Хаос

17.

Човек лесно може да различи подобни следи, но само ако е свикнал да търси съответните неравности в пръстта или нападалите листа. А при мен навикът да се оглеждам за всичко, което би могло да подскаже, че някой е стъпвал някъде или е разместил нещо, неволно или не, се е превърнал във втора природа.

Следите от влачене показват, че тялото е било местено, но не на голямо разстояние. Още една странност, която прибавям към списъка. Горната част на трупа лежи в тревата. Бедрата и краката са върху алеята. Мога да проследя пътя на тялото по следите в чакъла, които започват на броени сантиметри от петите на ниските й спортни чорапи. Хрумва ми, че може някой да е започнал да влачи тялото, но или да е бил прекъснат от някого, или да се е отказал поради друга причина. Питам се какво ли е станало с обувките й.

Обувките, както и блузата й явно липсват, защото предполагам, че е била с тях преди смъртта си. Може да са тук някъде, предполагам. Може да открием куп неща, когато включим осветлението. Пред погледа ми отново изниква колоездачката със синята каска.

Спомням си маратонките й. Надявах се жертвата да не носи „Конвърс“. Не мога да бъда сигурна в това, тъй като с обувките й явно се е случило нещо. Не носи и синьо шалче на индийски мотиви, нито златно колие като младата жена, която срещнах. С тях също може да се е случило нещо. Полагам усилия на волята, за да не погледна отблизо, да не отида направо при тялото и да задоволя непоносимото си любопитство, примесено със страх.

Мога да се приближа на сантиметри от нея. Мога да озаря лицето й с фенерчето си, за да проверя дали това е жената с британски акцент. И дали тя е Елиза Вандерстийл. Но зная, че не бива да го правя. Трябва да пристъпвам към тялото крачка по крачка, търпеливо, предпазливо. Трябва да се преструвам, че не зная какво ме очаква в мрака. Да се преструвам, че не ме е грижа. От мен не се очаква да проявявам чувства, да реагирам по какъвто и да било начин спрямо хората, за които се грижа или които разследвам, но аз го правя, разбира се.

Поглеждам назад, където Харълд и Ръсти продължават да трополят, разтоварват количките и разкопчават големите чанти от черен винил. Чувах тихия им шепот, когато разговарят.

— Нещо против? — питам и разменям малкото си тактическо фенерче за големия фенер на Марино.

Приклякам по средата на алеята и се оглеждам, за да се уверя, че няма да повредя евентуална улика. Мощният фенер с шест хиляди лумена е с изцяло метален корпус и тежи повече от килограм. Има широка леща с шест светодиода и когато ослепително яркият му лъч минава над алеята, озарява песъчинките кварц и силиций.

Те сякаш оживяват от светлината, а парченцата стъкло засияват, когато насочвам лъча към района около колелото. Правя го бавно, методично, не пропускам нито една подробност. Навлезем ли веднъж на територията, на която е извършено самото престъпление, няма връщане назад. Няма да можем да поправим евентуална грешка, затова, имам ли възможност, предпочитам да не бързам, колкото и това да дразни всички останали. Насочвам лъча на фенера покрай колелото, на около три метра от тялото.

Сега виждам по-ясно, че петите й са се влачили по неравната повърхност, докато някой я е местил на близко разстояние, не повече от двайсет сантиметра, както ми се струва оттук. Мога само да предположа, че именно тези следи детектив Барклей е интерпретирал погрешно като свидетелство за борба. Виждам ниски спортни чорапи, сиви на цвят, много сходни с онези, които носеше колоездачката от Харвард Клуб, но не мога да бъда сигурна, докато не се приближа.

— Не съм сигурна какво се е случило тук, но видяното не ми харесва — казвам на Марино. — Нещо не е наред. Сякаш велосипедът й е минал точно оттук, където осветителното тяло на стълба е отворено, а крушките счупени и стъклата са се разпилели навсякъде. Въпреки това обаче тялото й е там? Освен това съмнявам се, че е карала колело по чорапи. Трябва да се приближа. Ще се върна след минутка, ако нямаш нищо против, а ти продължавай да снимаш — казвам аз и се изправям.

Всяка стъпка на огромните ми, закрепени надве-натри калцуни предизвиква стържене по чакъла. Насочвам лъча на фенера по алеята и го проследявам до тялото. От метър или два виждам, че кестенявите й коси са разпилени. Виждам привлекателното й младо лице с чип нос и изящна брадичка, бледата кожа, мръсотията по леко раздалечените устни и очите, които се взират безжизнено през притворените клепачи. Очилата, които носеше по-рано, липсват, ако приемем, разбира се, че жертвата и колоездачката, която срещнах по-рано, са едно и също лице.

Убеждението ми, че това е именно така, нараства, и то при положение че подхождам крайно предпазливо към въпроса. Това означава, че не взимам под внимание какво ми подсказва интуицията. На ярката светлина на фенера виждам, че шортите й са светлосини, а чорапите са на райета. Тревата под врата й е подгизнала от кръв. От мястото, на което съм застанала, не се вижда много кръв, не забелязвам охлузвания и разкъсвания на кожата или каквито и да било наранявания по лицето. Само трева и мръсотия, сякаш се е претърколила по поляната.

Силно впечатление ми прави позицията на ръцете й. Те са протегнати над главата й, широко разтворени с дланите нагоре, а това потвърждава предположението ми, че са я влачили за китките. Никога не преставам да се учудвам на всички онези неща, които хората пропускат в суматохата. Много лесно би било да се заличат следите от влаченето и да се оправи позата на тялото, за да не бъде толкова очевидно какво е правено с него. Поглеждам отново близначките. Лицата им са извърнати към мен. Изпитвам неприятното усещане, че лъжат.

Твърдят, че не са приближавали тялото на по-малко от метър, ако се вярва на думите на Барклей. Някой обаче го е приближил. И това може да е повече от един човек. Може да са двама души със сходна сила, като всеки от тях е хванал жертвата за едната ръка, дърпал я е, а после е спрял. Питам се отново защо предпазната каска се е озовала на шест метра от тялото и лежи в тревата като морска костенурка на плажа. Да не би някой да я е хвърлил там? Какво се е случило с маратонките и блузата? Ами слънчевите очила, колието, шалчето? Ако ги е носила, къде са те сега?

Насочвам светлината към велосипеда и обикалям бавно около него. Търся повреди по колелата, по бялата рамка със сини акценти и състезателна лента, по седалката с пълнеж от гел. Не откривам металът да е хлътнал или издраскан. Но забелязвам, че черната стойка за мобилен телефон, прикрепена към кормилото, е празна. Щипката, която би трябвало да придържа телефона на мястото му, е била освободена. Не виждам телефон наоколо, а това само подсилва предишното ми усещане. То се завръща като юмрук в стомаха, придружен от усещането за тежест. Поемам си въздух, дълбоко и бавно.

Опитвам се да поставя под контрол мислите си, свързани с жената, която срещнах два пъти днес, и се приготвям да посрещна неизбежния извод, който се стоварва отгоре ми като огромна приливна вълна. Велосипедът определено ми изглежда познат. Нямах причина да огледам по-детайлно колелото й, но съм сигурна, че рамката му бе бяла или светла със сини детайли. Беше ми направило впечатление, че те са в тон със синята й предпазна каска, която лъчът на фенера ми осветява отново в тревата близо до един японски клен.

— Това е странно — казвам на Марино и си представям образа на Елиза Вандерстийл от шофьорската книжка, която погледнах преди малко. — Каската лежи на шест метра от тялото. Защо?

— Може да е станало, докато се е съпротивлявала, може да се е опитвала да се отскубне от нападателя и да избяга — предполага той, но за момента не откривам никакви доказателства, че се е борила с някого или се е опитвала да избяга.

— Или сестрите са я подхвърлили там? Но ако са го направили, поради каква причина? — отговарям. — Струва ми се малко вероятно да са съблекли блузата на жертвата, но все пак къде е тя? Къде са обувките й?

Не споменавам телефона, шалчето, колието или слънчевите очила, защото не бих могла да зная за тях, ако не съм срещала жената преди. Не съм готова да разкажа това на Марино. Ако съществува дори най-малката вероятност да греша, че съм срещнала именно жертвата, това би могло да го насочи в грешна посока. А това би навредило на случая, когато влезе в съда. Осветявам района с фенера и отбелязвам, че мястото, на което лежат велосипедът и тялото, е непокътнато, като изключим следите от влачене.

— За момента не виждам нищо, включително кръв, което да предположи, че е имало преследване или борба — обяснявам аз. — А това, което виждам, ми се струва толкова нелогично, че не мога да намеря никаква обяснение. То не е нелогично, а направо хаотично.

Тогава фенерът ми осветява нещо, което наподобява две лъскави нишки, навити на кравайче, разположени на пътеката на няколко сантиметра една от друга.

Двете парчета са дълги петнайсет или двайсет сантиметра. Осъзнавам, че току-що сме открили изящна златна верижка, която е била разкъсана на парчета.

— Вероятно са части от колие — казвам на Марино и поглеждам назад към колелото.

То лежи на земята съвсем наблизо, на метър-два от нас. Оглеждам алеята около скъсаната верижка, търся следи от борба. Повърхността обаче е гладка и спокойна, сякаш нищо драматично не се е случило тук.

— Някой е скъсал колието. Не ми се струва да лежи отдавна на земята. — Марино поставя поредния маркер за улики, син конус с номер 7. — Чудя се дали на него е имало нещо, медальон, кръстче или нещо друго, ценно на вид. Или пък убиецът го е взел като сувенир.

— Възможно е — отвръщам аз и оглеждам района около парчетата от верижката, търся висулка, пръстен, талисман, всичко, което би могло да бъде част от колие.

Череп например, като онзи, който колоездачката носеше. Трудно можех да го пропусна още при първата ни среща край касата за билети, а после и при втората, на тротоара пред Харвард Клуб. Забелязах колието със златния череп, стори ми се доста странен, като илюстрация от някой комикс. Помня как младата жена го отметна назад на врата си, когато натисна педалите и потегли, за да не би парчето метал да подскочи и да я удари по зъбите например, докато кара. Мога само да гадая.

Вървя по тревата, но не откривам и следа от блузата й. Спомням си, че беше бежово потниче, сувенир от турнето на Сара Барелес отпреди няколко години. Сигурна съм в това, защото не бях виждала подобна блуза. Накрая обаче откривам маратонките й, едната тук, а другата ей там, „Конвърс“ с цвят на слонова кост. Връзките са останали завързани, сякаш просто е изула маратонките.

Може да не съм сигурна за името й, но вече почти не се съмнявам, че точно тя е колоездачката, която срещнах по-рано през деня в театъра, а после и пред клуба. Полагам усилия да запазя хладнокръвие. Не мога да си позволя да реагирам на откритието. Не мога да си позволя никакво лично отношение към работата, която върша тук. Взимам решение, докато поставяме конусите, водим записки и правим снимки. Време е да споделя с Марино.

— Не мога да го докажа — казвам му аз — и не съм сигурна дали има някакво значение. Но може би я срещнах по-рано днес.

— Шегуваш ли се? — Той спира на място и ме поглежда като ударен от гръм.

Обяснявам му накратко, като започвам със срещата в Американския репертоарен театър и продължавам с тази пред Харвард Клуб.

— Двамата с Бентън я видяхме на тротоара — добавям аз. — Трябва да е било към седем без петнайсет, когато слънцето вече залязваше, но още не се беше мръкнало.

— Ако е тя, едва ли е била мъртва отдавна, преди момичетата да я открият — казва Марино. — Обаждането на 911 е постъпило около седем и половина.

— Затова думите на Барклей изглеждат толкова нелогични. Ако е била мъртва от по-малко от час, когато е проверил пулса й, тялото не би трябвало да е в пълен ригор и не би трябвало да е дори в начален стадий.

Поглеждам отново към двете сестри, чиито погледи шарят насам-натам, докато Барклей им говори нещо. Прави ми впечатление, че в негово присъствие не се чувстват така комфортно, както с Марино, и това е очевидно. Откакто отиде при тях, те започнаха да се държат като две уплашени малки момичета, уморени, отегчени, с облещени от страх очи.

Чувам, че Барклей ги пита нещо за майка им. Задава въпроса си по начин, който ми подсказва, че ги е питал и преди. Те поклащат глави. Не съм ги чула да споменават баща си.

— Тя обикновено си ляга толкова рано… в осем и половина? — пита Барклей.

— Зависи.

— Понякога.

— Когато не се чувства добре.

— Може би затова не вдига телефона…? — пита той, а аз не мога да различа кое от двете момичета му отговаря.

— Не — казва то. — Не я будим, когато спи. Не обича да го правим.

— Не обича да я будим, когато не се чувства добре — повтаря другото. Имам чувството, че са свикнали да се грижат за майка си.

Долавям само откъслечни фрази от разговора им, но и това, което чувам, е достатъчно, за да ми подскаже, че имаме сериозен проблем. Не бих се учудила, ако майката се окаже разведена, а причината да не вдига телефона е, че е пияна. Вероятно няма представа, че дъщерите й не са се прибрали у дома. Надявам се да греша. Отключвам екрана на телефона си и изпращам съобщение на Харълд:

А на Марино казвам:

— Мисля, че видяхме достатъчно за момента. Ще инструктирам Ръсти и Харълд как да разположат оборудването. Веднага се връщам. След това ще ни трябват няколко минути, за да вдигнем тентата и да включим прожекторите.

Марино поглежда към жълтата полицейска лента, която се губи в горичката. Ръсти и Харълд ни чакат на разстояние едно футболно игрище. Сетне той поглежда близначките, които стоят на петнайсетина метра вляво от нас, в самия край на поляната, близо до дърветата. Очите им продължават да се стрелкат насам-натам, докато Барклей им задава въпроси, които не мога да чуя.

— Ще отида да поговоря с тях — казва ми Марино.

— Ще се видим там. — Поглеждам към близначките, които гледат към нас. — Би било чудесно, ако ни разкажат със свои думи какво са правили тук. Ако не възразяваш, бих искала да узная първо това.

— Да — съгласява се Марино, — вече сме наясно, че крият нещо. Например защо тялото е влачено по алеята или защо нещата на жертвата са разпилени наоколо или липсват.