Хаос

8.

— Мъж. Не възрастен. Но не и млад — отговаря Бентън. — Съмнявам се, че е студент, освен ако не говорим за човек, който е постъпил в университет в по-зряла възраст.

— Докторант например?

— Не зная, мисля, че е поне на четиридесет — казва той. — Възрастен, но не чак толкова възрастен, че да има проблем да се разхожда по улиците в това време. Като бездомниците, които се шляят около Харвард Скуеър, но това не означава, че си имаме работа с някого от тях. Образован е, но може и да се е самообразовал. Вероятно живее сам, вероятно страда от психично заболяване. Интелигентен е, при това над средното ниво. Настроен е против правителството, което означава против всяка власт и авторитет. Враждебното му отношение към теб е съвсем искрено и неподправено. Склонен е към свръхидеализиране на отношенията и дори към самозаблуда, че такива съществуват, когато това не е така. — Бентън изброява всичко това, сякаш чете списък с покупки.

Изобщо не се замисля.

— Възможно ли е да е човек, когото познавам?

— Да. Но е по-вероятно да не го познаваш. Нищо чудно да е човек, когото никога не си срещала.

— Марино смята, че този тип използва предплатен телефон, който не може да бъде проследен — казвам. — Това е логично, ако не водиш живот, който изисква плащане на телефонни и други сметки всеки месец. Как обаче това се връзва с човек, използващ сложен софтуер за манипулиране на гласа, който изисква съответната инсталация?

— Мисля, че спокойно можеш да си инсталираш какъвто пожелаеш софтуер на мобилния си телефон и пак да го използваш с предплатена карта.

— Така е. Асоциираме тези неща с бездомници, но има още нещо, за което съм сигурна, че си се досетил… — започвам аз, но сервитьорът се връща с газираната вода и лимона.

Бентън вдига ръка, за да му даде знак, че сами ще си налеем. Когато сервитьорът се отдалечава, споменавам програмата „Обамафон“, популярно название на правителствена инициатива, която осигурява безплатни мобилни телефони с неограничен брой минути и съобщения на хора с ниски доходи.

— Това са телефоните, с които разполагат типичните бездомници, които откриваме по приютите или улиците, онези с надписите върху картон — обяснявам аз, а Бентън слуша. — Но за да получиш „Обамафон“, трябва да подадеш молба, да се регистрираш… Ако човекът, който се е обадил на 911 с това лъжливо оплакване срещу мен, е разполагал с такъв телефон, полицията би трябвало да може да проследи номера до телекомуникационната компания.

— „Сейфлинк“ — казва Бентън. Явно вече се е сетил за това. — Една от най-големите и най-популярните компании, които предоставят мобилни телефони без абонаментни договори.

— Но ако телефонът е част от правителствена програма?

— Това би променило нещата. Човек трябва да се регистрира. Трябва да подаде молба, която да бъде одобрена. Трябва да разполага със собствена сметка. — Бентън взима бутилката вода и налива в чашите ни.

— Точно това имах предвид — отвръщам аз с кимане. — Ако човекът е част от тази програма, Луси вероятно би могла да проследи телефона, от който е постъпило обаждането.

— Да, би могла — съгласява се Бентън.

— В такъв случай свидетелят, който е голям мой почитател, не е използвал „Обамафон“ — обобщавам аз, а Бентън ме наблюдава мълчаливо.

Знае, че бих предпочела смахнатият свидетел да е използвал „Обамафон“ и това не е случайно. Бих предпочела непознатият да се окаже някой бездомник, който се навърта около Харвард Скуеър, може би официално освидетелстван тип, неприятен и лабилен, но не и опасен. Не искам да се изправя срещу опитен престъпник. Особено такъв, който е в състояние да напише сложна софтуерна програма, която да ни насочи в грешна посока.

Не успеем ли да идентифицираме злото, не можем да бъдем сигурни, че то не е сред нас. Кой е позвънил на 911, кой е Тейленд Чарли, за един и същи човек ли става въпрос? Мръсникът може да е пред очите ни. Няма по-плашеща мисъл от тази. Би ми подействало ужасно да разбера, че в полицията се е обадил и излъгал човек, когото познавам. Още по-зле би било, ако се окаже, че смъртните заплахи на италиански са изпратени от човек, когото познавам и на когото имам доверие.

— Кой ти каза за обаждането на 911? — питам Бентън. — Как се забърка в това?

— Като за начало, женен съм за теб. Всъщност Брайс ми се обади, когато тъкмо приключвах една среща и излизах от офиса. Агнешко или калкан? Ти решаваш. Ще взема каквото избереш.

— Ще опитам калкан с брюкселско зеле. Как получи копие от записа? Не мога да си представя, че полицията го е дала на Брайс.

— Не, разбира се. Мисля да вземем бургундско. Шабли?

— „Монте дьо Тонер“, реколта 2009 г. — Пили сме го и преди. Виното е свежо, с ясно подчертан послевкус.

— Много добре — казва Бентън. Явно няма намерение да ми каже, ако е получил записа от своя приятел, началника на полицията. Няма да питам повече, защото не съм сигурна, че искам да знам отговора.

Сервитьорът се връща със салатите и двамата си поръчваме за основно калкан на жар с брюкселско зеле.

Моля за зеленчукови спагетини и горски гъби и поръчваме шабли. Изчакваме мълчаливо сервитьорът да се отдалечи, за да не чуе разговора ни, тъй като имам чувството, че се бави прекалено дълго. От друга страна обаче, клиентите се броят на пръсти и на него най-вероятно му е скучно.

— Между другото, в случай че не си разбрала, преди няколко часа издадохме ново предупреждение за терористична заплаха — казва Бентън. Под „ние“ има предвид ФБР.

— Трудно ми е да следя всички подобни бюлетини. Имам чувството, че тези заплахи стават постоянни. Нещо конкретно?

— Знаем само, че става въпрос за голяма операция, и имаме основания да подозираме, че ще се проведе някъде по Източното крайбрежие. Надявам се да не става въпрос за Бостън, но това е една от най-вероятните мишени, както и Вашингтон.

— Благодаря за информацията. — Поглеждам го, защото усещам, че ме наблюдава внимателно. — Има ли нещо друго? Защото ми се струва, че имаш въпрос. Мога да си представя как над главата ти се оформя балонче като по комиксите.

— Може би не трябва да го казвам.

— Длъжен си да го кажеш след подобно вмятане.

— Добре. Питам се дали е възможно нервите на Брайс да са малко опънати заради твоето поведение.

— Тоест да съм станала раздразнителна и избухлива? Не мисля, че съм го чувала преди. Чувала съм много неща по свой адрес, включително доста вулгарни, но не и това.

— Позволи ми да ти задам един важен въпрос. Ако не беше изненадващото пристигане на Дороти, смяташ ли, че инцидентът на Харвард Скуеър щеше да се случи?

— Не. Защото нямаше да отида там, за да купя подаръци или билети за театър.

— Това не е единствената причина, Кей. Тя идва тук. Не те е попитала дали е удобно, а те е поставила пред свършен факт и ти си го приела, както обикновено. Платила си самолетния й билет и си й предложила стая у дома.

— Която за щастие тя отказа, тъй като предпочита да отседне у Луси. — Усещам как някъде в дълбините на душата ми се припламва гняв. Не одобрявам, всъщност мразя онова, което се крие там.

— Имам чувството, че би предпочела да отседне у Марино — отбелязва Бентън. — Но само ако живееше в просторна мансарда.

Оставям чашата си прекалено рязко и водата прелива през ръба й. Наблюдавам как бялата покривка посивява там, където водата попива в нея. Бентън използва салфетката си, за да попие мокрото петно, докато аз се взирам изумена в съпруга си.

— За какво говориш?

Забелязвам, че госпожа П. започва да пали свещите през няколкото маси от нашата и полагам усилия да не изглеждам разстроена.

— Споменах ти го при последното ни посещение в Маями — казва Бентън, докато сервитьорът ни се появява отново с две чаши и бутилка вино.

Замислям се за последното ни пътуване миналия юни. Спомням си, че Марино и Дороти започнаха да излизат заедно да поръчват храна за вкъщи. Той взе „Харли“ под наем и започна да я вози насам-натам. Спомням си, че Бентън наистина отбеляза това. Когато съм при семейството ми в Маями и край мен са още Луси, Джанет и Деси, лесно се разконцентрирам. Вярно е и още нещо — че бих предпочела да не забележа това, за което намеква Бентън. Просто не бих искала да се окаже истина. Едва ли нещо може да ме уплаши повече от идеята Марино и сестра ми да започнат да се срещат.

Сервитьорът отваря бутилката, тапата изпуква леко и той я подава на Бентън, който я поднася към носа си, след което наблюдава внимателно как студеното светло шабли потича в чашата.

— На теб се пада честта — казва той и ми подава чашата. Виното е толкова свежо, че мигом събужда сетивата ми.

Бентън кима на сервитьора да налее и на двама ни.

— Честита първа сряда на месеца! — Бентън допира чашата си до моята. В този миг за втори път през деня изпитвам усещането, че в дрехите ми има насекомо.

Телефонът ми вибрира в джоба на сакото.

— Сега пък какво? — Оставям чашата си, за да проверя кой се обажда. — За вълка говорим… Пак е Марино.

След срещата ни днес дори той не би прекъснал вечерята ни без сериозна причина. Телефонът на Бентън също започва да звъни.

Хвърлям поглед към екрана и виждам телефонния код — 202.

— Трябва да се обадя — казва той. — Уесли.

— Задръж — нареждам на Марино, без да кажа „здравей“. Двамата с Бентън се надигаме едновременно от столовете си. — Знаеш къде съм, затова предполагам, че е важно. И предполагам, че трябва да отида някъде, където да поговорим на спокойствие?

— Направи го веднага. — Гласът на Марино звучи строго и неумолимо.

— Излизам навън. Задръж — казвам на Марино, докато двамата с Бентън едновременно взимаме чантите си.

Оставяме салфетките до почти недокоснатите си салати и чаши вино. Излизаме, сякаш няма да се върнем.