Господари на войната

11

Дани беше добър шофьор. Преди да постъпи в Полка, беше изкарал курс за професионални шофьори, а след това беше попивал всичко, което му показваха войниците от мобилната ударна група. Беше прекарал много време на тестовите трасета на Научноизследователската асоциацията по автомобилна индустрия, които се намираха близо до Бирмингам, където беше усвоил от автомобилните състезатели умението да управлява различни автомобили върху заледен и мокър терен. Инструкторите, които винаги бяха на разположение в Херефорд, го бяха научили как да прави завой на сто и осемдесет градуса и завой с ръчна спирачка и как да кара, използвайки автомобила не само като превозно средство, но и като оръжие. В момента обаче той не се интересуваше от скоростта или от техниката на управление, защото беше длъжен да се придвижва предпазливо. Като един обикновен човек, тръгнал да изпълнява обикновени задачи с обикновена кола с ляв волан. Или поне трябваше да изглежда по този начин. Достигна скорост от петдесет километра в час и продължи да кара.

От време на време поглеждаше наляво и надясно. Полето беше пусто с изключение на една ферма на около километър вдясно от шосето. Джак се движеше на петстотин метра след него, както му беше казал Дани. За щастие Бъкингам си държеше устата затворена, което даваше възможност на Дани да се концентрира върху шофирането.

И върху колата в насрещното платно, която вече беше на петстотин метра от фолксвагена.

След четирийсет и пет секунди колата се размина с фолксвагена. Фаровете й заслепиха Дани и той не успя да разпознае марката, но по очертанията й разбра, че е Ланд Крузър. Стори му се, че е с тъмни стъкла. Не беше възможно да се ориентира с каква скорост се движи, но може би с не по-малко от сто километра в час, което само по себе си будеше подозрение. Мястото беше затънтено и едва ли й се налагаше да бърза за някъде.

— Отмина ни — каза Бъкингам.

— Благодаря ти за информацията.

— Исках просто да кажа, че сме в безопасност, нали така?

Дани не му отговори. Следеше внимателно шосето в огледалото, което току-що беше нагласил така, че да може да наблюдава по-добре отдалечаващата се кола. Изведнъж стоповете й светнаха. Явно се канеше да спре. Дани изруга тихо.

— Какво става? — попита Бъкингам и се завъртя на седалката, за да погледне назад. — Господи! Колата прави обратен завой.

— Моят „Зиг“ още ли е у теб? — попита Дани.

Натисна педала на газта и стрелката на скоростомера вече сочеше осемдесет километра в час.

— Твоят какво?

— Моят пистолет.

Очите на Бъкингам се разшириха леко, но той се наведе напред и отвори жабката. Извади внимателно пистолета, стискайки го с две ръце.

— Задръж го. Ще ти го поискам, когато ми потрябва.

— Какво имаш предвид, като казваш „когато“?

Дани го погледна смразяващо и отвърна:

— Просто го задръж засега.

Фолксвагенът вече се движеше със сто километра в час. Дани следеше шосето пред себе си, но продължаваше да поглежда и към огледалото. Джак спазваше дистанцията от петстотин метра, което означаваше, че също е увеличил скоростта. Другата кола беше на седемстотин и петдесет метра зад него. Изведнъж фаровете й изгаснаха.

— Онази кола спря — каза Бъкингам с облекчение в гласа.

Дани поклати глава.

— Какво имаш предвид? Двигателят загасна, нали?

— Фаровете загаснаха — отвърна Дани. — Този, който е в колата, иска да ни попречи да разберем на какво разстояние се намира тя от нас.

Дани натисна един бутон вдясно от волана и загаси фаровете на фолксвагена. Джак също загаси фаровете на реното.

— Дръж се здраво — каза Дани.

Бъкингам пусна пистолета на пода и се хвана с две ръце за седалката. Дани натисна максимално педала на газта, скоростта достигна сто и трийсет километра в час и колата започна да вибрира шумно. Присви очи, взирайки се в мрака в изровеното платно на шосето. При тази скорост един камък щеше да бъде достатъчен, за да загуби контрол над управлението й.

Изминаха три минути. Дани погледна в огледалото. Джак беше скъсил разстоянието на двеста и петдесет метра, а може и на двеста. Това означаваше, че Ланд Крузърът ги настига. Този автомобил беше много по-бърз. Нямаше как да избягат от него.

— Подай ми пистолета — каза Дани.

Бъкингам преглътна с мъка и му го връчи. Дани го пое с дясната си ръка и го сложи в скута си.

— Изтегли назад седалката си. — Бъкингам се взираше в него, без да реагира. — Изтегли назад седалката си! — изрева Дани. — Максимално…

Дишайки тежко, Бъкингам се подчини. Завъртя несръчно дръжката под себе си, докато облегалката опря в задната седалка.

— Не се изправяй!

Шосето стана още по-неравно. Дани едва успяваше да кара по права линия. Джак беше на сто метра зад него. На петдесет. Ланд Крузърът го следваше плътно. Джак се изнесе вдясно, сякаш се опитваше да го изпревари.

Дани се чудеше какво да направи. Може би трябваше да натисне рязко спирачките и да стреля по Ланд Крузъра. Бързо отхвърли тази мисъл. Не знаеше колко човека има в него. Подобно действие беше допустимо само в краен случай, особено след като не беше ясно с кого си има работа. Резервоарът на фолксвагена беше пълен, а освен това тази кола консумираше по-малко гориво от Ланд Крузъра. От друга страна обаче резервоарът на Ланд Крузъра беше много по-голям. Дали щяха да успеят да се измъкнат? Едва ли. Особено ако попаднеха на барикада или на контролно-пропускателен пункт.

На шосето проблеснаха искри. Реното се беше ударило странично в Ланд Крузъра, който се беше изравнил с него. Дали Джак се опитваше да го избута от шосето, или Ланд Крузър се опитваше да избута него? Не беше възможно да се разбере. Двете коли бяха на трийсет метра зад фолксвагена.

И скъсяваха разстоянието.

— Какво става? — попита Бъкингам, докато се мъчеше да се изправи.

— Наведи се! — изкрещя Дани.

Предупреди го точно навреме.

Отново просветнаха искри. Те обаче не бяха предизвикани от сблъсъка между двете коли, а от изстрел. Дани не чу самия изстрел, заради силния вой на двигателя на фолксвагена, но със сигурност чу трясъка от счупено стъкло зад гърба си. Задното стъкло се разби на парчета, а в дясната част на предното, точно пред съседната седалка, се появиха две дупки. Ако Бъкингам не се беше навел, куршумите щяха да пръснат черепа му.

Оттук нататък Дани действаше инстинктивно. Сниши се на седалката, изнесе колата в средата на шосето и натисна спирачките. Докато караше по права линия пред Ланд Крузъра, той представляваше лесна мишена и не беше в състояние да се защити от него. Единствената му надежда беше да атакува. Започна да върти волана наляво и надясно. Ланд Крузъра и реното го настигнаха след няколко секунди. Трите коли се изравниха, като Ланд Крузъра се движеше между фолксвагена и реното. Дани хвана пистолета с дясната си ръка, стисна с лявата подскачащия волан и стреля над Бъкингам, който лежеше на седалката, в предното ляво стъкло на Ланд Крузъра. Стъклото се разби на парчета и въздухът в колата се завихри.

Дани продължаваше да кара успоредно на Ланд Крузъра и вече виждаше човека, който беше стрелял. Горната част на тялото му се показваше през прозореца откъм задната седалка. Беше с кевларена каска и държеше автомат, който приличаше на АК-47, но Дани разпозна пушка дванадесети калибър „Сайга-12“. Очевидно беше изненадан от рязкото намаляване на скоростта на фолксвагена. Завъртя несръчно оръжието си и го насочи към него.

Дани го изпревари и произведе три последователни изстрела. Поради високата скорост и неравностите на шосето, от които колите подскачаха непрекъснато, не успя да види колко куршума са уцелили Ланд Крузъра. Един от тях обаче със сигурност беше попаднал където трябва. Автоматът тупна на шосето и Дани успя да зърне размазаното лице на войника.

Дани отново намали скоростта. Гумите на фолксвагена изскърцаха и той изостана с десет метра от реното и Ланд Крузъра. Пропуканото предно стъкло му пречеше да вижда, но той нямаше как да отстрани парчетата, докато караше с тази скорост, защото те щяха да се разхвърчат и да се забият в лицето му. Изнесе се рязко встрани с надеждата, че ще успее да се надвеси над прозореца и да стреля по гумите на Ланд Крузъра.

Това, което беше намислил, беше твърде рисковано.

Джак продължаваше да кара плътно до Ланд Крузъра. Десните гуми на реното бяха само на пет сантиметра от края на шосето. Изведнъж трите коли започнаха да се блъскат подобно на автомобили в лунапарк. След всеки пореден удар изскачаха искри и колите лъкатушеха по цялата ширина на шосето. Дани изостана с десет метра. Не посмя обаче да стреля, защото можеше да уцели колата на Джак, вместо Ланд Крузъра.

Стрелката на скоростомера отново стигна до сто и трийсет километра в час. Шосето продължаваше да крие опасности. Ако в срещуположното платно се появеше автомобил, сблъсъкът с него щеше да бъде неизбежен. Дани изкрещя на Джак:

— Изостани от Ланд Крузъра!

Искаше да го накара да се изравни с него и двамата заедно да започнат да стрелят по гумите на Ланд Крузъра. Джак естествено не го чуваше, тъй като водеше битка с тази кола, която беше много по-голяма от реното. Водеше битка, която според Дани, нямаше как да спечели.

— Какво, по дяволите, става? — изкрещя Бъкингам.

Дани не му обърна внимание. Не биваше да се разсейва нито за миг.

Изведнъж Ланд Крузърът стана неуправляем. Може би предните му гуми бяха попаднали в яма или шофьорът се беше разсеял. Колата зави рязко надясно, наклони се на една страна, преобърна се върху реното и го изхвърли към банкета. Последва страховит трясък, който заглуши шума от двигателя на фолксвагена и свистенето на въздуха. Дани подмина двете коли и натисна спирачките. Опита се да овладее фолксвагена, но той се завъртя рязко. Отново се чу трясък, после още един и той разбра, че предните му гуми са гръмнали. След пет секунди фолксвагенът се закова на място. Бъкингам, който все още лежеше върху седалката, закри лицето си с ръце. Настъпи смразяваща тишина. Дани се обърна и видя шасито на Ланд Крузъра на трийсет метра зад себе си.

— Стой тук — каза на Бъкингам.

Стиснал пистолета в ръка, той излезе приведен от колата. Мина зад нея, напрягайки сетивата си. Блъсна го горещ въздух и миризма на изгоряла гума. Подпря пистолета на лявата си ръка и надникна покрай фолксвагена.

В момента предпочиташе грохота на стрелбата пред тишината, в която страхът се просмукваше в него подобно на ледена вода. Откъм мястото, където се беше преобърнал Ланд Крузърът, не се чуваше никакъв звук и не се забелязваше никакво движение. От тишината ударите на сърцето му изглеждаха оглушителни. Беше плувнал в пот.

Стигна до Ланд Крузъра за около двайсет секунди, придвижвайки се бавно с насочен напред пистолет, готов да реагира, ако забележи някакво раздвижване. Наведе се и се промъкна до предницата му, за да го огледа в какво състояние е, а после обърна очи към реното.

Джак беше успял да задържи колата върху шосето. Покривът й обаче беше хлътнал от преобърналия се върху него Ланд Крузър. Предното й стъкло беше натрошено и смачкано като хартия и Дани видя ясно усуканото, назъбено парче метал, което се беше забило във врата на Джак близо до югуларната му вена. Останалата част от тялото му беше скрита в мрака на реното и той изглеждаше страховито — сякаш главата му беше набучена на кол. Очите му бяха отворени и изпъкнали в орбитите си. От устата му капеше кръв, примесена с пяна.

Джак изстена. Съвсем слабо. Нещастникът още беше жив.

Дани чу шум. Беше човешки глас. Завъртя се рязко към Ланд Крузъра. Като по чудо предното му стъкло се беше запазило цяло. Ритна го с петата на обувката си и то се разби на парчета. Пъхна пистолета в колата, готов да стреля.

Шофьорът беше мъртъв. Вратът му се беше счупил от удара и главата му висеше под неестествен ъгъл. Подобно на мъжа, когото Дани беше застрелял, и той носеше кевларена каска. И бронежилетка. Нямаше съмнение, че двамата са били професионални войници. Гласът, който Дани беше чул, принадлежеше на мъжа на седалката до шофьора. Очите му бяха затворени и по лицето му се стичаше кръв от дълбоката рана върху челото му, но устните му се движеха. Гласът му беше много слаб и Дани не можеше да чуе какво казва. Стори му се обаче, че разпозна езика. Говореше на руски или на някакъв много близък до него език.

Без да се колебае, Дани стреля в главата на шепнещия мъж. Черепът му се пръсна като яйце и тялото му се отпусна тежко назад. За по-сигурно Дани пръсна черепа и на шофьора, а после заобиколи колата и изстреля няколко патрона в задното стъкло. Там имаше двама мъже. Дани вече се беше справил с единия, а сега беше дошъл ред и на другия.

Върна се обратно при Джак.

Единствените признаци на живот у партньора му бяха балончетата от кръв и храчки, които излизаха от устата му, докато дишаше слабо. Дали усещаше нещо? Едва ли. Нервната му система вече беше спряла да функционира. И мозъкът му. Дани се надяваше, че Джак вече не изпитва болка. Макар че обичаше да се заяжда, той беше добър войник и не заслужаваше да умре по този начин.

Дани вдигна отново пистолета и доближи дулото му на сантиметър от челото на Джак. Джак отвори очи. Кимна леко, а от устата му отново излезе пяна.

— Лека нощ, приятел — прошепна Дани.

А после стреля.

Ръцете и дрехите на Дани бяха изпръскани с кръв. Бъкингам се взря в него с пребледняло лице и каза:

— Чух изстрели.

Двамата стояха до фолксвагена. Дани не му отговори. Оглеждаше шосето в двете посоки. По него нямаше никакво движение, но това едва ли щеше да продължи дълго.

Погледна си часовника: 02:10. До изгрева на слънцето оставаха по-малко от два часа. Небето беше ясно, а луната светеше ярко.

— Къде е Джак? — попита Бъкингам.

— Мъртъв е.

— Какво стана?

— Изтече му мозъкът — отвърна с равен глас Дани.

Нямаше смисъл да му обяснява. Приближи се до багажника на фолксвагена, отвори го и извади от него раницата и автомата си. Сложи раницата на гърба си и преметна автомата през гърдите си.

— Какви бяха онези мъже в Ланд Крузъра? — попита Бъкингам.

Дани не му отговори. Затвори внимателно багажника, за да не вдига шум. Оказа се, че предпазливостта му е била напразна, защото Бъкингам удари силно с юмрук по покрива на колата. Дани се вбеси. Обърна се, готов да го скастри, но изражението върху лицето му го накара да се въздържи. Очите му бяха гневни и неувереността му беше заменена от презрителна усмивка.

— Какви бяха онези мъже в Ланд Крузъра? — попита отново Бъкингам, този път много по-тихо.

— Лоши момчета — отвърна кратко Дани.

— Няма да позволя на един скапан войник да се държи надменно с мен — отсече Бъкингам. — Разбра ли?

Мълчание. Двамата мъже се гледаха втренчено. Вената на врата на Бъкингам пулсираше.

— Да — отвърна най-накрая Дани. Моментът не беше подходящ да се разправя с Бъкингам. — Руснаци. Предполагам, че бяха от „Спецназ“ — от войските със специално предназначение. Всеки от тях носеше бронежилетка, кевларена каска и „Сайга-12“.

— Какво, по дяволите, е „Сайга-12“?

— Много голяма пушка — отвърна Дани, сякаш обясняваше на дете. — Предполагам, че нашият посредник има пръст в тази работа — добави и сви рамене, — но не мога да бъда съвсем сигурен.

— Колко души бяха? — попита Бъкингам.

Изражението и тонът му бяха омекнали.

— Четирима.

— Чух пет изстрела.

— Значи всичко е наред със слуха ти. Трябва да се махнем оттук, и то веднага. Разбра ли?

Бъкингам си пое дълбоко въздух и отвърна:

— Съжалявам за приятеля ти.

Нямаше време за любезности. Дани вече оглеждаше местността. Както им беше обяснил Хамънд, шосето водеше към Хомс, разстоянието до който беше сто километра. Шосето пресичаше планинската верига през прохода Хомс. Независимо дали щяха да навлязат навътре в сушата или да се върнат обратно към брега, трябваше да се движат близо до него, за да не се загубят. Дани се опита да мисли трезво, за да избере правилната тактика. Ако някой беше по петите им, как би следвало да постъпят? Да се върнат обратно покрай шосето? Или да се отдалечат максимално от него? Трета възможност не съществуваше. Нима се очакваше от него да продължи с изпълнението на операцията, след като беше загубил останалите войници от отделението си? Вероятно не.

Погледна на изток и различи в далечината назъбените очертания на билото на планинската верига. Нямаше намерение да се изкачва до него с Бъкингам.

Нямаха друг избор освен да се движат покрай шосето, макар че той съвсем не беше от най-добрите.

Дани кимна в северна посока и каза:

— Тръгвай.

Двамата мъже се затичаха. След двайсет метра Дани извика на Бъкингам да спре. Обърна се и изстреля пет куршума в Ланд Крузъра. Гилзите паднаха в краката му.

— Какво правиш? — попита Бъкингам.

Дани свали оръжието.

— След като чуят стрелбата, те ще си помислят, че сме избягали в тази посока.

— Кои са тези „те“?

— Не знам — отвърна Дани.

Затича се отново и стреля още три пъти. Това беше достатъчно. Беше оставил фалшива следа. А сега трябваше да се махат. Върнаха се тичешком обратно, минавайки на пет метра от колите. Дани усети, че Бъкингам намали темпото, след като видя окървавената глава на Джак, но не спря, нито каза нещо.

Дани си погледна часовника: 02:58. Оставаха им приблизително два часа, през които можеха да се възползват от прикритието на нощта. Ако беше сам, за това време той можеше да измине десет километра, но Бъкингам не притежаваше неговата издръжливост и беше безсмислено да го насилва. Той вече беше изостанал значително от него, макар че бяха извървели не повече от петдесет метра. Щеше да бъде добре, ако успееха да изминат седем километра, преди да е изгряло слънцето. Дани забави крачка. След десет секунди Бъкингам го настигна.

— Ще се движим в южна посока на два километра встрани от шосето — каза Дани. — После отново ще тръгнем на изток. Едва ли се очаква от нас да се отправим към Хомс след всичко, което се случи.

— А какво ще стане, след като се съмне?

— Ще потърсим някакво място, където да се скрием. — Нямаше представа как щяха да открият такова място. Местността беше гола, равна и открита. След като се съмнеше, всеки би могъл да ги забележи, използвайки бинокъл. А руснаците от войските със специално предназначение, ако въобще бяха такива, сигурно разполагаха с много по-точни прибори. — И тогава ще решим какво да правим по-нататък.

— Няма какво да решаваме. Трябва да стигнем до Хомс, за да мога да си свърша работата.

Дани не му отговори. Гледаше в източна посока. В далечината на около три километра забеляза светлините на хеликоптер, който летеше ниско над магистралата, а по шосето се движеха коли.

— Сирийците явно са намислили нещо — каза най-накрая Дани. — Или руснаците.

— Какво искаш от мен?

— Да се размърдаш.

Бъкингам нямаше нужда от повторно подканяне.