Господари на войната

6

Херефорд.

15:00 ч.

Наричаха сградата „Кремъл“ заради тайните, които криеше. Солидната й мрежа от коридори ги заведе до вътрешността на централата на Полка, където се проведе инструктажът. Залата беше през две врати от архива, точно срещу кабинета на командира. С катедрата, бялата дъска и банките тя приличаше на университетска аудитория с едно изключение — стените й бяха изолирани от всякакви шумове. В това отношение приличаше на звукозаписно студио и не беше възможно човек да забрави, че всичко, което се говори в нея, трябва да остане между нейните четири стени. Беше достатъчно голяма, за да се събере цял отряд. В момента в нея имаше само четирима души — Дани и останалите трима от отделението. Спъд ги забавляваше, като им разказваше за свалката си с някаква американска разузнавачка в Кандахар.

— Нахалната крава ми каза, че, ако си обръсна брадата и си подстрижа косата, ще изглеждам доста по-симпатичен. — Придаде си вид на страшно обиден. — Отвърнах, че, ако си бях обръснал брадата и си бях подстригал косата, нямаше да разговарям с нея, а със сутеньорите й.

— Ти определено си адски възпитано копеле, Спъд — отбеляза Джак.

Спъд сви рамене.

— Обикновено съм по-деликатен, но думите ми свършиха работа. — По лицето му се изписа смущение. — Беше ужасно грозна. Чудя се откъде ги намират такива. Оная й работа беше обрасла като джунгла.

Момчетата се засмяха, а Спъд се разгорещи още повече.

— Изглеждаше много по-добре с вдигнат нагоре задник.

В този момент вратата се отвори и в залата влезе майор Рей Хамънд, който ръководеше операциите на Полка. Смехът им секна рязко.

Майор Хамънд винаги беше с тъмни кръгове под очите и с гневно изражение върху лицето. На всички в Полка им беше известно, че колкото по-тъмни са тези кръгове, толкова по-раздразнителен е той. Сега те изглеждаха така, сякаш бяха намазани с боя за обувки. Майорът се приближи до катедрата, отвори лаптопа си и включи няколко жака в него, а после прехвърли през пръстите си купчина листове. Момчетата изчакаха смълчани, докато Хамънд се опитваше да си подреди мислите, подравнявайки листовете. Най-накрая той се прокашля и каза:

— Кодовото наименование на вашето отделение е „ка алфа шест четири“. Ще стигнете до района на операцията по море.

Огледа стаята с леко повдигната брадичка, сякаш очакваше някой да му се противопостави.

— По въздуха бихме могли да стигнем по-близо до Хомс — обади се Джак Уорд.

Хамънд поклати глава.

— Това би означавало парашутен десант, а ние нямаме намерение да караме онзи тип, Бъкингам, да скача, защото ще напълни гащите, преди да е стигнал до земята.

— Копелето трябва да покаже, че е мъж — отбеляза Спъд.

Дори и майорът се усмихна. Единствено Дани си траеше. Нямаше нищо против Бъкингам, пък и след като беше решил да рискува живота си, служейки на родината си, той заслужаваше да се отнасят с уважение към него. Освен всичко друго, по време на операцията, щеше да им е нужно разбирателство. Това, което партньорите му говореха пред командира, не го засягаше. Не желаеше обаче да слуша подобни коментари след началото на операцията. През следващите няколко дни Хюго Бъкингам щеше да бъде равностоен участник в нея.

— Във всеки случай — продължи Хамънд — небето над Сирия е прекалено претъпкано, за да стигнете до мястото по въздуха. Не можете да пътувате с пътнически самолет до Дамаск, защото разузнавачът трябва да влезе нелегално в страната, а в момента летището прилича на шибания Чекпойнт Чарли[16]. Освен това няма смисъл да се мотаете, пресичайки границата с Ливан. — Натисна няколко бутона върху катедрата. Осветлението отслабна. Обърна се и показа на стената, с помощта на свързания с лаптопа му мултимедиен проектор, карта на района. Прокара пръст по западната граница на Сирия и добави: — Крайбрежието е насечено. Не би трябвало да имате проблеми.

— В никакъв случай — измърмори Спъд.

Хамънд натисна един от бутоните на лаптопа и на стената се появи следващата снимка. Лице на мъж. Тъмна коса, черна прошарена брада, орлов нос.

— Това е нашият посредник. Казва се Мухамад. От шест месеца работи за МИ-6. Той ще ви осигури два автомобила и достатъчно гориво, за да стигнете до Хомс и да се върнете обратно. Разстоянието от крайбрежието до града е около сто километра. Според сведенията на разузнаването, до там има два контролно-пропускателни пункта, но през нощта никой не дежури на тях. — Хамънд подсмъркна. — По това време войниците, които ги обслужват, вероятно са прекалено заети с разстрелите и мародерствата си. Както и да е, ако не срещнете никакви трудности, ще стигнете в града за два часа.

— А ако срещнем трудности? — попита Грег.

Хамънд се взря безизразно в него и отсече:

— Ще се справите с тях. След като влезете в града, ще трябва да се свържете с военните предприемачи. Блек, ти имаш среща с Макс Сондърс, главния директор на „Международни решения“, утре в десет часа сутринта в Лондон.

— За какво?

— Той настоява да се запознае с командира на отделението. Иска да ти стисне ръката, да те погледне в очите — обичайните глупости. — Намръщи се. — Сондърс е служил в Полка. Той е хитър лайнар, затова трябва да внимаваш с него. Просто се усмихвай и не му давай повод да се притеснява. След срещата ще те откарат с кола до Брайз Нортън, където ще бъдеш в два часа следобед. Останалите ще бъдат превозени от централата до там по същото време. Ще се срещнете с Бъкингам на летището. Полетът ви е в четири часа. Ще кацнете в Ларнака, Кипър, в осем и половина местно време, където ще ви посрещне сержант Уилкинсън, който ще ви закара на пристанището. Оттам ще ви поемат двама войници от „42 Командо“[17], за да ви отведат с една лодка „Риджид рейдър“ до подводницата „Вангард“. Ще стигнете на около две мили до брега и ще се придвижите до него с надуваема лодка. Географска ширина 34.705. Някакви въпроси?

— Колко време ще бъдем в Сирия? — попита Джак.

— Не повече от пет дни. Ще разполагате с достатъчно храна. Нямаме основания да смятаме, че сирийските власти са уведомени за пристигането ви, но си даваме сметка, че руснаците са силно заинтересувани да запазят статуквото в Сирия. Те подкрепят сегашното правителство, ето защо не бихме се изненадали, ако в района са разположени техни войници.

— От Спецназ? — попита Дани.

— Вероятно. Знаем със сигурност, че в момента не е ясно кой срещу кого се бие, пък и няколко трупа в повече не биха се отразили дори и на статистиките. От МИ-6 очакват Бъкингам да им бъде върнат обратно невредим. Постарайте се да не ги разочаровате. — Обърна се към Дани. — Шефът ми каза, че имаш някаква работа.

Дали Дани си въобразяваше, или кръговете под очите на Хамънд бяха станали още по-тъмни? Прогони мисълта от главата си и кимна.

— А сега си свободен. Искам те обратно тук в дванайсет на обяд, когато всички ще прегледате картите и ще се запознаете с прогнозата за времето. Разбра ли?

— Разбрах.

Адресът, който му даде Картрайт, беше на някакъв хотел на Уайткрос роуд в западната част на Херефорд. Носеше името „Грийн Ейкърс“[18], но гостите му едва ли се задържаха дълго в него. Пожълтели дантелени пердета закриваха прозорците му. Мазилката по стените се лющеше. На входа беше закачена табела, на която пишеше, че има свободни стаи. Дани си помисли, че едва ли някога се случва всички стаи да са заети.

Натисна звънеца. Никакъв отговор. Почука с юмрук на вратата, която издрънча. След трийсет секунди се чуха крясъци и псувни. Вратата се отвори и на прага й застана дебел мъж по фланелка с мазни петна. Мъжът изгледа подозрително Дани с присвити очи.

— Добър вечер, приятел — каза Дани. — Тук е отседнал човек на име Кайл Блек, нали?

Мъжът се замисли за миг, а после изсумтя, пусна Дани да влезе във фоайето и каза:

— Ще му се обадя.

— Няма нужда, приятел. Той ме очаква. В коя стая беше?

Очите на мъжа вече не бяха подозрителни.

— Номер три. На горния етаж.

Стаята беше втората вдясно, точно срещу общата тоалетна. Мръсната й врата беше открехната. Телевизорът беше включен и на площадката звучеше мелодията, с която започваше шоуто „Великобритания търси талант“. Дани влезе, без да почука.

Кайл лежеше на леглото, облегнат на възглавниците, и пиеше уиски от чашата, в която би трябвало да бъде четката му за зъби. Бутилката с „Феймъс граус“ върху нощното шкафче беше изпразнена наполовина. Очите му бяха изцъклени, докато се взираше в екрана на телевизора. Дани затвори вратата и остана до нея цели десет секунди, преди брат му да си обърне главата. Имаше странното чувство, че гледа по-възрастно копие на самия себе си. Кайл беше с рошава, преждевременно прошарена брада. Червеникавата му коса беше по-дълга от косата на Дани и беше започнала да оредява на темето. Върху лицето му имаше повече бръчки, отколкото беше нормално за човек, който е само на двайсет и осем години. Усмихна се подигравателно.

— Малко се притесних, когато те видях да влизаш през вратата, а не през прозореца. Нали това е стилът на гадняри като теб?

Дани не обърна внимание на обидата, която брат му изрече, фъфлейки. Приближи се до леглото с намерението да вземе бутилката и да я изпразни в тоалетната. В последната секунда Кайл се досети какво е решил да направи и върху пиянската му физиономия се изписа паника. Грабна несръчно бутилката и я събори. Уискито избълбука върху килима.

— По дяволите! — извика Кайл и изправи бутилката, но в нея не беше останало нищо.

— Миришеш на клошар — каза Дани.

Кайл сви рамене и отпи една глътка от чашата. Наглото равнодушие в погледа му изведнъж вбеси Дани. Той се наведе, хвана Кайл за подгизналата от пот тениска, която се сцепи, докато го дърпаше към себе си, и изръмжа:

— Налага ми се да замина в чужбина. Ако чуя, че си се държал лошо с татко, заклевам се да направя така, че и на теб да ти потрябва инвалиден стол, а аз да заема мястото ти в затвора.

Кайл не направи опит да се освободи. Тялото му се отпусна тежко, докато Дани го буташе обратно върху леглото. Дани тръгна към вратата. Беше казал всичко, заради което беше дошъл.

— Вече бях вкъщи — измърмори Кайл, докато Дани натискаше дръжката на бравата.

Дани се обърна. Нахалното пиянско изражение не беше изчезнало от лицето на Кайл.

— Братчето ми е изненадано? Изненадано е от факта, че съм говорил със стария задник без негово разрешение? — Изсумтя презрително. — Не се притеснявай, ние се разцелувахме и се сдобрихме. Блу… блуд… — Опита се три пъти да изрече думата „блудният“ и накрая се отказа. — Искаш ли да знаеш какво ми каза той? — изкрещя изведнъж, изправи се на крака и тръгна, залитайки, към Дани.

— Ти си пиян, Кайл. Защо просто не си държиш устата затворена?

— Каза ми, че понякога те възприема не като свой син, а като син на Таф.

Нещо се преобърна в Дани и той блъсна брат си в стената зад леглото. Очите им се срещнаха. Кайл явно беше спокоен, че Дани няма да го нарани, макар и да беше по-силният от двамата.

— Стой далече от него — каза задъхано Дани.

Докато изричаше думите, усети, че пръстите му стискат все по-силно деколтето на тениската на Кайл. Очите на брат му се облещиха и за миг той изгуби самонадеяността си.

„Успокой се“, каза си Дани. Овладя гнева си, отпусна ръце и освободи Кайл. Кайл се закашля. На вратата се почука и се чу хриптящият глас на хотелиера, който попита какво става. Дани излетя от стаята, избута мъжа, хукна надолу по стълбите и излезе на улицата, затръшвайки вратата след себе си.

Едва дишаше, адреналинът бушуваше във вените му, а в главата му се въртяха стотици неща, които му се искаше да изкрещи на брат си. Удари с юмрук пощенската кутия, която се изпречи на пътя му, а после измина с бързи крачки петдесетте метра до мястото, където беше паркирал мотоциклета си БМВ. Метна се на него и гумите му изсвириха силно, след като го подкара към центъра на Херефорд.

Трябваше да стигне навреме в базата. Да си приготви екипировката. Да се погрижи за всичко, което щеше да му бъде необходимо за операцията. След пет минути спря, осъзнавайки, че е поел към военновъздушната база в „Кредънхил“, но после отново продължи в същата посока и стигна до малката тухлена къща, която двамата с Кайл през целия си живот смятаха за свой дом. Тя се намираше в центъра на един от жилищните квартали на Редхил. Всеки път, когато се отбиваше в нея, тя му се струваше все по-западнала. Колоните на дървената й ограда бяха толкова изгнили, че всеки момент щяха да паднат. Малката градина беше обрасла с бурени. Баща му нямаше пари, за да плаща на някого да я поддържа, а той самият не беше в състояние да го прави. Четири момчета и две момичета с обици по лицата и татуировки по ръцете бяха седнали на бордюра на тротоара и се редуваха да дърпат от една цигара с канабис. От смартфона на едно от тях се чуваше металният звук на ритъм енд блус. Младежите изгледаха предпазливо Дани. Макар че той не си беше идвал от шест месеца, те все още се страхуваха от него. Беше достатъчно да вдигне палец, за да ги накара да изчезнат.

Огледа къщата. Мазилката беше устояла на дъждовете. Преди три години бяха сменили дограмата, просто защото общината пое разноските. Беше по-евтино да държат баща му в старата му къща, вместо да плащат таксата за социален дом. А и Саймън Блек не би се съгласил да бъде настанен в подобно заведение.

Дани веднага усети клаустрофобията, която го преследваше като дете. Винаги беше мечтал да живее на село. Да разпознава следите, оставени от дивите животни. Да кладе огън. Да спи на открито. Баща му обаче не искаше да отстъпи. Непрекъснато повтаряше, че няма да позволи състоянието му да му попречи да води нормален живот. Всъщност, още когато беше много малък, Дани свикна да го наглежда, защото се страхуваше да не се пресегне прекалено силно и да падне от инвалидния стол. Баща му, естествено, не можеше да го заведе на разходка в полето или в гората.

За това се грижеше Таф.

Най-старият приятел на баща му им идваше на гости винаги, когато можеше. Именно поради тази причина се беше преместил от Нюкасъл в Херефорд, или поне така беше чувал Дани. От години не служеше в Полка, но нещо го теглеше към този град. След всяко от пътуванията си в чужбина, за които не даваше никакви обяснения, първо се отбиваше в малката им къща. Дани очакваше с нетърпение тези посещения. Докато Кайл се спотайваше в някой от ъглите на стаята, Таф пълнеше главата на Дани с истории за далечни страни: Централна Африка, Южна Америка, Средния и Далечния изток. Правеха дълги преходи и той го учеше да изгражда скривалища, да се ориентира и да живее в полеви условия.

Веднъж ловиха пъстърва с кукички, които бяха направили сами, а после запалиха огън и я изпекоха.

Друг път убиха една сърна. Излязоха в гората още преди зазоряване и издигнаха преграда от клони, за да се притаят зад нея и да я дебнат. „Запомни този ден“, каза му Таф, докато клечаха, без да мърдат, в импровизирания наблюдателен пункт. „Може би някога ще ти се наложи да се криеш. Ако не успееш да се скриеш, трябва да бягаш. А, ако не успееш да избягаш“, продължи той, пронизвайки го с очи, „тогава трябва да се биеш.“ Когато сърната се появи, той позволи на Дани да стреля по нея с ловната му пушка. За Дани точното попадение беше чист късмет, който понякога спохожда начинаещите ловци, но Таф го разтълкува по друг начин. „Полкът ще бъде подходящо място за теб, чедо. Стрелбата явно ти е в кръвта.“

Спомни си думите на Кайл: „Понякога той те възприема не като свой син, а като син на Таф.“ Осъзна, че тези думи отговарят на истината. До голяма степен.

Приближи се до къщата, но не почука на вратата. Заобиколи я и стигна до прозореца на всекидневната. Баща му седеше на инвалидния стол пред телевизора с гръб към него. Върху масичката от дясната му страна имаше чаша с чай, от която се издигаше пара. На екрана някакъв смотаняк с изпъкнали скули, които изглеждаха като изсечени с длето, и отрупан с пайети костюм, танцуваше с момиче, маскирано като паун. Беше същото шоу, което гледаше Кайл. Саймън Блек обаче не го гледаше. Главата му беше увиснала напред. Беше очевидно, че спи.

Дани остана до прозореца в продължение на пет минути, загледан в баща си. После се обърна и тръгна към мотоциклета. Не му се искаше да нарушава покоя му. Беше се уверил, че старецът е добре. Останалото нямаше значение.