Господари на войната

21

Когато Дани се събуди, беше още тъмно.

Не знаеше къде се намира. Може би в Херефорд? Но ако беше в Херефорд, защо лежеше по очи на твърдия под? Откъде идваше това бръмчене? И каква беше тази отвратителна миризма?

После си спомни.

Опита се да се изправи на крака, но не успя. Разклати глава, без да обръща внимание на силната болка, и се взря в мрака. Все още беше в онази стая. От Таф нямаше и следа, а той самият лежеше на пода до леглото с мъртвите деца. Едната му ръка беше закрепена с метални белезници за леглото. Погледна си часовника: 21:35. Помисли си, че едва ли е бил в безсъзнание повече от двайсет минути, но те явно за били достатъчни на Таф, за да си свърши работата. В средата на пода на три метра от Дани лежаха автоматът и жилетката му. Сателитният телефон липсваше. По всичко личеше, че Таф си е тръгнал, защото беше оставил тънка пачка банкноти до вещите му.

Какво, по дяволите, възнамеряваше да направи Таф? Защо го беше оставил окован за леглото в тази хлебарница, която се беше превърнала в касапница? Имаше чувството, че през последните двайсет часа се е движил като сомнамбул, доверявайки се на Таф, без да помисли за себе си. Като пълен идиот. В момента обаче беше длъжен да се погрижи за някои по-важни неща. Въпросите, които се въртяха в главата му, можеха да почакат. Трябваше преди всичко да се махне от това място.

Таф не беше взел оръжието му, което означаваше, че е бил сигурен в способността му да се освободи и да избяга. Беше го закачил с белезниците за леглото, за да има достатъчно време да изчезне. Дани огледа крака на леглото. Той се разширяваше в долната си част, ето защо нямаше как да измъкне белезниците. Налагаше се да преобърне леглото и да счупи рамката с голи ръце. Леглото обаче беше здраво и тежко. Даже и да успееше да го преобърне заедно с мъртвите деца, които лежаха върху него, щяха да му бъдат нужни най-малко два часа, за да се освободи. А той не разполагаше с толкова, защото искаше колкото е възможно по-скоро да разбере истината.

Трябваше да потърси друг вариант.

Потупа дрехите си със свободната си ръка. В някой от джобовете му със сигурност имаше нещо, с което би могъл да отключи белезниците. Не откри нищо, освен патроните, които беше извадил от автомата на Хектор. Удари отчаяно с юмрук по пода. Ако разполагаше с подходящ инструмент, белезниците не биха го затруднили. Например с кламер. Или дори с шнола.

С шнола…

Завъртя се рязко и се изправи на колене. Леглото беше високо около метър и той надникна над ръба на дюшека. Момченцето беше откъм неговата страна. Пресегна се и го хвана за ръката. Беше леденостудено и тежко. Но тъй като вече не беше вкочанено, лесно го дръпна и го премести към себе си.

Дръпна го отново. Рамото му изпука и се извади от ставата.

Когато го дръпна за трети път, тялото му се показа изпод чаршафа, плъзна се по рамката на леглото и падна на пода до Дани. Момченцето беше само по гащички, които се бяха смъкнали и изглеждаха така, сякаш беше пишкало кръв. Върху корема му зееше дълга, около десет сантиметра, рана. Миризмата от загнилата храна навлезе в ноздрите на Дани и той едва се сдържа да не повърне. Отново надникна над ръба на дюшека. Нямаше как да стигне момиченцето с ръка, ето защо започна да тегли леко долния чаршаф. Внимаваше тялото на детето да не се изхлузи и да остане върху дюшека. Най-накрая успя да го събори на пода до братчето му. Част от червата му бяха изхвръкнали от страховития разрез на корема и приличаха на балон с големина на портокал. Дани извърна очи, а после погледна към главата му и изпсува. Розовата шнола я нямаше.

Откри я върху пода до себе си. Грабна я и я огледа. Беше дълга около пет сантиметра, с шарнир в единия край и закопчалка в другия. Стисна закопчалката и шнолата се отвори. Металът беше гъвкав. Вкара внимателно острия край на шнолата в ключалката на белезниците и се опита да я завърти.

Ключалката заяде.

Вторият му опит също беше несполучлив.

Третия път успя.

Скочи на крака. Мухите се разхвърчаха, но той не им обърна внимание, а тръгна към автомата и жилетката си. Пъхна парите в джоба на панталона си и облече жилетката. Доколкото можа да види в тъмното, в нея, освен сателитния телефон, не липсваше нищо друго. Закачи фенерчето за автомата и без да се обръща назад излезе от стаята и се спусна надолу по стълбището.

Спря пред вратата на долния етаж, ослуша се и се огледа. Отвори я и с няколко крачки изхвърча на улицата

Погледна си часовника: 22:03. Бяха минали няколко часа, откакто беше излязъл от квартирата на Таф.

Улиците все още бяха пусти, но се чуваха викове и откъслечни изстрели. Предположи, че са отмъщение за снайперистките куршуми, причинили смъртта на двамата войници, но нямаше как да бъде сигурен.

Вървеше бързо, но предпазливо, обратно към квартирата. След десет минути стигна до ъгъла, покрай който трябваше да завие. На петдесет метра вляво от себе си забеляза тълпа от трийсетина души, облечени в цивилни дрехи. Зад тях вървяха пет-шест войници. Вниманието на войниците беше изцяло погълнато от пленниците им. Дани зави бързо надясно и след малко вече стоеше пред портата на къщата. Притисна се до оградата и завъртя автомата наляво и надясно, а после бутна портата с крак.

Тя се плъзна настрани и се отвори леко.

Дани се пъхна през пролуката, застана на колене и огледа двора през прицела на автомата си. На двора нямаше никой. Колите също липсваха. Къщата изглеждаше изоставена.

Обаче беше длъжен да провери дали наистина е така. Насочи оптичния прицел към прозорците на къщата, а после към входа й. Не видя нищо. Промъкна се в сенките и влезе. Вътре беше много тъмно. Включи фенерчето. Беше наясно, че със светлината ще издаде присъствието си в къщата, но по този начин щеше да забележи, ако някой се приближава към него.

Лъчът на фенерчето разцепи тъмнината в стаята на първия етаж. Дюшеците бяха празни, както и дървеният шкаф. Насочи автомата си към стълбището и тръгна към него. Отмина вратата, която водеше към засегнатата от пожара част на къщата. Макар че Таф му я беше показал, той никога не я беше отварял. Реши първо да огледа втория етаж. Ударите на сърцето му отекваха в ушите му, докато се качваше по стъпалата.

Тръгна по коридора. Вратите на тоалетната и на стаята с генератора бяха широко отворени. След като провери тоалетната, влезе в стаята до нея. Генераторът беше изключен и климатиците вече не бръмчаха. Картечницата липсваше. В стаята, която ползваха с Бъкингам, също нямаше никой.

Чу леко почукване. Завъртя се рязко и излезе в коридора с насочен напред автомат. Спря и се ослуша. Почукването се повтори. Беше едва доловимо. Вероятно идваше от долния етаж. Когато стигна до стълбището, звукът леко се усили. Докато слизаше по стъпалата, забеляза, че вратата към засегнатата от пожара част на къщата е открехната. Приближи се до нея и се ослуша. Почукването идваше от стаята, към която водеше вратата.

Дани дишаше много бавно. Беше му нужен постоянен приток от кислород, за да може да разсъждава трезво и да се прицели точно, ако се наложеше да стреля. Опря автомата в рамото си, бутна с него вратата и я отвори докрай. Блъсна го миризма на изгоряло. Освети един по един ъглите на стаята с пръст върху спусъка. Стените и таванът й бяха покрити със сажди. Част от мазилката на тавана в левия ъгъл беше паднала и на пода имаше купчина от отломки. Стаята беше без прозорци. Когато лъчът на фенерчето се плъзна по дясната стена, Дани отстъпи назад, готов да стреля.

На един стол до стената седеше човек. Беше завързан за високата му облегалка. Долната част на главата му беше облепена с тиксо. Очите му бяха ококорени от ужас. Косата му беше сплъстена върху потното му чело.

Бъкингам.

Клатеше се напред-назад и удряше стола в стената. От гърлото му излезе отчаян стон, приглушен от лентата. Лъчът от фенерчето го заслепяваше и той не можеше да види човека, който беше влязъл в стаята. Започна да блъска стола в стената още по-силно и да стене още по-отчаяно.

Дани смъкна фенерчето надолу. Върху пода имаше четири блокчета с големина на тухли. Веднага разпозна оранжевия семтекс[29]. Блокчетата бяха съединени помежду си с кабели и бяха наредени в полукръг около краката на стола. Към едно от тях беше прикрепена батерия, свързана с цифров таймер. Детонатор.

Спомни си думите на Таф. „Не се притеснявай за Бъкингам. Той остава тук.“

От този момент нататък Дани действаше инстинктивно. Преметна автомата през гърдите си и се приближи до Бъкингам, който беше започнал да квичи като заклано прасе. Без да му обръща внимание, вдигна стола и го премести далече от експлозива. Независимо от това, че беше слаб, Бъкингам се оказа доста тежък и Дани усещаше силно напрежение в мускулите си, докато го влачеше по коридора и надолу по стълбището.

Бяха на пет метра от къщата, когато се чу експлозията.

Трясъкът й проглуши ушите на Дани. Ударната вълна го изхвърли два метра напред. Столът излетя от ръцете му. Дани погледна назад и видя как лявата част на сградата рухна сред огромен облак от прах. Пропълзя до мястото, където лежеше Бъкингам, обърнат на една страна и със затворени очи. Свали ножа от жилетката си и сряза въжетата, с които беше завързан за стола. После свали тиксото от главата му, без да се замисли за болката, която щеше да му причини. Заедно с него отскубна кичури от косата му. Бъкингам се разпищя пронизително като жена. Отвори очи и след като видя, че човекът, който го беше изкарал от сградата, е Дани, млъкна. Върху лицето му се изписа облекчение. Дани обаче нямаше никакво намерение да го остави на спокойствие. Хвана го за предницата на ризата и го изправи на крака.

— Говори! — изкрещя, надвиквайки се с пукота от пламъците, обхванали къщата.

— Аз… Не знам какво имаш предвид…

— Двамата с Таф бяхте намислили нещо. Или ще ми кажеш за какво става въпрос, или няма да излезеш от тук.

— Ти не си способен на подобно нещо! — изкрещя Бъкингам.

В гърдите на Дани се надигна гняв. Той завъртя Бъкингам с лице към горящата къща и застана зад него. Преметна ръка през врата му и го стисна достатъчно силно, за да му попречи да диша нормално. Усещаше топлината от огъня върху ръката си, но останалата част от тялото му беше защитена от тялото на Бъкингам.

Бяха на десет метра от пламъците. Бутайки Бъкингам пред себе си, Дани скъси разстоянието наполовина и изсъска в ухото му:

— Какво възнамерявахте да направите двамата с Таф?

— Нищо — изкряка Бъкингам. — Неговите хора се опитаха да ме убият… Ти видя… За Бога, много ми е горещо…

Дани отново го бутна с един метър напред. По тялото му течеше гореща пот.

— Знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че Таф те е измамил. Така, както измами мен. А сега ми кажи какво възнамерявахте да направите.

Бъкингам не отговори и той отново го бутна напред.

Бъкингам се пречупи по-бързо, отколкото очакваше Дани. След като топлината от пламъците започна да изгаря лицето му, думите се изтъркаляха от устата му така, сякаш бяха кофи с вода, които, изливайки се, щяха да облекчат болката му.

— Те тръгнаха към лагера, за да убият Сорген!

Без да сваля ръката си от врата на Бъкингам, Дани се завъртя кръгом и двамата вече не бяха обърнати към огъня. С огромно усилие Бъкингам се освободи от хватката му, измина десет метра, падна на земята, покри лицето си с ръце и започна да псува.

— Защо? — изсъска Дани.

— Това беше целта на операцията, идиот такъв! — изкрещя Бъкингам. — Сорген е единственият сериозен съперник на Асу. Ако той дойде на власт, французите ще си осигурят контрола върху Сирия, което ние не можем да допуснем. — Пое си дълбоко въздух. — Моята задача беше да уговоря с Асу убийството на Сорген, а после да получа от Сорген информация за времето, по което той възнамерява да събере командирите си, за да могат Таф и хората му да ги ликвидират.

— За Бога, Бъкингам, мислех, че двамата със Сорген сте приятели!

Бъкингам го изгледа злобно.

— И аз мислех, че двамата с Джак сте приятели.

Дани направи огромни усилия да запази самообладание.

— А защо Таф се опита да те убие?

— Откъде да знам, по дяволите! — изкрещя Бъкингам. — Защото е луд, предполагам. И той е същото животно като теб!

Дани започна да крачи напред-назад, обмисляйки следващия си ход. Нима се беше лъгал по отношение на приятеля си? Каква беше целта на Таф? След като беше длъжен да спазва инструкциите на Бъкингам, защо Таф се беше опитал да го отстрани от пътя си?

Само един човек можеше да отговори на тези въпроси.

Таф.

Дани се обърна към Бъкингам и изръмжа:

— Стани!

— Къде отиваме?

— Стани!

— Няма да стана, докато не ми кажеш къде отиваме.

Дани се приближи до него, изправи го на крака и дръпна лицето му към своето.

— Ще откраднем кола и ще намерим Таф. Искам да разбера от него в какво си ни забъркал. Чуй ме, лайно такова, ако се окаже, че си ме излъгал, ще ти се прииска да беше станал част от фойерверките на Таф. Ясно ли ти е?

Бъкингам се взря с ужас в него и прошепна:

— Прекалено рисковано е.

Дани нямаше време да се съобразява с опасенията му. Бутна го към портата с насочен към гърба му автомат и изкрещя:

— Тръгвай! Веднага!