Господари на войната

3

На петдесет морски мили северно от либийския бряг един самолетоносач от военноморската флота на САЩ, който струваше шест милиарда долара, стоеше на вахта в чезнещата светлина. „Джордж Буш“ беше далеч от дома. Както и Дани Блек.

Дани си погледна часовника. 21:45 ч. източноевропейско време. Зелената светлина на радарния детектор „КОБРА“ се беше появила точно в 17:00 ч. по Гринуич. Представи си как началниците бързат да приключат разговорите си преди края на работния ден, за да не закъснеят за уговорените за вечерта срещи. Храна от ресторантите на Гордън Рамзи за костюмарите, консерви за войниците, които те изпращаха на бойни мисии. Дани не се впечатляваше от тези неща. След трийсет минути щеше да се стъмни напълно и той щеше да излети от самолетоносача заедно с останалите трима членове на отделението. Погледна нагоре към радиолокационните уреди и към пълната луна, изгряваща от запад в ясното небе. През нощта светлината щеше да бъде достатъчна, за да може човек да вижда, но и да бъде забелязан.

Хеликоптерът „Сий найт“, който щеше да ги превози от самолетоносача, прелитайки над южната част на Средиземно море, до либийската пустиня, беше готов. Задната врата беше отворена, роторите се въртяха бавно. До него на пистата имаше два самолета Ф-16, а зад тях всякакви други летателни апарати. Свръхсамолетоносачът от типа „Нимиц“ беше в състояние да поеме деветдесет въздухоплавателни съда — самолети с неизменяема геометрия на крилата и хеликоптери, а тази нощ той беше пълен. Дани беше прекарал едно денонощие на „Джордж Буш“, след като пристигна с отделението си от базата в Малта. През по-голямата част от времето остана под палубите в отделението, предназначено за специалните части, което включваше няколко помещения със спартанска обстановка — обзаведени с койки спални, командна зала с коаксиални розетки за радиостанциите, маса с разстлани върху нея карти и съоръжения за сателитна връзка и зала за инструктаж, в която можеха да включват лаптопите си. Излизаха само, за да се хранят заедно с останалите членове на екипажа на специално отделена за тях маса. Под палубите единствено люлеенето на кораба и грохотът на излитащите и кацащите самолети и хеликоптери му напомняше, че се намира в морето. Сега обаче той беше застанал на една от палубите, заобиколен от солената мъгла и оглушителното скърцане на парните турбини и ядрените реактори на плавателния съд, който напомняше повече на плаващ град, отколкото на кораб.

Подобно на всеки град и „Джордж Буш“ се нуждаеше от грижлива поддръжка. Тъй като на него се намираха над три хиляди души, само изхранването им и изхвърлянето на отпадъците предполагаше денонощен труд. Самолетоносачът разполагаше със своя собствена морска полиция. Престъпленията не бяха рядкост. На подобни кораби имаше нападения, грабежи, изнасилвания, дори убийства — обичайната поквара за местата, на които се събират много хора. Най-опасни обаче бяха палубите за кацане и излитане. Достатъчно беше пилотът да не прецени добре местоположението си с няколко метра, за да причини катастрофа. Ето защо персоналът на военноморските сили на САЩ, който стопанисваше самолетоносача, беше безкомпромисен. Никой нямаше право да бъде там, ако задълженията му не го изискваха. Членове на охраната със светлоотразителни жилетки и преносими прожектори непрекъснато обикаляха около самолетите. Авиомеханици с жълти униформи, оръжейници с червени униформи, работници, зареждащи летателните апарати с гориво, с тъмночервени униформи и контрольори с черни униформи. Екипажът на „Сий найт“ се качваше на хеликоптера заедно с двамата американски войници, които през следващите три часа щяха да изпълняват ролята на картечар на вратата и картечар на задната част.

Дани стоеше на двайсет метра от хеликоптера с раница на гърба, преметнат през рамо автомат и кевларена каска[13] в ръце. Американците, които се бяха скупчили около хеликоптера, не му обръщаха внимание, подготвяйки се за полета, макар че целта на този курс беше да превозят отделението му до мястото, откъдето щеше да започне осъществяването на операцията. Вятърът развяваше русата му коса и солените капки залепваха по кожата му. На юг проблясваха светлини. „Триполи“, помисли си той, припомняйки си картата. Беше удивителен фактът, че от разстояние някои от най-скапаните места в света изглеждаха не по-малко привлекателни от включените в каталога на туристическата агенция „Томас Кук“ дестинации. Усети, че някой го бутна с лакът в гърба. Обърна се и видя Бойд, който беше командир на отделението. И той, като Дани, беше с камуфлажно облекло „Край“, комплект екипировка на колана и автомат М-4, прикрепен към тялото му с късо въже за корабно платно. За разлика от Дани обаче си беше сложил каската, за която бяха прикрепени очилата му за нощно виждане и малко фенерче. Каската беше изрязана покрай ушите заради слушалките, а пред долната му устна имаше микрофон.

— Хей, Снапър — изкрещя той със силния си северноирландски акцент, надвиквайки се с шума.

Дани нямаше нищо против този прякор. В жаргона на ирландците думата означаваше „дечко“, а двайсет и три годишният Дани беше най-младия член на отделението. Бойд се държеше наставнически по време на операциите и всички се дразнеха от това.

— Какво?

— Как се нарича либийски бунтовник без ръце и крака?

— Добър старт?

Бойд му отвърна с вдигнати палци и усмивка, оголваща най-кривите зъби в Полка.

— Излитаме след пет минути. Готов ли си?

— Напълно.

Дани си сложи каската и очилата за нощно виждане, а Бойд тръгна да подбере останалите момчета. Командирът на отделението повтаряше този виц преди всяка операция. Талибански командир без ръце и крака? Баатистски негодник без ръце и крака? В представите на Бойд за света това винаги означаваше добър старт. Никой в Полка не му противоречеше. Дани също нямаше намерение да го направи тази нощ. Бунтовниците, по чиито следи щяха да тръгнат Дани и партньорите му, заслужаваха всичко, което щеше да им се случи.

Преди три дни четирима представители на умиротворителните сили на ООН — и четиримата британци — бяха отвлечени в Бенгази. В продължение на двайсет и четири злокобни часа нямаше никакви новини за тях, а после в телевизия Ал-Джазира по класическия начин се появи видеозапис. Пикселизираната картина показваше как бунтовниците първо връзват и бият умиротворителите, а после им покриват главите с качулки и ги застрелват, окачени на една дървена греда на тавана. Някакъв мъж с балаклава обяви, че екзекуцията е извършена от бунтовници, верни на сваления режим на Кадафи. На всичкото отгоре беше облечен в камуфлажно яке със светлосиня лента с емблемата на ООН — част от униформата на умиротворителите. За около двайсет минути записът се разпространи по целия свят, подобно на вирус, и семействата на жертвите научиха добрата новина чрез Ютюб вместо чрез традиционното почукване на вратата, а след трийсет минути два от обезобразените трупове, с издълбани върху телата им лозунги в подкрепа на Кадафи, се появиха на две пресечки от британското посолство в Триполи.

Разследването в Либия започна веднага. Към коя група принадлежаха тези бунтовници? И къде се криеха? Дани не се съмняваше, че на много граждани на Либия са им извивали ръцете в буквалния смисъл на думата, за да изтръгнат от тях онова, което знаят за местоположението на бунтовниците. Извиването на ръцете обаче не даде никакъв резултат. В британското разузнаване се получи информация, потвърдена от два независими източника, за някакво малко село в либийската пустиня на сто и петдесет километра южно от Бенгази, чието население, състоящо се от бедуини от племето руала, било прогонено от лагера си от група бунтовници, поддръжници на сваления режим на Кадафи. Не съществуваха категорични доказателства в подкрепа на факта, че именно тези бунтовници са екзекуторите на служителите на ООН, но според Дани на властите така или иначе не им пукаше. Дани беше напълно съгласен с тях: единственият добър бунтовник беше мъртвият бунтовник и задачата на неговото отделение беше да ги прати на оня свят.

Планът беше прост. Трябваше да кацнат под прикритието на нощта в една дълбока долина, от онези, които арабите наричат „уади“, отстояща на пет километра югозападно от селото. В отсрещния й край щяха да устроят наблюдателния си пункт. Оттам щяха да огледат селото, за да се уверят, че бедуините са го напуснали и че в него наистина са се настанили бунтовници. После щяха да направят лазерна маркировка на местността и селото щеше да бъде изравнено със земята от един изтребител „Торнадо“ на Кралските военновъздушни сили — недвусмислено предупреждение за незабавното и жестоко възмездие, очакващо всеки, който посегне на британски гражданин.

Роторите на хеликоптера увеличиха оборотите си. Бойд се появи отново заедно с Томо и Петте корема — останалите двама от отделението им. Томо беше по-изискан и от чая в Риц, но, заради откровената му ненавист към офицерите, момчетата от Полка го приемаха радушно. Прякорът „Петте корема“ нямаше нищо общо с фигурата на притежателя си, тъкмо обратното — той беше един от най-стегнатите мъже, които Дани беше виждал, а водеше началото си от един кървав следобед в Лашкар Гах, когато група тежковъоръжени талибани се появили от нищото. Партньорът на Дани стрелял с една картечница 50-ти калибър и по чиста случайност уцелил в корема петима от тях. По този начин беше получи прякора си, добавяйки няколко реда към историята на Полка. Момчетата изглеждаха почти по един и същ начин с камуфлажното си облекло, каските и вдигнатите върху тях очила за нощно виждане. Заради петкилометровото разстояние, което трябваше да изминат до наблюдателния пункт, те не носеха тактически бронежилетки, но нямаше как да минат без резервоарите с вода „Кемълбак“.

Товарачът беше застанал до задната врата на хеликоптера, обемистите слушалки покриваха ушите му, а пред устата му имаше микрофон. Размахвайки ръце, той даде знак на Дани и на останалите трима от отделението му да се качат в машината.

— Хайде, приятели — изрева Бойд, надвиквайки се с шума.

Четиримата влязоха в хеликоптера, а членовете на охраната разчистиха площадката, за да я подготвят за излитането му. Дани кимна на картечаря на задната част, докато минаваше покрай него. Всички бяха свалили раниците си и ги бяха сложили на пода до краката си. Дани седна с гръб към едната от стените на хеликоптера. От лявата му страна се настани Томо, а от дясната — картечарят на вратата. Дани стисна леко ремъците, за да включи радиостанцията си в комуникационната система на хеликоптера. Петте корема и Бойд, които бяха срещу него от другата страна на черния цилиндричен резервоар с резервно гориво, напомнящ на огромен гумен кренвирш, също включиха радиостанциите си. Гласът на американеца долетя в слушалката на Дани — говореше с провлачения акцент на жител на Средния запад.

— Излитаме след трийсет секунди… три нула секунди…

Задната врата остана отворена. Картечарят на задната част се беше надвесил над шестцевната картечница и изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да открие огън по самия самолетоносач. Дани успя да зърне жълтото яке на един от охранителите, който се отдръпваше от площадката. Звукът от двигателите се усили, хеликоптерът се разклати леко и се отдели бавно от самолетоносача. Направи завой под ъгъл от четирийсет и пет градуса по посока на сушата и започна да набира скорост.

Дани и партньорите му не можеха да разговарят помежду си, тъй като бяха свързали радиостанциите си с комуникационната система на хеликоптера. Щяха да мълчат по време на полета, подготвяйки се психически за операцията. Дани се наведе напред и извади джипиеса от горния джоб на раницата си заедно с ролка тиксо. Бойд го беше определил за водач на отделението. Вече бяха въвели в джипиесите си координатите на прикриващата защитна позиция и на наблюдателния пункт, както и на двете места, където трябваше да се срещнат, ако нещата приемеха неблагоприятен обрат. В случай че попаднеха на засада и им се наложеше да се разделят, всяко от момчетата трябваше да изчака един час на първото място и ако никой не се появи, да отиде на второто място, отново да изчака един час, а после да се върне в началото на долината, където щеше да кацне хеликоптерът.

Надяваха се на най-доброто стечение на обстоятелствата и бяха подготвени за най-лошото.

Дани залепи с тиксо джипиеса за автомата си, за да не му се налага да го търси в тъмнината и да може да поглежда към него, докато държи в ръце оръжието. Провери екипировката си. Деветмилиметровият „Зиг Зауер“ беше закачен на гърдите му, а на колана му имаше допълнителни боеприпаси — беше преценил внимателно с какво количество да се запаси, защото щяха да останат на сушата не повече от двайсет и четири часа. Две светлинно-шумови гранати, две осколочни гранати. Черен сгъваем нож. Беше взел и някои лични вещи. Очукана запалка „Зипо“ с медна плочка, върху която бяха гравирани буквите „СБ“. Още един нож с дръжка от слонова кост, чието петинчово острие беше по-тясно, но режеше по-добре от острието на сгъваемия нож. Децата рядко получаваха подобен подарък за тринайсетия си рожден ден, защото не всички имаха кръстник като Таф Дейвис. „Мъжът винаги има нужда от хубав нож, чедо“, беше му казал той. Дани си спомняше ясно думите му, сякаш ги беше изрекъл вчера.

Погледна през малкия прозорец вдясно от себе си. Беше се стъмнило съвсем, но отражението на луната във водата и светлините на хеликоптера му бяха достатъчни, за да види, че летят ниско над морето. Разстоянието между хеликоптера и водната повърхност беше не повече от три метра. Морето беше спокойно — близостта на хеликоптера не му се отразяваше въобще, но луната беше толкова ярка, че Дани успя да различи бледата сянка на машината.

Слушалката на Дани изпука. Единият от членовете на екипажа се беше свързал с командната зала на специалните части.

— Нула, тук е Пустинен скитник. Разрешете полетът да продължи над сушата. Повтарям: разрешете полетът да продължи над сушата.

Вече бяха обсъдили с пилота плана си и той трябваше да получи одобрението на командира на операцията. Дани си представи на картата най-южната точка на залива Сирт, която се намираше на петдесет километра западно от град Брега.

Петсекундна пауза. А после познатият глас на командира на операцията — широкоплещест американски майор, който поддържаше връзка с командната зала в Херефорд, прозвуча съвсем ясно, сякаш беше на борда на хеликоптера:

— Пустинен скитник, отговорът е положителен. Операцията продължава.

След десет секунди вече летяха над сушата. Изоставен плаж. Пилотът изключи светлините на хеликоптера и полетът продължи на сляпо. През прозореца сушата под тях изглеждаше като раздвижен фотографски негатив.

Гласът на пилота прозвуча в слушалката на Дани:

— Добре дошли на черния континент, господа. До целта остават двайсет минути.

Дани извърна очи от прозореца. Бойд, Томо и Петте корема седяха смълчани със спокойни лица, подготвяйки се психически за кацането. Дани си повтори наум плана на операцията: след като слезеха от хеликоптера, трябваше да стигнат до мястото, избрано за наблюдателен пункт, откъдето щяха да проверят дали бедуините са прогонени от лагера си и дали в него има бунтовници. Ако се окажеше, че в селото наистина са се настанили бунтовници, щяха да направят лазерна маркировка на местността, за да бъде бомбардирана от въздуха.

Техните действия не бяха свързани пряко с нанасяне на каквато и да било вреда. За това щеше да се погрижи изтребителят, веднага щом приключеха с лазерната маркировка на местността, което обаче не означаваше, че операцията не крие опасности. Дори и да се взираше в сателитната карта, докато станеше кривоглед, човек не би могъл да разбере и половината от онова, което беше необходимо да знае за определения за кацане терен. Би трябвало да си идиот, за да си мислиш, че престоят в една страна, като Либия, не е свързан с никакви рискове. Преди осемнайсет месеца едно отделение на SAS беше разкрито от група фермери. Във Великобритания тази случка беше възприета откъм комичната й страна и беше дала повод за немалко шеги по адрес на Полка. За Дани тя означаваше, че на непознат терен може да се очакват всякакви изненади. Понякога случайно преминаващ през полето селянин можеше да прецака операцията не по-зле от заложена в него мина. Макар, че Кадафи вече беше заел хоризонтално положение, обстановката беше много опасна, защото бунтовниците се опитваха да съставят правителство, използвайки всякакви средства, а освен това страната беше пълна с жадни за сензационни новини репортери.

Отново се чу гласът на пилота:

— Току-що прелетяхме над главната магистрала. Един автомобил се движи в източна посока.

Бойд отвърна с равен глас и безизразно лице:

— Прието.

Картечарят на вратата разпери едната си длан, вдигна я нагоре и каза:

— Пет минути до целта.

Дани си погледна часовника. 23:08. Движеха се според графика. Четиримата изключиха радиостанциите си от комуникационната система на хеликоптера, вдигнаха раниците си от пода и ги нагласиха на раменете си. През отворената задна врата Дани успя да различи тъмната сянка на пустинята, простираща се на три метра под тях.

Картечарят на вратата беше стигнал до края на хеликоптера и беше вдигнал три пръста. Три минути до целта.

Две минути.

Една минута.

Дани сложи очилата си за нощно виждане. През тях всичко изглеждаше различно. Четирите отвора на очилата от пето поколение — по две за всяко око — му даваха възможност да вижда по-добре, защото увеличаваха обхвата на периферното му зрение. Пред него се разкри панорамата на кабината на хеликоптера. Задната врата и стените му бяха оцветени в зелено и черно. С очилата от по-старите поколения човек можеше да вижда само предметите пред себе си, сякаш гледаше през кутийка от бонбони „Смартис“. Всичко това беше останало в миналото.

Изведнъж звукът от двигателите на хеликоптера се промени. Машината се залюля, губейки бързо скорост, а после се разтресе и се приземи. Картечарят изрева, мъчейки се да надвика шума от двигателите:

— Кацнахме! Слизайте!

Екипажът нямаше търпение да напусне въздушното пространство на Либия. Желанието на Дани и тримата му партньори също беше хеликоптерът да излети веднага. Колкото по-дълго машината останеше на земята, толкова повече нарастваше рискът да бъдат разкрити. Бойд ги поведе към задната врата. Дани слезе и краката му заскърцаха по спечената почва. Бяха заобиколени от облак кафяв прах. Роторите на хеликоптера завихряха песъчинките и те светеха като ореоли над тях. Дани за миг се притесни. Сиянието му се стори прекалено ярко. Надяваше се, че са кацнали в дълбока долина, както беше предвидено в плана. Пустинята обаче беше тъмна и равна и сиянието можеше да бъде забелязано от няколко километра.

Само за няколко секунди заеха отбранителна позиция в полукръг в облака от прах пред задната врата на около пет метра разстояние един от друг. Дани се хвърли на земята с насочен напред автомат, последван от останалите. Не виждаше нищо друго освен сребристите песъчинки, които се въртяха около него. Хеликоптерът се издигна във въздуха, излезе от облака от прах и сиянието отслабна заедно със звука на двигателите. След като прахът се слегна, Дани зърна силуета на машината на фона на пълната луна, преди огромният й черен корпус да се отправи на север към брега.

Постепенно всичко утихна.

Войниците лежаха неподвижно и безмълвно.

Очите на Дани обходиха местността. Трябваше да изчакат десет минути, през които можеха да потърсят помощ от хеликоптера, ако попаднеха в засада, а после да продължат напред и да разчитат единствено на себе си.

Долината беше широка около двайсет метра, а назъбената й периферия достигаше десет метра на височина. През зимата това корито на пресъхнала река вероятно се превръщаше в оазис. Макар, че лежеше успоредно на бреговете на долината — според картата главата му сочеше на запад, — очилата за нощно виждане увеличаваха полезрението му и Дани успя да различи пукнатините в тях. Те бяха достатъчно широки, за да може в тях да се побере човек, ако не носи раница. Надяваше се, че ще стигнат безпрепятствено до прикриващата защитна позиция, която беше на пет километра от отправната им точка и изглеждаше сигурна.

Дъното на долината беше покрито с камъни. Нямаше почти никаква растителност, освен единични храсти, които бяха успели да пробият почвата. Дани огледа долината, за да се увери, че в нея няма никакво движение, и най-вече камъните, които бяха достатъчно големи, за да послужат за прикритие. Напрегна слух. След като шумът от хеликоптера изчезна напълно, той беше сигурен, че ще долови заплахата, преди да я е забелязал: скърцащи стъпки, издайнически шум от сменящо позицията си оръжие. Пустинята обаче беше притихнала. Не се чуваше дори и вятърът, който в този улей би могъл да послужи като…

Раздвижване. На трийсет метра и на шейсет градуса вдясно. Там имаше огромен камък, чиято форма напомняше на кола — модел „Смарт“ — единият му край беше плосък и изровен. Дани забеляза, че очертанията му се промениха. Само за части от секундата, но той беше убеден, че не греши. Зад него имаше нещо.

Бавно и внимателно насочи оръжието си към камъка.

Беше готов да предупреди останалите, шепнейки в микрофона, когато въздухът беше разцепен от остър писък. Прозвуча почти като човешки. В този миг обаче видя как някакво същество на четири крака, голямо колкото лисица, изскочи иззад камъка, отправи се към брега на долината, измина пет метра, спря и погледна към мястото, където лежаха войниците. Очите му светеха ярко и за момент Дани остана с впечатлението, че гледа право към него. После обаче побягна и изчезна в една пукнатина.

Всички си отдъхнаха едновременно. Продължиха да лежат безмълвно, а очите им шареха из долината, опитвайки се да доловят някакво движение. После в слушалката на Дани прозвуча гласът на Бойд:

— Нула, тук Чарли алфа пет. Готови сме да потеглим към целта.

Настъпи тишина. След малко се чу гласът на американския командир на операцията на борда на самолетоносача:

— Чарли алфа пет, тук нула. Съобщението прието.

Отново настъпи тишина.

Бойд се изправи на крака. Останалите трима го последваха. Дани си свали очилата и за трийсет секунди остави очите си да свикнат с мрака. Затегна ремъците на раницата и включи прикрепения към автомата джипиес. Под ясното открито небе устройството бързо регистрира координатите, потвърждавайки, че групата се намира на правилното място. Дани го изключи, погледна през рамо и даде знак на Бойд, повдигайки палци.

Тръгнаха в западна посока с насочени напред оръжия и обострени сетива. В началото на колоната беше Дани, следван от Бойд, Томо и Петте корема. Луната светеше ярко и хвърляше сенки върху дъното на долината, което не беше особено благоприятно, защото, ако имаше облаци, съществуваше по-голяма вероятност придвижването им да остане незабелязано, но трябваше да се примирят с положението. Вървяха на пет метра един от друг. Това разстояние беше напълно достатъчно, за да не бъдат уцелени едновременно при евентуална засада и за да може всеки да вижда другите в мрака и да забележи, ако някой даде знак с ръка.

С пълните раници и тежкото оръжие максималната скорост, която можеха да постигнат, беше два километра в час. Теренът остана непроменен с изключение на дълбоката два метра яма на два километра от мястото на отправната им точка, която предпочетоха да заобиколят, вместо да минат направо през нея. След деветдесет минути Дани вдигна ръка на останалите да спрат, за да може да провери с помощта на джипиеса докъде са стигнали. Бяха на триста метра от мястото, което щяха да използват като прикриваща защитна позиция. Дани си погледна часовника: 00:47. Отново даде знак с ръка, замахвайки рязко като каратист, и групата продължи напред.

Откриха мястото след десет минути. На сателитната снимка то изглеждаше като триъгълна кухина върху южния бряг на долината, широка около седем метра и дълга около десет метра, с надвиснала над нея скала. Бяха преценили, че тя спокойно ще събере Томо и Петте корема, както и раниците на четиримата. Влязоха в нея, без да разменят нито дума, свалиха раниците и започнаха да изваждат от тях всичко, което щеше да им бъде необходимо за следващия етап на операцията: двете мини „Клеймор“, лазерния указател, кутията с оптическите прибори, сгъваемата стоманена сапьорска лопатка и конопеното маскировъчно покривало. Лицевата страна на покривалото беше боядисана в пясъчнокафяво, а върху опаката беше прикрепена телена мрежа, с която можеше да му се придава желаната форма.

След като приготвиха всичко, Дани се върна обратно в долината със сгъваемия нож в ръце. За пет минути успя да отреже достатъчно клонки, с които да покрият раниците. Когато се върна, те вече бяха подредени в обратен ред на реда, в който четиримата се придвижваха, с обърнати настрани ремъци. Ако им се наложеше да се изтеглят бързо, всеки щеше да вземе своята, без да му се налага да я търси. Дани разпредели клонките върху тях. При по-внимателно вглеждане сигурно щяха да бъдат забелязани, но все пак беше успял донякъде да ги скрие.

— И така, приятели — изрече с тих глас Бойд, — до разсъмване остават четири часа. Продължаваме към наблюдателния пункт.

Изминаха четиристотин метра. Бреговете на долината изведнъж станаха по-ниски. Когато, според показанията на джипиеса, вече наближаваха мястото, където трябваше да устроят наблюдателния си пункт, височината им достигаше едва три метра. Откриха едно място, което изкачиха без затруднение, а после се спуснаха надолу към равнината на пустинята. Петте корема носеше кутията с оптическите прибори. Легна на земята, извади прибора за нощно виждане, насочи го на юг и каза:

— Селото на бедуините се намира на около километър оттук. — Свали прибора и погледна към останалите. — Да се залавяме за работа.

Предстоеше им да направят малък окоп, от който да наблюдават селото, и ако установят, че в него има бунтовници, да извършат лазерна маркировка на целта. Почвата беше твърда. Дани разгъна сапьорската лопатка и започна да копае, Петте корема оглеждаше околността, а Бойд и Томо се заеха с мините. Размотаха проводниците и ги разположиха на разстояние сто метра една от друга по протежението на долината, обратно на посоката, от която бяха дошли. Когато Бойд и Томо се върнаха, Дани, потен и прашен, продължаваше да копае. След като приключи, останалите разстлаха пръстта и след половин час вече разполагаха с прикритие, достатъчно, за да събере двама души. Бойд разгъна маскировъчното покритие, оформи го така, че да не бъде съвсем гладко, сложи го върху окопа и каза:

— Добра работа. — На небето се появи облак, който закри луната и за първи път, откакто бяха слезли от хеликоптера, заличи сенките им от земята. — При това свършена за определеното време. — Погледна си часовника: 02:13. — Остават три часа и половина до разсъмване. Томо, върни се обратно в прикриващата защитна позиция и се заеми с комуникационната система. Петте корема, ти ще се разположиш в близост до нас и ще ни пазиш. Двамата със Снапър ще започнем да маркираме селото веднага щом се уверим, че в него има бунтовници.

Томо и Петте корема кимнаха безмълвно. Томо вдигна сапьорската лопатка и я сгъна, а после двамата с Петте корема изчезнаха безшумно в мрака.

— А сега да се поотпуснем малко — каза Бойд. — Не знаем дали после ще имаме тази възможност. Ако ти се дриска, можеш да свършиш тази работа. Окопът ще бъде зона, свободна от лайна, нали?

— Да — отвърна Дани.

На никого от двамата не му беше приятно да държи найлоновата торбичка, докато другият я пълнеше, но бяха доволни, че са успели да се облекчат. Дани повдигна покривалото, вкара инструментите в окопа и легна по корем, като остави автомата до себе си. Бойд се настани до него и дръпна обратно покривалото.

В окопа беше тясно и при най-малкото движение покривалото се разместваше. Трябваше обаче да подготвят уредите, докато не се е съмнало. Бойд подреди найлоновите пликчета с храната в празното място между двамата, което беше не повече от петнадесет сантиметра, а Дани разпъна малката тринога и постави върху нея лазерния целеуказател. После взе прибора за нощно виждане и го насочи към селото. То представляваше смесица от постройки, някои от които бяха постоянни, а други — временни. Успя да различи четири сгради с грубо измазани куполи, високи не повече от пет метра. Те бяха заобиколени от едноетажни къщи с плоски покриви. Спомни си от сателитната снимка, че селото е с площ около петдесет на петдесет метра. На двайсет метра от него под ъгъл от шейсет градуса спрямо наблюдателния им пункт беше паркиран автомобил. Доколкото Дани можеше да се ориентира от формата му, автомобилът беше Ланд Роувър. Не забеляза никакво движение около него. По това време на денонощието не очакваше да види хора. Не видя и никакви животни, което не беше нормално за едно бедуинско село. Този факт обаче не доказваше, че жителите му са били прогонени от него, нито, че в него има бунтовници.

— Откри ли нещо? — тихо попита Бойд.

— Нищо — отвърна Дани.

— Не забеляза ли някой, който да стои на пост?

— Не. Изглежда като призрачно село.

Мълчание.

— Скоро наистина ще се превърне в призрачно село — каза Бойд.

05:00 ч.

Бавно се развиделяваше. Пустинята неусетно беше станала по-светла. Дани и Бойд лежаха смълчани в окопа и почти не се движеха. Тъй като главите им бяха обърнати на юг, нямаше как да наблюдават изгрева, но след двайсетина минути Дани усети, че слънцето е напекло лявата част на лицето му и по кожата му се стича пот. Отпи няколко глътки вода и постави на прибора за нощно виждане обектив „Лайка“, който беше по-подходящ за дневна светлина. Всичко наоколо трептеше в маранята. Не се виждаха никакви бедуини. Никакви животни. Абсолютно нищо.

Остави прибора, взе едно пликче с храна и го отвори. Макар, че храната имаше нужда от претопляне — пликчето трябваше да бъде потопено във вряща вода, Дани започна да изсипва солената кафява каша в устата си. Възприемаше я просто като гориво. Наблюдението можеше да продължи дълго време и той се нуждаеше от енергия.

— Вкусът й е отвратителен — измърмори повече на себе си, отколкото на Бойд.

— Естествено — отвърна Бойд. — Иначе как ще ни накарат да побеснеем достатъчно, за да убиваме хора? — Изведнъж млъкна и след малко каза: — Промяна в обстановката.

Гласът му беше напрегнат. Делови.

Дани преглътна храната, пусна пликчето на земята и погледна през прибора. Откъм източния край на селото се зададе автомобил. Бедуински камион? Едва ли. Не приличаше на мръсните, очукани ванове, които се използват за превозване на фураж за животните. Беше пикап с подвижен покрив, оборудван с картечница, около която бяха застанали петима въоръжени мъже. Мъжете бяха облечени по един и същ начин. Главите им бяха омотани с куфии, през гърдите им бяха преметнати патрондаши, а на вратовете им висяха автомати. Дани предположи, че са „Калашников“, макар че от това разстояние не се виждаше ясно. Едно нещо обаче беше сигурно: мъжете не бяха бедуини.

— Не знам ти какво мислиш — каза Бойд, докато пикапът преминаваше между селото и Ланд Роувъра, — но според мен току-що се сдобихме с компанията на няколко бунтовници и една картечница 50-ти калибър.

— Как са се снабдили с нея?

— Вероятно ние сме я продали на тези мухльовци, Снапър.

Дани нямаше време да му отговори. Бойд вече се обаждаше по радиостанцията си в командната зала на „Джордж Буш“:

— Нула, тук Чарли алфа пет.

Пет секунди.

— Казвай, Чарли алфа пет.

— Засякохме петима терористи. Тежковъоръжени. Не се виждат местни хора. Чакаме инструкции.

— Прието, Чарли алфа пет. Петима…

Връзката прекъсна. Дани и Бойд продължаваха да наблюдават бунтовниците. Пикапът спря почти срещу тях. Двама от мъжете слязоха от него, а после той заобиколи селото и изчезна. Мъжете запалиха цигари и останаха на мястото си, загледани в пустинята. Дори и от един километър разстояние беше ясно, че стоят спокойно, без да се озъртат. Единият извади бинокъл и огледа местността. Дани се напрегна леко, когато бинокълът се изравни с мястото, на което лежаха двамата с Бойд, но мъжът бързо го отмести встрани. Прикритието им явно беше добро.

Радиостанцията му изпука.

— Чарли алфа пет, тук е нула. Получихме разрешение за действие. Повтарям: получихме разрешение за действие.

— Давай, Снапър — каза Бойд. — Маркирай целта.

Дани фокусира лазерния указател върху най-близката сграда — едноетажна къща от пенобетон, върху чиято стена се беше облегнал единият от либийските бунтовници. След няколко секунди от прибора към сградата се насочи невидим лъч. Изтребителят щеше да се ориентира по него и нямаше начин да пропусне целта, нанасяйки удара.

— Готово — каза Дани.

Бойд изрече в микрофона:

— Целта е маркирана. Повтарям: целта е маркирана.

Мълчание. Изпукване. А после:

— Начало на атаката: 06:25 ч. Останете на линията, Чарли алфа пет. Край.

Тишина. Дани си погледна часовника: 05:32. Двамата бунтовници отново запалиха цигари, без да подозират, че след петдесет и три минути камбаната щеше да удари за тях в стила на Кралските военновъздушни сили.

Дани и Бойд лежаха и чакаха. Дани си мислеше за изтребителя, който щеше да прелети над Средиземно море до северния бряг на Африка. Разбира се, в небето на Либия често профучаваха самолети, но обикновените граждани едва ли правеха разлика между изтребителите „Торнадо“ и двувитловите самолети. Пък и те нямаха време да ги огледат, защото в момента, в който чуеха тътена на реактивните им двигатели, изтребителите изчезваха от погледа им. А бунтовниците в селото дори нямаше да чуят изтребителя, защото той щеше да пусне бомбите и да отлети, преди тътенът му да е стигнал до ушите им.

— Идиотите като че ли се отегчиха — каза Бойд.

Дани погледна към целта. Двамата бунтовници бяха изчезнали.

— След като половината от хората на НАТО са по петите им, би трябвало поне да са нащрек.

— Не се впрягай, Снапър — изрече Бойд със своя дразнещ наставнически маниер. — Не трябва да говориш така, след като не знаем какво става. Може и да имат скрит наблюдателен пункт.

Преди Дани да успее да му отговори, радиостанцията му отново изпука.

— Изтребителят ще стигне до целта след петнайсет минути.

Бойд го предупреди:

— Ще стане шумно.

Дани се подразни от думите му. Бойд беше добър човек, но понякога се държеше надменно с него. „Може и да съм млад“, помисли си, „но не съм новобранец, който току-що е приключил военното си обучение в джунглата.“ Трябваше обаче да си държи устата затворена. Моментът не беше подходящ да чете конско на Бойд. Измърмори, че е съгласен с него, и продължи да наблюдава местността.

И да чака.

— Изтребителят е на пет минути от целта.

Дани отпи няколко глътки вода. Дрехите му бяха подгизнали от пот. Дяволски му се искаше да се измъкне час по-скоро от този задушен окоп.

— Изтребителят е на две минути от целта.

Видя, че пикапът се връща, този път откъм западната част на селото. Спря почти на същото място, но разположението на хората в него не беше същото. Трима бунтовници стояха прави до картечницата, докато останалите двама седяха, облегнати на страничната част на каросерията с гръб към наблюдателния им пункт. За разлика от другите, тези не бяха с куфии.

— Изтребителят е на една минута от целта.

— Нещо не е наред — каза Дани.

— Какво става?

Преди Дани да успее да му отговори, двамата мъже се изправиха на крака и той видя сините ленти с емблемата на ООН върху ръкавите им.

— Обади се да отменят атаката — каза Дани с напрегнат глас.

— Спокойно, Снапър…

— В пикапа има двама служители на ООН. Отмени атаката!

— Изтребителят е на трийсет секунди от целта.

— Умиротворителите са мъртви — каза гневно Бойд. — Забрави ли, че бунтовниците носеха шибаните им якета?

— Не можем да сме сигурни, че всички са мъртви. Бяха открити труповете на двама от тях. Ами, ако останалите двама все още са живи? Отмени атаката!

— Изтребителят е на петнайсет секунди от целта.

Бойд остави оптичния прибор на земята и се сниши, готов да посрещне експлозията. Дани обаче не сваляше очи от целта. Дали партньорът му беше прав? Може би мъжете с якетата с лентите също бяха бунтовници. Наблюдаваше ги как слизат от пикапа. Двама от въоръжените мъже ги последваха.

— Изтребителят е на десет секунди от целта.

— Обърнете се — опита се да им внуши Дани. — Обърнете…

Пое си дълбоко въздух. Единият от бунтовниците удари с юмрук мъжа, който беше пред него. Мъжът се свлече на земята.

— Изтребителят е на пет секунди от целта.

Дани се притисна до Бойд, грабна с дясната си ръка микрофона му, завъртя го към себе си и изкрещя:

— Отменете атаката! Отменете атаката!

Вече чуваше зад себе си рева на реактивните двигатели. Изведнъж той започна да отслабва, в последния момент изтребителят беше променил курса си. Бунтовниците със сигурност също го бяха чули. Двама от тях вдигнаха очи към небето, но махнаха с ръка, мислейки си, че преминава случайно в близост до селото. Слушалката на Дани изпука.

— Атаката е отменена! Атаката е отменена! Чарли алфа пет, надяваме се, че причината да поискате това е основателна.

Бойд се взираше в Дани, бесен и в същото време шокиран. Дани дишаше тежко. Посочи с пръст към селото и изсъска:

— Погледни!

Двамата мъже с якетата лежаха на земята, а тримата бунтовници ги удряха и ритаха. Единият от тях извади от джоба си качулки, коленичи и им ги нахлузи. Бойд вдигна автомата си. Дани тъкмо се канеше да го последва, когато във въздуха проехтя изстрел. Бунтовниците се изсмяха, махнаха качулките от главите на пленниците си и отново започнаха да ги ритат. Бойд свали оптическия си прибор и обърна микрофона към устата си.

— Нула, тук Чарли алфа пет. Открихме двама пленници, служители на ООН. Чакаме инструкции. Край.

Тишината в окопа беше също толкова потискаща, колкото и горещината, докато Дани и Бойд очакваха инструкции от базата. Наблюдаваха от разстояние как бунтовниците налагат пленниците и Дани имаше чувството, че го правят повече от скука, отколкото с някаква стратегическа цел.

— Добре, че се обади, приятел — каза най-накрая Бойд.

Изрече думите неохотно, но в тона му се долавяше уважение. Бойд беше достатъчно зрял, за да признае, че е сгрешил.

— Чарли алфа пет, тук е нула. Имаме разрешение за провеждане на операция за спасяване на пленниците. Убийте бунтовниците или ги заковете. Край.

Бойд и Дани се спогледаха и Бойд отвърна:

— Прието!

Обърна се отново към партньора си. Очите му го изпитваха.

— И така, Снапър, ситуацията е следната: бунтовниците, които са въоръжени с автомати „Калашников" и картечница 50-ти калибър, се намират на километър от нас в откритата пустиня. Ако тези нещастници, чийто кореми копелетата използват, за да си тренират футболните умения, умрат, това ще стане по отвратителен начин. Готов ли си да ги измъкнем от там?

Дани погледна отново към селото: бунтовниците се бяха наситили на забавлението и бяха качили пленниците в пикапа, който веднага потегли и се отдалечи. Взря се в голата пустиня, в ниските постройки на бедуинското село и в Ланд Роувъра и отвърна:

— Готов съм.