Господари на войната

9

Ларнака, Кипър.

20:00 ч.

За втори път през последните двайсет и четири часа Дани усети върху лицето си топлия, сух бриз на Средиземно море. Светлината гаснеше и безкрайната небесна шир се обагряше в лилавосин цвят, изпъстрен с розови отблясъци.

Двамата с Бъкингам слязоха заедно от самолета, който ги беше транспортирал до Кипър. Бъкингам не се беше отделил от него нито за миг по време на полета. Дани го беше взел под крилото си. В Херефорд момчетата бяха подредили оръжието и уредите в здрав сандък. Сега обаче трябваше да ги прехвърлят заедно с раниците и дрехите, с които щяха да се преоблекат, след като пристигнат в Сирия, в огромни непромокаеми торби.

Дани накара Бъкингам да си отвори куфара и го прерови, за да види дали в него има нещо, което може да му потрябва по време на операцията.

— Остави го тук — каза, посочвайки с глава към торбите. — В тях има всичко, което ще ни бъде необходимо за престоя ни в Сирия.

След като се опълчи на Спъд в Брайз Нортън, Бъкингам не беше изрекъл нито една дума. Според Дани причината не се криеше единствено във факта, че не обичаше да лети със самолет, както беше споделил с тях в залата на терминала. Очевидно Бъкингам се страхуваше от това, което им предстоеше да свършат. Дани беше свикнал с този страх. Той го караше да бъде нащрек. Помагаше му да се концентрира. Ако се отпуснеше за миг, нещата можеха да се прецакат. А прецакването в случая означаваше да се върне у дома в ковчег, ако има този късмет.

Дани нямаше нищо против кучешката привързаност, която долавяше в очите на разузнавача. След като нещастникът се държеше с него по този начин, вероятността да се подчинява на заповедите му беше много по-голяма. Макар че в случая Бъкингам беше негов шеф по време на операцията решенията щеше да взима Дани. И да следи за тяхното изпълнение. Сирия беше вражеска територия за тях. В нея цареше беззаконие и на всяка крачка дебнеше опасност. Нито за миг не биваше да притъпяват бдителността си.

Както им беше казал майор Хамънд в Херефорд, един сержант с тънки устни, чието име беше Уилкинсън, ги взе от пистата и ги откара на пристанището. Придвижиха се бързо. Срещата с посредника, който трябваше да им осигури коли и гориво, беше насрочена за 01:00 ч. на сирийския бряг. Ако закъснееха, той нямаше да ги чака. Това означаваше, че щяха да останат без транспорт. А все още им предстоеше дълго пътуване, преди да стигнат до там. Уилкинсън мълчеше, докато ванът, натоварен с войниците и оборудването им, напускаше летището, макар че от време на време поглеждаше към тях в огледалото. Беше очевидно, че се чуди какво се канят да предприемат. Беше също така очевидно, че нито един от тези войници от специалните части нямаше намерение да го уведоми. Бъкингам продължаваше да мълчи — седеше на задната седалка и се взираше през прозореца. Колата спря и Уилкинсън изключи двигателя. След като слязоха, Дани изостана от тримата си партньори, приближи се до Бъкингам и попита:

— Всичко наред ли е, приятел?

Бъкингам кимна. Изглеждаше благодарен на Дани за това, че си е направил труда да се поинтересува за състоянието му.

Пристанището беше оживено. Една Кралска военноморска фрегата току-що беше акостирала и от нея се бяха изсипали тълпи от моряци. Отвсякъде долитаха гласове. Войниците очевидно очакваха с нетърпение краткия си отпуск и независимо от присъствието на униформените мъже и на огромния корпус на фрегатата, който беше на около трийсет метра от мястото, където беше спрял Уилкинсън, атмосферата съвсем не беше военна. Тази нощ баровете в Кипър щяха да се радват на добър оборот.

Двама войници от „42 Командо“ се приближиха до вана. Дани се ръкува с тях. Както обикновено Бъкингам беше застанал до него, докато останалите момчета сваляха торбите.

— Имате ли да свършите някаква работа тук? — попита единият от войниците.

Дани поклати глава и отвърна:

— Да вървим. Не бива да се мотаем повече тук.

Войниците ги отведоха до малка тухлена постройка, разположена на петдесет метра от пристанището. Сградата беше с размери на двоен гараж. Когато влязоха вътре, Дани видя, че е построена около изкуствено прокопано заливче. В него имаше място единствено за лодката „Риджид рейдър Мк-1“, която щеше да ги откара от брега. Десантната лодка беше дълга около пет метра и можеше да събере осем души плюс рулевия. Полимерен корпус, подсилен с фибростъкло, извънбордов двигател с мощност сто и петнайсет конски сили. Проста. Практична. В нея нямаше нищо, будещо възхищение. С товара и седемте мъже на борда скоростта й можеше да стигне до четирийсет възела. Беше напълно подходяща за случая. Бъкингам обаче изглеждаше озадачен.

— Не е ли много малка? — попита тревожно. — Имам предвид за разстоянието, което трябва да измине, за да стигне до Либия?

Дани не успя да сдържи усмивката си.

— Не се притеснявай, приятел. Приготвили са ни нещо доста по-добро.

В левия край на заливчето имаше шкаф с неопренови костюми. Дани и партньорите му натовариха торбите в лодката, свалиха цивилните дрехи и облякоха костюмите заедно с двамата войници.

Бяха напълно готови. Бъкингам обаче все още се мъчеше да вкара десния си крак в крачола на своя костюм. Седеше по боксерки на пода и дърпаше непохватно костюма нагоре с тънките си ръце. Междувременно другите мъже се настаниха в лодката. Бяха му нужни цели десет минути, за да се справи. След като се облече, Дани го заведе до брега на заливчето и го държа за ръката, докато се качваше предпазливо в клатещата се лодка. После скочи в нея и кимна на войника до руля. След няколко секунди двигателят избръмча, лодката излезе от тухлената постройка и се отправи към пристанището.

Осемместната лодка изглеждаше миниатюрна в сравнение с фрегатата. Тя се смали още повече на фона на тъмното нощно небе, след като навлезе в открито море и шумът от двигателя й заглъхна. Набра скорост, кърмата й се повдигна леко, подскочи и се гмурна в мастиленосиньото море, отдалечавайки се от вдъхващите сигурност блещукащи светлини на сушата и навлизайки в мрака на средиземноморската нощ. Когато водните капки опръскаха лицето му и соленият въздух изпълни дробовете му, Дани изведнъж се съживи. Бъкингам, който седеше до него, очевидно не се чувстваше по този начин. Толкова силно стискаше ръба на лодката, че дори и в тъмнината Дани забеляза побелелите кокалчета на пръстите му.

През следващите десет минути лодката продължи да се носи с пълна скорост напред, управлявана от двамата войници с помощта на джипиеса. След като шумът от двигателя й заглъхна и вълните я залюляха леко, Дани се обърна и погледна назад. Светлините по крайбрежието вече почти не се виждаха.

Изведнъж се чу тих тътен, който сякаш идваше от всички посоки.

— Какво е това? — прошепна Бъкингам.

Никой не му отговори.

— Какво ще правим по-нататък?

Гласът му прозвуча уплашено.

— Ще продължим на автостоп — отвърна Дани. — Нали ти казах, че са ни приготвили нещо по-добро.

Повърхността на водата изведнъж се разклати.

— По дяволите! — изсъска Бъкингам. — Какво става?

— Спокойно — отвърна тихо Дани и се взря в мрака, докато рулевият говореше по радиостанцията си. — След малко ще разбереш. — Обърна се към партньорите си: — Не бързайте, момчета.

— Ей там е — каза единият от войниците, сочейки в северозападна посока.

Морето стана по-бурно. На хоризонта се появи тъмна сянка и върхът на командната кула на подводницата „Вангард“ изплува с отекващ грохот. Дани долови учестеното дишане на Бъкингам, докато кулата се издигаше все по-високо над вълните.

Подводницата беше обърната странично към тях. Чак когато кърмата й се показа, мъжете в лодката придобиха представа за размерите й. Имаше чудновата форма, наподобяваща тяло на кит. Дани и друг път беше виждал подводници, но това не му попречи да се удиви на факта, че подобен огромен плавателен съд може да се движи толкова безшумно под водата.

Горната й част се спускаше под наклон към кърмата, за да могат плавателните съдове от типа на „Риджид рейдър“ да се качват на нея. Рулевият отново включи двигателя, а после завъртя лодката на двеста и седемдесет градуса и тя започна да се движи успоредно на подводницата по посока на кърмата. Зад кулата се показа малка палуба. После лодката описа дъга с радиус от сто и осемдесет градуса и застана срещу нея. Вълните, които се бяха образували при изплуването на подводницата, се блъснаха в кърмата й и пръските им заслепяваха мъжете. След около пет секунди се чу стържещ звук — лодката се качи на палубата и спря на пет метра от кулата. Стоманената врата на кулата се отвори в момента, в който двамата войници от „42 Командо“ се изправиха на крака, и палубата се озари от жълта светлина.

Появиха се четирима моряци. Носеха дебели непромокаеми якета и ботуши. Започнаха да издават заповеди, надвиквайки се с оглушителния шум от двигателите на подводницата. Единият от войниците хвана Бъкингам за ръката и го свали от лодката, предавайки го на застаналия до нея моряк, който го стисна здраво и го поведе към кулата. Дани, Спъд, Джак и Грег разтовариха торбите и започнаха да ги влачат по палубата, за да ги вкарат в подводницата. Нямаше време да се сбогуват с войниците. Хидравличната врата изсъска и се затвори, изолирайки Дани и партньорите му от шума на морето и от лодката върху палубата. Лодката щеше да отплува с потапянето на подводницата и след петнайсет минути отново щеше да бъде в пристанището.

Дани се огледа. Намираха се в помещение с покрит с боя стоманен под, чиято площ беше около осем квадратни метра. По стените му имаше тръби и хидравлични уреди. Подводницата се завъртя леко. Бъкингам с мъка успя да запази равновесие. Четиримата мъже, които ги бяха посрещнали на палубата, ги чакаха в помещението. Освен тях в него имаше още един мъж — на около четирийсет години, с прошарена брада и проницателни сини очи.

— Добре дошли на борда на „Вангард“ — поздрави ги той. — Аз съм капитан Флеминг.

Дани изпитваше дълбоко уважение към войниците от подводния флот и най-вече към всеки, изкарал успешно трудния курс за подготовка на капитани на подводници. Процентът на отпадналите в процеса на обучението беше също толкова висок, колкото и при подбора на войници за SAS, поради което курсът беше получил прякора „Божието наказание“. Той стисна ръката на Флеминг.

— Ако искате, можете да се преоблечете тук — каза Флеминг. — Разпоредих на хората си да приберат оборудването ви и да подготвят каюта за вас, освен ако не искате да се присъедините към мен на мостика.

Дани погледна към Бъкингам, който се мъчеше да си свали неопреновия костюм с нещастно изражение върху лицето, и отвърна:

— Не, предпочитаме да отидем в каютата.

— Добре — каза капитанът. — Нуждаете ли се от нещо? Искате ли да хапнете?

— Не бихме отказали топла храна — отвърна Дани. А после, поглеждайки косо към Бъкингам, добави: — И чай. Сладък.

Флеминг кимна на единия от моряците.

— Слушам, капитане — отвърна мъжът и тръгна към металната стълба.

— Последвайте ме, момчета — каза един друг моряк, на когото капитанът също даде знак с глава, и ги поведе надолу по стълбата.

Докато преминаваха през коридорите, подводницата отново се потопи под водата.

— Не обичам тесните пространства — прошепна Бъкингам.

— В такъв случай си попаднал на неподходящото място, приятел — отвърна Дани. — В тези подводници трябва да се съберат двеста войници. Няма как коридорите да са широки.

— Освен това не е предвидено място за мацки — обади се Спъд и се ухили. — Ето защо, ако си се надявал да правиш секс, няма как да стане, Бъкингам.

Бъкингам го удостои с усмивка.

Помещението, в което ги заведе морякът, беше седем на четири метра и на Дани му се стори просторно в сравнение с миниатюрните каюти, предназначени за екипажа на „Вангард“. Момчетата смениха неопреновите костюми със сините гащеризони, които бяха приготвени за тях. След десет минути пристигна храната. Подводниците от типа на „Вангард“ плаваха непрекъснато. Те не се нуждаеха от зареждане и разполагаха с всичко, което им беше необходимо за дълги периоди от време. Прясната храна беше рядкост, но готвачите се славеха с уменията си да приготвят вкусни ястия от изсушените и консервирани продукти. Дани и партньорите му поглъщаха лакомо месото и зеленчуците, отпивайки от горещия чай. След като се нахраниха, Дани се обърна към Бъкингам и му каза:

— Съблечи се.

Бъкингам се мъчеше да свали неопреновия костюм, докато Дани отваряше една от торбите и изваждаше чифт дрехи. Те бяха най-обикновени — джинси и риза от груб плат. Човек можеше да ги носи навсякъде — от Дамаск до Доркинг, без да прави впечатление. Миришеха неприятно на мухъл и Дани се сети за миг за стаята на брат си в хотела.

— Облечи ги — каза на Бъкингам, който вече беше останал по боксерки, — а върху тях си сложи отново неопреновия костюм.

Момчетата от Полка също бяха започнали да се преобличат, но подготовката им беше малко по-екзотична. Дрехите им бяха същите, като дрехите на Бъкингам, но под ризата всеки от тях закопча калъф, в който имаше деветмилиметров „Зиг Зауер“. Бъкингам ги гледаше, ококорил очи, докато проверяваха оръжието си. Помещението се изпълни с шума от глухото щракане на пълнителите, докато войниците ги поставяха в оръжията и спускаха предпазителите. Дани забеляза как Бъкингам наднича тревожно в торбата с автоматите М-4 и затвори ципа й. Нямаше смисъл да го плаши още повече. Четиримата отново си сложиха неопреновите костюми върху цивилните дрехи.

— На каква дълбочина сме? — попита Бъкингам.

Дани сви рамене и отвърна:

— На петстотин метра. Или на малко повече.

— По дяволите! И след колко време…

Дани осъзнаваше, че Бъкингам е силно изнервен, затова реши, че може би е по-добре да му обясни какво им предстои.

— След няколко часа. Когато стигнем до брега, ще навлезем на около километър навътре в сушата, докато стигнем до едно кръстовище на главната магистрала. Там ще се срещнем с посредника, който ще ни осигури колите.

Бъкингам изглеждаше смутен.

— Не е ли по-разумно посредникът да ни чака с колите на брега? Искам да кажа, че би било по-добре веднага да се качим в колите, вместо да вървим пеша.

Дани поклати глава.

— Не знаем нищо за този човек. Освен това той няма как да разбере, че сме пристигнали по море, тъй като ще се срещнем с него на кръстовището. Ще можем да го огледаме спокойно, преди да установим връзка с него. Не е нужно да бъдем разкрити, преди още да сме пристъпили към изпълнението на операцията.

— Да бъдем разкрити? Та той е агент на МИ-6. Можем да разчитаме на него.

Останалите мъже се засмяха.

— Защо се смеете? — попита Бъкингам.

— Той е посредник, приятел, — отвърна Спъд, — а посредниците по целия свят са еднакви. Потайни. Преследват собствените си интереси. Този човек ни помага, защото от МИ-6 му плащат, но ще ни предаде веднага щом получи по-добро предложение.

Бъкингам пребледня.

— Спокойно, приятел — каза му Грег. — Ако нещо се обърка, ще жертваме Спъд, а не теб. Нали така, Спъд?

Спъд сведе очи към издутината върху гърдите си, където неопреновият костюм покриваше калъфа с пистолета. После погледна към Бъкингам и отвърна:

— Точно така.

23:30 ч. източноевропейско време.

На вратата на помещението се почука силно. Появи се един брадат моряк и каза:

— След десет минути ще изплуваме, момчета. Изчакайте тук, докато ви повикаме.

Мъжът носеше спасителни жилетки. Подаде по една на всеки и петимата веднага ги облякоха, нахлузвайки ги през главите си. И зачакаха.

Подводницата се отклони на няколко градуса от курса си, докато изплуваше на повърхността. Бъкингам се сви — през последните десет минути не беше изрекъл нито една дума. Мъжете грабнаха торбите. След малко вратата се отвори. На прага й застана морякът с брадата и им кимна. Петимата излязоха в тесния коридор и тръгнаха след него към кулата. Подминаха стълбата, по която преди бяха слезли, продължиха още десет метра и стигнаха до следващата стълба, чиито стъпала водеха към един люк, разположен на покрива й. Там ги чакаше капитан Флеминг.

— Обадиха се от централата в Херефорд — каза той. — През тази нощ в Хомс са се водили тежки боеве. Двама представители на организацията „Лекари без граница“ се изчезнали. Единият от тях впоследствие е бил открит мъртъв — бил е застрелян. — Отправи на Дани пронизващ поглед. — Бъдете внимателни, момчета. По всичко личи, че избиват чужденците по улиците.

Обърна очи към Бъкингам и върху лицето му се изписа недоверие. После натисна червения лост върху стената на коридора. Капакът на люка изсъска и се вдигна. В коридора, заедно с въздуха, нахлу шумът от морските вълни. Един моряк се надвеси над люка и извика:

— Подайте си багажа!

Мъжете се подчиниха, а после Грег, Джак и Спъд излязоха през люка, оставяйки Дани, Бъкингам и капитана в подножието на стълбата.

— Готов ли си? — обърна се Дани към Бъкингам.

Бъкингам си пое дълбоко въздух и отвърна:

— Да.

— Тръгвай. Аз ще те следвам плътно. Внимавай, когато излезеш на палубата. Нощта не е подходяща за плуване.

Бъкингам кимна и се изкачи по стълбата.

— Дано да нямате проблеми с този тип — каза тихо Флеминг.

Дани сбръчка чело, докато кимаше за довиждане на капитана, и тръгна след Бъкингам.

На палубата духаше силен вятър. Тук, на две мили от сирийския бряг, атмосферните условия бяха доста по-различни в сравнение с Кипър. Луната грееше ярко и кулата хвърляше тъмна сянка върху подводницата, а морето беше бурно. Вълните се разбиваха с бяла пяна в корпуса на подводницата и пръските им затрудняваха придвижването на мъжете по палубата. След относителната тишина във вътрешността на подводницата тътенът на двигателите им се стори оглушителен. Но те бяха готови да го понесат, защото вече бяха на две мили от брега. След малко подводница щеше да изчезне от погледа им, а заедно с нея и шумът. На черната надуваема лодка, която ги чакаше на палубата, имаше двама моряци с неопренови костюми и преметнати през врата картечни пистолети МП-5. След като люкът на подводницата се затвори, Дани видя, че партньорите му са натоварили торбите на лодката и се качват в нея. Хвана Бъкингам за ръката и двамата изминаха петте метра по хлъзгавата палуба до кърмата на лодката. Кимна на войниците и помогна на Бъкингам да се качи в лодката, а после скочи в нея и вдигна палци към рулевия. Войникът натисна два пъти превключвателя на радиостанцията си и изкрещя:

— Дръжте се!

След двайсет секунди подводницата се разклати леко и започна да потъва бавно.

Пет метра до морското равнище.

Три метра.

Един.

Накрая вълните заляха палубата. Лодката все още беше в сянката на кулата. Вълните я подмятаха, разбиваха се в нея и я заливаха отвсякъде. Рулевият изчака няколко секунди, а после спусна двигателя във водата и го включи. Без да обръща внимание на водните струи, той увеличи скоростта, измина десет метра по посока на мястото, където преди се намираше кърмата на подводницата, направи полукръг и се насочи към брега.

Дани присви очи, за да ги предпази от хвърчащите капки, и се взря в далечината. На шейсет градуса вляво от лодката блещукаха светлини, но в тъмнината му беше трудно да прецени разстоянието до тях. Над главите им прелетя пътнически самолет, който се движеше на юг. Дани си помисли, че всъщност много самолети в небето остават невидими за човешкото око. Спомни си, че беше зърнал отблясъка на един безпилотен самолет „стелт“, докато лежеше в окопа до Бойд по време на операцията в Либия. Тези самолети бяха като ангели хранители. Човек никога не можеше да бъде сигурен, че те са наблизо, нито пък да разчита на помощта им, когато наистина имаше нужда от нея. Точно пред него не се виждаше нищо. Най-близкото селище беше на пет километра от изоставената плажна ивица, към която плаваха. Не очакваше да види светлини, но това в никакъв случай не означаваше, че мястото е безопасно, защото, ако някой ги наблюдаваше от брега, нямаше как да го забележат.

Погледна си часовника: 00:15. До срещата оставаха четирийсет и пет минути. Щяха да стигнат навреме. Ако посредникът не ги чакаше с колите, операцията щеше да се прецака.

Лодката намали скоростта и стана по-безшумна, което беше сигурен знак, че се приближават към сушата.

— Двеста метра — обяви рулевият.

Грег и Джак, които седяха от двете страни на лодката, вдигнаха оръжията си и огледаха брега през инфрачервените оптични мерници. След десет секунди лодката отново намали скоростта. Шумът от двигателя почти не се чуваше на фона на разбиващите се в брега вълни. На около петдесет метра в далечината Дани видя изгърбения силует на пясъчна дюна. Лодката се издигна внезапно, подхваната от гребена на прииждаща вълна, а после се плъзна в плитчината. Рулевият загаси двигателя. Другият войник скочи от нея и започна да я тегли към брега. Водата стигаше до коленете му.

Оставаха пет метра до сушата. На това място бяха силно уязвими. Не знаеха дали някой не ги чака, оглеждайки морето, ето защо трябваше да бъдат бдителни. И бързи. И тихи. Грег и Джак нагазиха в плитката вода и се затичаха към брега. Изминаха десет метра, хвърлиха се по корем върху чакълестия плаж и заеха позиция за стрелба, озъртайки се.

— Слизай — каза Дани на Бъкингам.

Бъкингам кимна и бавно се спусна във водата. Дани и Спъд вдигнаха торбите и го последваха.

Докато войниците изкарваха лодката, Дани, Спъд и Бъкингам изтичаха до брега.

— Свали си неопреновия костюм — каза Дани на Бъкингам.

Тримата мъже съблякоха костюмите и останаха по цивилни дрехи. Дани прибра мокрите костюми в една от торбите и взе оръжието си. Хвана Бъкингам за ризата, издърпа го до мястото, на което лежаха Грег и Джак, бутна го на земята и изсъска:

— Не мърдай.

После двамата със Спъд заеха позиция за стрелба, а Грег и Джак се съблякоха и тръгнаха към лодката, за да върнат на войниците торбата с мокрите костюми.

Дани огледа местността, без да обръща внимание на острия камък, който се забиваше в лакътя му. Плажът беше широк около трийсет метра. Пясъчната дюна, с която завършваше, беше висока около петнайсет метра и наклонът й беше четирийсет градуса. Макар че лятото беше сухо, от валежите през зимата и през пролетта в пясъка на места беше избуяла растителност. Не забеляза никакво движение. По нищо не личеше, че някой е бил свидетел на пристигането им. Никакви войници. Никакви местни хора.

Или поне доколкото Дани успя да види.

След две минути чу зад гърба си шума от двигателя на лодката. Грег и Джак бяха предали торбата с костюмите на войниците и тя потегляше обратно към подводницата. Стъпките им скърцаха тихо по пясъка. Двамата го подминаха и продължиха напред.

— Какво става? — попита Бъкингам.

Дани не му отговори. Беше твърде зает — наблюдаваше напрегнато Грег и Джак. Движейки се на разстояние десет метра един от друг, двамата се приближиха приведени до дюната и заеха позиция за стрелба.

Лежаха, без да мърдат.

Тихото бръмчене на двигателя на лодката беше заглъхнало. Единственият шум идваше от разливащите се по плажа вълни.

Джак вдигна дясната си ръка и даде знак на останалите да се приближат.

— Няма да се отделяш от мен — прошепна Дани на Бъкингам, скочи, подаде му ръце, изправи го на крака и го поведе напред.

Спъд вървеше на десет метра вляво от тях. Джак и Грег ги прикриваха. Пясъкът беше мек. Бъкингам два пъти се препъна и падна и на Дани му се наложи да го вдига. Когато стигнаха до върха на дюната, той трудно си поемаше въздух. Дани огледа терена зад нея. Склонът й се спускаше плавно в продължение на един километър и стигаше до шосето, което се движеше в посока север — юг успоредно на бреговата линия. Забеляза в далечината очертания на дървета и храсти — климатът по средиземноморското крайбрежие на Сирия беше по-мек, отколкото в пустинята и в района, граничещ с Ирак. Кръстовището се намираше на около трийсет градуса вдясно. В началото му бяха паркирани три автомобила, обърнати на юг. Предните фарове на първия бяха включени и осветяваха шосето.

Дани извади очилата за нощно виждане от раницата си, сложи си ги, взря се в първата кола и извика:

— Бинго! Видях човек в първата кола. Сигурно има още най-малко двама, тъй като колите са три. — Свали очилата. — Изглежда, всичко е наред, но нека да не рискуваме. Няма да позволя на този Мухамад да ни извърти мръсен номер, като ни устрои засада. Спъд, двамата с Грег ще останете тук. Наблюдавайте местността. Джак и Бъкингам ще дойдат с мен. Аз ще проверя колите и ще отпратя Мухамад и хората му. Ако възникне проблем, знаете как трябва да действате.

Джак го погледна тревожно и попита, сочейки с очи към Бъкингам:

— Сигурен ли си?

Дани кимна.

— Не искам Мухамад да разбере колко души сме. Ако не вземем Бъкингам със себе си, той ще се досети, че има поне още един човек, при когото сме го оставили. Нека да го държим в неведение.

Джак наведе глава и отвърна:

— Разбрано. — Погледна към Бъкингам. — Не искам да бъда груб с теб, приятел, но те предупреждавам да правиш това, което ти казваме, и да си държиш устата затворена. Ще говорим само ние.

Колите се намираха под ъгъл от трийсет градуса вдясно от тях. Дани, Джак и Бъкингам тръгнаха под ъгъл от шейсет градуса наляво. Дани изчисли, че по този начин ще излязат на шосето на около двеста и петдесет метра от колите, за да изненадат Мухамад в гръб и да не му дадат възможност да разбере от коя посока са се появили. Разстоянието не беше голямо, но тъй като трябваше да тичат с пълни раници и да се съобразяват с Бъкингам, на когото му липсваше тренинг, те стигнаха до шосето за седем минути. То беше широко осем — девет метра, изровено и каменисто. Придвижваха се в колона, отдалечени на десет метра един от друг — водеше Джак, следван от Бъкингам и Дани. Когато бяха на двайсет метра от кръстовището, спряха и легнаха на земята, за да огледат още веднъж местността.

Чу се звук от отваряне на врата. От първата кола слезе мъж и се отправи на изток през полето. След десет метра спря. Дани видя, че мъжът пикае, и прошепна:

— Изчакайте тук.

След по-малко от пет секунди вече почти се беше приближил до мъжа, който го усети, чак когато беше само на три метра от него. Дани не му даде възможност да реагира — преметна лявата си ръка през врата му, а с другата му запуши устата. Мъжът се опита да извика, но от устните му излезе глухо скимтене. Дани погледна през рамо и видя, че Джак тича към първата кола. Когато стигна до нея, той отвори вратата и насочи автомата си към предната седалка. Някой каза нещо на арабски. Джак изкара двама мъже от колата и ги събори на земята. В този момент Дани забеляза, че Бъкингам се приближава към него, и избута мъжа, когото държеше, до мястото, където лежаха другите двама. Огледа ги един след друг и попита:

— Кой от вас е Мухамад?

Единият от мъжете, които Джак беше изкарал от колата, вдигна очи към него. Беше много по-неприятен, отколкото изглеждаше на снимката. Огромно, дебело копеле с жълти развалени зъби и торбички под очите. Очите му се стрелнаха гневно към автомата на Джак.

— Какво прави? — попита той на развален английски. — Аз ваш приятел. Свали оръжие. Имам коли за вас. Много добри коли. Свали оръжие, моля.

Дани кимна на Джак. Джак свали автомата, но продължаваше да го стиска здраво. Лицето на посредника моментално се отпусна и той се изправи на крака, последван от другите двама мъже. Разпери ръце и се ухили, оголвайки развалените си зъби, а после, без следа от гнева, с който ги гледаше допреди малко, каза:

— Добре дошли в наша бедна страна, приятели. Добре дошли в Сирия!