Хаос

37.

Роджър Махант е заместник-директор на офиса на ФБР в Бостън.

Той кара черния шевролет. Бентън се настанява до него, а аз сядам отзад до човек, когото срещам за първи път в живота си. Може да е служител на ФБР, но прилича повече на човек от ЦРУ, тих, сдържан, непроницаем. В момента не мога да се доверя на никого, дори на съпруга си, поне в професионално отношение. Той трябва да застане на тяхна страна. Трябва да покаже, че е един от тях.

Затова няма да ми разкаже всичко, което се случва в момента — не и пред тях. Не може да се държи като мой съпруг и дори като мой приятел. Нищо ново, но се чувствам ужасно самотна, докато той се вози на предната седалка с гръб към мен и не казва нищо или почти нищо. Мога да забравя за присъствието му, докато той попива всяка дума, която изричат останалите. Винаги разбирам когато го прави.

— Още нещо за пиене? — Махант ме поглежда с тъжните си замислени очи в огледалото за обратно виждане.

— Добре съм засега. — Оставям чантата в скута си и полагам ръце върху нея, сякаш някой може да се опита да ми я вземе.

Махант ми бе подал минерална вода и сега оставя празната бутилка на пода. Поглежда често назад, към мен, макар да би трябвало да следи пътя. Не обичам, когато двамата с Бентън започнат да говорят тихичко. Това ми напомня, че съпругът ми е част от колектив, група, племе… Слушам и наблюдавам внимателно от задната седалка, чувствам се неловко, мястото ми не е тук, ситуацията е извън моя контрол… Бентън предложи да ме откара и това е услуга, която не желаех, но не можех да откажа. Очаквам всеки момент да ме подложат на разпит. Ще ме изцедят, преди да довършат онова, което започнах… или най-малкото ще си помислят, че го правят.

За няколкото кратки минути, откакто седнах в колата, не съм задала нито един въпрос. Но доколкото разбрах, човекът на задната седалка до мен е от Вашингтон или от някое място близо до столицата. Като Куонтико или Лангли. Нямам представа с какво се занимава, но явно случайно се е оказал в Бостън тази седмица. Не зная името му. Може и да го е споменал, докато се качвах в колата, но не мисля. Почти сигурна съм, че не е изрекъл и една дума, откакто закопчах колана.

Вътре в салона мирише на пържени картофи, а радиото е включено достатъчно силно, за да разпозная гласа на Хауърд Стърн и втория водещ Робин Куивърс. Не мога да позная от кое шоу е този запис. Не знаех, че Махант е почитател на Хауърд Стърн. Не го очаквах. За малко да ми стане по-симпатичен. Но не. Не би било умно от моя страна.

Не сваляй гарда си.

Петдесет и няколко годишен, гологлав, с очила с дебели рамки, той шофира с една ръка на волана, а с другата държи чаша кафе от „Дънкин Донътс“ и отпива бавно през сламка. Винаги се е държал мило с мен, но обикновено сме се виждали на служебни приеми, празнични поводи, такива неща. Не сме близки. Гледам да не се сближавам с никого от ФБР.

Още в първия ден на нашето запознанство Бригс ме предупреди да не вярвам на федералните. Това винаги ми се е струвало забавно, тъй като той беше — или по-скоро е бил — федерален агент.

Можеш да работиш с тях, но никога не сваляй гарда — казваше ми. — И за бога, Кей, не си сваляй гащите, в противен случай ще разбереш по трудния начин, че този свят е само за мъже.

Няма никакво значение, че не е честно, заявяваше той с вдигнат пръст. Ако животът беше честен, хората като нас щяха да останат без работа. Чувам звънкия му глас в главата си. Приковаваше вниманието, независимо какво казваше или на кого. Не послушах съвета му да не си свалям гащите, а и Бригс — каквото и да твърдеше — не се оказа кой знае колко мотивиран от строгите си морални принципи.

Изпитваше чувства, които датираха от самото ни запознанство. И двамата изпитвахме чувства. Беше достатъчна една целувка. Беше достатъчен и един протест, за да спрем, но не го направихме. Спомням си запъхтяното ни дишане и трополенето на дъжда по покрива. Никога няма да забравя мига, в който угаси фаровете на своята рубиненочервена „Карман Гиа“, паркирана пред занемарената сграда, в която живеех със съквартирантката ми, токсиколожка. Казваше се Лола, на испански галено от Долорес. Името й означаваше тъга или мъка и много й подхождаше.

Бяхме млади и неопитни, току-що постъпили в Центъра по съдебна медицина на окръг Маями-Дейд, където Бригс беше мой началник, а Лола тънеше в печал. Непрекъснато я дразнех и разочаровах, макар по онова време да не го осъзнавах. Почти никога не ми казваше кога ще излезе или ще се прибере, несъмнено го правеше от желание да ме засегне, да провокира ревност. Но в онази дъждовна ветровита вечер знаех, че не си е у дома и няма да се прибере скоро.

По ирония на съдбата, Лола си бе направила труда да ми натякне, че излиза, сякаш за да внуши, че тя води активен социален живот, за разлика от мен. Бригс ме разпитваше за нея, защото я намираше за странна и досадна. Какво представлява съвместният ни живот? Дали се притеснявам да не отрови овесената ми каша? Кога ще се прибере у дома? В един момент полетях на седмото небе. Присмивахме се на капките дъжд, които трополяха по тавана и прозорците. Бригс изключи чистачките. Над главите ни се изливаше същински потоп. Прозорците се замъглиха, но ги изтрихме колкото да погледнем към втория етаж, към потъналия в мрак прозорец на малкия апартамент, който делях с друг човек, защото не можех да си позволя друго.

Беше очевидно, че у дома няма никого. Беше очевидно и защо Бригс иска да ме изпрати до вратата с чадър. Не беше джентълмен, а и аз не бях дама. Беше идеалното стечение на обстоятелствата, чието начало бе поставено още когато износеният съединител на моята таратайка се счупи късно вечерта на магистралата „Дикси“, която свързва летището на Лодърдейл с Маями.

Лола беше излязла с бившия си приятел, както не пропусна да ми натякне. Сестра ми Дороти не си вдигна телефона, майка ми — също. Бригс бе единственият човек, с когото успях да се свържа, след като тръгнах по банкета на магистралата и стигнах до бензиностанция с обществен телефон. Той ме откара у дома, а после… така и не каза истината на Рути.

Тя бездруго беше решила, че съм от жените, които разбиват чужди семейства, преди още да бях станала такава. Защо да й казваме, че е била врачка или пророчица? Защо да й казваме, че е била права?

Още мога да чуя гласа на Бригс, който ме увещава: Защо да й даваме още една причина да те отбягва, Кей?

Признанието пред съпругата му би сложило апокалиптичен край на отношенията ми с него. Не бихме могли да работим повече заедно. Дните ми в Съдебномедицинската служба на въоръжените сили щяха да приключат, преди да са започнали, защото тя беше твърде чувствителна, крехка и обсебваща. Освен това по онова време баща й заемаше важен пост в Пентагона. Така казваше Бригс, това бе обяснението му защо трябва да запазим в тайна от нея някои неща. За нейно добро, но и за мое. Така беше най-добре. Такива неща ми говореше. Знаех, че се самозалъгва, и това като че ли бе единственият път, когато бих могла да го нарека страхливец.

— Добре ли си? — обръща се Бентън и ме поглежда. Честно казано, той е много по-истински мъж, отколкото Бригс би могъл да бъде някога.

Съпругът ми не бяга от онова, което иска. Не избира нещо само защото е безопасно. Не лъже хората, които обича. Не прибързва, предпочита да обмисли нещата. Но не се предава, не се задоволява с по-малкото. Освен това не крием тайни един от друг. Не и такива, които биха могли да разрушат връзката ни.

Представям се на мъжа, който седи до мен, когато шевролетът завива по Мемориал Драйв. Но започвам да се чувствам глупаво.

Той сигурно знае коя съм и защо съм се качила в кола на ФБР. След няколко минути ще ме оставят пред Центъра по съдебна медицина, защото отказвам да сътруднича по начина, по който очакват това от мен. В далечината изниква стоманеносивата фасада на моята сграда. Взирам се в мрачното ранно утро, когато колата следва извивките на реката, и едва сега осъзнавам колко съм уморена. Чувствам се виновна, сломена… Вярно е онова, което казват — че греховете от миналото те настигат рано или късно.

В моя случай е по-правилно да каже, че греховете от миналото винаги ме настигат. Всяко нещо си има последици. Но когато двамата с Бригс изживяхме онзи кратък миг на страст, не би могло да ми хрумне, че този ден ще дойде. Не бих могла да си представя, че правителството ще ме покани да взема участие в аутопсията му, а аз ще откажа поради причини, които не желая да обсъждам. Дори да не бях затънала до гуша в случая „Вандерстийл“, пак нямаше да замина за Балтимор тази вечер. Не бих го сметнала за уместно.

— … затова се чудех как се обръщат към вас останалите?

Осъзнавам, че спътникът ми на задната седалка ми е задал въпрос, докато ми подава пакетче хартиени кърпички, които нежно опира в китката ми. Взимам го от силната му, гладка ръка и отварям целофана.

— Благодаря — казвам, докато изтривам лицето си. — Какво ме питахте?

— Съжалявам за генерал Бригс. Всъщност казах го вече няколко пъти. Разбрах, че ви е обучавал.

— Да, благодаря ви.

— Питах ви как сте, защото разбрах, че не ви е било лесно в парка заради горещината и умората.

— Добре съм.

— А след това се поинтересувах как се обръщат хората към вас. Кей или доктор Скарпета? Освен това… желаете ли нещо? Храна? Още нещо за пиене?

— Не, благодаря ви.

— На кой въпрос? — Непознатият флиртува с мен в присъствието на съпруга ми.

— Не се нуждая от нищо — отвръщам му аз, който и да е той. Не искам дори да го погледна.

Не искам и той да гледа към мен, защото мога да си представя как изглеждам в очите му. Оклюмала, без грим, с разчорлена коса. Дезодорантът ми спря да действа преди няколко часа, а медицинските панталони и туника, което успях да открия във фургона, бяха прекалено големи. Имах чувството, че не ги обличам, а се увивам в тях. Улавям се, че непрекъснато придърпвам V-образното деколте на покритата си с потни петна блуза, защото ту се показва някоя презрамка на сутиена, ту бюстът ми. И макар да съм свикнала Марино да зяпа, няма да доставя това удоволствие на непознат.

— Кажете ми отново името си. — Изобщо не ми го е казвал, а когато се представя, решавам, че се шегува.

— Андрю Уайът — повтаря той.

Чудя се дали си прави глупава шега или някаква подигравка с покойния баща на съпруга ми, който инвестираше огромни суми в произведения на изкуството.

В дома на семейство Уесли, в който Бентън е израснал, има няколко акварела на Андрю Уайът. Забивам поглед в тила му, докато той търси нещо в телефона си и не реагира на думите на човека до мен. Бентън не му обръща никакво внимание. Не обръща никакво внимание на никого от нас, но съм сигурна, че ни дебне като ястреб и не пропуска нито една наша дума или интонация. Сигурна съм, защото му е навик.

— Сетихте се за художника? Е, не съм аз — казва специален агент Уайът, докато се здрависва с мен прекалено дълго и прекалено нежно. Хуморът му не успява да се справи с лошото ми настроение.

Не искам да бъда в тази кола. Не искам да бъда с тях. Не ми е лесно, когато Бентън е принуден да следва правилата. Когато сме принудени да се преструваме, че отношенията ни са различни; това ме кара да се чувствам така, сякаш мамя някого, сякаш някой мами мен. Сякаш отново разбивам чужди семейства.

Понякога тези наши игрички ме карат да се чувствам сама и изоставена, убедена, че нищо няма да се получи както трябва, ако не го направя сама. Така се чувствам и в момента. Оставена съм напълно сама.

— На художника ли сте кръстен? — питам любезно, с престорен интерес, докато обмислям какво да направя бързо, неусетно и без да разкривам козовете си.

— Не, госпожо. Баща ми е бил кръстен на него. — Уайът ми напомня колко мразя да ме наричат госпожо.

Той е най-много на трийсет, по-скоро на двайсет и нещо, и явно трябва да е вундеркинд, за да се движи в компанията на толкова важни агенти. Не мога да го разгледам добре, защото задната седалка е потънала в мрак, но не ми трябва. Изглежда симпатичен, а гласът му действа успокояващо и внушава доверие, на което нямам намерение да се поддам. Късите ръкави на блузата му са опънати от внушителни мускули. Същото се отнася и за крачолите на памучните му панталони в цвят каки.

Вените му са изпъкнали като въжета, под кожата му има учудващо малко телесни мазнини. Не мога да си представя колко време прекарва във фитнеса или с какво се храни. Със сигурност приема малко храна. Протеини. Сокове. Зеле. Все здравословни неща. Прави ми впечатление, че ухае добре. Ненатрапчив мъжки аромат с нотки на цитруси и мускус.

Келвин Клайн.

— … ще бъдете в много способните ръце на най-добрия заместник-директор, Роджър Махант, когото познавате. — Уайът продължава да обяснява какво ме очаква. — Не се съмнявам, че сте го чували да разказва вицове по време на служебни партита, затова знаете колко забавен може да бъде.

— Ей, седя отпред! Чувам всичко! — шегува се Махант и поглежда в огледалото, докато Бентън продължава да не ни обръща внимание и да прави нещо с телефона си.

— Той ще прекара известно време с вас, доктор Скарпета, предимно за да наблюдава и да ни подскаже как да ускорим работата по случая „Вандерстийл“. — Уайът трябва да работи в Бюрото, защото се държи така, сякаш той командва там.

— Ще ни трябват няколко помещения — намесва се Махант. — Голям офис с няколко бюра, маса и столове — изброява най-нахално той. — Плюс отделен достъп до поне една тоалетна и разбира се, места за паркиране — завършва той, докато аз си мисля: Ама че задник!