Господари на войната

20

Лондон.

12:00 ч.

Макс Сондърс си оправи вратовръзката и напъха ризата в панталона. Анастейсия току-що беше излязла от кабинета му. Ароматът на парфюма й, Коко Шанел, който струваше седемдесет и пет лири и свършваше много бързо, се носеше във въздуха. Несъмнено се излъчваше и от него. Когато се прибереше вкъщи, съпругата му щеше да се престори, че не забелязва. Не си струваше да му вдига скандали, след като притежаваше платинена карта Америкън експрес и можеше да пазарува на Бонд стрийт. Погледна през прозореца към Сейнт Джеймс скуеър и се усмихна печално. Хората бяха прави. В крайна сметка човек винаги си плащаше за секса. Всеки, който смяташе, че не е така, се лъжеше.

Анастейсия се върна обратно в кабинета, без да почука. Косата й беше леко разрошена, но както винаги в подобни случаи се държеше надменно. Проблемът при подобни нафукани мадами се състоеше в това, че се правеха на светици. Тя въобще не беше толкова надута преди двайсет минути, когато я просна върху същото това бюро, пред което сега стоеше с вид на стара мома.

— Какво има, скъпа? — попита Сондърс.

— Пристигнали са три съобщения, докато ние… докато ти беше зает — отвърна тя, без да го погледне. — Едното е от Оливър Карингтън, човекът от МИ-6…

— Благодаря ти, Анастейсия. Знам кой е Карингтън.

Анастейсия сви устни.

— Оливър Карингтън настоява да му се обадиш. Второто съобщение е от мосю Грандие от Министерството на външните работи и европейските въпроси. — Анастейсия изрече името на институцията на френски. Никога не пропускаше възможността да покаже колко добре говори този език. На Сондърс му харесваше акцентът й. — Дали е свързано с положението в Сирия?

Сондърс кимна.

Анастейсия се обърна и тръгна към вратата.

— Ти каза, че съобщенията са три.

Анастейсия се изчерви. Не обичаше да й се напомня, че е пропуснала нещо.

— Извинявай — измърмори.

— Извинена си. — Сондърс й се усмихна. — Тази сутрин ти беше много заета, скъпа.

— Третото съобщение е от Таф Дейвис. Може би не си спомняш, но той беше прикрепен към…

— Бъди добро момиче и просто ми го прочети.

Устните на Анастейсия се свиха до такава степен, че сякаш изчезнаха. Изчете съобщението от бележника си с типичния си приповдигнат маниер, който въобще не беше подходящ за военната терминология, съдържаща се в него. — Операция „Домино“ е насрочена за тази вечер — повтори. — Това е всичко.

— Чудесно! — възкликна Сондърс и се замисли за момент. — Свържи ме с Грандие, моля те.

— А Карингтън?

Сондърс поклати глава.

— Той ще почака до утре. Ще говоря с французина, а после ще излезем да хапнем. И ще ти купя едно шише от този прекрасен парфюм. Можем да отидем в „Харви Никълс“. Предполагам, че нямаш нищо против.

Анастейсия не успя да прикрие радостната усмивка, която се появи върху устните й, и измърка:

— Не, Макс. Това би било прекрасно.

Излезе от кабинета и затвори безшумно вратата.

— Какво правиш, чедо?

Беше започнало да се стъмва. Дани беше напълнил с вода една пластмасова кофа и търкаше дланите си с мокра пръст с надеждата, че ще успее да махне поне част от петната от засъхнала кръв. Реши, че ги е гледал достатъчно и е крайно време да ги отстрани, макар че едва ли скоро щеше да ги забрави. Импровизираният сапун почти не вършеше работа. Потопи дланите си в чистата вода, избърса ги в дрехите си и отвърна:

— Мия се.

— Няма смисъл, след като отново ще се изцапаш.

— Защо не ми повярва сутринта, когато ти казах за Скинър и Хектор? Знаеш много добре, че не бих си измислил подобно нещо.

Таф не му отговори. Изгледа го втренчено и го накара да се почувства неудобно.

— Ами Асу? — продължи Дани. — За какво си говориха двамата с Бъкингам? Защо ти остана в стаята, а аз трябваше да изляза?

— Не го приемай лично, чедо. Асу е скапан кучи син, но проявява доверие към мен. Няма никаква друга причина.

— И за какво разговаряхте?

Дани почувства, че е започнал да се ядосва.

— Според мен двамата с теб трябва да се поразходим — каза Таф, пренебрегвайки въпроса му. — Тук човек наистина може да полудее. Местните хора смятат, че заради Еид ал… как му беше името на този празник, по дяволите, тази вечер няма да има бомбардировки.

Когато се върнаха от лагера на Сорген, Таф изпрати местните хора по домовете им. „Национален празник е“, каза на Дани, но той остана с чувството, че Таф иска да се отърве от тях. „И аз понякога ставам сантиментален“, добави, след като Дани го погледна въпросително. Това обяснение не го задоволи.

Дани ритна кофата и водата се разля.

— Аз оставам тук — каза сърдито. — Длъжен съм да пазя Бъкингам.

Изведнъж се сети, че е изгубил Бъкингам от погледа си. Преди половин час го беше зърнал в отсрещния ъгъл на двора. Огледа се и видя единствено Скинър, който се беше облегнал на единия Ланд Роувър и не откъсваше очи от него и Таф.

— Къде е той?

— Вътре е — отвърна кротко Таф. — Почива си. Момчетата ще го пазят. Знаеш, че могат да се справят не по-зле от теб. А ние ще се поразходим. За да изпуснеш поне малко парата.

Таф го беше хванал за лакътя и го буташе към портата. Очите му се стрелнаха към къщата.

Изведнъж по гърба на Дани полазиха студени тръпки.

— Къде е той? — попита отново.

— Вече ти казах, чедо. Вътре е…

Дани се изскубна от Таф. Нещо не беше наред. Не знаеше точно какво, но го усети по тона му.

Притича през двора и влезе в къщата. На първия етаж нямаше никой. Изкачи стълбището, като вземаше по три стъпала наведнъж, и стигна до стаята, в която ги бяха настанили с Бъкингам.

Стаята беше празна.

Дани провери дали пистолетът му е на мястото си, а после грабна автомата.

Защо къщата беше толкова тиха? Какво, по дяволите, ставаше?

Върна се бавно по коридора с насочен напред автомат. Спря пред стаята с генератора и се ослуша.

Никакъв звук.

Надникна и видя, че и тя е празна.

Чу шум откъм тоалетната. Някой пусна водата. Обърна се и насочи автомата към стълбището. Вратата на тоалетната се отвори.

Появи се Бъкингам.

Оправяше си панталона и беше смръщил лице заради отвратителната миризма. Видя Дани и се вцепени.

А после изпсува.

Дани свали автомата. Ръката му трепереше.

Бъкингам се разкрещя, но Дани не го слушаше. Може би Таф беше прав. Може би наистина това място му се отразяваше зле.

Таф се появи на върха на стълбището. Погледна настойчиво Дани — Затвори си устата, приятел — сопна се на Бъкингам, който продължаваше да крещи.

Бъкингам го изгледа гневно, но млъкна.

— Тръгвай — каза Таф на Дани, обърна се и започна да слиза по стълбището.

Дани го последва. Когато стигнаха до първия етаж, Таф проговори отново. Гласът му беше много тих.

— А сега ме чуй. Държиш се като идиот. Ако беше някой друг, отдавна да съм го пратил на дъното на морето. — Дани отвори уста да му възрази, но Таф си пое дълбоко въздух, за да се успокои, и продължи: — Почакай. Твърдиш, че моите хора извършват зверства. Трябва обаче да го докажеш.

Дани примигна.

— Говоря ти сериозно, чедо. Или ми покажи труповете и ми докажи, че моите хора са извършили убийството, или си затвори устата и си върши работата. Кое от тези две неща предпочиташ да направиш?

Дани погледна през рамо. Даваше си сметка, че не бива да оставя Бъкингам, но на всяка цена трябваше да убеди Таф, че не си е измислил случката с Хектор и Скинър, затова отвърна:

— Добре. Хайде да тръгваме.

Минаха през двора, без да разменят нито дума. Ди Фрайз беше застанал до портата. Проследи ги с очи, докато се приближаваха към него.

— Отвори — каза му Таф. — Бъкингам не трябва да напуска къщата при каквито и да било обстоятелства. Разбра ли?

Както обикновено Ди Фрайз кимна мълчаливо. На Дани му се стори, че си размениха многозначителни погледи, но реши, че отново го обзема параноя.

Портата се отвори и двамата излязоха на улицата.

Беше започнало да се здрачава. На оскъдната светлина засегнатите от бомбардировките сгради не изглеждаха толкова страховити. От далечината долетя глас — някаква жена пееше провлечена арабска песен, която приличаше на вой.

— И така, чедо — каза Таф, — води ме натам.

Дани стисна автомата и двамата тръгнаха по пътя, по който предишната нощ беше проследил Хектор и Скинър, криейки се в сенките. Изведнъж Дани се върна към един отдавна забравен спомен. Беше десетгодишен и двамата с Таф вървяха през гората. Таф го учеше да се придвижва безшумно. Тази нощ обаче наоколо нямаше дървета, нито есенни листа. Имаше само пропукани бетонни плочи и купчини отломки.

И войници.

На петдесет метра пред тях.

Дани инстинктивно вдигна свободната си ръка. Двамата с Таф се притиснаха към витрината на близкия магазин. Дани се взря в мрака. Войниците бяха осем. От униформите и от начина, по който се държаха, личеше, че са от войските на правителството. Бяха блокирали улицата точно след ъгъла, покрай който двамата с Таф трябваше да завият.

В пространството над главите им изсвистя куршум. Един от войниците се свлече на земята.

— Снайпер — изсъска Таф. — Не мърдай.

Сред войниците настъпи хаос. Всички започнаха да крещят и се скупчиха — най-лошото, което можеха да направят. Чу се втори изстрел — и той като първия беше точен и още един войник се свлече на земята. Войниците се разпръснаха.

— Тръгвай! — прошепна Таф.

Дани обаче вече се промъкваше в сенките, възползвайки се от суматохата. След двайсет секунди завиха покрай ъгъла. Дани огледа улицата. На шейсет метра в далечината гореше огън. Около него бяха застанали шестима мъже. Даже и да бяха доловили изстрелите, те не изглеждаха притеснени. Не се чуваха взривове. Ако затвореше очи, човек нямаше да разбере, че се намира в град, в който се води война. Това накара Дани да се напрегне още повече. Ако участваше в изработването на бойната стратегия на сирийското правителство, той щеше да настоява градът да бъде ударен точно на този религиозен празник, защото никой не го очакваше. В небето обаче нямаше самолети и не се чуваха изстрели на артилерийски оръдия.

Дани посочи пряката улица на двайсет метра пред тях и кимна на Таф. Завиха по нея и продължиха да вървят, скрити в сенките. След по-малко от пет минути стигнаха до хлебарницата.

Нищо не се беше променило, откакто Дани беше излязъл от нея. Срязаният катинар лежеше на улицата, тежката верига беше навита като змия до него, стъклото на вратата беше разбито. Дани надникна и видя, че всичко си е на мястото. Помисли си, че дори и някой да беше нахлул в сградата, едва ли е издържал на страховитата гледка. Обърна се към Таф и каза:

— Влизаме.

— Добре, чедо — отвърна Таф.

Тонът му беше снизходителен — вероятно очакваше Дани да изпадне в глупаво положение. Протегна напред ръка и го пусна пред себе си.

Дани прекоси помещението на първия етаж и тръгна нагоре по стълбището. Спря пред вратата на стаята и погледна през рамо. Таф беше застанал точно зад него. Дръпна рязко вратата и до ноздрите му достигна отвратителна миризма. Едва ли щеше да я забрави някога. Шестнайсетте часа в затвореното пространство при тази температура се бяха оказали достатъчни, за да започне разлагането на труповете. Покри си носа с ризата и свали фенерчето от жилетката си. Появата на двамата мъже беше обезпокоила накацалите по труповете мухи и въздухът сякаш се раздвижи, след като Дани освети стаята. Размаха ръка, за да прогони мухите от лицето си.

— Направиха го за не повече от десет минути — изрече тихо, пристъпвайки в стаята. — Без да стрелят, защото стрелбата щеше да се чуе на улицата. Използвали са единствено ножове.

Насочи фенерчето първо към децата. Кожата около очите, носовете и устите им блестеше от засъхналите секрети, които бяха изтекли от тях. Бузите им бяха хлътнали. Една муха пълзеше върху лявото око на момченцето. Розовата шнола на момиченцето отразяваше лъча от фенерчето.

Зад гърба на Дани просветна втори лъч. Таф беше включил фенерчето си. Двата лъча се пресякоха подобно на прожектори в затвор.

— Прерязали са гърлото на бащата — каза с равен глас Дани, докато осветяваше трупа на мъжа. Таф мълчеше. — Предполагам, че първо са заклали бащата. Решили са, че той ще се опита да защити семейството си.

Кръвта около раната на бащата се беше съсирила и на места се беше образувала коричка. Разрезът приличаше на крива усмивка, контрастираща със застиналата върху лицето му гримаса.

Когато се приближи до майката, Дани трябваше да се насили, за да насочи фенерчето към нея. Издутият й корем беше спаднал леко и размазаната кръв беше засъхнала по кожата й и по чаршафа.

— Била е бременна — продължи Дани, без да сваля фенерчето от разлагащия се труп. — Когато я намерих, бебето още мърдаше. В продължение на няколко секунди. Какво ще кажеш за версията на Хектор, според която двамата със Скинър нямат нищо общо със смъртта на тези хора? Това са пълни глуп…

Думата заседна в гърлото му.

Нещо не беше наред.

Лъчът от фенерчето на Таф не се движеше, а беше насочен към гърба му. Сянката му покриваше голяма част от стената зад него.

— Пусни автомата и фенерчето на пода, чедо — изрече Таф.

Гласът му беше много тих.

Дани се колебаеше.

Понечи да се обърне.

— Веднага ги пусни на пода!

Дани остави автомата и фенерчето да се изплъзнат от ръцете му и те издрънчаха върху пода. Лъчът на фенерчето освети корема на мъртвия мъж.

— Вдигни си ръцете, момче, и се обърни много бавно.

Гласът на Таф трепереше едва доловимо. Дани се подчини. Ярката бяла светлина на фенерчето го заслепи. Не можеше да види лицето на Таф, който стоеше на пет метра от него. Беше вдигнал пистолета на височината на гърдите си и го държеше успоредно на лъча на фенерчето.

— Какво става, Таф? — попита тихо Дани.

Мълчание.

— Защо изпратиха теб, чедо? — изрече най-накрая Таф. — След като в Полка е пълно с мухльовци, защо трябваше да изпратят точно теб? Вече започвам да си мисля, че не е било случайно.

— Таф, приятелю, свали пистолета.

— Сега ще направя нещо — отвърна Таф. — Ти няма да разбереш подбудите ми. Но само в началото. Впоследствие ще ти стане ясно защо съм го направил. Сигурен съм.

Таф пристъпи напред.

Пръстите на Дани помръднаха. Можеше да свали пистолета от жилетката си и да стреля за части от секундата. Ако пред него стоеше друг човек, не би се поколебал нито за миг. Таф обаче беше много опитен и много бърз. Освен това как би могъл да убие мъжа, който му беше като баща?

— Виж какво, приятел — прошепна Дани, — ако се притесняваш, че ще кажа на някого…

Той си свали ръцете и посочи към труповете зад гърба си.

— Вдигни си ръцете, по дяволите!

Дани се подчини незабавно.

— Станал си участник в една игра, която не е за теб, Дани. Не биваше да те изпращат тук.

— Хектор и Скинър убиха тези хора, Таф.

— Разбира се, че те са ги убили — сопна му се Таф. — Нима си мислиш, че съм се заобиколил с момиченца, които се правят на скаути? Хектор и Скинър са тук, за да изкарват пари, а не за да се мъчат да постигнат помирение между хората.

Направи още една крачка напред. Пред очите на Дани танцуваха сини и червени точки.

Разстоянието между него и Таф вече беше три метра.

Освен фенерчето Таф държеше в лявата си ръка още нещо. Дани беше сигурен, че Таф няма да го застреля. Явно имаше предвид нещо друго.

— Не постъпвай глупаво, чедо — прошепна Таф.

— Ти държиш, пистолет, Таф, а не аз. Свали го. Нека да поговорим.

Таф направи още една крачка напред.

— Няма за какво да говорим, чедо.

Дани предприе следващия си ход, без да се поколебае нито за миг. Нямаше никакъв смисъл да се опитва да избие пистолета от ръката на Таф. Знаеше, че приятелят му ще отреагира мигновено и при рязкото движение ръката му можеше да трепне и да произведе неволно изстрел. Падна на колене и излезе от огневата линия на насочения към него пистолет. Хвърли се срещу Таф, повличайки го към пода, като същевременно се стегна, за да посрещне удара в средата на гърба си, който знаеше, че ще последва. Таф нанесе очаквания удар, докато падаше. Дани се оказа неподготвен за силата и жестокостта на този удар.

Веднага осъзна, че Таф е използвал електрошокова палка. Тялото му се разтресе и издрънча глухо върху пода. Усещането продължи не повече от секунда. Крайниците му се сковаха. Таф го обърна по гръб, заби коляно в гърдите му, освети лицето му и без да обръща внимание на напразните му усилия да раздвижи парализираните си ръце, каза:

— Трябва да напуснеш Сирия, чедо. Най-добре ще е да минеш през турската граница. Ще ти дам пари. Не се притеснявай за Бъкингам. Той остава тук. Ще кажеш на началниците си, че Асу те е измамил. МИ-6 не разполага с достатъчно очи и уши, за да се доберат до истината.

— Таф, какво…

— Не питай, чедо. За твое добро е. — Таф замълча, преди да продължи: — Веднъж ти казах, че трябва винаги да бъдеш готов на всичко. Няма как да помниш, защото тогава ти беше току-що родено бебе. Сега ти го повтарям. Не го забравяй никога.

Дани нямаше възможност да му отговори. Таф свали ръцете си надолу и притисна палката до гърдите му. Отново го прониза електрически ток, много по-силно от предишния път и по-продължително. Таф пусна фенерчето на пода и Дани успя да зърне лицето му. Беше изкривено от болка, но от него се излъчваше решителност. Изглеждаше като лице на човек, който смята, че постъпва правилно.

А после то изчезна, заедно с болката, която Дани изпитваше, докато потъваше в мрак.