Хаос

7.

Сервитьорът се е върнал с бутилка минерална вода. Мълчим, докато напълни чашите ни.

Не казваме нито дума, освен ако не е свързана с ордьоврите или приятната възможност да вечеряме сами в целия салон. Бентън винаги си поръчва крокети от раци със зелен лук на грил и туршия от люти чушлета, а аз обикновено се наслаждавам на крем супа от омар с лимонов сок.

Решаваме обаче, че е прекалено горещо и за двете ястия, затова се спираме на средиземноморска салата с домати и натрошена фета. Питам сервитьора дали могат да сменят червения лук със сладък и да донесат допълнително сос със стрити червени чушлета. Поръчвам още една бутилка вода, този път газирана, с много лимон. Връщам се към думите на Бентън в секундата, в която сервитьорът ни обръща гръб.

— Какво означава, че не би си направил труда? — питам аз. — Съпругата ти е обект на оплакване в полицията и ти не би му обърнал внимание? Дори да се окаже пълна глупост?

— Не за първи път психически неуравновесени хора забелязват присъствието ти на публично място и звънят в полицията или медиите. — Бентън отгръща поредната страница на винения лист и златният му пръстен с гравирания фамилен герб проблясва на светлината. — Ти си известна личност, Кей, и хората те свързват със сензационни престъпления и трагедии. Бих могъл да ти отговоря по друг начин, но това би означавало да излъжа. Затова отговорът ми е „да“. — Вдига поглед и се взира в мен. — Не бих обърнал внимание или по-скоро не бих обърнал онова внимание, което случаят може би заслужава.

— Прослушал си записа. — Няма да му позволя да избегне въпроса ми. — Ще продължа да те питам.

Той чете мълчаливо списъка с вината. Виждам погледа му да се движи нагоре-надолу по страницата с бели бургундски. Не съм сигурна защо. Може да си позволи най-много една чаша. Скоро ще трябва да шофира, сещам се за Дороти и подхождам още по-твърдо към Бентън.

— Искам да чуя записа — заявявам му аз. — Разполагаш ли с копие? Няма да се задоволя със стенограма. Искам да чуя какви лъжи е изрекъл този тип по мой адрес!

— Марино би трябвало да ти даде да го чуеш — казва Бентън, докато отгръща страниците напред-назад, за да избере между различните сортове вино. — Предполагам, че той разследва възмутителното нарушаване на обществения ред от твоя страна, както би сторил всеки уважаващ себе си детектив.

— Казах ти вече, че Марино не пожела да сподели нито дума от обаждането на онзи тип. Не пожела да разкрие никакви подробности, макар да имам пълното законово право да ги науча, Бентън. Имам правото да застана лице в лице с човека, който ме обвинява, а в случая това е някой, който лъже по мой адрес и лъжите му са документирани на запис. Искам да ги чуя лично, със собствените си уши. Не съществуват никакви юридически основания, които да ме възпрепятстват да чуя записа, освен ако не смяташ, че съм обвинена във федерално престъпление. Доколкото зная, нарушаването на обществения ред не спада към тази категория.

Точно това иска Бентън от мен — да се почувствам засегната, да го заплаша с конфронтация, която не отразява истинските ми чувства. Точно това не бива да правя, да го третирам като мой съпруг, когато въпросът е служебен. Нищо че по ирония на съдбата дори не би разбрал за обаждането, ако не бяхме съпрузи. В този момент той трябва да бъде специален агент Бентън Уесли, а аз трябва да съм директорът на Центъра по съдебна медицина. Достатъчно често сме изпадали в тази ситуация.

Той отгръща нова страница от carte des vins.

— Мисля, че трябва да поръчаме бяло — казва Бентън. — Но все пак зависи от това какво ти се яде. Можем просто да го дегустираме и да вземем бутилката за по-късно, когато най-сетне се приберем у дома.

— Достатъчно е подам искане съобразно Закона за свобода на информацията. Но би било глупаво да се стига дотам. Мисля си за риба. Нещо леко. — Отварям менюто, но погледът ми блуждае над страницата.

Бентън посяга към пода до стола си и взима куфарчето си. Поставя го в скута си. Чувам отново рязкото щракане на ключалките.

— Помниш ли какво ми каза учителят ми в осми клас? — Изважда безжичните слушалки, които държи в калъфче с цип. — Добрият стар господин Броудмур…

— Който заяви, че някой ден ще получиш това, което искаш, и ще съжаляваш? — Довърших анекдота вместо Бентън, който често го повтаря, когато смята, че ми подхожда.

— Няма да ти стане приятно, затова предпочитах да ти го спестя. — Дръпва ципа на малкия черен калъф. — Но както знаеш, в Масачузетс законовите разпоредби, които регулират записите на обаждания на 911, са малко неясни. Няма забрана, която изрично да казва, че нямаш право да чуеш записа. Права си за това.

Подава ми слушалките и аз ги слагам на главата си. Поставя телефона си по средата на масата и докосва няколко иконки на дисплея. Чувам пращене, последвано от превключване на стереозвук. Прозвучава:

— Деветстотин и единайсет, какъв е проблемът? — Диспечерът е жена. Познавам гласа й от честите разговори по полицейската радиостанция, на които съм била свидетел.

— Здравейте. Не става въпрос за спешен случай, но мисля, че полицията трябва да знае, когато някой от нашите видни държавни служители нарушава обществения ред пред бог знае колко хора на Харвард Скуеър.

Гласът на обадилия се е топъл и мелодичен, следва бавен, протяжен дори ритъм. В съзнанието ми изниква образът на човек, който разтяга карамел. Или на човек, който се е надрусал или пък играе роля. Припомням си думите на Марино, който заяви, че не е успял да различи дали се обажда мъж или жена. Аз също не съм сигурна.

— Какъв е адресът? — пита диспечерката.

— Мисля, че става въпрос за онази част от Харвард Скуеър, която се намира близо до станцията на метрото.

— Можете ли да ми дадете точен адрес?

— Не. — Следва кашляне.

— От кой номер се обаждате?

— Мобилният ми телефон няма да разкрие местоположението ми. И няма да ви разкрие самоличността ми…

В този момент човекът, който се обажда, става груб и заядлив по характерния си бавен и провлачен начин, поради което съм склонна да мисля, че е мъж. Честно казано обаче, не мога да бъда категорична заради ниския, дрезгав глас, който попада някъде в диапазона между баритон и тенор.

Слушам го как описва сцената, на която уж е бил очевидец, и ми хрумва, че размяната на реплики с моя „приятел“ не се е състояла, докато т.нар. свидетел — който всъщност е лъжец — разговаря по телефона с диспечерката. Разказът му звучи прекалено гладко, прекалено репетиран, за да описва нещо, което се е случило току-що. Започвам да подозирам, че разказва постфактум измислена история.

— Знаете ли къде се намира жената в момента? — Диспечерката има предвид мен. Слушам внимателно с помощта на слушалките, забила поглед в бялата покривка на масата.

— Не, но тя ми изглежда голяма мръсница. Не бих искал да се появи пред дома ми, ако някой случайно умре. Забива пръста си в гърдите му, зашлевява го през лицето, а той е някаква нещастна мижитурка… страшен смотаняк. Не мога дори да си представя как се държи в леглото гадна кучка, която…

— Къде се намирате? — пита диспечерката, след като се закашля отново и прочиства гърлото си. — Навън ли сте?

— При птичките и пчеличките. Разбира се, че съм навън! Как, по дяволите, мога да ви съобщя за инцидент, разиграл се на площада пред собствените ми очи?

Това продължава известно време, докато накрая диспечерката го уведомява, че е изпратила полицейски патрул, и пита за името му.

— Не ви трябва името ми, госпожо. Трябват ви техните имена. Чувате ли ме?

— Трябва ми вашето име, за да може полицията да ви намери…

— Не ми пробутвайте тези глупости. Зная какво целите. Опитвате се да потулите случая, както правите винаги, когато става въпрос за важен държавен служител. Време е да сложим край на тази несправедливост, на този фашизъм…

Продължава да бълва змии и гущери почти цяла минута. Трудно ми е да слушам такива ужасни думи по мой адрес. Започвам да се ядосвам. Свалям слушалките и ги връщам на Бентън.

— Явно този човек има личен проблем с мен поради някакви причини. — Потресена съм. Вбесена съм и това е единственото, което ми хрумва да кажа.

— Познат ли ти е гласът? — Бентън не откъсва поглед от мен.

— Не. В колко часа е постъпило обаждането?

— В шест и дванайсет. — Погледът му не трепва, очаква да се досетя сама.

Дванайсети юни, или 6/12, е рождената ми дата. При други обстоятелства бих предположила, че това е най-обикновено съвпадение с личния ми живот, ако не беше един проблем, който в никакъв случай не бих нарекла незначителен. Шест часът и дванайсет минути е точното време, когато Тейленд Чарли изпраща по имейл записите на заплахите си към мен от първи септември насам.

— Значи почти час и половина след като бях на площада. — Посягам към чашата с вода. — Двамата с Брайс разговаряхме пред „Кооп“ към четири и четиридесет и пет. Сигурен ли си, че часът на обаждането не може да бъде манипулиран?

— Не виждам как, Кей. Системата регистрира точното време и го отбеляза в записа на разговора.

— В такъв случай обаждането определено е направено, след като напуснах площада. Сигурна съм, че в шест и дванайсет вече прекосявах „Харвард Ярд“. Там ме намери и обаждането на Марино по мобилния ми телефон.

— Можеш ли да провериш? — Бентън посочва телефона ми на масата.

Взимам го и преглеждам входящите обаждания.

— Потърсил ме е първо в шест и осемнайсет — отговарям аз. — Помня сградата, покрай която минавах, когато телефонът завибрира. Беше той.

— Което предполага, че те е потърсил веднага щом полицията е получила оплакването срещу теб — казва Бентън. Нямам представа дали задава въпрос, или разсъждава на глас.

— Не забравяй, че Роузи има специално отношение към него. Излизали са заедно няколко пъти. Вероятно веднага се е свързала с него.

— Роузи?

— Диспечерката — напомням му. — Познах гласа й. Всъщност името й е Розмари, но Марино я нарича Роузи.

— Което ме връща на същия въпрос. Откри ли нещо познато? Забеляза ли нещо особено в гласа, докато слушаше записа? Хрумна ли ти нещо? — Бентън поглежда телефона си, но той е преминал в спящ режим и не може да види нищо освен лъскав черен правоъгълник.

Отключва го и на екрана се появяват иконките на няколко видеофайла със стрелка, върху която пише PLAY.

— Както изключим арогантността и омразата в гласа? — замислям се аз. — Не, нищо не ми хрумва.

— Май не си сигурна.

Вдигам поглед към гипсовия таван и възпроизвеждам записа в главата си.

— Не — решавам аз. — Не го познавам. Най-обикновен приятен глас. Не съм сигурна какво друго мога да кажа.

— Пак увърташ — заявява Бентън, но без да обясни защо смята така.

Не е в стила му да води свидетеля, дори въпросният свидетел да е съпругата му. Отпивам от чашата с вода и се замислям за миг. Прав е. Не съм сигурна. Едва сега се сещам защо.

— Речта му е прекалено еднородна и равномерна — обяснявам аз, тъй като току-що съм осъзнала онова, което не успявах да формулирам допреди миг. — Няма вариации, каквито бихме могли да очакваме. В нея има нещо сковано и неестествено.

— С други думи, звучи изкуствено. Сякаш е записана предварително. Тоест в нея има нещо фалшиво — казва Бентън. Чудя се дали Луси е стигнала до този извод. — Не можем да кажем дали използва гласов синтезатор. — С това отговаря на неизречения ми въпрос относно моята племенница. — Но Луси е съгласна, че говорът е твърде равен и шаблонен. Смята, че ако гласът е бил променен…

— Чакай малко. Ако си получил записа от полицията, как е възможно да е бил променен?

— Луси подхвърли идеята за програма за манипулиране на гласа, сходна на тези, които геймърите използват. На пазара се предлагат безброй подобни приложения, макар и не с толкова високо качество като използваното в случая. Обикновено гласът, който е променен от софтуер, наистина звучи фалшиво като в лош анимационен филм. Напълно възможно е обаче, който и да се е обадил, да е използвал модерен софтуер, променящ гласа по време на телефонен разговор…

— И той звучи различно от обичайния ти глас, но напълно нормално за човека на другия край на линията — довършвам мисълта му, защото вече знам какво ще последва.

Бентън пита дали е възможно моят киберхулиган Тейленд Чарли да се е обадил на 911 и да е излъгал, че съм нарушавала обществения ред.

— Това би показало, че поведението му ескалира — добавя съпругът ми. — Вдига залозите на каквато там игра играе. Освен това знаем извън всякакво съмнение, че Тейленд Чарли притежава висока техническа грамотност.

— Да се надяваме, че не той се е обадил на 911, защото това би означавало, че се е намирал съвсем близо до мен — казвам аз. — Надявам се, който и да е този киберхулиган, да не се намира в Кеймбридж. Предпочитам да живее на другия край на света.

— Подобно съвпадение ми се струва прекалено — само преди седмица започваш да получаваш заплахи по имейла под формата на аудиоклипове. А сега и това — отвръща Бентън.

— Кажете ми, господин Профайлър — казвам аз и притискам голия си крак към неговия, усещам фината и хладна материя на панталона. — Как ще опишете човека, който се обажда на 911, за да заяви, че жена ви се е държала като мръсница?