Господари на войната

13

— Разкриха ни — обясни Дани. — Загубих и тримата си партньори.

— А разузнавачът още ли е жив?

— Да.

— Жалко.

Отново настъпи мълчание.

— Преследват ни. Нуждаем се от подкрепление.

Скинър отново замълча.

— Чувате ли ме? — попита Дани.

— Съвсем ясно, приятел. Къде се намирате?

Дани погледна към джипиеса и му съобщи координатите, а после попита:

— Искате ли да ги повторите?

Линията прекъсна.

Дани се взря в телефона.

— Приятно ми беше да се запознаем, приятел — измърмори и се скри отново, оправяйки клоните след себе си.

Бъкингам се беше облегнал на тръбата със затворени очи.

— Събуди се — каза Дани и го сръга в ребрата с антената на телефона. Бъкингам отвори очи. — Ще спиш, когато сме в безопасност.

— Успя ли да се свържеш?

Дани кимна.

— И?

— И не ни остава нищо друго, освен да чакаме. Вече знаят къде се намираме.

— Колко дълго ще чакаме?

Дани провря отново цевта на автомата през клоните.

— Колкото трябва.

— Сигурен ли си, че някой друг няма да ни открие преди това?

— Не съм.

Клара вървеше нервно по улиците на Хомс. С всяка измината крачка имаше усещането, че ще последва земетресение. Или че върху тях ще се изсипят бомби. Подобно на Вълшебния свирач от Хамелн[27] тя отвеждаше окаяната група от жени и деца, ако не към сигурността, то поне далече от мястото на тяхното ужасяващо самоналожено пленничество.

Мириам вървеше до нея. Клара забеляза, че жената куца леко, докато пренася тежестта върху левия си крак. Но не се оплакваше. Никоя от жените не се оплакваше и след като бяха вървели не повече от десет минути Клара разбра защо. Бяха стигнали до една сграда, която беше разрушена в такава степен, че сякаш беше изтръгната от земята. Мириам погледна тъжно към нея и каза:

— Ние извадихме късмет.

Хората, покрай които минаваха, ги гледаха втренчено. Някои от тях бяха деца. Вниманието на Клара беше привлечено от едно момченце, което показваше с гордост парче от изстрелян снаряд на скупчените около него деца. Повечето от хората, които се придвижваха пеша, бяха мъже. Те оглеждаха подозрително жените и децата, и най-вече Клара, чиято кожа беше по-светла от кожата на останалите и чертите й бяха европейски. Никой не ги попита как са, нито им предложи помощ. Клара се почувства странно, осъзнавайки, че не ги обвинява. Те си имаха собствени проблеми. И по всяка вероятност собствени семейства, за които да се грижат.

Когато стигнаха до джамията, площадът пред нея беше още по-оживен, макар че сутрешната молитва беше приключила. На него се бяха събрали стотина мъже. Стояха на малки групи — някои от мъжете пушеха — и се оглеждаха неспокойно, като от време на време обръщаха тревожно очи към небето. Клара и Мириам спряха в началото на площада, а жените и децата се сгушиха зад тях.

— Не трябваше да минаваме оттук — прошепна Мириам.

— Защо? Това е джамия. Не е ли по-безопасно….

Мириам поклати глава.

— Хората, които се противопоставят на правителството, се събират тук, защото смятат, че войниците няма да се осмелят да стрелят по тях пред джамията. Но погледни ей там — Мириам посочи към отсрещния край на площада, където пет-шест войници крачеха напред-назад и се оглеждаха. — В момента, в който си тръгнат от площада, много от тези хора ще бъдат задържани и разпитани.

— Ние нямаме какво да крием — отвърна Клара с типичното за нея непокорство.

Мириам се усмихна.

— В Сирия всеки има какво да крие. Или поне така смята правителството. Ще ти покажа откъде да минем. След като заобиколим джамията, ще тръгнем на изток.

Клара кимна и огледа въоръжените мъже, докато Мириам обясняваше на жените маршрута, по който щяха да продължат. Спомни си за Брадли и за войника, който беше ритнал момиченцето. Дали си въобразяваше, или наистина забеляза сред тях войника с брадата и суровото лице, който беше единият от нападналите й предишния ден? Стори й се, че той я проследи с очи, когато двете с Мириам поведоха жените и децата покрай джамията.

11:00 ч.

Откакто се беше зазорило, Дани и Бъкингам не бяха разменили и една дума. Чувстваха се неудобно в тръбата. Мястото беше тясно. Дани не се притесняваше от това, но Бъкингам беше започнал да се изнервя. Движението по шосето ставаше все по-натоварено. Вече нямаше никакво съмнение, че през деня по него минават много коли. А до настъпването на нощта имаше много време.

— Бих могъл да хапна нещо — наруши мълчанието Бъкингам.

— Съжалявам, приятел, но трябва да правим икономии.

— Нали каза, че идва подкрепление — сопна му се Бъкингам.

Дани го погледна страшно и той млъкна.

Децата започнаха да се изморяват, в което нямаше нищо странно, защото бяха гладни и болни. Едното от момченцата с лаещата кашлица се дереше непрекъснато. Майка му се опита да го носи на ръце, но силите не й стигаха. Детето беше прекалено уплашено, за да отиде при някоя от другите жени, затова се влачеше до майка си и отпадаше все повече и повече.

— Сигурна ли си, че се движим в източна посока? — попита за пореден път Клара.

Мириам й кимна и сви рамене, което не успокои особено Клара. Слънцето вече се беше издигнало в небето и Клара не можеше да се ориентира по него. Не й оставаше нищо друго, освен да се довери на Мириам. Нямаше представа какво разстояние са изминали. Една миля? Или може би повече? Стигнаха до един от кварталите на Хомс, върху който разрухата от войната беше оставила по-незабележими следи. Разликата беше очевидна. В района около джамията Клара беше видяла деца да продават бензин в сини туби, които й напомниха за прекараните в детството ваканции на къмпинг. Предположи, че бензинът е ценна стока в този град, тъй като електричеството спираше често. Беше видяла мъже, които режат дървета и телеграфни стълбове, за да ги използват за гориво. Бяха минали покрай сергии, на които деца продаваха обувки, вместо да присъстват на часовете в училище. Никъде обаче не беше видяла да се продава храна.

Този квартал изглеждаше малко по-богат. Тук дупките от куршумите не бяха толкова забележими. На отсрещната страна на улицата, по която се движеха, жена продаваше яйца. На няколко метра от нея мъж държеше купа, пълна с хумус. Малко по-надолу на фасадата на една бетонна сграда бяха окачени на куки две заклани овце. До тях беше застанал мъж с пушка в ръце и ги пазеше зорко, защото с парите от продаденото месо щеше да си осигури прехраната за известен период от време. Жените и децата не можеха да откъснат очи от храната. Стомахът на Клара също се свиваше от глад. Не беше слагала нищо в устата си в продължение на двайсет и четири часа. Никой обаче не разполагаше с пари и тя се опита да мисли за други неща. Не знаеше дали може да се чувства по-спокойна от промяната в обстановката. Чудеше се дали това означава, че сред жителите на квартала има повече привърженици на правителството. Погледите в очите на хората, които срещаха, определено не бяха изпълнени със страх. В тях се долавяше подозрителност, но това беше съвсем различно нещо.

Клара забеляза войниците на двайсет метра пред себе си и спря.

Бяха осем, тежковъоръжени. Сред тях беше войникът с брадата. Той й се усмихна презрително. Двете групи се гледаха втренчено в продължение на десет секунди, а после войниците се приближиха с бързи крачки към жените и децата. Излъчваха арогантност и агресивност.

Ръцете на Клара трепереха, но инстинктът, който беше развила по време на следването си, й подсказваше, че е длъжна да защити жените и децата. Тръгна към войниците, без да знае какво да им каже, дори и да говореха английски. Войниците спряха на два метра от нея. Водеше ги висок, слаб мъж със сипаничаво лице и остър нос.

Изведнъж Мириам я избута встрани и започна да крещи на тези по-млади от нея мъже, размахвайки пръст. Само онези от войниците, които бяха застанали отзад, я слушаха. Водачът им явно нямаше време да се занимава с протестите й. Жената още не беше спряла да говори, когато той вдигна приклада на автомата си и я удари с него по главата. Тя падна на земята, стисна с ръце главата си и започна да се мята от болка.

Войникът не й обърна внимание, очите му вече бяха вперени в Клара. Хвана я за предницата на блузата, погледна през рамо към брадатия войник и го попита нещо. Войникът кимна.

Клара беше силно изненадана, когато този, който я държеше, й проговори на английски. Развален и със силен акцент, но все пак английски.

— Ти си шпионка — каза.

Клара поклати глава и отвърна:

— Аз съм лекарка. Просто се опитвам да помогна на тези хора.

Мъжът отново проговори на арабски и войниците се засмяха. После се обърна към Клара. Лицето му беше строго.

— Идваш с нас.

— Не! — извика Клара. — Тези хора се нуждаят от помощ. От медицински грижи. Разбирате ли ме?

Опита се да се измъкне от хватката му. Мъжът я удари с ръка по лицето. Жените и децата отстъпиха назад.

— Моля ви — продължи Клара. — Аз наистина съм лекарка.

— Имаш ли документ за самоличност? — попита войникът.

Клара го погледна безпомощно. Предния ден брадатият войник беше взел служебната й карта и я беше изхвърлил, но тя не можеше да му обясни това.

— Ще бъдеш разпитана в Дамаск — каза войникът и изкрещя нещо на Мириам, която се присъедини към останалите, като продължаваше да държи с ръце главата си.

Следващият ход на Клара беше продиктуван от отчаянието й. Тя посегна с ръка към лицето на войника и заби в очите му мръсните си, изпочупени нокти. Войникът я блъсна на земята и я ритна. Ботушът му се заби в ребрата й. Жените и децата побягнаха встрани. Войникът отново каза нещо на арабски. Брадатият се наведе, изви й ръцете на гърба и ги стегна толкова силно с пластмасовите белезници, че тя извика от болка. Хвана я за косата и я изправи на крака, без да обръща внимание на писъците й. Жените и децата бяха изчезнали с изключение на малкия Хасам. Той се затича към брадатия войник и започна да го рита по краката. Войникът се изплю в лицето на момчето, а после го блъсна толкова силно, че то изхвърча на два-три метра от него. Клара понечи да се затича към момчето, но войникът отново я хвана и я бутна в обратната посока. Тя се разпищя. Войникът я удари с юмрук в корема, а после в гърдите. Болката беше толкова силна, че тя остана без въздух и млъкна.

Мъжете я повлякоха по улицата. Клара нямаше представа накъде я водят.

17:30 ч.

Мускулите на Дани го боляха. Умът му блуждаеше. Непрекъснато си спомняше как го беше погледнал Джак, преди да стреля в главата му. Даваше си сметка, че не бива да се размеква, докато войниците са все още по петите им. Чудеше се обаче дали някога ще забрави този поглед.

Шумът от хеликоптера го върна към действителността. Ослуша се. Хеликоптерът кръжеше в небето над тях. След три-четири минути отлетя на запад.

Дали това беше чиста случайност?

Едва ли.

— След колко часа ще се стъмни? — попита Бъкингам.

— След два часа. Или може би след малко повече от два часа.

— Къде са те, по дяволите?

— Вероятно изчакват да падне нощта.

— А какво ще стане, ако се забавят?

— Просто ще се забавят.

— Ами ако…

— Ще ти бъда благодарен, ако престанеш с въпросите, приятел.

— Но…

— Тихо! — прекъсна го Дани.

Беше чул някакъв шум. Наведе се и посегна към автомата.

А после застина.

На половин метър от отвора на тръбата една змия се беше свила на кълбо. Беше дълга около метър и половина. Жълта, с кафяви шарки на гърба. Отдалече му беше трудно да прецени, но му се стори, че е египетска кобра. Силно невротоксична. Агресивна, ако бъде провокирана. Главата й беше обърната към тръбата. Езикът й се стрелна навън.

Дани стоеше съвсем неподвижно.

Изведнъж змията се размърда. Нещо явно беше привлякло вниманието й и тя изпълзя навън.

Дани бавно издиша въздуха си.

— Какво става? — прошепна Бъкингам.

— Нищо — отвърна Дани. — Просто наблюдавам.

Войниците заведоха Клара в едно училище. В момента сградата беше полуразрушена и празна. В нея липсваха чинове, столове, черни дъски, компютри — всичко беше разграбено. Сред отломките върху подовете на класните стаи се търкаляха тетрадки и учебници с изпокъсани листове. На една от стените на стаята, в която въведоха Клара, висеше ламинирана карта на света, готова всеки момент да падне. Клара се взря замечтано в очертанията на Великобритания. Би дала всичко, за да се прибере у дома.

Училището беше превърнато във временен затвор за хората, които, патрулиращите в този район на града войници, бяха задържали, смятайки ги за опасни. В стаята имаше две жени и шестима мъже. Лицата на жените бяха покрити със синини и устните им бяха сцепени. Двете се бяха свили в ъгъла на стаята и плачеха тихо. Едната притискаше долната част на корема си. Клара предположи, че е била изнасилена. Четиримата мъже бяха с белезници. Трима от тях бяха прекалено изтощени, за да вдигнат глави, когато Клара влезе в стаята. Четвъртият явно беше решил да не се предава. Макар че няколко от зъбите му липсваха и върху лявата му буза зееше гнойна рана, той непрекъснато крещеше на тримата войници, които пазеха затворниците, и непонятните арабски думи се забиваха в пулсиращата от болка глава на Клара. В началото на войниците сякаш им беше забавно да го слушат. След около двайсет минути обаче се наситиха на представлението.

Клара извърна глава. Повече не издържаше да гледа ударите, които войниците нанасяха на мъжа. Дори й мина през ума, че ще бъде по-добре, ако просто го застрелят. Двама от войниците го хванаха за ръцете, а третият започна да го рита в слабините. След пет минути виковете на мъжа спряха. Явно от силната болка беше останал без сили. Войниците го блъснаха на пода и той падна по гръб. Единият от войниците стъпи върху лицето му и заби тока на ботуша си в счупения му нос. Клара им крещеше да престанат, но те не й обръщаха внимание.

Настъпи страховита тишина. Войниците запалиха цигари и започнаха да си приказват, сякаш нищо не се беше случило. Мъжът лежеше в безсъзнание на пода. Гърдите му се повдигаха и спадаха едва забележимо и това беше единственият признак, че все още е жив.

Клара се чудеше колко е часът. Може би три следобед? Беше прекарала тук повече от два часа. Знаеше, че ако се опита да докаже невинността си, да обясни на войниците коя е, думите й ще останат без последствия. Беше гладна и й се ходеше до тоалетната. Измъчваше я мисълта за жените и децата, които беше извела от мазето на онази къща. И беше силно уплашена.

Страхът й нарастваше още повече от изстрелите на улицата. Когато чу първия, тя се отдръпна назад подобно на куче, което очаква да бъде ударено. Никой друг в стаята не трепна. Очевидно всички бяха свикнали с този шум. Дори войниците не погледнаха към улицата, а допушиха цигарите си и ги смачкаха с пети. Чак след като от коридора долетяха викове, те се спогледаха смутено и върху лицата им се изписа тревога. Когато вратата се отвори с трясък, те вдигнаха оръжията си, но беше прекалено късно.

Лицата на петимата мъже, които влязоха в стаята, не се виждаха. Главите на четирима от тях бяха омотани с куфии, а петият носеше черна балаклава. Бяха облечени с камуфлажни панталони и тактически жилетки. Държаха се като войници, но беше очевидно, че не са войници. Крещяха с прегракнали гласове. Клара нямаше представа какво казват. Агресивното им поведение разколеба войниците. Единият от тях изпусна оръжието си и беше готов да вдигне ръце, стреснат от нахлуването на мъжете. Мъжете обаче нямаха намерение да раздават милосърдие, а куршуми.

Клара не изпитваше жалост към войниците, но жестокостта, с която мъжете ги разстреляха, я отврати. За десет секунди класната стая се превърна в същинска кланица. Войниците отхвърчаха назад с разкъсани кореми, от които бликнаха фонтани от кръв. Единият от тях падна на метър от мястото, където беше клекнала Клара. Топлите капки кръв се посипаха върху нея и едва не повърна при вида на мъртвия мъж. Той беше уцелен на две места. Първият откос го беше прерязал буквално на две, от гърдите му струеше кръв и около него се беше образувала локва. Вторият откос беше размазал лицето му. Един куршум беше отнесъл част от темето му. Клара за пореден път се изуми от факта, че човешкото тяло съдържа толкова много кръв.

Раните на другите двама войници също изглеждаха страховито, но убийците им ги прескочиха, сякаш не забелязаха, че лежат на пода. Двама от тях извадиха ножове и срязаха белезниците на пленниците. После помогнаха на жените да се изправят на крака. Мъжът с балаклавата се приближи към Клара. Наклони глава, сякаш му беше трудно да повярва, че е възможно в стаята да има чужденка и й каза нещо на арабски — Говорите ли английски? — прошепна Клара.

Мълчание.

— Коя си ти? — попита най-накрая мъжът с приглушен от балаклавата глас.

— О, слава Богу! Аз съм лекарка… войниците искаха да ме отведат в Дамаск. Трябва да стигна до лагера на „Лекари без граница“. Можете ли да ми помогнете?

Мъжът се поколеба. Междувременно бяха извели останалите пленници от стаята. Клара обаче все още беше с белезници и мъжът с балаклавата нямаше намерение да й ги свали. Той се наведе, хвана я за ръката и я изправи на крака. Тя нагази в локвата от кръв, докато мъжът я дърпаше към вратата.

— Къде отиваме? — попита Клара. — Накъде ме водите?

— При Сорген — отвърна мъжът. — Той ще реши какво да прави с теб.

18:45 ч.

От запад на небосвода се показа луната. След половин час щеше да се стъмни. Дори и през нощта не биваше да излизат от скривалището си, но Дани щеше да се чувства по-спокоен в мрака.

Бъкингам дремеше. От време на време се стряскаше и подскачаше. Дани реши, че трябва да му говори, за да го държи буден.

— Имаш ли семейство? — попита го той.

— Защо се интересуваш?

— Просто, за да не мълча, приятел.

— Аха, ясно. Всъщност не. Аз съм единствено дете. Родителите ми са покойници. А ти?

— Баща ми е още жив. Майка ми е починала.

— А, да. Спомням си от досието ти. Трагична история.

Дани не му отговори.

— Сигурно е било много тежко за брат ти — продължи Бъкингам — да гледа как застрелват майка му.

Настъпи мълчание.

— Какво искаш да кажеш? — изръмжа Дани.

Отново настъпи мълчание.

— Майка ми е починала при раждането ми — каза след малко Дани. — Баща ми е бил прострелян в Северна Ирландия.

— Да, така беше. Сигурно съм се объркал.

— Да, объркал си се.

Дани обаче беше убеден, че Бъкингам го лъже. Обърна се и го погледна. Той изглеждаше притеснен и сякаш се мъчеше да измисли как да смени темата.

— Какво друго пише в досието ми? — попита Дани с привидно спокоен глас.

Преди Бъкингам да успее да му отговори, той вдигна ръка, за да му даде знак да замълчи, и прошепна:

— Чуваш ли нещо?

Бъкингам поклати глава.

— He. He чувам нищо.

— По шосето не се движат никакви коли.

Беше съвсем тихо. Шумът от колите по шосето беше престанал.

— Може би защото вече се стъмва…

Дани поклати глава и посочи с пръст към отсрещния край на тръбата, за да покаже на Бъкингам, че трябва да наблюдава в тази посока. После се обърна с гръб към него, вдигна автомата и погледна през прицела. Теренът придоби ясни очертания. Въздухът трептеше в маранята. Затаи дъх и докосна леко спусъка с показалеца си.

Изведнъж забеляза чифт ботуши. На не повече от пет метра от ръба на тръбата беше застанал мъж. Над ботушите му се виждаше около трийсет сантиметра от крачолите на панталона му. Бяха в цвят каки. За миг се появи цев на автомат и изчезна.

В далечината се чу глас. Звучеше така, сякаш идваше откъм шосето, но доста отдалече — може би от трийсет — четирийсет метра. Мъжът, който беше застанал до тръбата, отговори на арабски. По тона му Дани разбра, че е отегчен. Измърмори нещо и тръгна.

„Най-доброто, което можеш да направиш за себе си и за нас, е да се махнеш, приятел“, помисли си Дани. Показалецът му докосна спусъка на автомата.

Войникът извървя петте метра до тръбата и спря. Изпика се и се наведе надолу. Беше с кръгло лице и дебели устни. Надникна в тръбата и примигна. После клекна, изплю се и запали цигара. Димът пропълзя в тръбата. Дръпна няколко пъти от цигарата, загаси я и отново надникна в тръбата. Присви очи. Дали беше видял нещо? Изправи се и освети с фенерчето си тръбата. Отново присви очи, наведе се и влезе в тръбата. Явно му липсваше опит. Дори не вдигна автомата си, докато пропълзя два метра навътре в тръбата. Дали му минаваше през ума какво би могло да му се случи, ако беше попаднал на това, което търсеше?

Дани отпусна бавно показалеца си. Помисли си, че ако стреля, ще привлече вниманието на войниците, които претърсваха местността. Можеше спокойно да се справи с него с безшумното оръжие, с което разполагаше — с ръцете си.

Войникът спря на метър от клоните и вдигна нагоре фенерчето. Лъчът му освети лицето на Дани. Изминаха пет секунди, преди да осъзнае, че се е натъкнал на човек. Очите му се разшириха. Изпусна фенерчето и посегна към автомата си.

Дани се хвърли към него през клоните, без да обръща внимание на бодлите, които одраха кожата му. Хвана с ръка главата му и я удари в неравното дъно на тръбата. Носът на мъжа изпука и той изпъшка глухо. Дани вече беше скочил върху гърба му. Завъртя се, стисна го здраво за гърлото и стовари тежестта си върху него, за да му изкара въздуха.

Всичко стана много бързо. Мъжът ритна с крака няколко пъти, а после тялото му се отпусна. Дани продължи да го стиска за гърлото още трийсет секунди, преди да слезе от гърба му.

Борбата продължи не повече от една минута. Бъкингам гледаше с отворена уста този внезапен изблик на бруталност и фаталните последствия от нея. Дани вдигна автомата си и каза:

— Да се махаме оттук.

— Какво? Нали трябваше да чакаме да ни вземат?

— Промяна в плана. Приятелите на този войник ще започнат да го търсят. Едва ли са на повече от четирийсет метра оттук. Преди да сме се усетили, ще долетят като рояк мухи.

— Но, ако излезем оттук, те ще ни видят.

— Налага се да рискуваме. Не бих могъл да защитя това място от войниците.

— Ами ако…

— Тихо! — прекъсна го Дани и се ослуша.

Отново чу шум от хеликоптер. Идваше от север.

Трябваше да се измъкнат откъм южната страна на дупката, което означаваше да минат през мъртвеца. Дани изпълзя върху все още топлия труп. Капачето на едното от колената на мъртвеца изпука, когато го натисна с дланта си. Изсъска на Бъкингам да го последва.

Когато излязоха от тръбата, вече се смрачаваше. В небето все още нямаше звезди, но луната беше изгряла. Дани се огледа. Теренът покрай шосето се спускаше на два метра отвесно надолу. Ако следваха склона му, едва ли някой щеше да ги забележи. Трябваше да бъдат изключително внимателни, защото дори и при най-малкото отклонение силуетите им щяха да се откроят в голото поле.

— Пистолетът ми у теб ли е? — попита Дани.

Бъкингам го вдигна към него.

— Добре. Задръж го. Аз ще отида да огледам шосето.

Наведе ниско глава и изпълзя по склона. Няколко коли се движеха на запад в посока към брега. На петдесет метра имаше контролно-пропускателен пункт. Четири коли чакаха пред бариерата. Един хеликоптер летеше на север с включен прожектор — явно войниците, които ги търсеха, се бяха доверили на лъжливата следа.

На изток не се виждаше нищо друго освен къщата, която беше забелязал, докато търсеше подходящо за скривалище място. По шосето се движеха две коли, а високо в планината блещукаха светлините на близките села. Засега бяха в безопасност, но в момента, в който откриеха трупа в тръбата, войниците щяха да започнат да претърсват местността сантиметър по сантиметър.

Дани се вгледа в къщата. Трябваше на всяка цена да намерят някакво място, в което да изчакат пристигането на хората на Сондърс. Къщата се намираше извън претърсвания от войниците район, затова спокойно можеха да се скрият в нея. Дани взе решение. Спусна се обратно по склона и без да дава обяснения на Бъкингам, посочи с глава в източна посока.

— Трябва да стигнем до онази къща. Ще тичаш, приведен ниско. Аз ще бъда на десет метра след теб.

— Нали каза, че тя е…

— Тръгвай!

Дани едва успяваше да тича достатъчно бавно, за да бъде на безопасно разстояние от Бъкингам. Непрекъснато спираше, обръщаше се назад и поглеждаше през прицела на автомата. След десет минути вече бяха на петдесет метра от къщата. Дани настигна Бъкингам и му каза да спре. Двамата легнаха на земята. Бъкингам беше останал без дъх. Дани извади очилата си за нощно виждане и огледа къщата. Тя беше с плосък покрив. Изглеждаше стара и Дани си помисли, че вероятно е била построена преди прокарването на шосето. Очевидно беше обитаема, защото двата прозореца на фасадата й светеха, а до стената на дървения хамбар на двайсет метра от нея беше опрян мотоциклет.

Вече се беше стъмнило напълно. Дани прецени, че могат да притичат незабелязано през полето до хамбара. Стигнаха за трийсет секунди. Бъкингам отново беше останал без дъх. Дани надникна през отворената врата на хамбара. Вътре имаше стари инструменти, покрити с паяжини.

— Изчакай ме тук — каза на Бъкингам.

— Къде отиваш?

— Трябва да наблюдавам шосето.

— Ами ако се появи някой?

— Ще хвърлям по едно око и на хамбара. — Дани посочи към един от ъглите на хамбара. — Клекни ей там. Стой неподвижно с насочен напред пистолет.

— Тази работа никак не ми харесва.

— Не е нужно да ти харесва.

Дани излезе от хамбара, измина приведен пет метра и легна на земята. От това място можеше да наблюдава едновременно и хамбара, и шосето. Щеше да забележи хората на Сондърс, докато се приближават до тръбата. Ако някой от къщата тръгнеше към хамбара, щеше да стигне до него за няколко секунди.

Притисна се до земята под прикритието на мрака и зачака.

Изминаха петнайсет минути.

Трийсет.

На запад небето проблясваше, което означаваше, че войниците продължават да претърсват местността. На всеки трийсет секунди Дани поглеждаше към тръбата. До момента никой не се беше приближил до нея. Помисли си, че може би все пак ще извадят късмет.

Оказа се, че се е лъгал.

Два военни камиона се зададоха от изток. Не се виждаше дали в тях има картечници, защото каросериите им бяха покрити с брезент и опасани с ремъци. Камионите се движеха с около петдесет километра в час. За момент Дани се напрегна — стори му се, че колите намалиха, докато минаваха покрай къщата. Те обаче продължиха към бариерата и той се отпусна. Вероятно в тях имаше войници, които щяха да сменят дежурните на контролно-пропускателния пункт. На сто метра от бариерата камионите спряха. Мястото беше съвсем близо до тръбата с трупа на войника.

Дани затаи дъх и насочи прибора за нощно виждане към камионите. От тях слязоха осем мъже. После между двата камиона се появи още един дребен мъж с брада и тъмна кожа. Беше облечен със стандартната камуфлажна униформа на сирийската армия. На гърдите му висеше автомат.

Дани огледа внимателно останалите мъже. Те също бяха с военни униформи.

Войниците разговаряха известно време. Движеха се непрекъснато и Дани не успя да различи лицата им. Трима от тях се спуснаха по склона и тръгнаха към тръбата. Единият изчезна от погледа на Дани. След шейсет секунди се появи отново, влачейки трупа. После тримата се върнаха обратно на шосето. Вероятно бяха оставили трупа до отвора на тръбата. Започнаха да оглеждат местността. На запад към бариерата. На север и на юг към полето.

На изток към къщата.

След трийсет секунди се бяха качиха в камионите, които направиха обратен завой и потеглиха. Предните им фарове осветиха шосето.

Адреналинът препускаше във вените на Дани. Той изтича обратно до хамбара. Бъкингам беше там, където го беше оставил, стиснал в ръка пистолета.

— Имаме компания — прошепна Дани.

Уплашените очи на Бъкингам светеха в тъмнината.

— Къде е тя?

— Приближава се към нас. Разполагаме с не повече от три минути.

— Какво ще правим?

— Ще се бием.

Бъкингам мълчеше.

— Къщата е с плосък покрив. Ако успеем да се покатерим на него, ще бъдем в по-изгодна позиция от войниците. Аз ще стрелям от високо, а на тях ще им бъде по-трудно да ни уцелят. Ти ще лежиш неподвижно на покрива. В момента, в който вдигнеш глава, ще се превърнеш в мишена. Разбра ли?

Бъкингам кимна.

— Тръгваме. Ще се движиш плътно зад мен.

Върху задната стена на къщата имаше стълба. Дани пусна Бъкингам напред и когато той стигна до предпоследното стъпало, изтича нагоре по стълбата. Издърпа Бъкингам в средата на бетонния покрив, бутна го по корем върху него и му каза:

— Не мърдай.

После Дани изпълзя до ръба на покрива. Двата камиона вече се насочваха към къщата. Дали войниците ги бяха забелязали? Откачи двете осколочни гранати от жилетка си и ги сложи до себе си. Превключи оръжието си на автоматична стрелба, затвори лявото си око и погледна с дясното през прицела.

„Трябва да ги изненадам“, каза си. „Трябва да стрелям веднага щом камионите спрат, за да не им дам възможност да разберат какво става и да реагират.

Четирийсет метра.

Трийсет.

Камионите спряха.

Предните им фарове продължаваха да светят. Дани изчака вратите да се отворят.

Те не се отвориха.

Камионите потеглиха отново. Вече се движеха по-бързо.

Двайсет метра.

Десет.

За миг Дани си помисли, че ще връхлетят върху къщата. В последната секунда завиха рязко на деветдесет градуса и спряха точно пред нея. Той вече не ги виждаше. Нямаше как да стреля по тях.

Погледна през рамо. Бъкингам лежеше неподвижно, покрил с ръце главата си. Гласовете и шумът от захлопващите се врати отново насочиха вниманието на Дани към предната страна на къщата. Войниците крещяха нещо на арабски. Дани взе решение. Една осколочна граната щеше да убие или да рани повечето от тях и да обърка останалите.

Изведнъж Бъкингам го дръпна за ръкава.

— Какво, по дяволите, става? Не можем да останем тук…

Беше готов да се изправи на крака.

— Залегни! — изсъска Дани и го дръпна надолу.

Вдигна очи и се приготви да хвърли гранатата. От взрива щеше да пострада и покривът, но той нямаше друг избор. Докато протягаше лявата си ръка, за да вземе едната от гранатите, забеляза ботуша вляво от себе си. С ловкостта на Лионел Меси войникът ритна двете гранати настрани, преди Дани да успее да ги хване.

Дани беше обзет от силен гняв. Бъкингам му беше отклонил вниманието. Някой се беше промъкнал на покрива. Не можеше обаче да направи нищо. Една силна ръка го хвана и го изправи на крака, сякаш беше торба с перушина. Започна да се бори, готов да използва груба сила, за да се отърве от нападателя си.

В следващите няколко секунди забеляза три неща.

Бъкингам, който се притискаше към бетонния покрив, и надвесения над него мъж в сирийска камуфлажна униформа.

Камуфлажната униформа на нападателя си.

Сложната татуировка върху ръката му.

А после усети удара в тила си, който го зашемети. Краката му омекнаха и му се зави свят.

Когато дойде на себе си, Дани почувства пулсираща болка в тила си. Повдигаше му се. Беше тъмно. Лежеше върху метален под, който вибрираше. Долови смътно шум от двигател. Понечи да се изправи, но се отказа, защото реши, че ще е по-добре да се преструва, че все още е в безсъзнание, докато разбере къде се намира.

Беше в каросерията на камион. На пода до себе си различи силуети. Два? Или може би три? През малката пролука в задната част на платнището, с което беше покрит камионът, се виждаше луната. Дани си спомни, че тя беше изгряла от запад. Това означаваше, че пътуват в източна посока.

Автоматът му все още беше в него. Не можеше да повярва, че войниците са постъпили толкова глупаво. Той обаче не би се осмелил да стреля, защото куршумите щяха са рикошират в затвореното пространство на камиона.

Раздвижване. Един от мъжете се беше надвесил над него. Широкоплещест. Висок. Дани затвори очи. Мъжът повдигна с палец левия му клепач.

Не успя да види лицето му в тъмнината.

Мъжът проговори:

— Ти направи почти всичко както трябва, чедо. Скри се. След като повече не можеше да се криеш, побягна.

След като повече не можеше да бягаш, започна да се биеш. Точно така, както съм те учил.

Замаяността на Дани изчезна. Втрещен, той се опита да се изправи до седнало положение. Мъжът не му попречи.

— Допусна само една грешка. Не се постави на мястото на врага. Не предположи, че аз съм наясно какво мислиш и как ще реагираш. Но съм склонен да ти простя за нея.

Дани се ококори. Мъжът се ухили.

— В крайна сметка нямаше откъде да знаеш, че аз съм този, който е дошъл да те спаси — каза Таф.