Хаос

26.

По време на ваканцията, която изкарахме в Маями миналата година, се наслушах на приказки за невероятната щедрост на сестра ми, за това каква невероятна сладурана е тя, както се изрази Брайс.

Всеки път, когато двамата с него обсъждаме служебни въпроси по телефона, разговорът неизменно се насочва към Дороти. Ако ли пък реши, че тя е наблизо и може да го чуе, Брайс не пропуска да спомене колко много му е харесала текилата. Или ще извика „здравей“, сякаш тя може да го чуе. Или ще ме помоли да я попитам нещо. Ужасно досадно!

— О, как се казваше? — Брайс щраква с пръсти няколко пъти на екрана на компютъра. — „Патрон“, страхотна текила. Кутията беше облицована с истинска кожа. А майка ти ни даде онази фантастична рецепта с нектар от агаве и прясно изцеден сок от лайм, които се смесват в охладена чаша без никаква сол. Обещах й да се усъвършенствам, за да я поканим, когато дойде в града. И както можеш да си представиш, шестимата се забавлявахме чудесно — казва той и подбелва театрално очи. — Може да попиташ задръстения ни съсед.

— Кои приятели си поканил? С кого си пил текила? — интересува се Луси. — И кога каза на майка ми за това?

Брайс изброява четири имена, които съм чувала да споменава през годините, докато Луси въвежда информацията в търсачката. Моят подпийнал главен администратор продължава да защитава опетнената чест, както се изразява, на своите най-добри приятели, които познавал… откога… откакто се помни? Думите му прозвучават като въпрос.

— И знаеш ли какво? Мога да гарантирам, че никой от тях няма нищо общо с онзи мръсен лъжец, който се е обадил на 911 и е заявил, че доктор Скарпета ме е ударила на обществено място — завършва разпалено той.

— Не съм те удряла — напомням му аз да внимава с избора на думи. — Внимавай какво говориш, Брайс!

— Само повтарям съобщението, отправено до полицията от някаква откачалка, представила се за съвестен гражданин. — Русите му коси са леко разрошени, сините му очи се впиват в монитора, а изражението му е искрено.

— Кога каза на майка ми, че ще й приготвиш маргарита? — връща го Луси към въпроса отпреди малко.

— Ами… днес е сряда. Предполагам, че е било понеделник вечер, когато обсъждахме полета й и други неща.

— А фалшивата татуировка? Къде си я направи? — пита Луси. — И кой може да я е видял?

— Ау! Приберете гумените палки! Или в наши дни на мода е симулираното давене? В нашата дневна. И в нея нямаше никой друг. Чувствахме се комфортно и безопасно в собствения си дом. Навън беше прекалено горещо. Не че фалшивите татуировки и коктейлите „Маргарита“ са престъпления, доколкото съм чувал.

— В колко часа? — пита Луси.

— Чакай да помисля… Беше по тъмно, разбира се, вече бяхме вечеряли. Мисля, че по същото време както и сега. Десет без петнайсет или десет. Може би дори беше десет и половина, когато осъзнах, че временната татуировка съвсем не е толкова временна, колкото я представят. Мислех дори да се обадя на производителя и да се оплача.

— Да поговорим за прякорите — казва Луси.

— Не се съмнявам, че са ми измислили цял куп. Може да не искам да чуя някои от тях.

— Имах предвид прякорите на твоята шефка — казва му Луси и ме поглежда.

Когато го пита за прякорите от детството ми, които може би е чувал, той пита:

— Например?

— Ти ми кажи. — Луси няма никакво намерение да му съобщи подробности, които той не знае.

— Може да са я наричали Многознайка. — Брайс бърчи чело, както прави, когато се замисля усилено. — Но предполагам, че това би трябвало да се очаква. Не искам да обидя никого, но… — добавя той заради мен, предполагам.

— Кажи ми, ако се сетиш още нещо — подканя го Луси. — Случайно подхвърлена фраза, колкото и невинна да ти изглежда. Някой може да е изтървал нещо, без да се усети.

Брайс обещава да си помисли. Луси натиска бутона на мишката и той изчезва от екрана.

— Това стеснява кръга, но не ме кара да се чувствам по-добре. — Луси се завърта на стола си и се обръща с лице към мен, когато аз проверявам телефона за нова информация. — Ако тази история с временната татуировка се бе случила в бар, ресторант или друго обществено място? — пита тя, докато чета съобщението на Харълд.

— Възможно е някой да ги е наблюдавал. Но в хола в собствения му дом? — казва Луси.

Вече ме очакват на местопрестъплението. Казвам й, че трябва да вървя, след което я моля да открие каквото може за Елиза Вандерстийл. Разказвам й набързо за двете си срещи с младата жена, която подозирам, че е мъртва. Дори да е изненадана, Луси не го показва. Аз обаче забелязвам пламъчетата в зелените й очи, които проблясват като изумруди, озарени от лъч светлина.

— Откъде научи името й? — пита ме Луси и аз й казвам за британската шофьорска книжка.

— Къде са я открили и защо смятате, че принадлежи на жертвата? — продължават въпросите.

— На алеята за джогинг между тялото и велосипеда. Марино може да ти изпрати снимката по мейла.

— Повечето случаи съвсем не са сложни, лельо Кей. Обикновено всичко е точно така, както изглежда на пръв поглед. Този обаче няма да е лесен. — Разсъжденията й звучат логично, но зад спокойно изречените думи се крие подтекст. Надигам се от стола.

— Криеш нещо от мен. — Звуча толкова банално.

Звуча наивно, достойно за присмех, защото Луси винаги крие нещо от мен. Аз също крия доста неща, особено по отношение на Дороти.

— Имам предчувствие. Не мога да кажа нищо повече засега. — Луси ме поглежда както прави, когато не иска да говорим повече на дадена тема. — Ще ти се обадя, когато разполагам с нещо, което мога да потвърдя.

Сега си спомням какво каза преди малко. Няколко случая, по които работи едновременно. Съобщавам й за обаждането, което Марино е получил уж от Интерпол. Единственият й коментар е: Още едно.

— Луси, не прибързвай в намерението си да припишеш всичко на Кари — предупреждавам я аз.

— Не съм решила нищо — отвръща ми тя. Долавям упорството й, което прилича на твърд и груб бетон под тънък килим.

— Знаеш къде да ме намериш. Едва ли ще те изненадам, ако ти кажа, че днес няма да имам възможност да се видя със сестра си. — Упорито избягвам да я наричам „майка ти“ винаги когато мога. — Моля те, извини ме пред нея, че с Бентън не успяхме да я вземем от летището. И двамата съжаляваме.

За малко да кажа, че очакваме с нетърпение да се срещнем с Дороти, че я каним в дома си, че ще й приготвим вечеря и ще я заведем на театър. Това не би било вярно и Луси го знае. Мразя да лъжа, особено човек, който е бил мамен и пренебрегван от собствената си майка, която се държи мило само когато й изнася. Аз също не съм най-добрият човек на света, просто защото не мога да прощавам. Не мога да простя на сестра ми. Никога няма да й простя.

— Кажи й, че се надявам да не е много изморена след полета, който разбрах, че не е бил особено приятен. — Това е най-доброто, което успявам да съчиня, докато слизам по металните стълби и отварям вратата. В този миг в главата ми нахлуват спомени, свързани с училищния автобус.

Помня как го изпуснах, защото Дороти бе решила да се забавлява, като смени всички ключалки у дома. Забавляваше се и като криеше домашните ми, заради което също изпусках автобуса.

— Ще поработя тук. — Гласът на Луси ме настига в знойната тъмнина навън, където алчната нощ дебне, за да ме погълне като ненаситно създание, обгърнато от задушаващ мрак.

Тихото боботене на генератора на камиона и шумът от автомобилите заглъхват в непрогледната тъмнина зад гърба ми.

Отправям се към поляната, която не мога да видя вече заради тъмната сянка, хвърлена от шатрата. Размишлявам върху това, което чух току-що. Отдавна не се бях сещала за онази случка отпреди десетина месеца, когато Дороти подари на Брайс и Итън бутилка много скъпа текила.

Помня, че ми се стори странен този екстравагантен жест спрямо хора, към които никога не бе проявявала интерес, макар обикновено сестра ми да се разбира отлично с гейове. Тя обожава Саут Бийч и той й отвръща със същото. Намира за изключително забавно и вдъхновяващо да се издокарва убийствено, както се изразява, за да обикаля гей барове, да участва в гей паради, дори да се качи на някоя платформа, облечена в тясна рокля с дълбоко деколте, която да разкрие пищните й форми, и да маха на феновете си, сякаш е София Вергара, която Дороти боготвори.

Малкото италиански думи, които сестра ми научи като дете, успя впоследствие да забрави напълно. Единственото, което е в състояние да каже в момента, е ciao или да си поръча паста, макар да не си прави труда нито с едното, нито с другото. Не съм сигурна какво точно се случи, но в един момент Дороти си въобрази, че е латиноамериканка.

Говори отлично испански и е специалистка по всичко латиноамериканско. Слуша „Маями Саунд Машин“, първата група на Глория Естефан. Също и латиноамерикански хип-хоп. Обожава кубинската и мексиканската кухня. Изведнъж се оказа, че Брайс споделя нейните вкусове. Допреди няколко минути не бях придала особено значение на бутилката отлежала, ръчно приготвена текила.

Не осъзнавах какво може да означава това, а и как да го осъзная? Сестра ми си пада по подобни великодушни жестове, особено когато е в подходящото настроение. Нерядко те са за моя сметка. Едва ли е случайно, че бяхме в Маями заедно с Дороти и майка ми, когато Брайс и Итън получиха бутилка „Гран Патрон Бурдеос“. Бурдеос е испанското название на френския град Бордо, защото текилата е отлежавала именно в бъчви от Бордо.

Като върна лентата назад, мога да предположа, че единственият мотив на Дороти е бил да ме надмине или подразни. Какво толкова? Нямаше да й доставя това удоволствие. Сега обаче съм изправена пред неприятната възможност този щедър коледен жест да не е бил плод на случайна приумица.

Мотивът й не е бил просто да се изфука или да ми натрие носа. Не и по време на коледните празници или по-късно по Великден, за рождения ден на Брайс или този на Итън, нито за неотдавнашния и далеч по-важен рожден ден на Деси. Изпрати им кошница с деликатеси, ароматни свещи потпури и лакомства за домашните им любимци. Деси получи яке на „Маями Хийт“ и чек, освен това Дороти го поздрави по телефона.

Направи всичко това, при положение че не ни обръщаше абсолютно никакво внимание. Не само на нас, но и на моя главен администратор в редките случаи, когато ме търсеше на работното ми място. До неотдавна се държеше с Брайс снизходително и дори пренебрежително, когато разговаряше с него по телефона. Не проявяваше никакъв интерес към Деси, докато майка му не почина. Никога не е идвала при нас на север до този момент. Питам се колко ли често разговарят двамата с Брайс.

Опитвам се да не мисля за това сега. Всяка неравна стъпка, която правя по застланата с чакъл и пясък алея, ме приближава до младата жена, която не би трябвало да е мъртва независимо от причината, сложила край на живота й. Все още не зная името й, все още е загадка за мен, но ме очаква търпеливо под тентата, опъната в далечния край на полянката отвъд дърветата.

Вече виждам какво толкова е затруднило Ръсти и Харълд през последните два часа. Разбирам с каква трудна задача са се захванали, или ако трябва да цитирам любимия израз на Ръсти, с каква мисия са се нагърбили. Правоъгълната шатра е толкова голяма, че спокойно би могла да побере малка сватба или погребение.

Черният като катран обемист силует на тентата скрива високите дървета и храсти, дори бледите звезди и тънкия полумесец. Не виждам вече и мъждукащите лампи по алеите, светлините, отразени от водите на реката или внушителните силуети на бостънските небостъргачи на другия бряг.

Докато приближавам местопрестъплението, имам чувството, че достигам края на света или се гмуркам в плитък риф, който изведнъж пропада стотици метри надолу към потъналите в мрак дълбини на океана. Изпитвам свръхестественото усещане, че се нося в открития космос, че съм запратена на някое ужасно място, на което не искам да бъда. Не мога да прогоня от мислите си нещо, което Бентън каза в началото на връзката ни, сякаш в друг един живот.

Спомням си точните думи, които изрече много преди да осъзнаем колко верни са те, макар всъщност да подценяваха опасността.

Кари Гретхен ще продължи да съсипва живота на много хора.

Това простичко предсказание Бентън Уесли, легендарният профайлър на ФБР, направи много преди да разбере коя е Кари Гретхен, много преди тя да бъде арестувана. Той продължи да предсказва действията й и след като бе осъдена. Не спря да ни предупреждава и след като тя бе затворена в психиатричния център „Кърби“ в Ню Йорк.