Господари на войната

12

06:00 ч.

Планът на Клара Маклауд не беше съобразен със страха й.

Сгушена в ъгъла на разграбения магазин, тя се чудеше как да стигне до лагера на „Лекари без граница“ в източната част на града. Не знаеше къде се намира, нито накъде е изток. Нямаше телефон, нито пари. Говореше сносно френски, но с арабския беше много зле.

Беше решила да изчака, докато се стъмни, и после да напусне скривалището си. Тогава може би щеше да успее, промъквайки се в сенките, да избегне войниците, които бяха убили приятеля й и момиченцето. Вероятността да налети на тях, караше краката й да омекват от страх. Оказа се, че е взела погрешно решение.

С падането на нощта бомбардировките бяха подновени. Сега тя се беше свила, плачеше от ужас и не знаеше какво да направи. Чудеше се дали да остане тук, където едва ли някой щеше да я открие, или да излезе на улицата? Тъй като и двете възможности не бяха добри, тя беше като парализирана. Докато градът се люлееше около нея и експлозиите на бомбите се редуваха с откоси от автоматично оръжие, тя не мръдна от мястото си. Искаше й се да върне времето назад. Даваше си сметка, че е действала безразсъдно, решавайки да напусне лагера и да отиде в града. Дори започна да се моли — нещо, което не беше правила от осемгодишна.

Бомбардировката спря един час преди зазоряване. Тишината й подейства почти успокояващо и тя се сви на пода и успя да заспи. Бяха минали около четирийсет и пет минути, когато изведнъж се стресна, осъзнавайки къде се намира, трепереща от студ и с пресъхнало от жажда гърло. Навън бавно се развиделяваше и с настъпването на деня тя все повече се убеждаваше, че не би могла да прекара по този начин още една нощ. Трябваше да напусне това място и да се върне в лагера. Веднага. Без да обръща внимание на стомаха си, който се свиваше от глад, Клара излезе навън. Звездите все още светеха ярко в лилавосиньото небе. Почувства се странно, представяйки си, че родителите й може би са вдигнали очи към същите звезди от прозореца на уютния им дом в Уилтшир, докато тя е заобиколена от отломките на бомбардирания град. Погледна към отсрещната страна на улицата и осъзна колко близо до смъртта е била предишната нощ. Покривът на една триетажна сграда, която й се беше сторила незасегната от бомбите, беше започнал да хлътва. Мазилката върху фасадата й беше опадала на места и тухлите под нея се бяха оголили, а в стената имаше огромна пукнатина с форма на светкавица. Клара се чудеше дали в сградата има хора. Улицата беше пуста. До една торба с боклук стоеше котка и очите й проблясваха в мрака. На двайсет метра вдясно някакъв мъж товареше покъщнина в сив ван. Мъжът се оглеждаше плахо, докато се мъчеше да вкара навит на руло килим в претъпканата кола. Явно се опитваше да вземе колкото е възможно повече неща, преди да напусне дома си. Клара изтича до него и каза тихо:

— S’il vous plait, vous pouvez m’aider? [23]

Мъжът поклати глава и затвори рязко задните врати на вана. Клара го стисна отчаяно за ръката, но той се дръпна. След няколко секунди колата вече се отдалечаваше. Гумите й скърцаха по неравната улица, докато Клара я гледаше втренчено.

Отново я скова страх. Даваше си сметка, че трябва да се върне в лагера, но не знаеше в каква посока да поеме. Струваше й се, че е изправена пред невъзможна ситуация — сякаш трябваше да избира между две посоки, едната от които водеше към свободата, а другата — към смъртта. Как би могла да разбере накъде да поеме? В продължение на цели трийсет секунди стоя неподвижно като котката, а после необичайната тишина изведнъж беше нарушена от пронизителен, виещ глас.

„Allahu Akbar… Allahu Akbar… Ash-hadu an-la ilaha ilia ilia… [24]

Призивът за молитва.

Стресната от шума, котката избяга. Клара примигна, обърна се надясно — гласът идваше от тази посока — и изведнъж се сети, че в Саудитска Арабия фасадите на джамиите гледат към Мека. Всички мюсюлмани се молеха, обърнати в тази посока. Затвори очи и си представи картата на Средния изток. Беше сигурна, че Мека се намира почти право на юг от Хомс. Това означаваше, че трябва да стигне до джамията, за да се ориентира за посоките.

Излезе от вцепенението и хукна. Стъпките й отекваха в разрушените от снарядите сгради от двете страни на пустата улица. Не знаеше накъде тича, а просто се остави на гласа на мюезина, приканващ вярващите към молитва, да я води. Стигна до една широка улица и зави надясно. Тя също беше разрушена от бомбите. Пред една сграда на отсрещната й страна имаше огромна купчина боклуци: стари бойлери и кухненски електроуреди, гуми и счупени мебели — останки от домовете, които вече не съществуваха. За разлика от другата, тази улица не беше пуста. По нея в посоката, откъдето идваше гласът на мюезина, бързаха хора с наведени глави и вдигнати яки. Всичките бяха мъже. Те не разговаряха помежду си, дори не гледаха един към друг. Някои вдигаха очи към Клара, която се беше присъединила към тях по пътя им към джамията.

Изминаха три минути. Гласът на мюезина вече не се чуваше, но Клара беше спокойна, защото се движеше с тълпата, която щеше да я отведе на правилното място. На един от ъглите на улицата на яркочервен пластмасов стол седеше момче на не повече от десет години с къса черна коса и раиран пуловер. До него на тротоара беше седнало братчето му. Между тях върху табуретка бяха наредени цигари и запалки. Очите на децата проследиха с любопитство жената с европейски черти, която бързаше с мъжете към джамията.

Тълпата зави наляво по една по-малка улица, водеща към голям открит площад, който не изглеждаше на мястото си в този изтерзан от войната град. В отсрещния му край се намираше джамията — ниска, застроена върху голяма площ и богато украсена сграда с минарета от двете страни. Слънцето току-що се беше показало зад нея и лъчите му пронизаха очите на Клара, която беше прекарала в мрак почти двайсет и четири часа. Тя закри очите си с ръце и изчака няколко секунди, за да свикне с ярката светлина, а после наведе глава, за да не привлича вниманието на мъжете върху себе си, и тръгна напред. За първи път след ужасяващите събития от предишния ден се почувства обнадеждена. Слънцето изгряваше от изток — това беше посоката, към която гледаше фасадата на джамията — и тя трябваше да продължи натам. Вече можеше да се върне в лагера, където щеше да бъде в безопасност.

Измина няколко метра и спря.

На петнайсет метра вдясно от нея беше застанала жена, която плачеше. Беше облечена в черна роба и по всичко личеше, че е бедна. В ръцете си държеше дете, което беше на не повече от две години. По лицето на детето имаше кръв. Не беше ясно дали е момче или момиче. Детето беше в съзнание, но очевидно беше изпаднало в шок и трепереше. Жената се обръщаше към мъжете, които минаваха покрай нея на път за джамията, и им говореше нещо през сълзи — явно ги молеше за помощ. Никой не спря. Никой дори не я погледна. Тя още повече се разстрои.

Слънцето вече се беше издигнало над джамията и Клара си помисли, че е време да тръгва в източна посока към лагера. Детето обаче се нуждаеше от помощта й. Клара застина за миг, разкъсвана от страх и от дълга си на лекар, а после тръгна към жената. Опита се да й се усмихне, докато се приближаваше към нея, но тя се отдръпна нервно назад, може би защото видя, че Клара не е сирийка.

— Аз съм лекарка — каза Клара.

Отвори чантата си и извади шепа тампони, които бяха смачкани, но стерилните им опаковки бяха запазени. След като ги видя, жената се успокои и позволи на Клара да я хване за ръка и да я отведе до сянката на едно от дърветата, с които беше заобиколен площадът.

Жената седна на земята. Клара огледа детето в ръцете й — беше момченце. Избърса с влажния тампон кръвта от лицето му, за да стигне до мястото, откъдето тя се стичаше. Раната беше точно под лявото му око и не беше сериозна. Докато я почистваше внимателно и я пръскаше с антисептик, говореше нежно на момченцето, за да го успокои. После покри раната със стерилна лепенка. Откри в чантата си шоколад, за който беше забравила, че е там и го подаде на детето. То го изгълта лакомо, сякаш не беше яло нищо от дни. После жената го пусна да слезе на земята.

Докато прибираше в едно отделение на чантата използваните санитарни материали, Клара усети пълните със сълзи очи на жената върху себе си. Едва тогава я огледа. Беше млада, може би нямаше двайсет години.

Клара беше предположила, че е майка на момченцето, но нямаше как да е сигурна. Жената я дръпна леко за ръкава и й каза нещо на арабски. Клара я погледна неразбиращо и тя повтори на френски:

— Venez avec moi[25].

Клара поклати глава. За момент се беше отпуснала, докато вниманието й беше заето с момченцето, но изведнъж страхът отново я скова. Слънцето вече беше високо над джамията и площадът се пълнеше с прииждащите от разрушените си къщи мъже. Съществуваше вероятност да се появят войници, а тя не искаше да се среща с хора, носещи оръжие. Жената обаче я дърпаше за ръкава с отчаяние в очите. Детето се разплака и Клара отстъпи. Реши, че ще успее отново да намери джамията, затвори чантата, огледа се неспокойно и кимна.

Жената тръгна, а Клара и момченцето я последваха. Клара хвана детето за ръка. То беше нестабилно и й заприлича на новородено слонче. Придвижваха се бавно. Жената ги преведе по няколко улици, които бяха пострадали още по-силно от бомбардировките. По останките от стените на някои от къщите зееха дупки от куршуми. Въздухът вонеше на изпражнения. На една пресечка няколко мъже хвърляха боклуци във варел, в който гореше огън. По гръбнака на Клара отново полазиха студени тръпки. Искаше й се да побегне, но ръката на детето, която стискаше нейната, я спираше. Жената непрекъснато поглеждаше през рамо, за да се убеди, че Клара и детето я следват, и ги подканваше с пръст да продължат напред.

Бяха вървели не повече от пет минути, когато жената стигна до една тясна улица между две редици къщи, засегнати от бомбите. Спря пред първата, от чийто покрив висеше сателитна антена, готова всеки момент да падне. Огледа се предпазливо, за да се увери, че никой не ги гледа, а после тръгна по улицата. Клара я последва заедно с детето. Тук вонята беше още по-непоносима. Клара дишаше дълбоко, опитвайки се да не повърне, но жената и детето не обръщаха внимание на миризмата. След двайсет метра жената спря пред една висока около метър и половина метална врата. Отвори я и отново даде знак с пръст, шепнейки:

— Venez… venez… [26]

Клара преглътна неспокойно. Огледа улицата в двете посоки, а после пусна детето пред себе си, наведе се и влезе.

Бяха й нужни няколко секунди, за да свикне с тъмнината. Намираха се на върха на тясно, виещо се каменно стълбище. Клара отново се скова от страх. Какво правеше тук? Трябваше веднага да се върне обратно, да намери джамията и да тръгне в източна посока. Това беше лудост. В този момент детето вдигна изпълнените си с молба очи към нея и преди да се усети, тя вече слизаше надолу към мазето на сградата. След пет стъпала усети, че въздухът е станал малко по-хладен. До ноздрите й стигна отвратителна миризма.

Мазето беше голямо, около петнайсет на петнайсет метра. Единствената светлина в него идваше от фенера, провесен от тавана на къс кабел. Когато Клара влезе в помещението, светлината изгасна. Настъпи тишина, а после тя чу как някой навива фенера. Той отново светна и на слабия му блясък Клара огледа мазето.

В него имаше шест жени и шест деца. Лицата им бяха мръсни и уплашени. Вонята идваше от преградения с дъски ъгъл и Клара предположи, че го използват за тоалетна, защото всички бяха насядали на пода на пет метра от него. Три от децата плачеха, а две кашляха — от гърлата им излизаха лаещи звуци.

По всичко личеше, че измъчените жени се боят от нея, защото не знаят коя е и за какво е дошла. По някакъв странен начин това й даде сили да осъзнае, че не е най-ужасеният човек в този град. И изведнъж се сети какво е накарало жената да я доведе в мазето: обитателите му се нуждаеха от медицинска помощ.

Жената започна да говори на арабски. Клара вдигна ръце, за да я спре:

— Говори на английски. Съжалявам, но не те разбирам.

В този момент една друга жена стана от пода и тръгна към нея. Беше по-възрастна, може би четирийсетгодишна, с прошарена черна коса.

— Лекарка ли си? — попита.

Гласът й беше дрезгав и слаб.

Клара кимна.

— Allahu Akbar — продължи тихо жената. — Казвам се Мириам. Нуждаем се от лекар. Децата ни са болни. Ние също. Можеш ли да ни помогнеш?

Клара отново огледа помещението и попита:

— Къде са съпрузите ви?

Мириам се усмихна тъжно и отвърна:

— Мъртви са.

Изведнъж в съзнанието на Клара изплува образът на Брадли. Тя дори не го обичаше, но все още изпитваше силна болка от загубата му. Затова разбираше как се чувстват тези вдовици и сираци. Обаче не й бяха останали сълзи, иначе със сигурност щеше да се разплаче.

— Какво се е случило?

Мириам сви рамене.

— Загинаха. Мъжете умират, жените остават…

— А домовете ви?

— Разрушени са.

— Съжалявам — каза Клара, макар и да осъзнаваше, че едва ли ще ги утеши с тази дума. — Вие обаче не бива да оставате в това мазе.

— Но не можем и да го напуснем.

Клара поклати глава и посочи към тоалетната в ъгъла на стаята.

— Опасно е. Микробите…

Върху лицето на Мириам се изписа отчаяние.

— Няма къде другаде да отидем… — започна да казва тя, но замълча, защото едно от децата отново се закашля.

Звукът, който излизаше от гърлото му, беше потресаващ. Детето се нуждаеше от силни антибиотици, които липсваха в чантата на Клара. И това беше само началото. Клара се ужаси от мисълта за болестите, които щяха да бъдат предизвикани от лошата хигиена. Доближи се до едно от децата и се заслуша в дишането му. Детето едва си поемаше въздух. Очевидно беше болно от пневмония. После погледът й беше привлечен от едно малко момиченце с кръвясали очи. То беше отворило уста и Клара видя гнойните рани върху вътрешността на бузите и езика му, което означаваше, че страда от гъбична инфекция. Някои от жените и децата миришеха на урина. Явно бяха предпочели да се подмокрят, вместо да използват отвратителната тоалетна.

Пет от децата се бяха сгушили в майките си. Шестото — момче с къдрава черна коса — се беше притиснало до стената и следеше с широко отворени очи всяко движение на Клара. Тя коленичи пред него и го хвана за ръцете. Китките му бяха разранени, а по лицето му имаше следи от изгаряния.

— Какво се е случило с него? — попита Клара.

Мириам беше застанала зад нея.

— Измъчвали са го — отвърна тя с равен, безизразен глас.

— Измъчвали са го? Но той е само…

— Да, той е само на дванайсет години. Войниците отишли в училището му. Събрали сто деца в една класна стая и ги разпитвали едно по едно.

— За какво?

— За родителите, за приятелите им… — Гласът на Мириам стана още по-тих. — Измъчвали са Хасам — момчето се казва Хасам — по-жестоко от останалите деца.

— Защо?

— Защото се държал като бунтовник — стискал някаква пръчка и се правел, че стреля с нея. Завързали китките му с въжета и го закачили на една греда на тавана. После започнали да го бият. Малко хора издържат повече от час на подобно изтезание, преди да припаднат. А след два часа вече са мъртви. Хасам припаднал от болката от ударите, но те го свестили със студена вода. После започнали да горят лицето му с цигара. Правили го в продължение на пет дни. Опитвали се да изтръгнат признания за родителите му, но те били мъртви.

Клара погали с опакото на дланта си бузата на момчето и се изправи на крака.

— Вече разбираш защо предпочитаме да останем тук, нали? — попита Мириам.

Клара не знаеше какво да й отговори. Медикаментите й бяха крайно недостатъчни.

Освен ако…

Хвана Мириам за ръката и каза:

— Улиците са пусти. Можем да отидем на едно място в източната част на града. Там има много лекари. Те са мои приятели. И лекарства. Разбра ме, нали?

Докато говореше, Клара се опитваше да не обръща внимание на стържещия звук, който идваше откъм ъгъла с тоалетната. Каквито и гризачи да бяха привлекли изпражненията, те явно бяха достатъчно безстрашни, за да не се притесняват от човешкото присъствие.

Мириам кимна, но върху лицето й се изписа колебание. Обърна се към останалите жени и им заговори на арабски. Жените се притиснаха още по-силно до стената. Започнаха да говорят оживено и на Клара й стана ясно, че не приемат предложението й.

— Не искат да дойдат — каза Мириам. — Страхуват се. Войниците на правителството са въоръжени…

— Ако останат тук, ще умрат. — Кръвта на Клара забушува. Искаше да им помогне, но не можеше да го направи насила. — Говоря сериозно, Мириам. След два или най-много след три дни децата ще започнат да умират, а освен това сградата може да бъде бомбардирана още тази нощ. Разбираш ли?

Мириам кимна, но не преведе думите й.

— Достатъчно е един човек да умре — продължи Клара, — за да се напълни мазето с плъхове. Ще плъзнат бактерии. Тогава така или иначе ще бъдете принудени да го напуснете. По-добре е да го направите още сега.

Мириам предаде думите й на останалите жени, които мълчаха.

— Аз ще отида на мястото, където са лекарите. Ще ви взема със себе си, ако искате, но трябва да тръгнем веднага. Ако изчакаме още няколко дни, състоянието на децата ще се влоши още повече и… — Клара сви рамене. — Ще ви чакам горе.

Обърна се с гръб към жените и децата и се изкачи обратно по стълбите. Когато излезе на улицата, усети, че трепери, макар че навън не беше студено. Дали постъпваше правилно? Нямаше никаква представа. През последните двайсет и четири часа често си задаваше този въпрос.

Изчака две минути, които й се сториха безкрайно дълги. Чуваше шума от движещите се превозни средства. Колкото и да беше странно, той й подейства успокоително — това бяха нормални градски звуци за разлика от страховития трясък на падащи от небето бомби. Почувства искрица надежда, че ще успее да заведе тези жени и деца в лагера на „Лекари без граница“, ако се съгласяха да тръгнат с нея. Не беше преувеличила нищо, докато им говореше за опасностите. Сред мръсотията и мрака на мазето децата не след дълго щяха да се заразят едно от друго, а после и жените. Инфекциите можеха лесно да бъдат излекувани с подходящите лекарства.

Ако склоняха да тръгнат с нея.

В момента, в който си помисли, че жените са решили да останат в мазето, и се зачуди дали да се върне обратно или да ги остави на произвола на съдбата, желязната врата се отвори и на прага й застана детето, което беше срещнала пред джамията. Тя му се усмихна, подаде му ръка и му помогна да излезе на улицата. След него се показа Мириам, следвана от останалите жени и деца. След трийсет секунди всички се бяха събрали на улицата и бяха впериха очи в Клара в очакване да им каже накъде да тръгнат.

Дани нямаше как да бъде недоволен от Бъкингам. Разузнавачът не беше особено издръжлив, но полагаше неимоверни усилия да не изостава от него. През изминалите два часа, докато все още беше тъмно, двамата бяха извървели седем километра, движейки се на изток покрай шосето, без да се приближават на повече от два километра от него.

Сега лежаха на земята. Бъкингам дишаше тежко, а Дани оглеждаше местността с прибора за нощно виждане.

На изток започваше планината. Между склоновете на два от високите й заоблени върхове лъкатушеше шосето за Хомс. Вече бяха далече от мястото на сблъсъка с Ланд Крузъра, но Дани беше видял три военни коли, които се движеха на запад, и беше сигурен, че пътуват натам. С наближаването на утрото по шосето все по-често преминаваха коли в двете посоки, а след изгрева на слънцето движението щеше да стане още по-натоварено и опасността да бъдат забелязани щеше да нарасне.

Теренът беше равен, обрасъл с изсъхнала трева, а за да стигнат до планината, трябваше да вървят още два часа. Дани се опитваше да открие наблизо някакво място, където да се скрият. На около километър вдясно от себе си видя малка едноетажна къща, до която имаше две по-ниски постройки. Къщата се намираше на не повече от петдесет метра от шосето. Можеха да се промъкнат до нея, но при евентуално претърсване на района войниците веднага щяха да ги открият. Продължи да се взира пред себе си, търсейки други възможности, и след двайсет секунди забеляза нещо, което щеше да им свърши работа.

Лесно би могъл да го пропусне, което го правеше идеално за скривалище. Близо до мястото, на което беше разположена къщата, шосето започваше да се издига плавно нагоре. Видимостта беше много лоша, но след като увеличи изображението, Дани успя да различи горния край на кръгъл отвор с диаметър около метър и половина, останалата му част беше скрита от храсти. Отворът беше на дренажна тръба, която минаваше под шосето. Можеха да изчакат да мине денят, скрити в нея. Обърна се към Бъкингам и го попита;

— В състояние ли си да продължиш да вървиш?

— Щом се налага.

— Налага се.

Дани помогна на Бъкингам да се изправи на крака.

— Слушай ме внимателно. Отново ще се приближим до шосето.

— Разумно ли е?

— Няма значение дали е разумно или не. Това е единственият ни избор. Ако имаш по-добра идея, готов съм да я чуя.

Бъкингам се огледа.

— Ей там има една къща. Бихме могли да помолим хората да ни подслонят.

Дани се вторачи в него. Бъкингам се изчерви.

— Колкото повече се приближаваме към шосето, толкова по-голяма става вероятността да бъдем забелязани. Ще вървиш на десет метра след мен.

— Защо?

— Защото, ако сме един до друг, по-лесно ще бъдем уцелени едновременно.

Бъкингам пребледня.

— Видях едно съоръжение — продължи Дани.

— Какво съоръжение?

— Дренажна тръба, която минава под шосето. Ще ни послужи като скривалище, докато е светло.

— Искаш да кажеш, че ще прекараме в нея целия ден?

— Няма как да пътуваме на автостоп, приятел. Вече се е разчуло за нас и са започнали да ни търсят. След няколко минути ще се съмне. Хайде, ставай.

Без да чака да чуе поредния въпрос на Бъкингам, Дани тръгна.

Слънцето още не се беше показало на хоризонта, но небето беше станало по-светло. Когато стигна на трийсет метра от шосето, Дани залегна и се обърна, за да се увери, че Бъкингам е направил същото. Един военен камион, покрит с камуфлажна мрежа, се движеше в западна посока. Дани изчака, докато камионът се отдалечи на петдесет метра от тях, а после вдигна лявата си ръка, скочи и се затича, последван от Бъкингам.

Мястото не изглеждаше особено привлекателно, но беше за предпочитане пред перспективата да се опитат да останат незабелязани в голото поле. Зимните дъждове го бяха напълнили с тиня, през която бяха избуяли бодливи храсти. Бетонът беше покрит с лишеи, миришеше на мухъл и животински изпражнения. Дани видя малките топчета, полепнали по ръбовете на отвора, и си помисли, че в тръбата със сигурност има плъхове, а може би и змии. Храстите трябваше да бъдат запазени, защото, ако ги окастреха, неминуемо щяха да привлекат вниманието на преследвачите си.

— Влез вътре — каза Дани. — Оставям раницата си при теб. Ще се върна след пет минути.

Бъкингам пропълзя тромаво в тръбата, а Дани хвърли раницата след него и се затича към шосето. На петдесет метра в източна посока земята беше обрасла с ниски храсти. Дани отсече няколко клона, като внимаваше да не се образуват големи дупки, и се затича обратно към тръбата. Извади раницата, даде знак на Бъкингам да излезе навън и му връчи половината от клоните.

— Вкарай ги в тръбата. Ще замаскираме отвора с тях.

Върна обратно раницата и се настани до Бъкингам.

После издърпа останалата част от клоните в тръбата и му подаде пистолета си.

— Ще седнем с гръб един към друг. Ще стреляш единствено, ако видиш, че някой влиза в тръбата.

Беше му ясно, че Бъкингам едва ли щеше да уцели, но от изстрела щяха да спечелят няколко ценни секунди. Извади бутилка вода от раницата си и я подаде на Бъкингам. После отпи няколко глътки от нея, изсипа малко вода върху изсъхналата тиня и забърка гъста каша. Накара Бъкингам да се обърне към него и започна да размазва с два пръста калта върху лицето му.

— Какво правиш? — попита Бъкингам.

— Опитвам се да те скрия. — Направи същото и със своето лице, а после провря цевта на автомата си през клоните и добави: — Надявам се, че се чувстваш добре.

— Не съвсем — отвърна Бъкингам.

— Тъй като ни се налага да останем тук през целия ден, ще трябва да свикнеш с обстановката. — Извади две пликчета с храна от раницата си и подаде едното на Бъкингам. — Време е да закусим.

Изгълта набързо съдържанието на своето пликче и се облегна на гърба на Бъкингам.

В тръбата все още беше доста тъмно, макар че през клоните беше започнала да се процежда бледа светлина. Дани се опитваше да си проясни мислите. Беше се изненадал, когато им отказаха да ги изтеглят, но досега не му беше останало време да разсъждава върху причините. Вече беше настъпил моментът за това.

— Ще ми кажеш ли какво става? — попита.

Усети, че Бъкингам се напрегна.

— Какво имаш предвид?

— Би било нормално да ни изтеглят, след като съобщихме, че сме разкрити. Такива са правилата. Защо е толкова важно няколко сирийски бунтовници…

— Все още ли смяташ, че е възможно да се доберем до Хомс? — прекъсна го със спокоен глас Бъкингам.

Настъпи мълчание.

— Градът е прекалено далече, за да стигнем пеша до него — отвърна най-после Дани. — Трябва да пресечем планината. И то при положение, че войници от руските войски със специално предназначение и от сирийските войски са по петите ни. Извинявай, приятел, но ти няма да можеш да издържиш на подобно натоварване.

— Извинен си — измърмори Бъкингам.

Отново настъпи мълчание.

— Ще се обадя в базата и ще настоявам да ни изтеглят — каза след малко Дани.

— Няма да стане. Трябва да изпълниш… да изпълним заповедта. Длъжни сме да стигнем до Хомс.

Дани се колебаеше. Не му се искаше да предприема подобен ход. Това би означавало да признае, че не е в състояние да се справи сам. Реши обаче да преодолее гордостта си.

— Сондърс ми даде един телефонен номер, на който мога да се свържа с хората му. Те са наясно с нещата. Бих могъл да им се обадя…

— Тогава го направи — прекъсна го рязко Бъкингам.

Макар и разгневен от тона му, Дани си даваше сметка, че няма друг избор. Ако беше сам, би могъл да се крие с дни, дори със седмици. Бъкингам обаче едва ли щеше да издържи. Липсваше му опит, а и не разполагаше с необходимите умения. Нуждаеха се от подкрепление.

Дани извади от раницата си сателитния телефон, джипиеса и листа хартия, на който Сондърс беше написал телефона за връзка. За да може да ползва телефона и джипиеса, му беше нужна видимост. Придвижи се до ръба на тръбата и ги провря през клоните. Включи телефона, изчака сигнала и набра номера.

Телефонът даваше свободно.

Иззвъня осем пъти.

Девет.

Изщракване.

Мълчание.

Глас. Отсечен. Враждебен. С акцент кокни.

— Кой, по дяволите, се обажда?

Дани стисна зъби. По кожата му полазиха тръпки. Опита се да се успокои и отвърна:

— Код за връзка „ка алфа шест четири“.

Не последва отговор.

— Повтарям: код за връзка „ка алфа шест четири“. Представете се.

Отново никакъв отговор.

— Представете се — изсъска Дани.

Дали си въобразяваше, или наистина чу как мъжът на другия край на линията изсумтя?

Нещо не беше наред. Ако се беше свързал с някого от хората на Сондърс, защо този човек се държеше толкова странно? Може би причината за поведението му се криеше именно във факта, че е един от хората на Сондърс. Наемник. Циник, който не мисли за нищо друго, освен за собствените си интереси.

— Представете се — каза за трети път Дани.

Вече се канеше да прекъсне връзката, когато мъжът проговори:

— Аз съм Скинър. А ти кой си, по дяволите?