Господари на войната

15

Таф беше прав. Градът беше необичайно спокоен за една военна зона. Това обаче не създаваше чувство за сигурност. Не се знаеше какво може да се случи във всеки един момент.

На Дани не му се нравеше фактът, че му се налага да се вози в този покрит камион, без да е в състояние да вижда какво се случва навън. Трябваше обаче да признае пред себе си, че идеята на Таф да бъдат откарани в града със сирийски военни камиони е добра. Напълно в стила му. Предпочиташе да избегне битката, вместо да я предизвика. Влязоха в града без проблеми. Дори, докато минаваха през опасните райони, всичко изглеждаше спокойно.

За разлика от ума му. Откакто двамата с Бъкингам излязоха от скривалището си, вниманието на Дани беше твърде заето с усилията му да опази както своя живот, така и живота на Бъкингам, за да разсъждава върху каквото и да било друго. Сега обаче мрачната реалност изпълни съзнанието му. Беше загубил тримата си партньори само няколко часа след като стъпиха на сирийска земя. Погледът на Джак не преставаше да го преследва. Представяше си с ужас униженията, на които бяха подложени Спъд и Грег, ако все още бяха живи. Служителите на сирийската тайна полиция често пребиваха до смърт жертвите си. Едно от основните правила на Полка беше, че командирът трябва да се грижи за войниците си. Той се беше провалил. Тази мисъл го накара да се почувства още по-зле.

Имаше обаче още нещо, което не му даваше мира. Разговорът с Бъкингам в дренажната тръба малко преди да се появи сирийският войник се беше запечатал в съзнанието му и той не беше в състояние да се освободи от него. Какво беше казал Бъкингам? „Сигурно е било тежко за брат ти да гледа как застрелват майка му.“ Той обаче беше сигурен, че майка му е починала малко след като го е родила. Или поне така му бяха казали.

А може би не беше запомнил правилно?

Опита се да се върне към спомените от ранното си детство. Разговорите вече бяха избледнели в паметта му. Не беше забравил обаче, че винаги, когато ставаше дума за майка му, баща му бързаше да смени темата. Дани смяташе, че причината е в амнезията в резултат от раната, която беше получил по време на акция.

Погледна към Таф, който се беше облегнал на каросерията със затворени очи. Обзе го познатото чувство на обич. Докато се взираше в лицето му, в ума му изплува отдавна забравен спомен. Дани беше на не повече от пет години. Таф им беше дошъл на гости в малката им къща в Херефорд. Беше със силен слънчев загар. Спомена, че току-що се е завърнал от Африка. Баща му беше отишъл до тоалетната — това в най-добрия случай му отнемаше половин час. Дани завари Таф във всекидневната — държеше в ръце снимката на майка му, която винаги стоеше върху телевизора. Наблюдава го в продължение на трийсет секунди, преди Таф да го забележи и да върне снимката обратно на мястото й.

— Майка ти беше красива жена, чедо — каза. — Красива жена.

Очите му бяха изпълнени с горчива самоирония и макар и да беше малко момче, Дани осъзна, че Таф изпитва дълбоки чувства към майка му. При следващите му гостувания се опитваше да го разпитва за нея, когато оставаха насаме, но и той, като баща му, намираше начин да смени темата.

Някакъв шум изтръгна Дани от мислите му. Изстрел. Не много близо — може би на около сто метра от тях. Таф ококори очи, а Скинър застана нащрек.

— Снайпер — каза Таф, след като видя, че Дани го гледа въпросително. — С напредването на утрото ще става все по-зле.

— Какви са тези, които стрелят?

— Трудно е да се каже. Понякога са войници — прочистват улиците от хората, които им се струват подозрителни. Възможно е да са най-обикновени граждани на Хомс. Повечето хора са напуснали града, но все още има такива, които нямат нищо против гражданската война, защото тя им дава възможност да мародерстват. Или организирани бунтовнически групи. Някои от тях не се държат враждебно, но други са пълни кретени.

— А този Асу, чиито войници вашите хора обучават?

Таф изсумтя.

— Той е най-опасен от всички, чедо. Изживява се като някакъв шибан Че Гевара. Ако не ми плащаха да му помагам, с удоволствие бих му пуснал един куршум в главата.

Таф погледна към Бъкингам, който се взираше в празното пространство пред себе си, сякаш не беше чул нищо от разговора им.

— Какво не ти харесва у него? — попита Дани.

— Мисли се за много велик. Ще можеш сам да се убедиш по време на срещата в щаба му.

— Ами брат му Сорген? Познаваш ли го?

— Само от това, което съм чувал за него. Знам със сигурност обаче, че Асу ще побеснее, ако разбере, че се каним да се свържем с него. Двамата се мразят ужасно. При тях въобще не може да става дума за братска любов. Нещо, което, предполагам, ти е познато, чедо.

— Аз не мразя Кайл. — Разбира се, че не го мразиш — отвърна кротко Таф.

Преди Дани да успее да му зададе следващия си въпрос, камионът спря. На кабината се почука.

— Пристигнахме — каза Таф. — Да слизаме.

Скинър, който не беше изрекъл нито дума, откакто напуснаха хамбара, свали задния капак на каросерията и скочи на земята. Таф, Дани и Бъкингам го последваха.

Озоваха се в правоъгълен двор около трийсет на двайсет метра, заобиколен от дебели каменни стени, високи пет метра и завършващи с бодлива тел. Докато Дани се оглеждаше, Скинър, Хектор и Ди Фрайз влязоха в къщата. Портата беше метална и се движеше върху релси. Едно момче — изглеждаше около седемнайсетгодишно, я затвори бързо и я заключи с катинар. Таф посочи с глава към него и каза:

— От местните е. Плащаме им, за да поддържат сградата, да готвят и да перат. Парите не са много, но са повече, отколкото биха могли да изкарат на всяко друго място.

Камионите бяха паркирани в средата на двора. До тях имаше два Ланд Роувъра, а вдясно до оградата — три очукани леки коли. Зад кормилото на едната седеше момче и натискаше педала на газта.

— Палим двигателите два пъти дневно — обясни Таф. — Трябва да бъдем сигурни, че работят, за да има с какво да избягаме, ако районът бъде бомбардиран. Не са от най-бързите, но човек сере със задника, който има. Което ме подсеща…

Бъкингам се приближаваше към тях. Изгледа ги подозрително, може би си помисли, че говорят за него.

— Ела, красавецо — извика го Таф. — Искам да ви разведа из къщата.

Сградата беше двуетажна, изградена от бетон. Въпреки твърденията на Таф, че районът не бил засегнат тежко от бомбардировките, фасадата й беше пропукана и покрита с дебел слой сажди.

— Имало е пожар? — попита Дани.

— Преди да се настаним в нея. Затова е била изоставена.

— Ами ако собствениците й се върнат? — попита Бъкингам.

— Такава вероятност почти не съществува. По всичко личи, че са я напуснали завинаги. Изнесли са всичките си вещи. Вече са в Турция или Ливан, подобно на половината от населението на Хомс. Или в някой от лагерите за бежанци по крайбрежието. Влизайте.

Таф ги въведе в една голяма стая, която заемаше половината от площта на първия етаж. В единия й ъгъл имаше стар телевизор с антена, закачена на стената зад него. По Ал Джазира излъчваха новини, но звукът беше изключен. Бетонният под беше покрит с огромни избелели и мръсни килими. Пожарът не беше засегнал стаята, но всичко в нея миришеше на дим.

До едната й стена имаше висок около два метра дървен шкаф. В него бяха наредени оръжия — пет автомата „Калашников“, два автомата „Колт командо“ и дори два картечни пистолета МП-5. На пода под този своеобразен арсенал върху три тънки дюшека спяха сирийци. Дани предположи, че са част от евтината работна ръка на Таф. На отсрещната стена имаше два прозореца, заковани с дебели дъски. Светлината в стаята беше много слаба, но Дани забеляза пролуките между дъските, в които можеха да бъдат промушени цевите на оръжията от шкафа. Амбразури.

Под прозорците също бяха разположени дюшеци, върху които спяха мъже с мръсни джинси и елечета. На килима до тях имаше пакети с цигари и празни бутилки от пепси. Мъжете очевидно бяха капнали от умора, защото не помръднаха, когато тримата влязоха в стаята. Дани си помисли, че Таф ги експлоатира здраво в замяна на парите, които им дава.

На лявата стена имаше врата. Таф посочи към нея.

— Тази врата води към засегнатата от пожара част от къщата. Съветвам ви да я избягвате, защото е нестабилна.

В близост до вратата започваше стълбище. Тримата се изкачиха по него и стигнаха до коридор, в който имаше пет врати. Първата беше на тоалетната. Тя беше отворена и докато минаваха покрай нея, Дани си помисли, че е подобрена не му се налага да влиза вътре. Таф ги въведе в стаята до тоалетната. Големият прозорец на отсрещната й стена беше без стъкла, но с метални решетки и телена мрежа. В долния му десен ъгъл решетките бяха изрязани и мрежата беше повдигната. През дупката беше промушена цевта на закрепена върху двунога картечница. До картечницата бяха разположени два стари климатика, чиито вентилатори издаваха стържещи звуци. Генераторът им беше в средата на стаята и от него излизаха подобни на крака на паяци кабели. Някои от тях минаваха под вратата и продължаваха към други помещения. Моторът на генератора бръмчеше тихо и от него се носеше миризма на гориво. Старинният фотьойл с протрита тапицерия с шарки на червени и бежови цветя вдясно от вратата изглеждаше странно на фона на останалите предмети в стаята. В него се беше отпуснал Хектор и ядеше боб от консервна кутия. Автоматът му беше подпрян на облегалката на фотьойла. Той не им обърна никакво внимание, когато влязоха.

— Квартирата не е луксозна, но върши работа — отбеляза лаконично Таф.

Прозорците на съседната стая също бяха заковани с дъски. През пролуките проникваха лъчите на слънцето и разсичаха на парчета мрака. На пода имаше два мръсни дюшека, а върху едната стена висеше накриво портрет на някакъв местен религиозен водач с розов венец на врата.

— Ще спите тук — каза Таф. — Настанявайте се.

— Искам да огледам останалата част на къщата — отвърна Дани. — И терена около нея, за да съм наясно с разположението й, ако бъде нападната.

Таф се усмихна.

— Предпазлив си, както винаги. Нямам нищо против. Ще те чакам отвън. — Погледна си часовника. — Девет часът е. Асу ще ни чака в дванайсет. Тръгваме след два часа.

После излезе от стаята.

Бъкингам мълчеше. Дани усети, че е притеснен. Приближи се до прозореца и дръпна дюшека настрани.

— Какво правиш? — попита Бъкингам.

— Няколко дъски едва ли ще ни предпазят от евентуален минометен обстрел — отвърна Дани. — Стой тук. Ако искаш, можеш да дремнеш малко. И не се доближавай до прозореца.

— Навън е тихо.

— Добре. Щом искаш, можеш да застанеш до него. Ще се погрижа това, което остане от теб, да бъде върнато у дома.

— Не ми харесва начинът, по който ми говориш.

— Легни да поспиш. Няма да мърдаш оттук без мен.

Дани излезе от стаята и тръгна по коридора към стълбището, подминавайки стаята с картечницата и климатиците. Хектор стоеше до един от климатиците и крачолите на панталона му се вееха от вентилатора. До него беше застанал Скинър. Беше с гръб към Дани. На врата му имаше татуировка. Хектор му подаваше нещо, но застина, след като надникна над рамото му и видя Дани. Скинър се обърна. Държеше в ръце пачка банкноти, дебела около сантиметър. Мръсни, смачкани банкноти. Приличаха на долари. Не се опита да ги скрие, а ги пъхна бавно в задния джоб на панталона си, хвърляйки убийствен поглед на Дани. Хектор също го погледна злобно. Настъпи напрегнато мълчание, а после Дани сви рамене и каза:

— Ще се видим по-късно момчета.

Обърна се с гръб към тях и се отправи към стълбището. Спомни си думите на Сондърс: „Винаги има начин да се изкарат допълнително пари, докато човек е там.“ Явно Хектор и Скинър си бяха намерили начин да се сдобиват със странични доходи. Това си беше тяхна работа. А и в момента въобще не му беше до тях.

Таф седеше пред къщата с гръб към вратата, кръстосал крака, и почистваше своя „Колт командо“. Дани за първи път се намираше във военна зона заедно с него. Със суровото си, обветрено лице, тук той изглеждаше напълно на мястото си. Вписваше се в обстановката подобно на мебел, поставена на подходящото място. След като Дани седна до него върху мръсната земя, Таф му кимна и продължи да се занимава с оръжието си. Слънцето вече беше напекло и Дани усети, че кожата му е започнала да го смъди. Свали пистолета си от жилетката, извади пълнителя и започна да го разглобява. Мислите му обаче бяха другаде. В главата му напираха въпроси, но не знаеше как да ги зададе.

— Какво те тревожи, чедо? — попита Таф, без да вдига очи от автомата.

Дани беше готов да му каже, че нищо не го тревожи. Реши обаче, че няма смисъл да крие притесненията си от Таф. Винаги можеше да сподели с него каквото и да било.

— Загубих момчетата — каза. — Аз носех отговорност за тях и ги загубих. Явно трябва да се примиря с този факт.

Таф остави автомата на скута си, зарея поглед към двора и попита:

— Разказвал ли съм ти за Белфаст?

Дани поклати глава.

— Бях почти сигурен. По принцип не обичам да споделям. — Вдигна отново автомата и продължи да го почиства. — Един информатор ни беше издал тайната квартира на група северноирландски терористи. Бях командир на отделението, което трябваше да очисти тези копелета. В колата имаше един офицер, който трябваше да остане в нея. Той обаче реши да слезе. Един Господ знае защо. Застрелях го от прозореца на една от спалните, докато тичаше по улицата. Може би не трябваше да го правя, а да го спра по друг начин.

Настъпи мълчание.

— Все още ли си мислиш за него? — попита Дани.

Таф сви рамене.

— Естествено. Но той беше от SAS. И беше наясно с инструкциите и с последствията от нарушаването им. Съжалявам, че го убих. Присъствах на погребението му, стисках ръцете на близките му и изричах подходящите за случая думи. Но не се чувствам отговорен. — Отправи на Дани пронизващ поглед. — И ти не бива да съжаляваш. Ти си добро момче, Дани, но приемаш нещата твърде навътре. Как се казваше момчето, което загина?

— Джак.

— Ако Джак беше тук сега, а ти беше загинал, смяташ ли, че той щеше да изпитва угризения?

Дани поклати глава. Като че ли Таф винаги знаеше какво да каже. Облегна главата си на стената и затвори очи.

— Има и още нещо.

— Давай направо, чедо.

Гласът на Таф беше весел, сякаш се радваше на любимия си племенник.

— Докато бяхме в онази дренажна тръба, Бъкингам спомена нещо. За майка ми. Предполагам, че го е прочел в досието ми. Не знам.

Таф не вдигна очи. Извади пълнителя от автомата.

— Какво по-точно?

Изведнъж гласът му загуби веселостта си и стана напрегнат. Дани отвори очи. Таф продължаваше да гледа надолу.

— Че е била застреляна.

Лицето на Таф остана спокойно, но Дани, който го познаваше толкова добре, видя как кожата около очите му се опъна леко. Таф мълча в продължение на трийсет секунди.

— Не искам да те лъжа, чедо — изрече най-накрая. — Би трябвало обаче да си сигурен, че си готов да научиш отговорите, преди да започнеш да задаваш въпросите.

— За Бога, Таф…

Автоматът изщрака — Таф беше отделил приклада от тялото.

— Майка ти беше от Северна Ирландия. — Гласът на Таф звучеше почти монотонно. — Семейството й не страдаше от сектантски предразсъдъци, но баща ти беше войник от Британската армия. И което беше още по-лошо — служеше в Парашутния полк. Двамата си даваха сметка, че представляват мишена за терористите. И бяха изключително предпазливи.

— Но какво…

Таф му даде знак с ръка да замълчи. Очевидно си събираше мислите, преди да продължи да говори.

— Случи се в деня на раждането ти. Ти беше само на няколко часа. В болницата се промъкна един убиец от ИРА, преоблечен като санитар. Застреля майка ти. Опита се да застреля и баща ти.

Таф вдигна рамене, сякаш това беше всичко, което можеше да каже.

Стомахът на Дани се сви.

— Кой беше този убиец?

— Ако знаех, той отдавна щеше да е мъртъв. Опитах се да разбера. Прегледах всички списъци на Полка, в които фигурираха известните ръководители на ИРА. Издирих ги до един и направих всичко възможно, за да ги накарам да пропеят. Никой не знаеше нищо. Застрелях трима, преди началниците ми от Полка да успеят да ме спрат. Върнаха ме обратно в Херефорд като награда за това, че се опитвах да намеря стрелеца. Не ги виня.

Таф се взря в пространството пред себе си. Дани мълчеше като онемял. Опитваше се да асимилира думите му и да преосмисли историята на живота си.

Измина една минута.

— Защо не е довършил баща ми? — попита тихо Дани.

— Болничният персонал му е попречил. Предполагам, че се е уплашил. В този момент аз пристигнах в болницата. Баща ти беше в много тежко състояние. Не вярвах, че ще оживее. Що се отнася до майка ти… — Таф замълча, а върху лицето му се изписа болка. — Добре че баща ти си изгуби паметта. Никой не би искал да запомни тази гледка. — За първи път откакто разговаряха, Таф погледна Дани в очите. — Брат ти обаче не извади този късмет. Беше видял всичко от край до край. Не си спомня подробностите, но…

— Но какво?

— Винаги, когато се чудиш защо е излязъл от релси, си спомняй през какво е преминал. Нито едно дете не трябва да преживява подобно нещо.

— Нито едно дете не трябва да напада баща си.

— Той не е добре, Дани. Мисля, че това е ясно на всички.

— Защо досега не си ми казал?

Вцепенението на Дани бързо прерастваше в ярост.

— Такова беше желанието на баща ти. След като видя какво стана с Кайл, не искаше и ти да последваш примера му. — Таф подсмръкна. — Имаше, разбира се, и други причини.

— Какви?

— Тайните служби не позволиха да бъде дадена гласност на убийството — не бяха цитирани никакви имена. Случаят беше оповестен като поредния терористичен акт.

— Защото скапаните идиоти не са хванали убиеца — отвърна гневно Дани.

— Ченгетата откриха в парка на болницата униформата, с която е бил облечен. По нея е имало кървави петна.

— Браво! — изкрещя Дани. — Заслужават медал.

— Направиха всичко възможно да го открият, чедо. Човекът беше стрелял и се беше изпарил като дим.

Отново настъпи мълчание. След малко се чу далечен изстрел от снайпер. Трите момчета на двора се обърнаха тревожно към мястото, откъдето беше долетял. Дани не трепна. Потеше се обилно и причината за това не беше единствено в слънцето. Беше раздиран от чувства. От гняв към Таф, защото досега не му беше разказал за случилото се, макар че в същото време се опитваше да го разбере. И от мрачна решителност.

— Ще го намеря — наруши мълчанието Дани. — Каквото и да ми коства това.

Таф сглоби автомата, без да постави пълнителя. Вдигна го и няколко пъти го зареди и натисна спусъка, за да се убеди, че действа безотказно, а после вкара в отвора заредения пълнител, зареди оръжието и спусна предпазителя.

— Извикай ме, когато го откриеш. Ще дойда веднага. — Погледна към Дани. — Знаех, че някога ще научиш истината, чедо. Аз лично все не намирах подходящия момент да ти я кажа. Съжалявам.

Изправи се на крака и понечи да влезе в къщата, за да прибере автомата на мястото му.

— Таф! — извика след него Дани.

Приятелят му спря и се обърна.

— Как изглеждаше тя? Имам предвид майка ми.

Таф не му отговори веднага. Върху лицето му се изписа същото странно изражение както в деня, в който Дани го беше видял да се взира в снимката на майка му.

— Тя беше най-красивото момиче, което някога съм срещал — изрече тихо.

Обърна се и влезе в къщата, оставяйки Дани сам с тревожните му мисли.