Господари на войната

2

Полицаят се приближи към черната кола, която беше спряла пред входа на централата на Кралските военновъздушни сили в Кредънхил. Лицето му беше безизразно. Изчака, докато дясното стъкло до задната седалка се спусна безшумно надолу, а после пое двете лични карти от ръката с грижливо изрязани нокти и златен пръстен с монограм. Разгледа ги, а после се наведе и надникна в колата.

— Мистър Карингтън? — попита.

Мъжът, който беше откъм неговата страна, кимна. Стоманеносива коса, очила с черни рамки. Лицето му отговаряше на лицето на снимката в личната му карта.

— И мистър Бъкингам?

Полицаят насочи вниманието си към другия мъж. Беше много по-млад, може би трийсетгодишен. Абсурдно красив, с приятно, открито лице, гъста, падаща свободно коса и здравословен загар. Хюго Бъкингам кимна любезно. Полицаят върна личните карти на притежателите им и махна на колата да премине през портала.

Хюго не би признал пред никого, че с нетърпение очакваше днешния ден. Централата на SAS[10]. Не на всеки му се случваше да я види отвътре. През петте години, откакто работеше за Форин офис, той беше стигнал до заключението, че като цяло службата в разузнаването е скучна. Безспорно тя му даваше възможност да пътува често — беше посетил почти всички британски посолства в Средния изток и непрекъснато поддържаше връзка с агентите, които работеха в тях. В действителност обаче той не беше нищо повече от добросъвестен секретар, който вписваше нужната информация в съответните бланки с надеждата, че с нея анализаторите в Лондон ще могат да попълнят липсващите звена във веригата. Винаги, когато старите му приятели от училище — повечето от тях бяха банкери, чието намерение беше в най-скоро време да се оттеглят от бизнеса и да харчат на воля парите си, — се опитваха да го накарат да се напие и да си развърже езика, Хюго Бъкингам докосваше с пръст носа си и заявяваше: „Това са просто държавни дела, момчета. Не ви трябва да знаете повече.“ По този начин успяваше да се измъкне. Произнасяше весело думите и те звучаха така, сякаш наистина знаеше много, и прикриваха неосведомеността му относно въпросите, представляващи държавна тайна.

Но сегашното му посещение в централата на SAS беше нещо, за което дълго можеше да се говори на масата.

Колата намали и спря пред сградата на Полка, която беше разочароващо обикновена. Шофьорът изключи двигателя и остана дискретно на мястото си.

— Слизаме ли? — попита Карингтън.

Това бяха първите думи, които Карингтън отправи към Бъкингам, откакто бяха тръгнали от Лондон.

— Да — отвърна Бъкингам.

Излезе от колата и я заобиколи откъм задната й страна, за да отвори другата врата. Карингтън вдигна куфарчето си от седалката, слезе, изчетка реверите на сакото си и се отправи към сградата, върху която имаше табела с надпис „22 SAS HQ[11]“.

Когато Карингтън и Бъкингам стигнаха до входа й, двама войници излизаха от него. Момчетата бяха с по-дълги от обичайните за войниците коси и макар че носеха камуфлажни униформи, изглеждаха съвсем небрежно — с навити нагоре ръкави, без кепета и със спортни обувки „Салмън Куест“. Сякаш носеха униформи, но не съвсем. Сякаш бяха военни, но не съвсем. Единият от тях задържа вратата. Докато влизаше, Карингтън го посочи с пръст, намигна му и изцъка закачливо с език. Хюго трепна и погледна извинително войника, с което го накара да се почувства още по-неловко, а после се забърза, за да не изостава от Карингтън, който вече вървеше уверено напред.

Старият разузнавач крачеше уверено по коридорите покрай вратите с табели „Полкови старшина“, „Адютант“, „Обучаващ адютант“, „Обучаващ офицер“, „Оперативен офицер“. Най-накрая спря пред една врата с надпис „Подполковник Дж. Картрайт, командир на полка“. Почука три пъти и влезе, без да дочака отговор. Бъкингам го последва плахо и затвори вратата след себе си. Стаята беше около пет на пет метра, обзаведена с бюро и три стола. Върху стените й бяха закачени стари снимки, някои черно-бели, на мъже с кепета с познатата емблема, изобразяваща меч с криле. Имаше и една огромна ламинирана карта на света. Зад бюрото седеше мъж, който беше толкова висок и широкоплещест, че бюрото изглеждаше прекалено малко за него. Той не се изправи на крака, но кимна учтиво на Карингтън и възкликна:

— Оливър!

Говореше дрезгаво, сякаш страдаше от ларингит.

— Джони! Как вървят нещата?

— Зле, ако трябва да бъда честен. — Гласът му беше силен, за разлика от гласа на Карингтън. — Намаляването на личния състав ни се отразява крайно неблагоприятно. Все повече войници напускат, а онези, които постъпват в Полка, нямаше да се справят, ако бяха участвали във „Факторът Криптън“ [12].

— Сигурен съм, че инструкторите ти не са забравили как се ритат задници, Джони.

Командирът сви рамене, погледна към Бъкингам и вдигна въпросително вежди.

— Кой е този? Хю Грант?

— Хюго Бъкингам. Бъкингам, това е Джони Картрайт, командир на Двайсет и втори полк на SAS. Хюго е мъжът, за когото ти споменах, Джони. Допреди две седмици работеше в нашата служба в Саудитска Арабия. За съжаление се премести на онова място, но ние не му се сърдим.

Картрайт примигна и попита:

— На онова място?

— В Хароу.

Карингтън произнесе името много тихо, сякаш беше мръсна дума. Картрайт кимна с безразличие на Бъкингам. Бъкингам се опита да му се усмихне, но се изчерви, след като осъзна, че вниманието на Картрайт вече е насочено към по-възрастния му колега.

Карингтън сложи куфарчето си върху бюрото на командира, отвори го, извади от него четири зелени папки и каза:

— Седни, Хюго. Този въпрос те засяга пряко, в крайна сметка. — Подаде папките на Картрайт. — Това са войниците, които сме подбрали. Проверката показа, че са подходящи.

— Надявам се, че от правителствения комуникационен център не са започнали отново да подслушват телефоните на моите хора?

— На твоите хора. На техните съпруги, приятелки, родители, банкери…

Картрайт вдигна ръка:

— Не искам да знам, Оливър. — Прегледа папките, произнасяйки на глас имената на войниците: — Джак Уорд… Грег Мъри — добро момче… Спъд Глоувър… — Намръщи се, докато отваряше последната папка. — Дани Блек? — Вдигна очи. — Този не ни трябва, приятели. Освен това не е в страната.

— Опасявам се, че държа на него, Джони.

Картрайт се взря в своя спаринг-партньор от МИ-6 и въздъхна като човек, загубил мача.

— Моля те, Оливър. Вземи някой друг. Остави Блек на мира. — Докато говореше, погледна към Бъкингам. Върху лицето му беше изписано раздразнение. — Момчето взе участие в операция, продължила цели шест месеца. И макар че все още не знае, го очакват неприятности, когато се завърне у дома. Нужно му е време да си отдъхне. Да разреши семейните си проблеми.

— Какви по-точно? — попита Бъкингам, като се постара въпросът му да не прозвучи неучтиво.

— Сигурно сте чели досието му — сопна му се Картрайт.

Смутен, Бъкингам сведе очи към коленете си.

— Хюго е зает с други неща — отвърна вместо него Карингтън.

— Момчето е син на военен. Баща му служеше в Парашутния полк, беше прострелян в главата от един член на наказателен отряд на ИРА в Северна Ирландия и оттогава е в инвалидна количка. Чувал съм, че дори не можел да ходи по нужда без помощта на медицинската сестра. Учудващо е, че момчето е с всичкия си. За разлика от брат си, който е зле психически от дете и след като навърши шестнайсет години, вече няколко пъти влиза в затвора. В момента наближава краят на шестмесечната му присъда за тежка телесна повреда. Чувал ли си за „херефордския гаечен ключ“?

— Мисля, че не съм — отвърна Карингтън.

— Отвратителен коктейл от кетамин, метилендиоксиметамфетамин и кокаин.

— Знаеш, че аз предпочитам бренди със сода.

— Защо се казва „херефордски гаечен ключ“? — попита Бъкингам.

— Защото след като го изпие, човек изглежда така, сякаш е бил ударен в лицето с гаечен ключ. Ако зависеше от мен, щях да изпратя тези лекета, наркоманите, на специална операция в Колумбия, за да видят откъде идват ободрителните им вещества. — Сви рамене. — Докато бил надрусан, Кайл Блек решил, че трябва да направи някакво момче на каша, а после съборил баща си от инвалидната количка, защото се опитал да го укроти. Нещастникът си счупил ръката — последното нещо, от което имал нужда. Искам да дам време на Дани да се оправи с тази история. — Командирът стисна основата на носа си и изведнъж придоби уморен вид. — Сериозно ти казвам, Оливър, потърси някой друг. Засега не бива да закачаме Блек.

Хюго се изкашля притеснено и отбеляза:

— Изглежда, бедното момче в момента има достатъчно главоболия. Сигурен съм, че ще намерим някой друг, който е подходящ…

— Искаш ли да даваш мнението си само когато ти го поискам, а Хюго? — прекъсна го Карингтън със смразяващ поглед.

Хюго почувства, че отново се изчервява, и млъкна.

Карингтън се обърна към Картрайт и го попита:

— Знаеш ли къде е момчето в момента?

— Аз съм негов командир. Естествено, че знам.

— Това е добре. — Карингтън си сложи ръцете върху корема. — Къде е?