Господари на войната

1

Двайсет и три години по-късно

— J'ai l'impression qu’on nous regarde[4] — каза Фатима.

В шест часа в делничните вечери старата жилищна сграда на улица Фобур Сент Антоан в Париж винаги миришеше по един и същ начин — на евтино месо, варено дълго на бавен огън, така че дори и костите да могат да се смачкат с вилица, и на подправки от Северна Африка. Самото месо едва ли беше подходящо за храна за животни, камо ли за хора. Подправките донякъде му придаваха вкус и ароматът им сякаш се беше просмукал в мръсните тухлени стени. В тази част на денонощието звуците в сградата също бяха едни и същи. Ревящи бебета. Гърмящи телевизори. Семейни скандали. Тази вечер не правеше изключение.

Фатима огледа стаята, която обитаваше със съпруга си Хаким и двете си дъщери близначки. Помещението беше около шест на четири метра и в него имаше двоен дюшек, поставен на пода, дървено бебешко креватче, паянтова маса с пластмасов плот и два стола. Единият му край беше пригоден за кухня — там нямаше нищо друго освен умивалник, бойлер и двоен електрически котлон. В тясната ниша вдясно от кухнята беше разположена ваната и тоалетната чиния. От кухнята и банята непрекъснато се носеше воня. Поради неизправност в канализацията, нечистотиите от умивалника в кухнята се отичаха в банята и гниеха. Бебетата плачеха. Непрекъснато. В повечето случаи бяха гладни. Понякога и на Фатима й се искаше да се разплаче. Хаким лежеше на дюшека по боксерки и фланелка и се взираше в тавана. С нищо не показваше, че е осъзнал думите й. Не беше сигурна дали въобще ги е чул.

Фатима се приближи до прозореца. Той гледаше към отворена в горния си край светлинна шахта, заемаща площ от около десет квадратни метра. От двете й страни имаше стаи, които служеха едновременно за спални и за всекидневни. Бетонните стени бяха покрити с петна от мухъл. Мръсните прозорци бяха отворени заради адската лятна жега.

С изключение на един. Фатима се взря в него. Дали наистина беше видяла червената светлинка зад стъклото?

Докато дърпаше протритата жилетка върху гърдите си, усети топлината на тялото на Хаким зад себе си. Той сложи ръце на раменете й. Фатима се обърна и му се усмихна. Той също й се усмихна.

— Je pense que j’ai peut-etre trouve un boulot[5] — изрече Хаким, опитвайки се да надвика близначките, които продължаваха да плачат.

— Наистина ли? — попита безучастно Фатима.

Двамата със съпруга си говореха на френски с алжирски акцент. Фатима отново застана до котлона, на който вареше месото, за да нахрани семейството си. Фатима и Хаким водеха този разговор по три пъти в седмицата и тя вече беше престанала да му вярва.

— Да, този човек… продава стари телефони на пазара… Каза ми, че си търси…

Гласът на Хаким заглъхна.

— Чудесно! — отвърна Фатима, докато разбъркваше месото в тенджерата. Пое си дълбоко въздух. — Хаким, може би трябва да се върнем.

— Къде?

— В Алжир. Роднините ни са там и…

— Не ставай глупава. Знаеш, че не мога да се върна.

Фатима се обърна с лице към него.

— Може би ще успеем да сменим самоличността си…

Видя, че Хаким беше изпаднал в гняв и паника, и млъкна.

— Искаш да отида в затвора? Това ли искаш? Знаеш какво става с хората, които попадат в затвора, нали? И сега животът ми е достатъчно скапан.

Бебетата се разплакаха още по-силно. Фатима си даваше сметка, че всеки момент двамата с Хаким ще се скарат и крясъците им ще огласят цялата сграда. Не биваше да го допуска, ето защо се приближи до съпруга си, хвана го за ръката, погледна го в очите и прошепна:

— Не, разбира се, че не искам това. — Обърна се към тенджерата, от която излизаше пара, и продължи: — Тази вечер не съм много гладна. Ще нахраним малките, а после и ти ще…

Тя млъкна. С крайчето на окото си отново зърна червената светлинка. Пое си дълбоко въздух и попита:

— Видя ли това?

Хаким обаче отново беше легнал на дюшека и дишаше дълбоко, опитвайки се да се успокои.

— Никой не ни наблюдава — отвърна той. — Никой не знае, че сме тук. Нахрани децата. Плачът им ме изнервя.

Фатима кимна. Хаким беше прав. Разбира се, че беше прав.

Но защо усещаше, че по тялото й пълзят студени тръпки, след като беше толкова горещо?

Насочи вниманието си към бебетата. Съпругът й отново се взря в тавана.

В стаята, която се намираше от другата страна на светлинната шахта точно срещу квартирата на Хаким и Фатима, беше тъмно и непоносимо горещо, понеже прозорецът беше затворен. В него имаше двама мъже: единият се казваше Хектор и беше рус, нисък и набит, с татуировка на британското знаме на ръката между лакътя и китката, а другият, чийто прякор беше „Скинър“ [6] — той самият вече рядко се сещаше за истинското си име, беше слаб, но мускулест. Застанал неподвижно, Хектор гледаше през монтирания върху триногата бинокъл към отсрещния прозорец.

— Мамка му! — измърмори той. — Потя се като Джими Савил[7] на детска площадка.

Последва тишина, нарушавана единствено от слабото пукане на цигарата „Житан“, от която Скинър дърпаше силно от време на време.

— Защо не загасиш тази скапана цигара, приятел? — попита раздразнено Хектор. — Все едно сме насочили фенерче към тях. Сигурен съм, че жената току-що погледна право към нас.

Скинър изсумтя и дръпна от цигарата, преди да отговори.

— Така или иначе само си губим времето тук — каза със силен кокни акцент, който не беше толкова груб, колкото акцента на Хектор. — Можем да се справим с този кретен и в сънно състояние.

Хектор се отдалечи от бинокъла и наведе глава. Скинър беше прав. Алжиреца, когото наблюдаваха, едва ли беше Карлос Чакала[8]. По-скоро беше Карлос Глупака.

— Колкото по-скоро установим контакт с него — продължи Скинър, — толкова по-бързо ще се измъкнем от този коптор. Според мен трябва да го направим още утре сутринта.

Хектор погледна през рамо. Различи силуета на Скинър, отпуснат лениво на стола до вратата, и червената точка на цигарата му, докато я приближаваше към устата си. Огънчето й освети обръснатата му глава, изпъкналата адамова ябълка, татуировката, която се показваше от деколтето на тениската му.

Скинър беше прав. Работата беше проста. Хектор беше абсолютно сигурен, че няма да му липсва задушната стая. Наблюдението винаги беше най-неприятната част. Погледна отново през бинокъла, а после се обърна към Скинър и каза:

— Дай ми една цигара. — Скинър му подхвърли цигарата. — Ще го направим утре — добави. — Сега доволен ли си?

Скинър изсумтя отново и дръпна от цигарата си.

В осем и петнайсет на следващата сутрин Хаким остави съпругата си и децата в квартирата и излезе. Децата продължаваха да плачат — не бяха спирали през цялата нощ. Трябваше да се махне оттам. Слезе на долната площадка и влезе в общата тоалетна. Тя представляваше тясно помещение с дупка на пода и без осветление, което в случая беше предимство, защото никой не я почистваше и стените и подът й бяха покрити с изсъхнали изпражнения. Хаким добави към тях още една купчинка, а после се спусна надолу по стълбището и излезе на улицата.

Вече беше станало горещо и от претъпканите с хора тротоари и натовареното движение въздухът беше още по-тежък. Тръгна към Бастилията, не защото имаше работа в тази посока, а просто за да върви нанякъде. Тази част на Париж беше оживена, пълна с магазини и лица на имигранти. Тъкмо затова я харесваше. Чертите му не правеха впечатление на никого. Отмина едно малко кафе, където сънародниците му имаха обичай да се събират на чаша силно кафе и да си спомнят миналото. Може би след време щеше да си намери приятели сред тях. Засега обаче му се налагаше да остане анонимен.

Продължи по улицата и влезе в друго заведение, където кафето беше евтино, ако човек го пиеше на бара, без да заема маса. Подаде едно евро — последните пари, които беше успял да скрие от Фатима. Беше преполовил чашата, когато усети, че някой е застанал зад него.

Погледна над ръба на чашата към прозореца зад бара. Мъжът беше нисък, набит, със силен слънчев загар, руса коса, лунички и утайка от кафе върху долната си устна. Носеше на гърба си сива раница. Сложи внимателно ръка върху лявото рамо на Хаким. Хаким се дръпна, сякаш го беше ударил ток. Кафето се разплиска върху дланта му.

— Хаким? — попита мъжът.

Говореше с акцент. Британец? Хаким не беше сигурен.

Обърна се бавно и хукна към вратата.

Щеше да успее да излезе на улицата, ако мъжът, който седеше до вратата, не го беше хванал за ръката. Мъжът беше с обръсната глава и изпъкнала адамова ябълка. И той, като другия, беше със силен слънчев загар. От начина, по който го стискаше с татуираната си ръка, беше очевидно, че е много силен. Хаким нямаше как да се освободи от хватката му, затова спря.

— Няма да ти направим нищо лошо — каза русият мъж на приличен френски. — Освен, ако не се опиташ да избягаш. Тогава моят приятел Скинър ще ти счупи шибаните крака.

Скинър мълчеше. Просто гледаше презрително Хаким.

— Да тръгваме — каза русият.

Кимна на Скинър, който избута грубо Хаким на улицата. Завиха надясно и подминаха сградата, в която живееше Хаким. Скинър продължаваше да го стиска за ръката и макар че привличаха погледите на минувачите, никой не му се притече на помощ. След двеста метра стигнаха до малък парк. Двама скитници седяха на една пейка в далечния му край и пиеха от бутилка без етикет. Останалите пейки бяха празни. Скинър блъсна Хаким към една от тях, без да го пуска, и седна вдясно от него. Русият мъж седна отляво, свали раницата от гърба си, сложи я на скута си и продължи да говори на френски, като гледаше право напред.

— Казваш се Хаким ал-Ашаба и си от Алжир. Влязъл си нелегално във Франция със съпругата си и двете си дъщери през Марсилия преди три месеца. Седмица преди това си бил арестуван, докато си паркирал една тойота „Корола“ с пълен с пластични експлозиви багажник пред сграда на правителството. Когато служител на разузнаването се е опитал да те задържи, си го ударил с юмрук. Той паднал и си наранил главата в бордюра на тротоара. Фатално, както се оказало впоследствие, но по този начин ти е дал възможност да избягаш.

Думите на русия мъж бяха като ковашки чукове. И отговаряха на истината. Хаким усети, че кожата му е станала хладна и влажна. Започна да трепери.

— Не исках да го убия — отвърна.

— Аха — каза русият. — Чу ли, Скинър? Не е искал да го убие. Добре. — Замълча за миг. — Не се притеснявай, Хаким, няма да те издадем. Освен, ако не…

Замълча отново и отвори раницата.

Съдържанието й накара Хаким да затаи дъх. Беше пълна с банкноти по петдесет евро. Мъжът вдигна няколко пачки, за да покаже, че под тях има още, и продължи:

— Няма да ти бъде лесно. Вече си бита карта за своите приятели терористи в Алжир. Те не искат да имат нищо общо с теб. Без работа си. Имаш семейство.

Хаким се взираше в празното пространство пред себе си.

Мъжът бавно затвори раницата и добави:

— Твоя е. Но при условие, че направиш нещо за нас.

Хаким примигна и попита:

— Какво?

Гласът му беше прегракнал.

Русият отново погледна право напред.

— Можеш ли да си служиш с пистолет?

Хаким поклати глава.

— Много е лесно. Ще стреляш само веднъж. А после всичко това — мъжът потупа раницата — ще бъде твое.

— Аз не съм убиец — прошепна Хаким.

— Убиец си, Хаким. Затова си се сврял в онази смърдяща стая със семейството си. Но, ако не проявяваш интерес.. — Мъжът сви рамене, изправи се на крака и каза на приятеля си на английски: — Хайде да тръгваме.

За първи път, след като излязоха от кафето, Скинър пусна ръката на Хаким. Стана от пейката и двамата мъже се отдалечиха.

— Чакайте! — извика след тях Хаким. И тъй като те продължаваха да вървят, той извика по-силно: — Чакайте!

След като се бяха отдалечили на петнайсет метра, мъжете спряха. Върнаха се обратно към пейката. Крачеха бавно и отпуснато и го гледаха надменно.

Хаким облиза сухите си устни.

— Кого трябва да застрелям?

— Един старец. Не е нужно да знаеш името му. Всяка сутрин в седем часа той излиза на разходка. Лесно ще се приближиш до него и после лесно ще избягаш. И както вече си се убедил, лесно ще можеш да се скриеш.

Потта върху кожата на Хаким отново се беше стоплила.

— След като всичко е толкова лесно, защо ти не го убиеш? — попита той.

— Поради същата причина, поради която не си почиствам сам тоалетната. Мога да си позволя да плащам на друг да го върши вместо мен.

— Първо трябва да ми дадете парите.

Гласът на Хаким пресекна.

— Не, приятел. Не става така. Ако си съгласен да се срещнем утре сутринта, ще забогатееш с десет хиляди евро. Ако не си…

Мъжът разпери ръце, за да покаже, че съжалява.

Настъпи тишина. Хаким се почувства така, сякаш някой беше изключил всички звуци. Не чуваше колите, преминаващи по близката улица, нито птиците в дърветата и прелитащия над главите им самолет. Чуваше само скърцането на зъбите си. И ударите на сърцето си.

— Десет хиляди? — попита.

Гласът му звучеше така, сякаш не излизаше от неговата уста.

Русият кимна и отвърна:

— В брой. Няма как да бъдат проследени.

Хаким си пое дълбоко въздух, стисна ръцете си в юмруци, за да скрие треперенето им и отвърна:

— Добре. — Сякаш някой друг изрече думата вместо него. — Добре. Ще го направя.

На сутринта заваля дъжд. Ситен, постоянен ръмеж, от който влагата стана още по-осезаема. Хектор вървеше в сумрака към улица Берже с мрачно изражение върху лицето. Вече беше огледал района, за да се увери, че в него няма наблюдателни камери, които да засекат срещата му с алжиреца. За по-сигурно беше покрил раницата с ярък оранжев калъф, който щеше да махне, за да не могат да го свържат с нея. Имаше обаче други неща, които биха могли да се объркат.

Ако дъждът не спреше, съществуваше вероятност старецът да измени на навика си и да се лиши от разходката. В този случай планът им щеше да се провали и щеше да им се наложи да останат по-дълго в Париж и Скинър щеше да изгуби търпение. На всяка цена трябваше да свършат работата и да се измъкнат, преди да е направил някоя глупост.

В седем без двайсет дъждът вече беше спрял. Когато стигна до „Кафе дез ами“, стъклените врати на заведението се затвориха, червената тента се прибра и той видя Хаким, облегнат на едно дърво. Младият алжирец също го видя и се изправи.

Хектор го поздрави, кимайки му с глава. Телефонът му избръмча в джоба на джинсите, но той не си направи труда да погледне съобщението, защото знаеше съдържанието му.

Хаким също му кимна.

От магазина до бордюра на тротоара бликна вода, примесена с пяна. Петдесет метра по-надолу по улицата един камион, с въртящи се на предната си част четки, миеше улицата, влачейки се бавно към тях. Двама мъже в зелени работни гащеризони метяха боклуците върху тротоара и ги избутваха към канализационната шахта. Освен тях на улицата нямаше други хора. Тази част на мръсния площад „Шатле“ все още не се беше събудила.

— Знае ли някой, че си тук?

— Не.

Хектор забеляза обточените с изсъхнала сол тъмни петна под мишниците на Хаким.

— Съпругата ти?

— Казах й, че излизам по работа… един човек, който продава мобилни телефони на пазара…

— Оръжието, което ще ти дам — прекъсна го Хектор, — ще бъде заредено, което означава, че само ще го насочиш и ще стреляш. Това е автоматичен пистолет. Трябва да продължиш да стреляш, докато се убедиш, че човекът е мъртъв, като просто натискаш спусъка. Най-важното е да бъдеш достатъчно близо до него. Тъй като досега не си използвал огнестрелно оръжие, може да не го уцелиш, ако не стреляш от упор. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да — отвърна алжирецът.

Хектор видя как очите му се стрелнаха в двете посоки и за кратко се задържаха върху една тясна пряка улица. Несъмнено възнамеряваше да избяга по нея. Хаким погледна към раницата на Хектор и попита:

— Парите в нея ли са?

— Естествено.

Хектор понечи да му подаде раницата, но в последния момент я дръпна.

— Има една малка подробност — каза и бръкна в джоба на джинсите си. — Ти си умно момче. Сигурен съм, че не си способен да извършиш някоя глупост. Но ако си намислил нещо, например да избягаш с парите, преди да си свършил работата, или да предупредиш стареца, или въобще да се измъкнеш по някакъв начин, за всеки случай виж това.

Извади телефона, отключи го и отвори последното съобщение. То не съдържаше текст, а само една снимка. Чукна с пръст върху нея и тя изпълни дисплея.

Двамата мъже се взряха в снимката. Тя изобразяваше малка стая. На пода в единия й ъгъл се беше свила съпругата на Хаким и стискаше двете разплакани бебета. Лицето й се беше издължило от ужас. На преден план леко размазано, но определено насочено към Фатима и децата, се виждаше дуло на пистолет.

— Няма да им се случи нищо лошо — изрече тихо Хектор, — ако спазиш уговорката. Разбира се, ако не я спазиш… — Хектор прибра телефона в джоба си и се усмихна злобно на слисания Хаким. — Ако не я спазиш, Скинър може би ще постъпи грубо.

Хаким се взря в него с изпълнени с безсилна омраза очи, но той не му обърна внимание, погледна си часовника и продължи:

— Остават осем минути. Твоите черва ли къркорят? Трябваше да хапнеш нещо. Храната действа успокояващо. Поне при мен винаги е така.

Отново си погледна часовника. 06:55. Забеляза, че Хаким е започнал да се поти още по-обилно. Вдигна очи към прозореца на третия етаж на жилищната сграда на отсрещната страна на улицата. Някой дръпна пердетата. Точно навреме. Хектор погледна в двете посоки на улицата. Камионът вече беше на двайсет метра от тях. Звукът от двигателя му, примесен с шума от бръмчащите и свистящи четки, се чуваше все по-ясно. Двамата метачи се движеха успоредно на него. Бяха съсредоточени върху работата си и не обръщаха внимание на двамата мъже, които висяха пред кафето.

От другия край на улицата се приближаваше елегантно облечена жена, която говореше по мобилния си телефон. След няколко секунди ги отмина и Хектор долови аромата на парфюма й. Намръщи се, след като той беше заменен от смърдящия дъх на Хаким, и измърмори:

— Старецът ще се появи всеки момент. — Свали раницата от гърба си и махна оранжевия калъф. — Твоя е.

Треперейки, Хаким я преметна несръчно през рамо и каза:

— Тежка е.

— Това са много пари, приятел — отвърна Хектор — Много пари. — Извади от вътрешния джоб на якето си един полуавтоматичен пистолет Браунинг „Хай Пауър“. Хаким се втренчи в него. Скрит зад дървото от погледите на шофьора на камиона и на метачите, Хектор го зареди, подаде му го и добави на фона на шума от четките: — Ще ти е нужен само един, ако стреляш от достатъчно близко разстояние.

Хаким хвана неуверено оръжието с върховете на пръстите си. Докато отместваше ръката му, за да не бъде насочена към него, Хектор усети, че младият мъж трепери.

— Не забравяй, че Скинър държи в плен съпругата и децата ти. Никой от нас не иска да бъдат наранени.

Хаким преглътна силно и една струйка пот се плъзна по лицето му.

06:59. Вратата на жилищната сграда се отвори. През следващите няколко напрегнати секунди никой не се появи. А после много бавно един старец, определено от Средния изток, излезе на улицата, придружен от много по-млада от него жена. Раменете му бяха приведени. Подпираше се с бастун. Беше с къса прошарена брада, а главата му беше омотана с куфия на червени и бели квадратчета. Младата жена също беше от Средния изток, но беше облечена в дрехи по западна мода — с яркочервен пуловер — и беше удивително красива. Държеше свободната ръка на стареца и му помагаше да се придвижва напред.

Разстоянието между стареца и Хаким беше двайсет и пет метра.

— Това е той — каза Хектор. — Действай!

Хаким се поколеба и Хектор се притесни за миг, защото старецът и придружителката му се скриха зад един паркиран опел „Транзит“. Нима щяха да се качат на колата и да изчезнат? Извади телефона си и размаха снимката пред лицето на Хаким. Не му се наложи да прави нищо повече. Когато старецът и придружителката му се появиха иззад колата, Хаким тръгна нервно напред с преметната на гърба раница и отпуснат до бедрото пистолет. Нагази в течащата от магазина вода и си намокри обувките. Докато прекосяваше улицата, остави мокри следи.

Стигна до стареца. Хектор тръгна по тротоара в обратната посока, като непрекъснато надзърташе през рамо. Видя, че камионът се приближава. В момента обаче го интересуваше единствено разстоянието между стареца и алжиреца. Двайсет метра. Петнайсет. Десет.

Бръкна в джоба на панталона си и напипа простия прекъсвач, който беше свързан с радиопредавател и батерия — цялото устройство беше с големината на най-обикновен секретен ключ. Продължи да крачи бързо по улицата.

Седем метра.

Пет.

Три.

Изведнъж старецът спря и се вторачи тревожно в Хаким. С удивителна сила дръпна младата си придружителка и я бутна между себе си и Хаким.

Хаким също спря. Огледа се неспокойно и вдигна пистолета. Стисна го неумело с две ръце и доколкото Хектор беше в състояние да прецени, шансовете му да уцели по този начин стареца бяха минимални.

Това всъщност нямаше някакво значение, защото браунингът не беше зареден.

Преди камионът да му попречи, Хектор успя да види, че Хаким е натиснал спусъка. Тъй като не последва изстрел, изненадата, изписана върху лицето на нападателя и на жертвата му, беше почти комична. Камионът се приближаваше все повече. Когато Хаким и старецът се скриха от погледа му, Хектор натисна прекъсвача.

Звукът от избухването на раницата беше оглушителен. Дори Хектор, който го очакваше, почувства как тялото му се разтресе и силна болка прониза тъпанчетата му. Шумът от разбиващите се стъкла и от отломките и частите от човешки тела, които се удряха в камиона, беше оглушителен. Алармите на няколко коли веднага се задействаха. Чуваха се писъци. Тъй като той самият беше сложил експлозива в раницата, Хектор беше сигурен, че те няма как да бъдат на Хаким, нито на младата жена или на стареца. Тримата вече бяха мъртви. Навярно ги издаваше единият от уличните метачи. Мъжът се беше оказал на неподходящото място в неподходящото време. Беше извадил лош късмет.

Хектор ускори отново крачка и след като стигна до края на улицата, зави надясно, извади телефона, набра номера и го доближи до ухото си, без да спира. Чу два пъти сигнала, преди Скинър да отговори.

— Готово?

— Готово — потвърди Хектор. — Този идиот дори не погледна парите в раницата. Можехме да си спестим някое и друго евро, ако бяхме намерили евтина копирна машина. — Мълчание. — При теб всичко наред ли е, приятел? Какъв е този трясък?

Мълчание. Достатъчно продължително, за да накара Хектор да се притесни.

— Нищо особено. Тъкмо се канех да си тръгвам — отвърна Скинър и затвори телефона.

Хектор спря и за миг се вгледа в дисплея. В този момент чу воя на сирените. Извади батерията от телефона, а после и SIM картата, прегъна я на две и я хвърли заедно с батерията в близката канализационна шахта. След като се справи с телефона, наведе глава и се запъти към метростанция „Шатле — Ле-з-Ал“. След един час вече напускаше Париж с влак и беше готов за следващата задача. За него нямаше никакво значение къде щеше да го отведе тя.

Скинър пусна телефона в джоба си и огледа стаята. „Каква скапана кочина“, помисли си. „Добре поне, че зверчетата млъкнаха.“ Беше скъсал на две една мръсна кърпа и беше запушил устата на всяко от децата. За съжаление не можа да постигне същия успех с майка им. Тя продължаваше да хленчи, независимо от гъбата, която беше напъхал в устата й. Погледна към нея. Жената лежеше гола по корем върху масата, а плътта около лентата, с която я беше завързал за нея, беше започнала да се подува. Очите му се плъзнаха по ануса и гениталиите й — от мястото, където беше проникнал в нея, течеше кръв, и продължиха с погнуса нагоре към главата й, която тя удряше ритмично в масата, докато плачеше.

Това проклето тропане му лазеше по нервите.

— Престани! — извика й. Не говореше френски, но това беше неин проблем, а не негов. — Млъкни… твойта мамка… Млъкни…

Хленченето стана още по-отчаяно, а тропането — още по-силно.

Скинър се изплю. После взе пистолета със заглушител, от поставката за сушене на съдове до умивалника, и го допря до бузата на жената. Тя отвори очи, престана за миг да си удря главата в масата и прошепна:

— Mes enfants… Elies sonttrop petites… [9]

Думите не означаваха нищо за Скинър.

— Кучка — измърмори той и натисна спусъка.

Главата на жената изтропа върху масата за последен път.

Скинър изплакна опръсканите си с кръв пръсти, изтръска ги и се приближи до креватчето с двете бебета, които току-що бяха останали без родители. Парчетата от кърпата още бяха в устите им. Вдигна пистолета и допря заглушителя до бузата на едното от тях. Върху кожата му се отпечата петно от кръвта на майка му. И двете бебета лежаха съвсем неподвижно. Сякаш разбираха, че животът им виси на косъм.

Не си струваше да хаби патроните. Имаше друга идея. Беше му останало достатъчно количество от тиксото, за да ги залепи едно за друго като сиамски близнаци с общ корем. Докато ги омотаваше с лентата, те пищяха, но на това място никой не обръщаше внимание на детските писъци. Повдигна чудовищния вързоп и го занесе в нишата с покритата с жълти петна вана. Запуши сифона на ваната и сложи бебетата в нея.

Отвъртя крановете и остави бебетата да издъхнат във водата. Даже не погледна към трупа на майката, докато излизаше от стаята и затваряше безшумно вратата след себе си.