в тила на либиеца, той полетя напред и падна по очи върху спечената земя.

— Добър изстрел — каза Бойд.

В подобни случаи тишината винаги изглеждаше странна. Мъртвешка. Дани почти не обърна внимание на страховитата гледка, която представляваше застреляният от него мъж — част от черепа му липсваше, а косата върху онова, което беше останало от него, се беше сплъстила от струящата от раната кръв. Съзнанието му беше заето с друго. Дали се бяха справили с врага? Дали все още не ги дебнеше опасност? Пленникът залитна назад, очевидно зашеметен от жестоката сцена, разиграла се изведнъж пред очите му. Дани го дръпна грубо на земята, а Бойд вдигна автомата си и огледа местността. Другият пленник продължаваше да скимти в пикапа, без да се показва. След пет минути Дани чу гласа на Томо в слушалката на радиостанцията си:

— Претърсихме селото. Празно е.

Бунтовниците бяха мъртви, но им оставаше да свършат още нещо.

Бойд реши, че трябва да се освободят от труповете.

— Страната е пълна с репортери, които се опитват да се доберат до някакви новини — каза той. — Ако попаднат на тези надупчени трупове, ще си осигурят дяволски добър материал за писане.

Беше прав. Новината за петнайсетте мъртви бунтовници и отсъствието на информация за провеждане на прочистваща операция от войските на НАТО в района щеше да се разпространи мълниеносно и щеше да даде повод за безброй спекулации. Дани си спомни, че беше чул някаква история за Отряд „А“ от времето на Първата война в Залива. Няколко момчета от SAS се натъкнали на група иракчани и успели да ги пленят. На едно от тях му причерняло пред очите и ги очистило до един. Тъй като не знаели какво да правят с труповете на иракчаните, войниците ги натоварили на един от автомобилите им, закарали ги навътре в пустинята и заложили две противотанкови мини с часовников механизъм под автомобила. А после потеглили обратно в нощта и оставили на страховитите мини да си свършат работата. Давали си сметка, че това, което правят, е много опасно, но решили, че след като труповете щели да изчезнат, едва ли някой би търсил обяснение за случилото се.

Явно и Бойд разсъждаваше по този начин. След кратък разговор с щаба той им съобщи какво ще правят по-нататък:

— Ще маркираме отново целта. Преминаваме към първоначалния план. Ако в района са останали някакви бунтовници, не трябва да им позволим да се приближат до мястото.

Томо и Петте корема бяха натоварени със задачата да охраняват пленниците. След като Томо смени гумата на пикапа, по която беше стрелял Дани, двамата с Петте корема качиха треперещите мъже в кабината. Те не бяха в състояние дори да говорят, а само трепереха на седалката и се взираха с празни погледи пред себе си.

— Откарайте ги далече оттук — каза Бойд. — Вече са изплашени достатъчно. Не е нужно да виждат останалото. Ще се срещнем в прикриващата защитна позиция веднага след въздушната атака.

След като пикапът се отдалечи, Дани и Бойд се заловиха за работа. Бяха им нужни около двайсет минути, за да приберат всички трупове в квартирата на бунтовниците. Труповете вече бяха започнали да се вкочанясват. Гледката беше потресаваща: зеещите страховито входни и изходни рани все още кървяха. Когато най-после успяха да ги струпат на куп в средата на помещението, Дани и Бойд изглеждаха така, сякаш бяха плували в река от кръв. По лицето на Дани бяха полепнали съсиреци и противната смрад, напомняща миризмата на метал, изпълваше ноздрите му. Той с облекчение напусна селото и тръгна заедно с Бойд към долината.

Придвижваха се бързо. Прекосиха откритото поле за петнайсет минути. След като взеха приборите от прикриващата защитна позиция, стигнаха до окопа и легнаха в него. Дани отново разпъна триногата и нагласи лазерния целеуказател върху него. Фокусира го върху сградата, в която бяха прибрали труповете на бунтовниците, а после Бойд за втори път през последните двайсет и четири часа се обади в базата, че атаката може да започне.

Вече не съществуваше причина тя да бъде отменена.

Изтребителят пристигна след двайсет минути. Тялото на Дани се разтресе от рева на реактивните му двигатели. Това обаче не беше нищо в сравнение със силата на удара на бомбата. Направлявана от лазерния лъч, тя се стовари право върху импровизирания гроб на бунтовниците. Първо проблесна светлина. После в пустинята отекна трясък и ги оглуши. Лазерният целеуказател падна от триногата. За миг Дани се вцепени от обхваналото го съмнение, че може би не е маркирал правилно целта и бомбата е паднала прекалено близо до тях. Напразно се тревожеше. Сред изригналия като гъба дим той видя как пламъците облизаха небосклона. Труповете вероятно бяха станали на парчета и се бяха овъглили.

Двамата с Бойд лежаха в окопа и наблюдаваха местността в очакване да се появят хора, за да огледат бомбардираното село. Видяха обаче единствено пикапа, който се приближаваше към тях от запад. Томо шофираше, а до него седеше Петте корема.

Бойд се обади по радиостанцията:

— Нула, тук Чарли алфа пет. Целта е разрушена. Пленниците са спасени. Очакваме да ни изтеглите. Повтарям: очакваме да ни изтеглите.