Господари на войната

26

— Знаете ли къде се намира улица „Ал Камада“?

Дани отново беше във временния кабинет на посланика.

— Разбира се — отвърна посланикът. Извади карта от чекмеджето на бюрото си и я разтвори пред него. — В Християнския квартал, близо до Баб Тума. Не ви препоръчвам да ходите там.

— Защо?

Посланикът сви рамене.

— Правителството е изпаднало в параноя по отношение на западните агенти. Районът е под строго наблюдение. — Изведнъж посланикът се ухили. — Но, ако искате да си пийнете добре, мястото е много подходящо.

Дани го изгледа от главата до петите. Според него този мъж определено беше корумпиран. Беше прибрал парите му, без да му мигне окото.

— Имам предложение за вас — каза Дани. — Ако го приемете, утре сутринта ще станете по-богат с няколкостотин хиляди долара.

— Продължавайте — отвърна тихо посланикът и присви очи.

— Имате ли връзки в Мухабарат?

Дани беше сигурен, че ще получи положителен отговор.

Посланикът сви рамене.

— Може би.

— В момента там се намират двама британски пленници. Ако успеете да ги измъкнете, ще ви дам по сто хиляди долара за всеки от тях. Освен това преди една седмица двама войници от SAS бяха задържани на западното крайбрежие на Сирия. Ако все още са живи, ви предлагам още двеста хиляди за освобождаването им.

— Простете ми за нетактичността — отвърна посланикът, — но според мен вие едва ли имате толкова много пари.

— Познавам обаче един човек, който разполага с тях. Ще ги получа от него. — Съгласен ли сте?

Посланикът кимна бавно.

— Съгласен съм.

Вратата на стаята на Клара се отвори и на прага й застана ниският мъж, придружен от двама от главорезите си.

Тримата мълчаха. Клара също мълчеше — едва ли щеше да намери какво да каже, дори и гърлото й да не се беше стегнало от страх от внезапната им поява. Ниският мъж за първи път проговори на арабски, а после затвори вратата и застана в ъгъла. Двамата сирийци се приближиха до леглото. Клара се опита да си събере краката, но ремъците ги държаха широко разкрачени. За момент изпита облекчение — стори й се, че мъжете не се интересуват от тялото й. Те застанаха от двете й страни и повдигнаха леглото откъм краката й под ъгъл от около двайсет градуса. Зави й се свят. Ниският мъж се приближи до леглото. Лицето му надвисна над главата й. Ноздрите му се разшириха леко, а после той отстъпи назад и отново каза нещо на арабски.

Клара чу шум от течаща вода. Започна да й прилошава. Беше чувала за това изтезание и знаеше, че повечето хора се пречупват секунди след като усетят, че се давят. Когато шумът от струята се усили, тя изхлипа. Това беше най-лошото нещо, което можеше да направи, защото след като си пое дълбоко въздух, единият от надзирателите насочи маркуча към главата й.

Леденостудената вода нахлу в гърлото и ноздрите й и я блъсна в хранопровода. Задави се. Водата продължаваше да облива лицето й. Не изпитваше болка, но обзелата я паниката беше сто пъти по-страшна от болката, която можеха да й нанесат мъчителите й. Искаше й се да извика, но не можеше. Тялото й се изви като дъга. Ремъците се врязаха в ръцете и краката й. Не можеше да направи нищо, за да сложи край на агонията си.

Изведнъж почувства, че водата вече не пада върху лицето й. Продължи да се дави. От гърлото й излизаха гъргорещи звуци, докато се опитваше да изтласка водата от дробовете си, за да може да диша. Усети силен удар в корема, който изкара водата през ноздрите й и тя успя да си поеме въздух.

Лицето на мъжа отново се надвеси над нея.

— Как се казваш и за кого работиш? — попита той.

Гласът й трепереше, докато му отговаряше:

— Обещавам… моля ви… Аз ви казах истината…

По лицето на мъжа се изписа раздразнение. Той го потисна бързо, усмихна се мазно и изрече тихо:

— Струва ми се, че трябва да повторим процедурата.

Писъците на Клара секнаха в момента, в който водата отново започна да облива лицето й.

19:45 ч.

Дани беше застанал до прозореца на втория етаж в очакване да зърне отново синия ситроен, който непрекъснато обикаляше около сградата. Посланикът беше наредил на хората си да му набавят муниции и му беше дал сателитен телефон, в който беше въвел номера на мобилния си телефон. Докато Дани наблюдаваше улицата, умът му работеше трескаво. Мислеше си за Таф и за абсурда, в който той беше превърнал живота му. Може би цялата тази история беше лъжа. Може би Карингтън му беше наговорил куп глупости, за да го накара да му свърши мръсната работа. Очевидно той действаше по този начин. Спомни си какво му беше казал Таф в Хомс за смъртта на майка му. Тогава той не му беше дал никакъв повод да се съмнява в думите му. Дани можеше да разбере истината единствено, ако му зададеше директно въпроса, гледайки го в очите.

А какво щеше да стане, ако отговорът на Таф беше положителен?

Мислите му се насочиха към Бъкингам и Клара, а после към Грег и Спъд. Четиримата бяха в ръцете на сирийските власти. През последната седмица той беше събрал достатъчно впечатления от тази страна, за да е наясно, че са били подложени на жестоки мъчения. Дали все още бяха живи? Дали парите, които беше предложил, щяха да изкушат някой продажен служител на тайната полиция да рискува работата си и да ги заведе при Дани на уреченото място в един часа през нощта? Дали можеше да вярва на чешкия посланик, че няма да го измами? Дали въобще можеше да вярва на някого? Нямаше отговор на тези въпроси. Оставаше му да чака да види какво ще се случи през нощта. И да се надява, че ще посрещне жив утрото.

Синият ситроен премина по улицата. Дани разполагаше с четири минути и половина, през които трябваше да напусне посолството.

След минута и половина вече беше извън сградата, облечен със сивия шлифер, който му беше дал посланикът. А след още две минути се движеше с пежото по улиците на Дамаск.

20:50 ч.

На улица „Ал Камада“ № 157 се намираше евтин хотел — четириетажна бетонна сграда със стъклена фасада. Името му беше изписано на арабски. Дани спря на около двайсет метра от входа на сградата и я огледа. На всеки етаж имаше по четири прозореца. Фасадата на ресторанта срещу хотела също беше стъклена, но стъклата бяха тъмни. Над входа му беше окачен неонов надпис „Зодиак“. Дали Таф не беше в него? Едва ли. Той със сигурност би проявил предпазливост.

Дани отново се обърна към хотела. Беше убеден, че Таф е пристигнал рано и е наел стая с изглед към улицата. И сега стоеше до прозореца й, наблюдаваше внимателно околността, за да избегне всякакви изненади, и чакаше. Дали Хектор и Ди Фрайз бяха с него? Или се бяха отдали на забавления?

Дани си погледна часовника: 21:00. До срещата на Таф с човека, който щеше да му предаде парите, оставаха три часа. Чудеше се какво да направи. Да се промъкне веднага в хотела и да се опита да открие Таф? В никакъв случай. Таф щеше да отреагира веднага, ако усетеше, че някой се приближава до стаята му преди уречения час. В случай че Хектор и Ди Фрайз бяха с него, тримата щяха да бъдат в по-изгодна позиция от Дани. Не биваше обаче да остава тук — паркираната в продължение на три часа кола с шофьор зад волана със сигурност би събудила подозрение. Може би трябваше да влезе в хотела и да разпита служителката на рецепцията. Бързо отхвърли тази идея. Дори и тя да говореше английски, вероятно Таф й беше дал няколко долара, за да не казва, че се е регистрирал в хотела, ако някой случайно го потърси. Ето защо насочи вниманието си към ресторанта. Тъмните стъкла щяха да му послужат като идеално прикритие. Можеше да седне на някоя маса и да наблюдава хотела.

Прибра автомата в багажника, вдигна яката на шлифера, пресече улицата и тръгна покрай хотела така, че лицето му да не се вижда от прозорците на сградата. Когато стигна до входа на ресторанта, отново пресече улицата и влезе в него.

Помещението беше слабо осветено и учудващо долнопробно. Дани се почувства странно, като си помисли, че на половин километър от него улиците са изровени от бомбите. Звучеше тиха музика и около масите бяха насядали около двайсет-трийсет души. На петнайсет метра от входа до отсрещната стена имаше лъскав метален бар, отрупан с мензури и бутилки. Няколко от бутилките бяха празни. До плота на високи столчета седяха две облечени по западна мода арабки с големи бюстове и задници. Те изгледаха Дани. Още един потенциален клиент.

До прозореца имаше свободна маса. Дани седна с лице към хотела и се престори, че разглежда ламинираното меню. Неоновата светлина се отразяваше в прозорците на хотела. Той присви очи и огледа последния етаж. Всички прозорци бяха затворени и през тях не се виждаше нищо.

Премести погледа си надолу. Очите му се спряха върху втория прозорец отляво надясно. Прозорецът беше отворен. Само няколко сантиметра в долния си край. Защо останалите прозорци бяха затворени в тази гореща нощ? Може би стаите просто бяха свободни. Или може би…

Усети, че някой се е надвесил над него, и се стресна. Посегна инстинктивно към пистолета, но ръката му увисна във въздуха. До него беше застанала сервитьорка с бележник в ръка и изписана върху лицето досада.

— Говорите ли английски? — попита Дани.

Жената кимна.

Дани посочи към отсрещната страна на улицата.

— Знаете ли дали в този хотел има климатици?

Сервитьорката го изгледа лошо и се обърна към двете жени, които седяха на бара, а после кимна.

— Донесете ми една бира — каза Дани.

Сервитьорката се отдалечи от масата.

Дани отново се взря в открехнатия прозорец на третия етаж. Ако стаята беше с климатик, в тази задушна нощ би било нормално той да е затворен плътно. Освен, разбира се, ако някой не искаше да чува какво става навън. А Таф несъмнено би предпочел да разчита не само на очите, но и на ушите си.

Сервитьорката му донесе бирата. Дани отпи от нея, като продължаваше да гледа към прозореца. Беше сигурен, че Таф е в тази стая. Не му оставаше нищо друго, освен да чака.

За трети път я заливаха с вода. За трети път Клара беше обзета от толкова силна паника, че й се струваше, че ще полудее. Докато водата нахлуваше в носа и гърлото й, тя се опита да извика, че наистина е шпионка. Ако можеше, щеше да каже всичко, което мъжът искаше да чуе, за да бъде сложен край на мъките й. В момента, в който си помисли, че със сигурност ще се удави, ако мъчението продължи още няколко секунди, водата спря да тече върху лицето й и леглото беше върнато в хоризонтално положение.

Ниският мъж беше застанал до таблата откъм краката й и я гледаше с любопитство, сякаш виждаше някакъв рядък екземпляр. Единият от надзирателите беше излязъл от стаята. Другият шляпаше върху мокрия под и навиваше маркуча върху шиповете. После ниският мъж каза нещо на арабски и след като надзирателят излезе от стаята, се ухили злобно с похот в очите. На Клара веднага й стана ясно какво ще последва.

Мъжът застана до леглото и бавно приближи гадната си уста до нейната. Дъхът му я блъсна в носа — вонеше на цигари, на кафе и на развалени зъби. Устните му се впиха в нейните, докато се опитваше да вкара сухия си език в устата й. Клара стисна зъби. Езикът на мъжа се плъзна по тях и проникна в кухината на бузата й. Клара започна да върти глава, но мъжът хвана с едната си ръка кичур от косата й, за да я задържи неподвижна. С другата стискаше гърдите й, забивайки нокти в плътта. После я придвижи надолу и започна да я опипва между краката.

Изведнъж спря и отстъпи назад. Погледна я надменно и жадно. Не можеше да я понася, но нямаше търпение да я обладае. Започна да си разкопчава колана.

Клара си обърна главата настрани и затвори очи. Чу го как свали ципа на панталона си. Макар че изпитваше отвращение, не успя да се въздържи. Отвори леко очи и го видя как стои до нея със смъкнат панталон и щръкнал пенис. Тръгна към нея — изглеждаше смешен и в същото време страховит. Клара изхълца и затвори очи. Усети отново вонящия му дъх на няколко сантиметра от себе си.

Не беше в състояние да направи нищо, за да го спре.

21:30 ч.

Бирата на Дани вече се беше стоплила. Беше отпил само три пъти от нея. Сервитьорката се мотаеше наоколо, опитвайки се да му подскаже, че е крайно време да си тръгне, след като си е поръчал само една бира, която даже не е изпил.

Всички маси вече бяха заети и имаше място само на бара — в ресторанта непрекъснато прииждаха чужденци и местни хора, за да си отдъхнат от всекидневието в разгара на гражданската война. Никой от тях не подмина Дани, без да го огледа. Той беше нащрек, макар че посетителите имаха вид на хора, които просто искат да прекарат няколко приятни часа в ресторанта. Очакваше да се появи Хектор или Ди Фрайз, но вероятно приятелите на Таф бяха в хотелската стая. Вероятно не си бяха намерили други развлечения. Скоро щеше да разбере.

Хотелът далеч не беше толкова оживен, колкото ресторанта. Дани беше видял в него да влиза само един човек, който отвори вратата с карта. Това може би щеше да се превърне в проблем.

Отпи от бирата. До бара сервитьорката разговаряше с някакъв арабин, облечен в костюм. Двамата гледаха в неговата посока. Мъжът тръгна към масата му. Беше с лъскава черна коса и сервилно изражение върху лицето. Носеше златен пръстен с монограм, а върху вратовръзката му имаше мазно петно.

— Съжалявам, сър — каза мъжът и се поклони леко. — Тази маса е резервирана.

Дани се обърна към него и попита:

— От кого?

Мълчание.

— От наши редовни клиенти — отвърна най-накрая мъжът.

Без да го погледне, Дани си бръкна в джоба и извади пачка банкноти. Хвърли сто долара на масата и продължи да обхожда с очи масите и бара.

Мъжът грабна банкнотата и попита:

— Господинът желае ли да поръча още нещо?

Дани поклати глава, но после се сети нещо и извика:

— Почакайте — Погледна към двете проститутки, които все още седяха на бара в очакване на клиенти. — Нужна ми е жена. Някоя, която говори английски.

— Разбира се — отвърна мъжът и кимна учтиво.

Приближи се до бара и заговори на едната от жените. Тя веднага стана от столчето и тръгна с поклащаща се походка към масата на Дани.

— Седни — каза Дани и отново погледна към хотела.

Жената седна. Блуза със завързани на врата презрамки, твърде оскъдна, за да покрие изцяло горната част на тялото й. Дълбоко деколте. Гердан от изкуствени камъни.

Измина една минута в мълчание. Дани усещаше враждебния поглед на жената върху себе си. Мина му през ума, че едва ли от него лъха свежест.

— Обичам шампанско — изрече най-накрая жената.

— Ще ни е нужна стая — отвърна Дани и посочи към отсрещната страна на улицата. — Ей там.

Жената сви рамене. Дани извади банкнота от сто долара и я сложи на масата.

— Отиди да резервираш стая и след като се върнеш, ще ти поръчам шампанско.

Жената сграбчи банкнотата по начин, който подсказа на Дани, че стаята струва много по-малко. Това нямаше никакво значение. Излезе от ресторанта, пресече улицата и натисна звънеца на входа на хотела. Вратата се отвори. След три минути се върна. Дори и Таф да я беше забелязал, една проститутка, която излиза от ресторанта, едва ли би го притеснила. Жената седна на масата и погледна с очакване Дани.

— Дай ми картата — каза Дани.

Тя я извади от чантата, която стискаше под мишницата си, и я сложи на масата. Дани я взе, остави на мястото й още една стодоларова банкнота и измърмори:

— Свободна си.

Жената не мръдна от стола в продължение на десет секунди. После се намръщи, изсумтя, взе парите и се върна на бара, очевидно недоволна от номера, който й беше погодил.

Дани продължи да наблюдава.

23:56 ч.

Оставаха четири минути до срещата на Таф с човека, който трябваше да донесе парите. Ресторантът беше препълнен, но повече никой не притесни Дани. Явно парите бяха свършили работа.

Дани веднага забеляза мъжа. Беше млад сириец, държеше в ръце износена спортна чанта с емблемата на „Найк“ и надзърташе от време на време през рамо, докато се приближаваше с бързи крачки към хотела. Спря пред входа, окъпан от неоновата светлина, и пъхна карта в процепа. След две секунди вече беше в сградата.

Макар че не разполагаше с много време — в един часа трябваше да се срещне с посланика — Дани не стана веднага от масата, а изчака четири минути, за да даде възможност на момчето да се качи в стаята на Таф. Вероятно в момента Таф го претърсваше и нямаше възможност да наблюдава улицата.

След като излезе от ресторанта, Дани се отдалечи на трийсет метра, пресече улицата и тръгна към хотела. След деветдесет секунди вече пъхаше картата в процепа. Вратата се отвори и той влезе.

Фоайето с рецепцията беше голо и стерилно. Светли керамични плочки на пода, саксии с пластмасови цветя, столове с тапицерия от изкуствена кожа. Върху плота имаше месингов звънец. Администраторката липсваше. Една врата зад плота водеше към друго помещение, от което се чуваше подсвиркване. Дани се наведе над плота и разгледа бюрото: стар компютър, кутия цигари, празна бутилка от кока-кола и халка, на която беше закачена една-единствена карта.

Подсвиркването спря. Чуха се стъпки. Дани грабна картата, обърна се надясно и мина през вратата, която водеше към стълбището. Чудеше се след колко време администраторката ще забележи, че картата липсва. Десет минути?

Времето щеше да му бъде напълно достатъчно.

Стигна до коридора на третия етаж. Същите плочки върху пода. Четири еднакви врати. Приближи се до втората, долепи ухо до нея и се заслуша.

— Сигурен съм, че си честно момче, но все пак ще те помоля да изсипеш парите върху леглото. Не искам да бъда изненадан неприятно.

Гласът на Таф.

Момчето не каза нищо. След малко се чу леко шумолене.

Измина една минута.

— Добре, синко. Виждам, че парите са налице. А сега бъди така добър да ги върнеш обратно в чантата, докато аз се изпикая. Ще има някои друг долар и за теб. И побързай да свършиш, преди да са се върнали приятелите ми. Те не са толкова щедри.

Дани стисна зъби. Идеята на Таф да изчезне, за да отиде да пикае в подобен момент, беше абсурдна. Явно посещението му в банята беше с друга цел. Интуицията му подсказа, че онова, което беше намислил Таф, едва ли щеше да бъде с добри последствия за момчето.

Таф беше казал, че Хектор и Ди Фрайз не са в стаята. Това означаваше, че ще бъдат само тримата с Таф и момчето.

Дани доближи картата до процепа.

— И се погрижи да ги събереш всичките, синко — извика Таф, който явно вече беше влязъл в банята.

Дани пъхна картата в процепа. Чу се леко изщракване.

— Не бих искал да ги изсипвам и да ги нареждам отново.

Дани вдигна пистолета и отвори вратата бавно и безшумно.

Стаята беше около осем на пет метра. Ярък оранжев килим на пода. Двойно легло, тоалетна масичка, гардероб. Климатикът бръмчеше. Прозорецът все още беше открехнат. Нощната лампа върху масичката беше запалена. Вратата на банята беше отворена. Удължената сянка на Таф падаше върху килима в стаята. Момчето се беше навело над леглото и прибираше пачките в чантата.

Дани се приближи до него и го удари по врата с дръжката на пистолета. Момчето се свлече безшумно върху леглото. Няколко пачки подскочиха върху дюшека и паднаха на пода.

Дани насочи пистолета към вратата на банята.

Таф пусна водата в тоалетната. Дани не го беше чул да пикае. Беше сигурен, че ще се появи с някакво оръжие.

Стисна пистолета с двете си ръце.

Сянката се раздвижи.

Таф се появи на прага на банята.

И замръзна на мястото си.

Носеше дълго около седемдесет сантиметра въже. С него спокойно можеше да бъде удушен човек. Очевидно беше решил да убие момчето, без да вдига шум.

В момента обаче съзнанието му беше заето с други неща. Изражението върху лицето му се променяше непрекъснато, докато преценяваше по какъв начин да постъпи. Дали щеше да успее да извади пистолета си, преди Дани да стреля? Дали момчето нямаше да дойде на себе си и да отклони вниманието му? Междувременно не сваляше очи от Дани.

— Радвам се да те видя, чедо — каза най-накрая с леко пресекващ глас.

Носът му още беше подут.

Дани не му отговори.

— По дяволите, синко, свали този пистолет. Вече минахме през това. Знаеш много добре, че няма да го използваш.

— Преди не го използвах — отвърна Дани, — но нещата вече не стоят така.

— Какво се е променило оттогава?

— Всичко.

Таф сбърчи чело и изведнъж Дани осъзна нещо, на което не беше обърнал внимание. Таф беше неуверен. И уморен. Изглеждаше стар. Лицето му беше угрижено. Кожата му сивееше на неоновата светлина. Беше набраздена от бръчки.

Наведе глава и попита:

— Разбрал си?

Дани кимна.

— Откъде?

— От МИ-6.

Таф не направи опит да отрече. Изглеждаше облекчен. Значи беше вярно.

— Винаги съм знаел, че ще научиш — каза Таф. — Някой ден. — Огледа се. — Не мислех обаче, че ще стане на такова място. — Затвори очи. — Правех всичко, което можех, за да изкупя вината си, Дани. Нека да приключим бързо с този въпрос. Дължиш ми го.

— Не ти дължа нищо.

Мълчание. Изминаха десет секунди. Таф отвори очи.

— Защо го направи? — попита Дани.

— Какво значение има?

— За мен има значение.

Таф се взираше в празното пространство пред себе си.

— За пари. Вече ти казах: всичко опира до тях. — За миг изглеждаше така, сякаш това е единственото обяснение, което смята да му даде. Дани обаче не свали пистолета и той продължи: — Докато бях в Северна Ирландия, Полкът разполагаше със сведения за някои от най-видните членове на ИРА. От сведенията можеха да се изкарат пари, ако се предоставеха на лоялистите. И аз се възползвах от тази възможност. Крайният резултат щеше да бъде един и същ — куршум в главата. Нима имаше значение, дали тези копелета ще бъдат застреляни от войниците на Полка или от някой предшественик на Майкъл Стоун[31]?

— Смъртта си е смърт?

Таф се усмихна саркастично.

— Същият си като баща си.

— Какво имаш предвид?

— Той разбра с какво се занимавам. Заплаши ме, че ще ме издаде. Не можех да го позволя, чедо. Когато научих, че майка ти е постъпила в болницата в Дъндоналд, за да ражда, разбрах къде мога да го намеря. Преоблякох се като санитар и влязох в стаята. Останалото беше лесно. — Оцъкли се. Лицето му се изкриви от болка. — Бях принуден да постъпя така, чедо. Баща ти не ми остави друга възможност. Исках обаче да убия него, а не майка ти. Никога не съм искал да убия майка ти.

Неоновата светлина проблясваше. Очите на Таф се навлажниха. Лицето му се изкриви още повече.

— Тя се хвърли върху мен. Бутна ръката ми и куршумът отнесе част от черепа на баща ти. Когато двамата с нея паднахме на земята, произведох неволно изстрел. Тя умря бързо. — От начина, по който изрече думите, Дани остана с впечатлението, че се опитва сам да се убеди в тях. — Направо обезумях. Избягах през прозореца и захвърлих дрехите в храстите. А после се върнах обратно в болницата.

— За да довършиш онова, което беше започнал? — попита Дани.

— Не знам, чедо. Бях изпаднал в шок. Но когато лекарите ми казаха, че баща ти вероятно ще си загуби паметта, реших, че мога да го оставя жив. — Затвори очи и си пое дълбоко въздух. — Не съм искал да убия майка ти. Аз я обичах.

— И си й го показал по много странен начин.

— Правех всичко, което беше по силите ми — сопна му се Таф. — Нима не се грижех за теб? Никога не съм те изпускал от очи. Научих те на много неща. Мислиш ли, че щеше да бъдеш това, което си сега, ако те бях оставил на грижите на немощния ти баща? За Бога, чедо, аз ти бях като баща.

Дани сбръчка чело.

— Не е вярно. Никога не си ми бил като баща.

Таф се сви, след като чу последните думи на Дани.

— Струваше ли си, Таф, да убиеш приятеля си заради тези пари?

— Всички убиваме заради пари — изсъска Таф. — Ти също не правиш изключение.

Дани поклати глава.

— Грешиш.

— Говориш глупости. — Таф посочи с глава към пачките върху леглото. — И не ми разправяй, че няма да ги задигнеш, излизайки от стаята.

Дани не погледна към парите. Продължаваше да държи изправена ръката си, в която стискаше пистолета, вторачен в Таф.

— Направи го, по дяволите! — изкрещя Таф. — И да приключим с тази история!

Дани чувстваше, че трябва да го удари. Нищо друго не беше в състояние да го освободи от бушуващия във вените му гняв, включително и плахото натискане на спусъка. Хвърли се напред и измина разстоянието от три метра до Таф за части от секундата. Удари го по бузата с юмрука си, в който стискаше пистолета, и го блъсна силно. Двамата се стовариха с трясък на пода. Скулата на Таф изпука. В този миг Дани осъзна, че е предприел погрешен ход. Ръцете и краката им се преплетоха, мускулите им се опънаха, костите им изпращяха. Таф беше с повече от трийсет години по-възрастен от Дани, но все още беше много силен. Дани усети, че пистолетът му се удари в пода. Успя да го задържи в ръката си, но когато Таф отново стисна китката му, разтвори пръстите си и го изпусна.

Таф продължаваше да държи въжето. Дани се опита да стовари юмрука си върху счупения му нос, но той го хвана за ръката и с невероятни усилия го преобърна по корем. Дани усети коляното му в гръбнака си. И въжето около врата си.

Дани размаха ръце и макар че можеше да стигне Таф, който натискаше гърба му с коленете си, нямаше как да го удари. Въжето вече беше преметнато около врата му. Таф усукваше краищата му и затягаше примката. След няколко секунди Дани не беше в състояние да говори.

Нито да диша.

Вдигна ръце, но не успя да пъхне пръсти между въжето и гърлото си.

Зави му се свят. Чуваше гласа на Таф. Шепнещ. Съскащ. Сякаш говореше не на него, а на себе си.

— Дадох ти шанс, по дяволите. Два пъти. Не съм виновен, че ти беше достатъчно глупав, за да не се възползваш…

Въжето се затягаше.

— Не искам да го направя. Никога не съм искал да го направя. Ти ми беше като син, но ме принуди да постъпя така.

Дани се задушаваше все повече и повече. Усещаше, че краят наближава.

— Майка ти беше прекалено добра за всеки един от вас…

В замъгленото съзнание на Дани изплува образът на баща му, който седеше сам в инвалидния стол и се взираше в снимката на майка му върху телевизора. Видя погледа в очите му. Видя Кайл, пиян и съсипан — още една жертва на алчността на Таф.

Отпусна ръце. С последни сили приближи пръстите си до жилетката и напипа ножа, който Таф му беше подарил преди толкова много години.

„Мъжът винаги има нужда от хубав нож, чедо.“ Споменът премина като светкавица през ума му.

Пръстите му се изплъзнаха от дръжката на ножа. Опита се отново да я хване. Този път успя. Издърпа ножа и го стисна здраво.

Знаеше, че това е последният му шанс. Ако не замахнеше в следващите няколко секунди, оранжевият килим щеше да се размаже пред очите му и светът щеше да изчезне завинаги.

Трябваше да извърши едно-единствено движение. Издърпа ножа изпод себе си и го насочи към тялото на Таф. Острието му проби грубия плат на панталона и проникна в плътта на бедрото му. Таф изрева от болка. И изпусна въжето. Дани си пое дълбоко въздух и се задави. С адски усилия се завъртя и метна Таф на пода на два метра от себе си.

Пистолетът му изхвърча. Двамата мъже се хвърлиха към него.

Дани го стигна пръв.

Таф се отпусна по гръб върху пода. Ножът продължаваше да стърчи от бедрото му и кръвта шуртеше върху килима. Беше спрял да вие, но лицето му беше пребледняло от болката. Дани коленичи и макар че беше гневен и объркан, протегнатата му ръка, с насочения към главата на Таф пистолет, беше стабилна.

— Мислиш, че ще те застрелям веднага, нали, Таф? Грешиш.

По лицето на Таф се изписа надежда.

— Няма да го направя толкова бързо. Ще ти покажа как се е чувствал баща ми, когато куршумът се е забил в черепа му.

— Щял живот съм съжалявал за това — отвърна Таф.

— Не е било достатъчно. Въобще не е било достатъчно.

Завъртя бързо ръката си и насочи пистолета към челото на Таф.

Натисна спусъка. Знаеше, че ще вдигне шум, но не му пукаше.

Куршумът одраска челото на Таф и се заби в стената зад него. Това обаче беше достатъчно, за да отнесе няколко сантиметра от черепа му. Костта изхвърча настрани и преди пелената от кръв да покрие лицето му, Дани зърна мозъка му. Очите на Таф се ококориха, а после ръцете и краката му започнаха да треперят — мозъкът му вече не беше в състояние да ги контролира. От гърлото му излезе гъргорещ звук, сякаш се опитваше да каже нещо. Но дори и все още да беше в състояние да говори, Дани не би го изслушал.

Таф се разтрепери още по-силно. Дани се изправи на крака и му обърна гръб. Момчето все още беше в безсъзнание. Дани се приближи до леглото и започна да прибира пачките в чантата. Нямаше време да брои парите — Таф със сигурност се беше уверил, че сумата е точна. Когато приключи, погледна към стария си приятел. Той вече трепереше по-слабо. Лицето му приличаше на кървава маска, а езикът му висеше от ъгъла на устата му, сякаш беше получил епилептичен припадък. Изглеждаше безпомощен. Като дете.

Дани се обърна и без да погледне назад, излезе от стаята и тръгна по коридора, оставяйки вратата на стаята, в която лежеше умиращият мъж, да се затвори безшумно след него.