Хаос

16.

Барклей изчаква да види дали ще се впусна в разговори и шеги на подобни теми, но аз не проявявам интерес. Вниманието ми се връща към Марино, който продължава да разговаря с близначките на известно разстояние от нас. Насочва фенерчето на мобилния си телефон по начин, който няма да разкрие твърде много на евентуален наблюдател с бинокъл или телеобектив.

Разбирам какво прави. Иска да следи израженията на лицата на момичетата, докато ги разпитва, а аз виждам, че те се чувстват спокойно и комфортно с него. Долавям го в начина, по който го гледат. Долавям го и в начина, по който пристъпват по-близо към него под огромната тъмна корона на дъба, сякаш минават през изпълнена с опасности гора, а Марино е техният водач.

— Във всеки случай — казва Барклей и посочва рододендроновите храсти на пет-шест метра пред нас, вляво от тялото, — съветвам ви да внимавате къде стъпвате. Нямам предвид, че ще унищожите някоя улика, която не сте проучили. Но на едно от момичетата му прилоша и…

— Кога се случи това?

— Още когато пристигнах тук. Вървях по алеята, а тя излезе иззад храстите, бършеше уста с опакото на ръката си, а погледът й бе изцъклен. Не зная кое от двете момичета беше, нито дали е повърнало или какво. Повярвайте ми, предпочетох да не проверявам по-отблизо.

— Знаете ли дали някоя от тях е докосвала тялото? — Стигам до най-важния въпрос. — Какво точно ви казаха, че са направили? — Поглеждам часовника на мобилния си телефон и светлината от екрана му наподобява сиянието на телевизор в мрака.

Часът е осем и двайсет и две. Отбелязвам си го наум.

— Когато пристигнах, не видях никого, а и те не бяха близо… поне на шест метра от него — обяснява Барклей. — Изглеждаха доста уплашени и казаха, че не са го докосвали. Попитах ги поне десет пъти и всеки път отричаха. Не са се приближавали на по-малко от метър — добави той и разпери ръце на около метър, сякаш не бях в състояние да си представя това разстояние.

— Го? — питам аз.

— Трупът на жената.

Продължава да се отнася към тялото на жертвата като с вещ, а с мен като с непълноценно човешко същество, което няма работа тук. Ще го изслушам още малко. После ще споделя част от мислите си с него. И ще му дам няколко безплатни съвета.

— Приближили са се, за да видят дали е жива, после са се отдалечили, най-вероятно са се уплашили — обяснява Барклей. — Останали са на разстояние и са повикали полицията.

Момичетата носят еднакви ранички на гръб и нямам представа какво има в тях. На пръв поглед не виждам никоя от тях да носи телефон.

— Как са повикали за помощ? — питам аз.

— Нямам представа. Деветстотин и единайсет. — Това е начинът му да се отърве от мен.

— Много добре зная, че някой се е обадил на деветстотин и единайсет. Исках да кажа, че поне една от двете трябва да има телефон.

— Не зная, не съм ги претърсвал — отвръща ми той. — Но едно ще ви кажа. Когато ги заведа в стаята с маргаритките и отвлека вниманието им, ще преровя раниците им. Гарантирам ви, че там ще открия и телефони, и бог знае какво още.

Връщам се на въпроса около намирането на тялото и Барклей ми съобщава същите подробности, които вече съм чула. Момичетата се прибирали у дома и видели нещо да лежи на алеята.

— Приближили се — обяснява Барклей — и в първия момент решили, че някой е паднал от колелото и се е наранил. Започнало да се мръква и някой се блъснал в стълб или нещо подобно, паднал и си ударил главата толкова силно, че каската отхвърчала настрани. Видели кръвта, видели и че жената не помръдва.

— Какво означава в първия момент? — Преди да разговарям с момичетата, искам да разбера до каква степен е повлиял върху показанията им. — В първия момент са решили, че е паднала с колелото? Това ли казаха?

— Ами… съмнявам се, че в момента са на това мнение. Смятат, че някой й е направил нещо лошо.

— Как са успели да я разгледат толкова добре, че да забележат кръвта и да решат, че е мъртва? — питам аз, защото ако близначките са заподозрели, че нещо не е наред, това най-вероятно се дължи на Барклей, който предварително е решил, че става въпрос за убийство.

Не се е поколебал да изрече предположението си на глас и дори да добави сексуален мотив.

— Много е тъмно, а на мястото, където лежи тялото, сянката е особено плътна — изтъквам аз. — Имали ли са фенерче? Защото в противен случай нямам представа как биха могли да видят каквото и да било.

— Може да имат в раниците. Не зная. Казаха ми, че са сигурни, че е мъртва. Заявиха дори, че миришела на смърт.

— Интересно. Какво означава това?

— Казаха също, че миришела на сешоар — подсмихна се той.

— Питам се какво ли са имали предвид — казвам аз, а Барклей се смее.

— Кой може да знае? Та те са малоумни!

— Не е моя работа да проверявам коефициента им на интелигентност, нито пък твоя. — Поглеждам към Марино, който прави снимки и поставя номериран конус. Едва се сдържам да не нахокам Барклей. — Момичетата са имали предвид нещо — добавям аз с възможно най-спокоен тон. — Би било по-разумно да проверите какво е то, вместо да предполагате, че говорят глупости.

— Нищо чудно да са видели кръвта. Кръвта в съчетание с високата температура може да доведе до отделянето на миризма. Може би с метален привкус? Като на сешоар? И тъй като е много горещо, кръвта й ще започне да се разлага.

— Детектив Барклей, това е друга подробност, която изобщо не би трябвало да обсъждате, освен ако не искате да си сменим местата. — Поглеждам в посоката, от която чувам стъпки и скърцане на колелца по застланата с чакъл алея.

— Друга подробност? Нима има още? — прави неумел опит да се пошегува, сякаш флиртува. — Но, да, разбира се. Готов съм да си сменим местата още сега. Винаги съм смятал, че от мен ще излезе добър лекар.

Чувам едва доловими гласове. Ръсти и Харълд мъкнат необходимото ни оборудване, а играта на светлини и сенки ги превръща в призрачен керван. Успявам да ги различа едва когато навлизат в горичката, която води към поляната.

Носят челници, фенерчета за глава и приличат на миньори, които тикат две колички, натоварени догоре. Не е нужно да гледам към тях, за да се уверя, че са отрупани с купища кутии с оборудване, кашони, чували, ограждения, които са разглобени и пакетирани в нещо, което прилича на продълговат черен чувал за трупове. Привързани здраво с въжета за бънджи, обемистите черни силуети на товара им наподобяват отрупана с чували призрачна шейна на Дядо Коледа. Изпращам съобщение на Харълд:

Щом влезете зад лентата, започнете веднага да разтоварвате. Ще дойда след няколко минути.

— Ще ни трябват двайсетина минути, за да разположим нещата си — уведомявам Барклей. — През това време двамата с Марино ще обиколим района, ще направим снимки, ще получим представа какво трябва да идентифицираме и съхраним, преди да поставим огражденията и да издигнем тентата над тялото. Когато приключим, ще пуснем прожекторите и ще огледаме тялото, без да се притесняваме от чужди погледи.

— Каква площ могат да обезопасят? — Барклей е извърнал поглед към транспортния ми екип.

— Достатъчна, за да покрият и тялото, и колелото — обяснявам аз. — Това, което ще сглобим, е на практика тента. Ако не си го правил преди, трябва да знаеш, че следваме стъпка по стъпка строго формулиран логически ред, за да не допуснем една процедура да пречи на друга.

Наблюдавам разговора на Марино с двете близначки, поглеждам колелото, което лежи на пет-шест метра от мен, а после и тялото на около три метра зад колелото. Обикновено, когато правя предварителен оглед на района, съставям скица на терена, за да добия по-добра представа с какво си имам работа. Сега обаче съм изправена пред противоречие. То се дължи на необикновена случайност, сякаш някой е подредил сцената на местопрестъплението, но не е знаел как точно трябва да изглежда тя.

Ако жертвата бе паднала от велосипеда си, тялото й нямаше да лежи на три метра от него. Колелото не може да хвърли човек както кон, но дори да бе в състояние да го направи, сцената пред мен пак изглежда нелогична. Защо каската е толкова далеч от колелото? Дори каишката под брадичката на жертвата да не е била закопчана, това пак не обяснява местоположението й. И как си е ударила главата толкова силно, че да загине почти мигновено? Не мога да си представя, че е умряла точно в тази поза, с вдигнати ръце, разтворени крака и леко сгънати колене и лакти, сякаш се е канила да скочи на място.

— Готова ли сте да я погледнете? — пита Барклей.

Това, което искам, е този прекалено усърден новоизпечен детектив да ме остави насаме с мислите ми поне за миг.

— Излишно е да казвам, че не би трябвало да помествате тялото. Не сте го помръдвали, нали?

— Казах ви, че не съм. Проверих жизнените й показатели, но по всичко изглеждаше, че е мъртва от известно време.

— Проверили сте жизнените й показатели. Къде?

— На китката. Сигурен съм, че беше дясната. Вдигнах я, за да проверя пулса. Ръката й беше вкочанена. Това беше. Това беше всичко. Казах на всички, че не съм я премествал — отговаря той, а аз се чудя кои са тези всички.

Предполагам, че когато Марино започне да тормози някого, може да замести десет души.

— Когато патрулът пристигна, изразихте ли пред тях мнение, че жертвата е мъртва от известно време?

— Споделих наблюденията си с тях. Казах, че вече е вкочанена, но тялото е топло, защото е толкова горещо, че човек може да изпържи яйце на асфалта.

— Не бива да забравяте, инспектор Барклей, че е изключително важно да не изказвате необосновани твърдения. — Като прощален жест му предлагам част от опита си, безплатен съвет, който той със сигурност няма да оцени.

— Няма никакво значение, че го правите с най-добри намерения — добавям аз с тих, но делови тон, — внимавайте какво говорите. Не ме интересува какво са ви казали или какво сте видели. Не ме интересува какво смятате, дори да сте абсолютно сигурен в него. Премислете го два пъти. Премислете го три или четири пъти.

— Имам право на мнение… — започва той, а аз го прекъсвам:

— Не и ако става въпрос за наука, медицина или друга област, в която нямате познания. Съветвам ви да докладвате своите наблюдения, но не и да ги интерпретирате или да взимате решения на тяхна основа. — Не откъсвам поглед от него. — Защото всяка непремерена дума или невярна информация е истинско съкровище за адвокатите.

— Казвам само, че беше вкочанена и следователно мъртва от известно време…

— Парализата също може да вкочани човек, но това не означава, че той е мъртъв. Отново повтарям, моля, не интерпретирайте своите наблюдения, не предлагайте своето мнение, особено по медицински или съдебномедицински въпроси.

— След като съм първият полицай, пристигнал на местопрестъплението, думите ми се превръщат във факт, а не в мнение. — Барклей изстрелва думите като от лък с опъната до скъсване тетива. — А може да е имало и миризма. Може да съм усетил миризмата на кръв. — След изпълнена с враждебност пауза той продължава: — А сега на главата ми се стоварват всички онези глупости, прозвучали по радиостанцията.

Не го питам какво означава това. Имам усещането, че това е неприятно напомняне за оплакването до 911 относно скандала, който уж съм устроила с Брайс и съм нарушила обществения ред. Може Барклей да е научил за това. Може всички в управлението да са научили. Приключвам разговора си с него, като му нареждам да изчака на място, а това означава да стои на благоразумно разстояние от мен.

Той се запътва към Марино и близначките. Напористият детектив, чието име не е Клей, явно не ме харесва. Не че ме е грижа. Марино тръгва към мен. Превил се е под тежестта на големия черен куфар „Пеликан“, който е взел от джипа си.

— Трябва да го държиш под око — казвам тихо аз. — Защото е новобранец, а си въобразява, че знае всичко и никой не може да му държи сметка. Подобно отношение само ще се влошава.

— Познавам го по-добре от теб — отговаря Марино и отваря ключалките на куфара. — Малко е чалнат на тема по-възрастни жени. Има някакъв сбъркан майчин комплекс. Просто те предупреждавам.

— Напомням му за майка му?

— За майка му, за леля му… Защото си по-възрастна от него.

— Това не означава, че му напомням за майка му, за леля му или за когото и да било.

— Само ти казвам, че той се мисли за дар божи по отношение на жените, но всъщност не ги харесва, за разлика от мен. Никак даже — казва Марино и отваря капака на куфара.

Вътре откривам отлично подреден и опакован набор от всевъзможни пособия по криминалистика. Марино изважда фотоапарат с презрамка и голяма светкавица. Нахлузва найлонови калцуни върху обувките си и надява ръкавици върху огромните си ръце.

— Зная, че са ти прекалено големи, Док — казва той и ми подава чифт калцуни и ръкавици.

Моля го да ми подаде два ластика, за да пристегна калцуните и да намаля размера им поне наполовина, така, че да не се изуват и да не ги настъпвам. Надявам огромните ръкавици, в чиито пурпурни нитрилни пръсти остават няколко сантиметра свободно пространство.

— Да вървим — казва той.

Пристъпваме към следващата фаза, навлизаме във вътрешния периметър, без да си правим труда да слагаме друго защитно облекло. Засега.

Не съществува риск да компрометираме местопрестъплението, стига да не настъпим или повредим някоя улика. С редки изключения, не събираме улики, докато не подсигурим вътрешния периметър и включим осветлението. Започваме от поляната, като използваме фенерите си, за да осветим ивицата чакъл пред нас, тревата и дърветата от двете й страни.

Марино спира на всяка крачка, сякаш е видял нещо. Навежда се, изсумтява тихо, което означава, че не е открил нищо, и прави снимки. Чувам непрекъснатото жужене на затвора на фотоапарата. Ослепителните проблясвания на светкавицата ме дезориентират, но продължаваме да следваме нашия добре отработен синхронизиран подход. Това е процедура, която сякаш е дълбоко вкоренена в нас, като например начина, по който тенисистът удря топката. Рядко ни се налага да разменим някоя дума.

— Спри! — казвам му аз, когато в мрака отпред изниква силуетът на уличен стълб, чиято лампа не свети. Издига се близо до падналото на земята колело в периферията на поляната, точно преди гората.

Лампата на върха на стълба не свети. Насочваме фенерите си нагоре и откриваме, че стъклената вратичка е отворена, а крушките вътре са пръснати на парчета. Безброй натрошени стъкълца са осеяли тревата около нас, проблясват и в непосредствена близост до колелото.

— Оттук изглежда така, сякаш се е блъснала в стълба — отбелязвам аз. — Може Барклей да се окаже прав.

— Той никога не е прав — сопва се Марино.

Възможно е някой колоездач да не види стълба и да се блъсне в него. Но това не би могло да обясни счупените крушки на височина поне три метра над земята. Не би могло да обясни и защо тялото лежи толкова далеч от стълба.

— Нямам представа — казва Марино, докато се взира в потъналата в мрак лампа на върха на стълба. — Може някой да е отворил осветителното тяло горе и да е счупил крушките.

— Странно, че стъклата са разпръснати навсякъде. Как е възможно това, ако просто отвориш вратичката и счупиш крушките? А и не мисля, че някой би могъл да ги стигне, освен ако не е гигант.

— И аз съм на същото мнение. Как е възможно счупените стъкла да са навсякъде? Никой не е стрелял по крушките, защото тогава щеше да счупи и външните стъклени панели. Не виждам как можеш да ги счупиш и с камък, освен ако не се качиш на стълба и не ги размажеш. — Марино осветява наоколо и търси следи от стълба. — Честно казано, нямаме представа кога се е случило това.

— Не мисля, че хората от поддръжката на парка ще оставят неработещ стълб твърде дълго — отговарям аз.

— Без него тук става ужасно тъмно, точно на мястото, където е минавала с колелото, когато е била нападната — казва той, докато продължаваме да светим наоколо с фенерите си. — Може някоя откачалка да е счупила лампата. Може да се е покатерила по стълба — кой знае — и да е причакала нея или друга жертва. На това ми прилича… което означава, че нападението е предварително планирано.

— А може лампата вече да е била извън строя и жената да е претърпяла инцидент. — Не мисля, че се е случило точно това, но му напомням да бъде предпазлив, да не се вкопчва в една или друга идея. — Не сме установили със сигурност, че е била нападната. — Повтарям това вече много пъти, но като че ли никой не ме чува.

Правим още една стъпка, после още една и още една. Накрая се озоваваме на около метър от колелото. Тялото лежи на три метра от него и вече мога да видя следите по алеята.

— По дяволите! — измърморвам аз. Точно това очаквах да видя независимо от всички приказки на Барклей. — Някой я е местил!