Господари на войната

8

Хомс, Сирия.

Клара Маклауд си помисли, че й е трудно най-вече заради децата. Щеше да ги запомни за цял живот.

След като се дипломира, Клара започна да работи за организацията „Лекари без граница“. За няколко месеца успя да се освободи от пристъпите на гадене, които я преследваха дори и след петте години, прекарани в медицинския факултет. Беше присъствала на ампутации в полеви условия без упойка. Беше държала ръката на една старица, докато тя умираше от масивна кръвозагуба. Веднъж беше попаднала на мъж с разпорен корем и внимателно беше прибрала обратно издутите му, подобни на тесто, черва, а после го беше отминала, надявайки се, че може и да остане жив. Но колкото и да беше закоравял за гледките и звуците на Третия свят или за чудовищните зверства във военните зони, човек никога не беше в състояние да претръпне към страданията на децата.

Клара не знаеше името на момиченцето, до което беше застанала. То не можеше да говори. Смъртта му наближаваше. Клара не можеше да направи нищо друго, освен да се опита да облекчи мъките му преди настъпването на края.

Махна русия кичур коса от челото си и се огледа. Никой не би познал, че това място някога е било болница. Импровизирана, оборудвана набързо полева болница, но все пак болница. Сега тя беше разрушена от бомбите. Външните стени се бяха срутили изцяло. Колоните все още крепяха покрива, но блокчетата от пенобетон, от които бяха изградени, се бяха напукали и оголили и както всичко останало в сградата, бяха покрити със сажди. Във вътрешността на сградата рафтовете за медикаментите и санитарните материали — вече разграбени — висяха разкривени от напуканите стени. От време на време откъм хлътналия покрив се чуваше силен грохот. Клара си даваше сметка, че трябва да излезе навън, преди сградата да е рухнала напълно. Момиченцето обаче не биваше да се мести и тя нямаше сили да го остави.

От пожара навсякъде около нея се носеше воня. От пода стърчаха железа, които бяха започнали да ръждясват и да стават все по-опасни. Клара погледна през една от пукнатините. Върху улицата имаше кръв. Някой се беше опитал да я отмие с маркуч и тя се беше събрала в изровените от бомбардировките дупки. Огромни локви от бледорозова течност. Някои от хората, които все още не бяха напуснали квартала, ги заобикаляха, без да им обръщат внимание. Може би вече бяха свикнали с подобни гледки. Или може би, след като бяха загубили близките си и домовете им бяха разрушени, мислите им бяха заети с други неща.

Момиченцето простена и Клара отново насочи вниманието си към него. То лежеше на твърдия под — нямаше къде другаде да го сложат. Под главата му беше пъхнато якето й с емблемата на „Лекари без граница“. Главата на момиченцето беше омотана с бинт, който не беше стерилен, дори не беше чист. Той обаче беше единственият, който Клара успя да намери. Тънкият слой марля нямаше да излекува раната, но тя не разполагаше с нищо друго. Бинтът вече беше напоен с кръв. Клара стисна ръката на момиченцето. В нея беше вкарана канюла, но Клара не успя да открие сред отломките нито една торбичка с физиологичен разтвор. В чантата й имаше няколко ампули с морфин, но нямаше смисъл да му ги инжектира. Детето беше в безсъзнание и не усещаше болка, а и морфинът можеше да й потрябва по-късно. Тъй като не бяха останали никакви други лекарства, вероятно в крайна сметка щеше да прибегне до него.

На петнайсетина метра встрани Брадли, приятелят на Клара, се беше навел над четирите тела, които лежаха неподвижно в единия ъгъл на разрушената стая. Брадли беше висок и слаб, непохватен австралиец с козя брадичка и конска опашка. Приличаше повече на мъж, който прекарва по-голямата част от времето си на сърфа, отколкото на лекар, и Клара беше сигурна, че родителите й не биха го одобрили, както не одобряваха като цяло живота й. Понякога Клара си даваше сметка, че всъщност тяхното отрицателно отношение към избрания от нея път е основната движеща сила на постъпките й. Както се беше изразил веднъж баща й, тя беше една упорита малка госпожица. Преди да замине за Сирия, той й надяна на пръста евтина позлатена халка. Беше прочел някъде, че в Средния изток всички западни репортерки носят халки, за да не привличат вниманието на местните мъже. Тя го изгледа убийствено и му каза, че едва ли някой по света се ръководи от неговите стереотипи. Освен това му обясни, че по пръстените полепват микроби и затова лекарите и сестрите винаги ги свалят, когато отиват на работа.

Клара си спомни как двамата с Брадли наблюдаваха бомбардировката от лагера на „Лекари без граница“ в източната част на града. След като самолетите изсипаха безразборно бомбите си, тя се запита на глас, дали районът наистина е крепост на бунтовниците, както несъмнено щяха да твърдят правителствените сили, по чиято заповед беше извършено нападението, или просто една обикновена част от един обикновен град, населен с обикновени хора.

— Няма начин да разберем — отвърна й Брадли. — Във всеки случай тук имаме достатъчно пациенти, за да мислим за пострадалите от тази бомбардировка.

Брадли беше прав: ресурсите им бяха ограничени и вече имаха твърде много пациенти, за да бъдат в състояние да им осигурят адекватна медицинска помощ. Въпреки всичко, тя се подразни от думите му. Рано на следващата сутрин заяви, че възнамерява да натовари лекарства и санитарни материали в една от линейките и да ги откара в пострадалия от бомбардировката район на града. Брадли се опита да я разубеди. Когато стана ясно, че това е невъзможно, той се съгласи да я придружи. Направи го по-скоро от чувство за вина, отколкото от прилив на ентусиазъм. Напрежението между двамата изчезна в мига, в който видяха пораженията. В момента Брадли проверяваше пулса на всеки един от тези дребни хора, за да се увери, че повече с нищо не може да им помогне, преди да ги покрие с мръсните одеяла.

На десет метра пред сградата спря жълт пикап, разплисквайки с износените си гуми една от розовите локви. От него слязоха двама сирийци. Мъжете едва ли бяха на повече от двайсет години, но тъй като лицата им бяха изпити, изглеждаха много по-възрастни. Единият от тях свали задния капак на пикапа и последва другия, който вече влизаше в разрушената болница. Двамата не обърнаха никакво внимание на Клара. Насочиха се към ъгъла на стаята, където лежаха четирите тела, покрити с изцапаните от саждите одеяла. Те бяха толкова малки и толкова леки, че всеки от мъжете вдигна по един и го понесе към вратата. Клара видя стърчащата извън одеялото вкочанена ръка, докато мъжът, който явно никога не беше работил в погребално бюро, вкарваше трупа в пикапа и го слагаше на пода, и извърна глава. След като и другите два трупа бяха натоварени в колата, единият от мъжете се обърна с въпросителен поглед към Клара. Тя поклати глава. Мъжът сви рамене и се качи заедно с другия в пикапа, който веднага потегли. Момиченцето отново простена. Клара стисна още по-силно ръката му.

В този момент се чу стрелба. Отсечени откоси от автоматично оръжие. Клара нямаше представа откъде идва тя, но разстоянието беше достатъчно, за да я разтърси силно. Огледа се. По улицата тичаха хора. Последва още един откос. Вече от по-близко разстояние. Чуха се викове. Вероятно се стреляше от не повече от трийсет метра.

Брадли се приближи с бързи крачки към нея и каза:

— Трябва да се махнем оттук. — В гласа му се долавяше паника. — Стрелбата идва от срещуположната посока на тази, в която потегли колата.

Беше прав. Мъжете бяха оставили пикапа на стотина метра на юг от болницата. Една дълбока яма, издълбана от бомбите, им беше попречила да продължат напред. Изстрелите долитаха от север.

Клара не мръдна от мястото си.

— Хайде — подкани я Брадли.

Наведе се над нея, хвана я за дясната ръка и започна да я дърпа, за да я изправи на крака. Тя се освободи от него, погледна към момиченцето и отвърна тихо:

— Аз оставам с нея.

Ръката й, с която държеше ръката на момиченцето, трепереше. Тя стисна по-силно, опитвайки се да спре треперенето, което беше явен признак за надигащия се в нея ужас.

— За Бога, Клара! — извика Брадли и погледна тревожно през рамо. — Наблизо се води престрелка. Да се качваме в колата и да изчезваме, колкото е възможно по-бързо. — Посочи към момиченцето. — Наясно си, че тя няма да оцелее. Нали виждаш, че й остават само няколко минути.

Нещо се преобърна в Клара и тя изсъска:

— Добре. Тръгвай. Ще се видим в лагера. Аз съм лекар и съм длъжна да бъда до нея.

— Толкова си…

Брадли погледна ядосано Клара, сякаш тя се опитваше да го изнуди да не тръгва. Отново се чу стрелба.

Брадли се сви, а после залитна назад, скован от страх. Клара го наблюдаваше с кранчето на окото си. Престори се, че не забелязва, когато той се обърна и побягна.

Стъпките му заглъхнаха по улицата. Изведнъж настъпи гробна тишина.

Само за миг.

След по-малко от десет секунди вече се стреляше и от север, и от юг. От двете посоки към изоставената полева болница се приближиха въоръжени мъже. Петнайсет може би? За разлика от местните хора, които бяха напуснали района преди няколко минути, те бяха с униформи — стандартното камуфлажно облекло на военните. Клара не разбираше нищо от оръжия, но тези, които мъжете носеха, бяха страховити. Както и израженията върху лицата им. Двама от тях погледнаха към разрушената сграда, а после с изнервящо бавни крачки влязоха вътре и тръгнаха към Клара.

Гърдите на момиченцето изхъркаха силно. Белият му дроб се пълнеше с течност. Оставаше му да живее още съвсем малко.

Клара бръкна в якето си, напипа халката, която й беше дал баща й, и си я сложи. После извади служебната си карта от „Лекари зад граница“ и със свиреп поглед, с който се надяваше да скрие ужаса, сковал тялото й, я показа на войниците. Единият от тях — беше с преждевременно прошарена за възрастта си брада, я грабна и гневно я запрати към осеяния с отломки под. Другият се наведе към нея и я изправи на крака. Тя се помъчи да се отскубне от него, така както беше направила с Брадли, но той я издърпа настрани от момиченцето. Клара не можеше да направи нищо, освен да наблюдава с отвращение как войникът с брадата рита с ботуша си окървавената му глава. Тялото на детето се сгърчи, а после се отпусна.

Искаше й се да изпищи, но сякаш беше онемяла от шока, предизвикан от жестокостта, на която току-що беше станала свидетел. Двамата войници започнаха да й крещят нещо на арабски. Тя не разбра нито дума.

Войникът, който я държеше, я избута до вратата. Тя се спъна и залитна, но той я стисна здраво и я блъсна напред. След няколко секунди тя падна на колене в една локва от размита кръв. Погледна надясно. На петдесетина метра от нея на земята лежеше по очи човек. Разпозна опашката на Брадли, която стърчеше във въздуха. Изпод тялото му се процеждаше кръв.

В гърлото й се надигна жлъчка. Наведе се, за да повърне, но в този момент една ръка я хвана и я изправи на крака. Беше заобиколена от трима войници, между които беше и брадатият. Макар че принадлежаха към войските на правителството, за тях очевидно не съществуваше закон и ред. В тази страна никой не обръщаше внимание на мародерствата на военните. Тримата мъже имаха арогантния вид на хора, които си дават сметка, че могат безнаказано да правят каквото си искат с когото си искат.

— Моля ви… — промълви Клара, — аз просто искам да помагам на хората… — Проклинаше се мислено заради факта, че не знае арабски. Как би могла да им обясни, че е лекар?… — Je ne veux qu’aider des maladies… [21] Може би, ако им покажеше съдържанието на чантата си, щяха да разберат. Отвори я и докато изваждаше пакет марля, единият от мъжете пъхна приклада на автомата си между краката й.

Обзета от гняв, тя го избута рязко назад. И веднага съжали, че го е направила. Мъжът я удари с цевта на автомата си по лицето. Зави й се свят и падна на земята. Брадатият се изсмя с дрезгав глас, който й заприлича на лай на куче. Чу изщракване и веднага осъзна какво ще последва.

Реагира моментално, водена от инстинкта си да остане жива.

Бръкна в чантата. Първото нещо, което напипа, беше една дълга около десет сантиметра игла в стерилна опаковка. Извади я и стисна тъпия й край в едната си ръка, а с другата избута настрани цевта на автомата. После замахна към крака на мъжа. Иглата проби панталона му и проникна в сухожилието зад капачето на коляното му. Мъжът изпищя. И стреля. Куршумите се разпръснаха на всички страни. Няколко от тях уцелиха в гърдите единия от войниците и той се свлече на земята. Клара се изправи на крака и побягна.

Не очакваше да се измъкне жива. Особено след като чу шума от прелитащия над главата й хеликоптер. Погледна през рамо. Един от войниците беше мъртъв. Този, от чието коляно стърчеше иглата, се беше превил на две от болка. Третият — мъжът с брадата, който само преди няколко секунди се беше изсмял противно, вече си даваше сметка за дебнещата го опасност и беше вдигнал тревожно очи към хеликоптера. Изведнъж той се обърна и хукна. Очевидно не искаше да бъде свързан с това, което се беше случило току-що.

Клара продължи да бяга покрай издрасканите с антиправителствени лозунги стени и капаци на прозорците, които бяха запазили целостта си независимо от това, че върху сградите, чиито стъкла пазеха, зееха огромни дупки. Можеше да се спаси, ако успееше да стигне до колата, която беше на сто метра от нея. Докато тичаше, гледаше право напред. Очите й бяха замъглени от сълзите и тя осъзна какво се е случило, чак след като измина половината разстояние до колата.

Видя пламъците. Те се издигаха от мястото, където една огромна дупка, изкопана от бомбите, им беше попречила да продължат и двамата с Брадли бяха оставили линейка там. Стомахът й се сви, когато разбра, че тя гори. Около нея имаше хора. Бяха петима или може би повече — не можа да различи ясно силуетите им заради сълзите в очите си. Беше сигурна, че намеренията им не са добри.

Спря, останала без дъх, с вкочанени от страх крака. Огледа се. Вляво от нея имаше улица. Един телеграфен стълб, подкопан в основата си, се люлееше застрашително над платното, а два от кабелите му бяха паднали. Улицата беше засегната сериозно от бомбите: някои от къщите от двете й страни бяха разрушени и изоставени. Без да се замисли, Клара се затича. Откъм болницата все още се чуваха изстрели. Разхлипа се отчаяно и се затича още по-бързо. Нямаше представа къде се намира. Единственото й желание беше да избяга от войниците, които бяха убили Брадли и се бяха опитали да убият и нея.

След около десет минути се умори и спря. Преви се на две, за да си поеме въздух. Краката й трепереха, а по кожата й се стичаше пот. Когато парещата болка в краката и дробовете й премина, тя се изправи и се огледа. Улицата, на която се намираше, беше тясна. Тук сградите бяха в по-добро състояние, въпреки че те също носеха белезите от разрухата на войната. В прозореца на първия етаж на една от тях зееше голяма колкото юмрука й дупка, издълбана от снайпер, по тротоарите се търкаляха смърдящи торби с боклук, които шумоляха — вероятно в тях ровеха плъхове.

Надолу по улицата имаше три магазина: витрините на два от тях бяха разбити и ограбени. Пропуканото стъкло на витрината на третия беше облепено с тиксо. Петнайсет метра по-надолу тлееха останките на кола. Като по чудо беше оцеляла част от капака й с емблемата на „Мерцедес“, изкривена на една страна. Миризмата на изгоряло се смесваше с вонята от разлагащите се боклуци. С изключение на безпризорното куче, клекнало пред една от разбитите витрини, улицата беше пуста, или поне така си мислеше Клара. Когато отново беше в състояние да диша спокойно, тя видя надничащите иззад колата очи.

Черни, изплашени, детски очи. Момиченцето беше с рана върху бузата.

Клара не се сдържа и изхлипа. Пристъпи към детето и протегна ръка към него. Ужасеното момиченце се обърна и побягна, без да се обръща назад. Клара искаше да го последва, но не намери сили. В този момент вниманието й беше привлечено от шумовете, които последваха. Кучето започна да лае. В същото време чу над главата си звук, който й заприлича на бумтене на хеликоптер. Тялото й се скова от страх. Трябваше на всяка цена да се скрие от него. Тази мисъл беше достатъчна, за да раздвижи краката й. Изтича до най-близкия от трите магазина и се прехвърли през дупката във витрината му. Разпилените по пода му стъкла изскърцаха под краката й.

Точно на време.

Обърна се и погледна нагоре. Хеликоптерът избръмча над сградата. Не беше запозната с бойните машини, но успя да зърне мъжа, който държеше в ръцете си картечница, и отново се скова от страх.

Хеликоптерът се спусна застрашително надолу и започна да кръжи над улицата. Шумът от роторите му я оглуши. После се издигна отново и отлетя. Клара не можеше да помръдне от изтощение.

И от ужаса, който я изпълваше.

Не толкова от мисълта за трупа на Брадли, която изгаряше ума й.

Нито от спомена за това, че се беше отървала на косъм от войниците, които бяха изцедили последните капки живот от малкото момиченце и се бяха опитали да отнемат и нейния живот.

А от осъзнаването на факта, че е сама. И че не знае къде се намира. Единственото й спасение беше да се опита да се върне в лагера. Нямаше никаква представа как би могла да стигне до него, как би могла да потърси помощ, а и не й се искаше да напусне скривалището си, колкото и несигурно да й изглеждаше то. Не знаеше какво да направи.

Коленете й се огънаха и тя се свлече на пода, зарови лице в ръцете си и се разрида отчаяно.