Господари на войната

18

17:00 ч.

— Как така, по дяволите, не си монтирал устройството?

Дани и Бъкингам бяха сами в стаята на втория етаж в квартирата на Таф. Дани надничаше през пролуката между дъските на единия от прозорците. Долу на улицата петима млади мъже се бяха струпали около купчина боклуци. В нея ровеха плъхове, но това не притесняваше мъжете, които разговаряха оживено. Може би правеха планове как да извършат насилие или как да го избегнат. А може би просто се опитваха да измислят как да намерят пари за храна. Във всеки случай не бяха въоръжени, или поне така изглеждаше. Дани се отдръпна от прозореца. Бъкингам стоеше в средата на стаята със скръстени ръце. Лицето му беше мръсно. Маниерите му въобще не бяха толкова изискани, колкото в началото, когато Дани се запозна с него.

— Попитах те как така не си монтирал…

— Ръцете ми бяха заети. Надявам се, че си забелязал.

— Да, забелязах. Забелязах, че всичко щеше да отиде по дяволите заради някакво момче, което така или иначе щеше да умре.

— Ще се опитам да си спомня думите ти, когато имаш нужда от помощта ми.

— Представям си как ще ми помогнеш.

— Все още си жив, нали?

— Да — отвърна гневно Бъкингам. — За разлика от Джак и…

— Давай, приятел, изплюй камъчето.

За момент Дани си помисли, че Бъкингам ще го обвини за смъртта на партньорите му. Той обаче явно размисли. Или може би появата на Таф в коридора го накара да се откаже. Бъкингам внимаваше много с хората на Сондърс. Дълбоко в себе си Дани беше склонен да го оправдае.

Фигурата на Таф изпълни рамката на вратата.

— Всичко наред ли е? — попита тактично той.

— О, да — отвърна Бъкингам. — Според мен нещата вървят като по вода, нали, Блек?

— Така ли е, Дани? — попита Таф.

— По-добре не би могло да бъде. Кога ще отидем при Сорген?

— Утре сутринта.

— Защо чак тогава? Искам да приключа колкото е възможно по-бързо с тази работа.

— Няма друг начин, чедо. През нощта се излагаме на опасност да ни спрат войници на правителството. Или още по-лошо, да ни проследят. Затова ще изчакаме до сутринта.

— Във всеки случай — намеси се Бъкингам, — Еид ал-Фитр е утре. С настъпването на празника Сорген ще бъде по-благосклонен към нашето предложение.

— Значи ще продължим да киснем тук и да чакаме някой „МиГ“ да изсипе бомбите си върху нас?

— Спокойно, чедо, тази част на града е безопасна.

— Така мислеше и Асу за онази част на града.

— Да, но аз съм по-умен от Асу. Защо не слезете долу? Ди Фрайз готви някакъв холандски специалитет, който едва ли ще става за ядене, но поне ще си уплътним времето, докато се стъмни. Таф им кимна и излезе от стаята.

03:20 ч.

Беше невъзможно да се спи на фона на експлозиите в далечината. Таф беше прав: самолетите заобикаляха тази част на града. Никой обаче не знаеше къде точно ще паднат бомбите. Докато лежеше на твърдия под в мрака, Дани виждаше как тялото на Бъкингам потрепва при всеки взрив. Той самият също беше страшно напрегнат. Въобще не смяташе, че квартирата е сигурна. Решенията обаче вземаше Таф, който не беше длъжен да се придържа към инструкциите на Полка. Вече не. А двамата с Бъкингам трябваше да се съобразяват с тях.

Бъкингам се изправи до седнало положение, след като трясъкът от една много силна експлозия ги оглуши. Изпсува тихо и отново легна. Дани стана от дюшека.

— Къде отиваш? — прошепна нервно Бъкингам.

— Да се изпикая. Ако искаш, ела и ти. Само не очаквай от мен да те държа за ръка, както е правила бавачката ти.

На Дани не му се пикаеше, но подскачането на Бъкингам го вбесяваше и той изпитваше нужда да се поразходи. Излезе безшумно от стаята и тръгна по коридора. Вратата на съседната стая беше отворена. Генераторът продължаваше да бръмчи. Различи очертанията на картечницата до прозореца и на дюшеците върху пода. Взря се, но не успя да види хората върху тях. Зачуди се дали Таф е там. Може би стоеше на пост на двора. Реши да провери.

Дворът беше тих. Имаше пълнолуние. Огънят, който Ди Фрайз беше запалил, за да изпече мазните късове месо — може би беше камилско? — все още тлееше до лявата стена на оградата. Колите бяха паркирани една зад друга с предниците си към портата. А зад тях, до самата порта, на светлината на луната се открояваха две човешки фигури. Дани не можеше да види лицата им, но по силуетите разбра, че са Скинър и Хектор. Автоматите им бяха преметнати на гърдите им. Скинър държеше нещо в ръце.

Дани инстинктивно се отдръпна назад в коридора. Не искаше двамата мъже да го видят, а и от начина, по който бяха застанали, разбра, че те също се опитват да останат незабелязани. Хектор надзърна през рамо, а после отключи внимателно портата. Отвори я и двамата излязоха през нея, а после я затвори безшумно.

Нещо не беше наред. Накъде бяха тръгнали? И защо толкова потайно?

Дани понечи да се върне обратно в стаята, но се отказа. След като Таф беше в къщата, нямаше причини да се притеснява за Бъкингам. Изпита силно безпокойство. Какво бяха намислили тези двамата? Нещо, за което Таф не биваше да знае? Имаше само един начин да разбере. Посегна към жилетката, която не беше свалял, откакто бяха пристигнали в Сирия. Пистолетът му беше на мястото си.

Промъкна се покрай оградата, скрит в сянката й. Излезе на улицата и се облегна на портата. От север се приближаваше хеликоптер. След двайсет секунди той прелетя над главата му, а прожекторът му освети двора и улицата. После зави на запад и шумът от двигателите му заглъхна. Дани си пое облекчено въздух.

Улицата беше пуста. На лунната светлина очертанията на бетонните сгради приличаха на призраци и изглеждаха зловещо. Забеляза на трийсет метра пред себе си Скинър и Хектор, които завиха вляво, и се затича. Беше свикнал да се придвижва незабелязано в шубраците, без да вдига шум, ето защо улицата не представляваше никакъв проблем за него. Когато стигна до ъгъла на улицата, по която бяха завили Хектор и Скинър, спря и се огледа. Двамата мъже крачеха спокойно по нея като хора, на които не им пука, че някой може да ги преследва. Ако не съществуваха следите от разрухата на войната — двата изгорели автомобила и зеещите дупки по стените на сградите, човек можеше да си помисли, че се прибират от някоя кръчма. Макар че в подобни случаи хората обикновено не носеха автомати.

Дани вървеше на трийсет метра след тях — разстоянието беше достатъчно, за да не могат да го познаят, ако се обърнат и го видят. Какво ли бяха намислили? Какви развлечения би могъл да им предложи този съсипан град? Може би проститутки. Изглеждаше малко вероятно. Едва ли биха се осмелили да отидат в някой смърдящ бардак с долнопробни проститутки, задоволяващи нуждите както на войниците на правителството, така и на бунтовниците. По-скоро се канеха да извършат нещо тайно от Таф.

Дани наблюдаваше внимателно сградите, покрай които минаваше, и ги запечатваше в ума си — малка джамия с охлузена мазилка по минаретата, училище с изрисувани слонове и зебри по оградата. Най-накрая Хектор и Скинър завиха отново. От ъгъла Дани успя да види, че улицата не е засегната тежко от бомбите. Тя също беше пуста и миришеше на гниещи боклуци. Двуетажните сгради от двете й страни изглеждаха нови и сравнително запазени. Двамата мъже спряха пред една от тях.

Когато се обърнаха към сградата, Дани успя да различи клещите в ръцете на Скинър. Хектор наблюдаваше улицата, а Скинър се приближи до входа на сградата. След няколко секунди нещо издрънча. Скинър се наведе и по звука, който последва, Дани разбра, че е вдигнал решетката върху вратата. Двамата мъже отново се огледаха. Чу се звън от счупено стъкло и Хектор и Скинър влязоха в сградата.

Дани изчака четирийсет и пет секунди, извади пистолета от кобура на жилетката си, зареди го и тръгна по улицата. Изведнъж в небето се появи самолет и се чу силен трясък. Дани се залепи за стената на една от сградите, но тъй като не последва друга експлозия, реши, че това е трасираш огън, предназначен за сплашване на населението, макар и от него да нямаше никакъв смисъл, защото хората така или иначе вече бяха достатъчно уплашени.

Застана срещу сградата, в която бяха влезли Хектор и Скинър. Макар и да не беше в състояние да прочете арабския надпис, от нарисувания под него самун хляб разбра, че магазинът е хлебарница. На земята пред него лежеше срязан катинар. Решетката беше вдигната. Стъклената врата беше строшена.

Магазинът беше заключен отвън, което означаваше, че в него няма никой или че има и друг вход. За миг Дани се замисли дали да не провери, но реши да остане на мястото си. И да продължи да наблюдава. Беше обучен да действа мигновено, когато ситуацията го налага, но знаеше от опит, че понякога е по-добре да се изчака. Спомни си случката в Северна Ирландия, за която му беше разказал Таф. Беше убеден, че няма да спечели нищо, ако действа прибързано.

Измина една минута. Сградата беше тъмна и тиха. Ако не беше видял Хектор и Скинър да влизат, нямаше да разбере, че те са в нея. В този момент забеляза светлина — идваше от прозореца на горния етаж. Светлината беше неясна и насочена. И се движеше. Някой светеше с фенерче. Докато наблюдаваше, Дани изведнъж осъзна с какви намерения Хектор и Скинър са нахлули в сградата. Отново си спомни какво му беше казал Сондърс в уютния си кабинет на Сейнт Джеймс скуеър. „Винаги има начин да се изкарат допълнително пари, докато човек е там.“ Спомни си също така, че само няколко часа преди това тези копелета брояха дебела пачка банкноти. Как ли бяха намерили толкова много пари в този град с надупчени от куршумите стени? Не беше състрадателен — няколко месеца в хангара на Полка в Херефорд му бяха достатъчни, за да се излекува от това чувство, но да се краде от тези нещастници, чиито домове бяха подложени на бомбардировки от собственото им правителство, му се стори престъпно.

На Хектор и Скинър им беше нужно повече време, за да претършуват хлебарница, отколкото Дани очакваше. Петнайсет минути, а може би двайсет. Останаха много по-дълго на втория етаж, отколкото на първия — вероятно се надяваха, че там ще намерят повече пари. Светлината на фенерчето непрекъснато се местеше. Най-накрая тя изгасна и след около минута Хектор и Скинър излязоха на улицата.

Парите бяха в ръката на Хектор — пачката, която той стискаше, беше тънка. Върху лицето му беше изписано разочарование.

— Едва ли си струваше да го правим за толкова малко пари, по дяволите — изръмжа той. — По-добре да бях останал в квартирата и да си бях направил няколко чекии.

Скинър сви рамене. Гледаше по-свирепо от всякога.

Хектор тъпчеше банкнотите в един от джобовете на жилетката си, когато Дани излезе от сянката. Държеше с дясната си ръка пистолета — беше го подпрял върху лявата си ръка, която беше вдигната на нивото на очите му. Хектор и Скинър доловиха по-скоро движението, отколкото шума, и се завъртяха рязко. Посегнаха към автоматите си, но бяха достатъчно опитни войници, за да разберат, че са закъснели, и отпуснаха ръце, взирайки се пред себе си.

Разстоянието между Дани и двамата мъже беше не повече от шест-седем метра. Дани тръгна напред.

— Май че крадете, а, приятели? Какво става? Таф не ви ли плаща добре?

По лицата на двамата се изписа отвращение, примесено с облекчение.

— Върви на майната си, хлапак! — изсъска Скинър. Обърна се към Хектор. — Да тръгваме.

— Ако направиш дори и една крачка, Скинър, ще те очистя, без да ми мигне окото.

Скинър се скова, а после изгледа злобно Дани.

— Сега тримата ще влезем в магазина и вие ще ми разкажете какво сте правили в него.

Скинър присви очи.

— Не си познал.

— Вече те предупредих, Скинър. Едва ли някой ще пролива сълзи за теб, докато гниеш в канавката. С удоволствие ще направя услуга на света, като ти пусна един куршум в черепа.

Скинър се усмихна презрително и тръгна към Дани.

— Майната ти! — изсъска и спря на половин метър от дулото на пистолета му. — Ти си глупав. Дори и Таф смята така. Но не чак толкова.

Дани стоеше неподвижно с насочен към челото на Скинър пистолет. Някъде в далечината падна бомба.

— Какво става, хлапак? — продължи с предизвикателен тон Скинър. — Показалецът ти като че ли не те слуша? Или те хвана шубето, че чичо Таф ще ти се скара, когато се прибереш у дома? — Усмивката му беше станала още по-гадна. — Вие от Полка се мислите за голяма работа. Но не бихте издържали в Легиона и две седмици.

За първи път Дани видя Скинър да се усмихва тъжно. Видя и още нещо. Над лявата му вежда имаше някакво петно. Кръв? Нямаше рана. Значи кръвта беше на друг човек.

Погледна към хлебарницата и в гърдите му се надигна отвращение, а после отново обърна очи към Скинър и извика:

— Изчезвай! — С крайчето на окото си зърна Хектор, който също се хилеше гадно. — И ти.

Наклонил подигравателно глава, Скинър се обърна и тръгна. Започна да си подсвирква. Свиреше фалшиво, но Дани разпозна приспивната песничка, чиито думи помнеше много добре. Подигравката беше ясна. Скинър беше прав. Дани не би могъл да натисне спусъка. Колкото и да му беше противен, двамата в момента бяха от една и съща страна, макар че Дани не знаеше коя е тя. Не свали обаче пистолета, след като Хектор и Скинър тръгнаха обратно по улицата, без да се обръщат назад, и свиха зад ъгъла.

Пресече улицата и влезе в сградата. Както предполагаше, на първия етаж не се забелязваха никакви следи от грабежа. В помещението имаше тезгях и няколко лавици на стената. През вратата в задния му край се излизаше на стълбище, което завиваше надясно. Дани затаи дъх и се ослуша. Тишина.

Тръгна по паянтовите дървени стъпала. Беше невъзможно да стъпва върху тях, без да вдига шум. Спря по средата на стълбището и отново се ослуша.

Нищо.

Свали фенерчето от жилетката си и го вдигна до главата си, за да може да осветява едновременно пистолета и стъпалата. Вратата на стаята на площадката беше наполовина отворена. Дани продължи да се изкачва. Ритна леко вратата и насочи фенерчето към вътрешността на стаята.

Едва се сдържа да не повърне.

Стаята беше около десет квадратни метра и заемаше целия втори етаж на сградата. Вдясно от себе си видя прозореца, през който беше наблюдавал лъча на фенерчето, докато Скинър и Хектор се движеха в нея. Освети средата на стаята. Беше очевидно, че е служила като всекидневна и спалня на семейството. Двамата родители и двете деца бяха мъртви.

Ако съдеше по лицата на децата, човек би помислил, че спят. Телата им обаче носеха белезите на ужасяващата им смърт. Те лежаха в двойното легло, а чаршафът, с който бяха завити, до такава степен беше подгизнал от кръв, че от края му върху пода падаха гъсти съсиреци. Беше невероятно, че от тези телца е изтекло такова голямо количество кръв. Върху чаршафа имаше две дупки, пробити с нож. Дани си помисли, че вероятно са били убити в съня си. Изглеждаха така, сякаш не бяха усетили нищо от последните няколко секунди от живота си. В началото Дани не можа да разбере дали са две момченца, две момиченца или момченце и момиченце. После забеляза, че в косата на едното има шнола. Евтина, метална, боядисана в розово.

Бащата лежеше гол на пода. Беше дебел мъж с разлят, като желе, корем. Гърдите му бяха омазани с кръвта от зеещата в гърлото му рана. Кръвта беше спряла да тече, но локвата, която приличаше на страховит червен ореол около главата му, продължаваше да се разлива настрани. Докато го осветяваше с фенерчето, на Дани му се стори, че зърна срязаната лъскава трахея. Очите му бяха отворени, а устата му беше изкривена в застинала гримаса.

Дани обаче беше потресен най-силно от състоянието, в което беше майката. Беше виждал всякакви мъртъвци. Не помнеше броя им и отдавна не се впечатляваше от начина, по който изглеждаха. И все пак му се искаше никога да не беше ставал свидетел на тази гледка.

Жената беше в напреднала бременност. Лежеше гола върху другото двойно легло. Издутият й корем беше разпран. Разрезът започваше от окосмената част на половите й органи, минаваше през пъпа и стигаше до вдлъбнатината между набъбналите й гърди. От двете му страни се беше събрало огромно количество кръв. В продължение може би на двайсет секунди Дани не можеше да откъсне очи от потрепващата плът. После коремът на жената се отпусна. Последният член от семейството, който още не се беше появил на този свят, беше издъхнал.

Отвратен, Дани изключи фенерчето и остана няколко минути в тъмната стая. Представи си как Хектор брои алчно смачканите банкноти. „Едва ли си струваше да го правим за толкова малко пари, по дяволите“, беше казал.

Дани се зачуди според Хектор за колко пари си е струвало да го направят. За сто долара? За хиляда? Каква ли би могла да бъде цената на смъртта на членовете на това невинно семейство, която напомняше на средновековна екзекуция?

С какви хора се беше заобиколил Таф? Старият му приятел трябваше да научи истината. Да си даде сметка за какво става въпрос.

И то веднага.

След петнайсет минути Дани се върна в квартирата на Таф. По обратния път се криеше в сенките по-скоро по навик, отколкото по необходимост. Следваше внимателно ориентирите и се опитваше да прогони от съзнанието си ужасяващата гледка, която представляваше мъртвото семейство. Но не му се отдаваше.

Когато зави по улицата, на която се намираше квартирата, видя, че дворът е осветен. Приближавайки се към къщата, чу шум от запален двигател. Погледна си часовника: 04:39. Вероятно мъжете се приготвяха да тръгват. Портата беше заключена. Почука с юмрук върху нея и изчака петнайсет минути.

— Кой е? — извика едно от момчетата.

— Кажи на Таф, че е Дани.

След около петнайсет секунди портата се отвори. Показа се Таф. Беше бесен.

— Къде, по дяволите, беше? Бъкингам е страшно ядосан и то не без основание.

— Трябва да поговорим — отвърна Дани и пристъпи в двора.

— Адски си прав, че трябва да поговорим — сопна му се Таф.

Дръпна портата и я заключи. Дани се огледа. Двигателят на единия от Ланд Роувърите беше запален. Зад волана седеше Скинър и бавно ускоряваше оборотите му. Предните му фарове светеха точно в очите на Дани и той виждаше само главата на Скинър. Капакът на двигателя на другия Ланд Роувър беше вдигнат. Хектор се показа иззад него и без да обръща внимание на Дани, започна да налива масло в двигателя.

— Имаш проблем — каза Дани на Таф. — Всъщност имаш два проблема. — Посочи първо към Хектор, а после към Скинър. — Един, два.

В момента, в който Дани проговори, Скинър изключи двигателя. Фаровете изгаснаха и пред очите на Дани затанцуваха цветни петна. Вратата на Ланд Роувъра се захлопна. Скинър се приближаваше към тях. Хектор вървеше след него. Застанал с гръб към портата, Дани се оказа заобиколен от три страни. Пред него беше Таф, отляво Хектор, а отдясно Скинър.

— Какво става? — попита Таф.

— Трябва да отправиш въпроса си към Скинър — отвърна Дани. И след като Скинър не отговори, продължи: — Твоите хора се поразходиха малко.

Таф се отпусна.

— Те са големи момчета, чедо. Аз им позволявам да излизат след полунощ.

— Но не и за да нахлуват в къщите на хората и да крадат.

Това, което последва, изуми Дани. Таф сбърчи чело, но на устните му се появи усмивка. Погледна първо към Хектор, а после към Скинър и попита:

— Вярно ли е?

Скинър пристъпи напред.

— Нали знаеш какъв е проблемът, когато човек си има работа с хлапаци? Трябва да понася тъпотиите им. Сега ще ти разкаже, че сме убили едно семейство и сме откраднали парите му.

Таф продължаваше да се усмихва.

— Така ли, чедо?

— Хората бяха заклани. Те не си дават сметка какво правят, Таф. И двамата. Трябва да ги поставиш на мястото им, защото са опасни.

— Чухте ли, приятели? Вие сте опасни.

— Видях какво направиха…

Дани не успя да довърши изречението си, защото Хектор го прекъсна.

— На няколко пресечки оттук има хлебарница. Едно от момчетата в къщата на Асу ни каза, че собствениците му са били убити от войниците. Подобни неща се случват непрекъснато, нали? Отидохме да видим какво е станало. Хубаво ги бяха наредили. Бяха ги заклали и бяха взели всичко, което е било ценно. Открихме само няколко банкноти, скрити под дюшека. Вече нямаше как да ги похарчат, пък и някой друг така или иначе щеше да ги намери.

— Той лъже — каза Дани. — Видях труповете, те…

— Хайде, приятели — обърна се Таф към Хектор и Скинър, — време е да се приготвяте. Тръгваме след десет минути. Двамата с Дани ще се разберем.

— Добре — отвърна Хектор. — И без това трябва да ида да се изтропам.

Обърна се и тръгна към къщата. Скинър изгледа победоносно Дани, а после се качи обратно в колата. След като двигателят на Ланд Роувъра забръмча, Таф дръпна Дани навътре в двора и каза:

— Трябва да бъдеш предпазлив, чедо. Хектор и Скинър са добри войници, но ти не трябва да ги дразниш.

— Те не са никакви войници — сопна му се Дани. — Това, което направиха…

— Това, което са направили, е напълно нормално, чедо — отвърна Таф с тон, който не търпеше възражение. — Двамата не са дошли тук, защото си падат по арабките. Дошли са заради парите. Те са наемници, по дяволите, и аз не съм чувал за наемник, който да не се е опитал да изкара нещо допълнително, щом му се отдаде такава възможност.

— Убивайки невинни хора?

Таф поклати глава.

— Те не са убили никого, Дани. Не чу ли какво каза Хектор? Нима мислиш, че подобни зверства са рядкост в тази страна? Те се срещат на всяка крачка. Защо според теб твоите началници помагат на бунтовниците? Защото смятат, че Асу е някакъв шибан Свети Франциск от Асизи? Или защото е най-добрият от лошите? Правителствените сили правят каквото си искат. Никой не може да ги спре. Разстрелът на някакъв собственик на хлебарница и семейството му е едно от най-дребните им безчинства…

— Използвали са ножове.

— Какво?

— Хората не бяха застреляни, а заклани. И то съвсем наскоро.

— Дани! — тонът на Таф беше остър. Почти като на учител. Или като на ядосан баща. Протегна ръка и посочи към града. — Намираш се във военна зона. Би следвало да си наясно кои са приятелите ти.

Двамата се гледаха втренчено.

— Очаквах повече от теб, момче — продължи Таф. — Започваш да си изпускаш нервите. Привиждат ти се разни неща. Ако смяташ, че не издържаш повече, знаеш какво трябва да направиш.

Обърна се, стигна до колите и започна да си говори със Скинър и Ди Фрайз. Дани ги наблюдава известно време, а после се втурна към къщата. Спря пред вратата, която водеше към изгорялата й част. Пое си дълбоко въздух, опитвайки се да се успокои. Да си проясни главата. Дали Таф беше прав? Дали не беше започнал да се побърква? Беше чувал подобни истории. Може би загубата на тримата му партньори му се беше отразила по-зле, отколкото предполагаше. Беше чувал за войници от Полка, които са превъртали по време на операция. Отново се сети за хлебарницата и стомахът му се сви. Наистина ли беше видял жестоката сцена, или просто си въобразяваше? Вероятно обяснението на Хектор беше правдоподобно. В крайна сметка да задигнеш шепа банкноти и да заколиш едно цяло семейство бяха две съвсем различни неща. Познаваше войници в Херефорд, които не биха се поколебали да извършат подобна кражба. Това обаче не ги превръщаше в чудовища. При спомена за бременната жена обаче стомахът му отново се сви. Нямаше никакво съмнение, че смъртта на онези хора беше настъпила съвсем скоро. Таф беше сляп. И голям инат. Никога не би повярвал на Дани, че Скинър и Хектор са психопати. Какво би могъл да направи? Как би могъл да го убеди? Какви доказателства би могъл да му даде, за да бъде сигурен, че Таф няма да ги отхвърли?

Идеята му хрумна изведнъж. Бръкна в джоба си и извади малкото магнитно устройство, което Бъкингам му беше дал, за да го монтира на автомата на Асу. Премята го в пръстите си в продължение на няколко секунди, вдигнал поглед към стълбището, а после се обърна назад, за да се увери, че зад него няма никой.

Тръгна нагоре по стъпалата.

Когато стигна до последното стъпало, спря и се ослуша. От мръсната тоалетна се чуваше звукът от напъните на Хектор. Дани стигна до стаята с генератора. Както обикновено автоматът на Хектор беше подпрян на облегалката на фотьойла. Наведе се и приближи устройството към цевта на автомата. Магнитът залепна веднага.

Трябваше да побърза. Хектор можеше да се върне всеки момент. Пълнителят на автомата беше зареден с 5,56-милиметрови патрони. Дани ги извади и ги подреди върху фотьойла, а после махна капачето на пълнителя. Показа се пружината, която придвижваше патроните. Огледа стаята. Нужно му беше нещо, с което да повдигне пружината. Извади ножа, който му беше подарил Таф, и издялка една треска от рамката на прозореца. Дори и някой да забележеше, едва ли би се досетил за причината, поради която е било издълбано дървото. Пъхна треската в пълнителя и повдигна пружината на около сантиметър. После вкара внимателно устройството под нея и върна капачето на мястото му.

В този момент чу шума от водата в тоалетната. Вдигна патроните от фотьойла и започна да ги пъха в пълнителя. След като го зареди, прибра в джоба си петте патрона, които бяха останали заради намалената му вместимост. Вратата на тоалетната изхлопа.

По коридора се чуха стъпки.

Дани постави пълнителя в отвора.

— Какво, по дяволите, правиш?

Хектор беше застанал на прага. Погледна първо към Дани, а после към автомата.

— Търся те — отвърна Дани. Вдигна автомата и го подаде на Хектор, който го пое предпазливо, без да мърда от вратата.

— Ако не беше Таф — прошепна Хектор, — щях веднага да те очистя. Или щях да оставя Скинър да го направи. Той би изпитал страхотен кеф.

— Нищо не ви пречи да ми отмъкнете междувременно портфейла — отвърна Дани. — Или може би — как го каза? — може би не си струва да го правите за толкова малко пари.

Двамата стояха един срещу друг и се гледаха в очите.

— Пусни ме да мина — каза Дани.

От лицето на Хектор се излъчваше омраза, но той отстъпи встрани. Дани го изчака да започне да слиза по стълбите и продължи по коридора до стаята, в която беше Бъкингам. Бъкингам го чакаше, кипящ от гняв.

— Къде, по дяволите…

— Млъкни, приятел — прекъсна го Дани, хвана го за ръката и го избута от стаята. — Предстои ни важна среща и аз въобще не съм в настроение за каквито и да било разправии.