Хаос

38.

Последното, което искам, е група федерални агенти да нахлуят в Центъра, в резултат на което Брайс да изпадне в истерия и да стане напълно неконтролируем. Ще се получи невероятна каша.

Но не мога да направя почти нищо. Няма полза да се ядосвам. Трябва да действам с бистър ум. В този момент Бентън се обръща назад и ми подава телефона си.

— Полицейски снимки, направени на местопрестъплението — казва той.

Събирам сили и започвам да ги разглеждам.

Нито една от тях не показва Бригс in situ, в състоянието, в което го е открила Рути, тъй като първата работа на парамедиците е била да го извадят от водата. С това героичните им усилия се изчерпали, тъй като било очевидно, че е мъртъв. На снимките, които виждам, генералът лежи по лице на верандата край басейна.

Разпознавам градинските мебели, задния двор и фасадата на дома им в Бетезда. Изпитвам болка, защото всичко, което виждам, ми е толкова познато. Бригс е облечен в къси панталони, които на шега наричаше кучефлаж — обемисти бански, които сръчната му съпруга бе ушила като подарък преди няколко години. В зелено-кафявите камуфлажни шарки бе вплетено анимационното куче от популярния сериал „Семейният тип“. Всъщност Бригс разполагаше с няколко чифта такива панталони, които винаги взимаше със себе си, когато пътуваше.

Ужасно е да видя силното му жизнено лице отпуснато и почервеняло до пурпурно, с притворени очи. Виждам следите от очилата за плуване, които е носил по време на смъртта си. По устните му е избила пяна. Махант ме пита именно за нея.

— Характерна е за удавниците, нали?

— Понякога. — Трябва да претеглям внимателно всяка дума, когато разговарям с бюрократи като него.

Не искам да прочета коментарите си, направени в хода на неофициален разговор, в някой доклад или да ги чуя по новините. Вече мога да преценя, че няма да се вслуша особено внимателно в думите ми, тъй като е убеден, че знае повече от мен, и то по всички въпроси. Появата му, както и тази на колегите му, в Центъра по съдебна медицина ще бъде по-катастрофална от нахлуването на слон в стъкларски магазин. Такива като него могат да нанесат непоправими щети.

— Човек не може да се удави в басейн, малко по-голям от джакузи — продължава Махант. — Колко е дълбок? Метър и двайсет? Очевидно нещо се е случило.

— Човек може да се удави в локва или чиния със супа. Но, да, нещо се е случило — съгласявам се аз с баналната му оценка на ситуацията, докато погледът му ме следи в огледалото.

— И тази пенеста субстанция на устните му се е получила в резултат на дишане, което означава, че не е умрял веднага.

— Почти никой не умира веднага — отговарям аз. — Освен ако не го обезглавят или взривят. Мозъкът се нуждае от секунда-две, за да изключи. Това означава, че е бил в съзнание, когато е поел последния си дъх и е погълнал вода. Ако се е случило това, би могло да обясни външната пяна по устните или в ноздрите.

— Искаш да кажеш, че човек може да продължи да диша дори със спряло сърце? Колко дълго? Колко вдишвания?

— Не зная. Трудно бихме могли да изследваме този процес — отговарям аз, а Уайът се усмихва и потиска смеха си.

Кликвам на следващите снимки и попадам на една, която показва в едър план медната гривна на Бригс, а после на няколко, на които тялото му е обърнато настрани, за да се види странното кръгло изгаряне на врата му. Надявам се Бригс мигом да е изпаднал в безсъзнание, да не е разбрал какво става. Представям си дрона, който видях по-рано, ясно очертан на фона на слънцето. Замислям се колко лесно може да се окаже извършването на подобно престъпление.

— Предполагам, че няма да започнеш аутопсията веднага — продължава Махант, но мислите ми се насочват към друг случай, който имах наскоро.

— Трябва да свърша доста неща преди това — отговарям аз, докато си мисля за една жена от Кеймбридж, починала от електрически удар миналия понеделник.

Моли Хиндърс поливала двора си по залез, а малко по-късно била открита мъртва сред мократа трева с изгаряне върху главата.

— Няма да разполагам с достатъчно персонал, докато колегите не дойдат на работа. — Не ги лъжа, но нямам намерение и да им помагам. Не и по този начин, по който Махант очаква да го направя.

— В такъв случай кога да дойда, Кей? — пита Махант.

— Когато ти е удобно. Ние ще бъдем тук.

— Точно в колко часа планираш да започне аутопсията? Предполагам, че имате график в електронен вид, който да видя по интернет, за да не те безпокоя? Както и да е, кажи ми някакъв час и ще дойда.

— Ние не планираме аутопсиите по начина, който описваш. Не работим по график, не сме нито болница, нито лекарски кабинет — обяснявам напълно логично и в никакъв случай снизходително предвид учудващата му неосведоменост.

— Да. Защо да бързате, когато пациентите са мъртви? — подсмихва се Уайът.

— Защо не уговорим някакъв час? — Махант вече не пита, а разпорежда. Ще се превърне в ужасен трън в задника, ако му позволя.

— Това е трудно, защото първо трябва да мине през компютърен томограф… — започвам да обяснявам, но изведнъж решавам, че е прекалено сложно.

Не съм сигурна дали вторият човек в офиса на ФБР в Бостън е влизал някога в моя център. Зная, че никога не съм работила с него и това не е изненада. Служители като Махант попадат в категорията „чантаджии“ или „костюмари“, както ги нарича Марино. Те не участват в разследвания на терен, а появят ли се на местопрестъплението или в залата за аутопсии, причината може да бъде само политическа. Следват собствен график, който обикновено не споделят, и независимо от това колко приятелски и колегиално е започнало сътрудничеството с тях, то бързо излиза от релси и рядко приключва добре.

Нямам намерение да се съобразявам с графика, който заместник-директор Махант следва. Но това не ми пречи да видя опасността, която ме грози. Той ще направи всичко възможно, за да се набърка в работата на Центъра по съдебна медицина, а аз ще направя всичко възможно да съжали, че е опитал. За добро или лошо, много ме бива в това отношение. Напомням му, когато се върне по-късно, да си вземе тоалетни принадлежности и дрехи за преобличане.

— Защо? — Черните му очи срещат моите в огледалото.

— Сам ще поискаш да се изкъпеш хубаво след това и да изхвърлиш старите си дрехи в чувал за боклук. Напомням ти, че миризмата ще се пропие в дрехите, в косата, в синусите дори. Сега е моментът да се извиня, защото не е добра идея да се возя в една кола с вас, след като съм прекарала няколко часа в компанията на бързоразлагащ се труп.

Бентън вдига ръце и помирисва навитите маншети на ризата си.

— Мисля, че всичко е наред, но все пак не прекарах там достатъчно дълго, за разлика от теб — включва се той в играта ми.

Махант сваля прозореца с два-три сантиметра и включва климатика на пълна мощност.

— Разполагаме с гащеризони, шапки, ръкавици и прочее за еднократна употреба — обяснявам му, докато климатикът бучи силно. — Ще трябва да се погрижиш и за храната. Не позволяваме да се яде или пие в залите за аутопсия. Но на горния етаж има стая за почивка.

— Мили боже, да се храня в залите за аутопсия? Прави ли го някой?

— Вече не. Кога за последен път са те ваксинирали против тетанус?

— Проклет да съм, ако помня. — Изражението на Махант в огледалото за обратно виждане изглежда нетърпеливо и нещастно.

— А против хепатит А и Б? — задавам следващия си въпрос.

Центърът по съдебна медицина в Кеймбридж и разположеният наблизо Харвард Бридж изникват пред нас след поредния завой на реката.

Сравнявали са моята седеметажна цилиндрична сграда с фасада от стъкло и метал с какво ли не. С оловен куршум, крилата ракета, кисела краставичка… Тя наистина стърчи като потъмнял железен силоз от другата страна на пътя, в непосредствена близост до противоположния край на същата онази алея в парка, където Елиза Вандерстийл е карала колелото си, преди да загине. Местопрестъплението, което току-що обработих, се намира на по-малко от два километра от офиса ми, макар това да не става ясно веднага, тъй като Махант използва заобиколен маршрут, след като излязохме от парка. В противен случай щеше да му се наложи да показва служебната си карта и да кара полицаите да махат барикадите от затворените улици.

Завиваме надясно по Мемориал Драйв. Последен завой, този път ляв, и се озоваваме пред триметровата ограда на Центъра, метална, с покритие от черен поливинилхлорид. Отварям прозореца и въвеждам кода за достъп на клавиатурата, монтирана вляво от черната метална порта, увенчана с остри тривърхи шипове. Разнася се гръмко писукане и вратата започва да се плъзга по своите релси.

Шевролетът влиза на паркинга, а аз оглеждам колите и установявам, че част от хората ми вече са тук. Брайс е дошъл, Ан също… Движим се бавно покрай паркираните микробуси, джипове, пикапи, всичките озарени в призрачно бяло и смълчани в този нощен час. Спираме зад един форд „Експлорър“, паркиран на първото място вляво от вратата в задната част на сградата.

Именно с този форд дойдох на работа вчера. Оставих го тук с мисълта, че ще прекарам следващия ден в компанията на сестра ми, Джанет, Луси, Деси и всички останали. Излязох с Брайс, а после щях да се прибера у дома с Бентън, след като вечеряме в клуба. Плановете ми обаче се объркаха и днес отново съм тук. В близките дни няма да имам време нито за почивка, нито за семейни събирания. Слизам от шевролета.

— Сега идвам — казва ми Бентън, но остава в колата със затворени врати.

Мога да си представя поне част от въпросите, които обсъждат. Махант не иска да съм тук, когато той и хората му нахлуят в Центъра и започнат да се разпореждат с всички в него, живи и мъртви. Това би било твърде зле. Никой не ме гони, затова стоя до вратата на колата. Изчаквам няколко минути, след което Бентън излиза. Сканирам десния си палец, за да отключа биометричната ключалка, след което влизаме в гаража с размерите на самолетен хангар.

Долавям дезинфектант с приятен, свеж аромат. Подът е покрит с епоксидна смола, покрай стените са наредени високи шкафове, всичко е безупречно. В единия край, близо до мивките, са строени лъснати до блясък болнични колички, а в далечния ъгъл се намира кафене La Morte, където Ръсти и Харълд пият кафе и пушат пури. Използват маса и столове, които могат да бъдат мити с маркуч.

— Луси е успяла да хакне телефона на Елиза Вандерстийл — започва Бентън да споделя това, което смята, че може да сподели. То най-вероятно е повече от онова, което би трябвало да ми каже.

Както обикновено, постъпил е по-умно от останалите. Знаел е, че Луси ще проникне в телефона по-бързо от колегите му в Куонтико.

— Вече знаем кой е приятелят й, хлапето, което видяхме пред клуба — казва Бентън. — Крис Пийбоди.

— Като госпожа П.? — Помня, веднъж бе споменала, че внукът й работи в клуба на непълен ден.

— Вероятно, но трябва да проверим. Живее в едностаен апартамент на Аш стрийт, западно оттук.

— Тъкмо в тази посока е отивала Елиза Вандерстийл, докато е карала колелото си в парка. — По изражението на Бентън мога да заключа, че е силно разтревожен.

— Последният телефонен разговор, който е провела, е бил именно с него, в седем часа и шест минути, докато пускала пакет от „Федекс“ в кутия на Кенеди стрийт, близо до Института по държавни науки — казва той. — Научихме това от гласовата поща. Приятелят й се е опитал да се свърже с нея десет минути по-късно, но мисля, че по това време вече е била мъртва. Мисля, че е постъпила точно както предположихме, Кей. Влязла е в парка откъм Кенеди стрийт и е минавала покрай онзи стълб, когато нещо я е ударило.

— Приятелят й знае ли? — Спомням си, че видях и него, и други служители на клуба да влизат и излизат от залите, докато бяхме там.

Несъмнено ще открием доста свидетели, които да потвърдят, че е бил на работното си място по време на смъртта на Елиза Вандерстийл, а и едва ли момчето е замесено. Въпреки това внукът на госпожа П. ще преживее доста неприятни мигове.

— Трябва да говорим с доста хора. Ще бъде тежко, а ти си на крака вече повече от двайсет часа — казва Бентън. — Остави Люк да извърши аутопсията, Кей. Вече си се справила с най-трудната част. Защо не дойдеш с нас?

— С нас? Кой ще бъде освен Луси?

— Уайът. — Бентън ме изпраща по рампата в далечния край на хангара, която води към друга врата. — Както вече си се досетила, той работи с нас в НЦБ.

Националният център за борба с тероризма следи вътрешните и международните заплахи за сигурността. Той работи съвместно с разузнавателните служби от рода на ЦРУ.

— След като е в района на Бостън от няколко дни, предполагам, че не е дошъл тук заради Бригс, освен ако предварително не сте разполагали с информация за смъртта му — казвам аз. Гласовете ни отекват в огромното празно пространство. Стоим сами край огромния сифон в пода и дебелия, навит на руло маркуч. — Надявам се това да не е така. Защото ако сте имали и най-малката представа…

— Не знаехме нищо. Не получихме предупреждение, или поне аз не знам за такова. Само снимката, която някой ни изпрати по имейла, а по това време той вече си е бил отишъл. — Бентън отново използва този евфемизъм.

Отишъл.

— Уайът е бил тук със съвсем друга задача. — Бентън замълчава, вперва поглед в мен и казва: — Сериозно съм обезпокоен от възможността за мащабна терористична атака в района на Вашингтон. Нищо чудно това, което виждаме в момента, да е само върхът на айсберга.

Обяснява ми, че не може да навлиза в подробности, но Бригс е бил важна мишена и в друг аспект, за който не подозирам.

— На Капитолия се говори от известно време, че разглеждат кандидатурата му за пост в правителството. Явно новата администрация е имала планове, свързани с него. Мисля, че Кари ни напомня, че може да убие всеки, когото си поиска, и да ни лиши от всичко най-скъпо. Може да унищожи мечтите ни. Може да ни лиши от семействата ни, а Бригс беше тъкмо това, особено за теб.

— Не съм сигурна дали ни напомня това или каквото и да било. — Поемам дълбоко дъх и изпитвам едновременно гняв и тъга. — В слуховете невинаги се крие зрънце истина. Трябва да внимаваме с предположенията и твърденията, след като знаем толкова малко. — Казвам това, докато тъмната, без нито един прозорец външна врата започва да се отваря.

Когато масивната ролетна врата се вдига с подрънкване на метал, пред погледите ни се разкрива ярко осветеният открит паркинг и бял микробус, чиито фарове пронизват мрака. Колата влиза в хангара и когато вратата започва да се спуска бавно зад нея, от кабината слизат Харълд и Ръсти, заобикалят микробуса и отварят задните му врати.

— Ще ти звънна, като спрем да заредим. — Бентън ме прегръща и твърдият ръб на пистолета му ми напомня, че никога не знаем кога ще се видим отново.

Не водим нормален живот, не поддържаме нормална връзка. Не съм сигурна дали помня какво означава да се чувствам в безопасност. Задържа ме за миг в прегръдката си, носът и устните му са заровени в косите ми. Лампите на паркинга сияят ослепително. Преглъщам трудно. Това е ужасно.

— Ще се радвам, ако поканиш Джанет, Деси и Дороти да поживеят у нас, докато отсъствам. Зная, че вече го споменах, но говоря сериозно, Кей. Ще бъде по-безопасно, ако сте заедно. — Бентън ме поглежда с непроницаемо изражение. — Вече разговарях с Джанет, в случай че решиш да останеш у дома, а аз съм почти сигурен, че ще го направиш. При необходимост Пейдж може да помага с кучетата — добавя той, докато аз забелязвам Люк Зенър с крайчеца на окото си.

Моят русокос австрийски заместник се запътва към нас. Подозирам, че е спал, когато Ан го е събудила. Минава ми през ума, че най-вероятно е спал с нея, тъй като Люк е неустоимо привлекателен и жените си падат по него. Виждам гънките от възглавницата отпечатани върху дясната половина на лицето му. Не се е бръснал и едва ли му е отнело много време да облече тениската си с емблемата на „Пейтриътс“, торбестите си бермуди и чифт мокасини.

— Ще се кача за малко горе, а после ще те информирам докъде сме стигнали и какво трябва да свършим — казвам му аз, което означава, че не можем да говорим открито пред Бентън. — Мисля, че трябва да я приберем веднага във фризера. Тялото й бързо се разлага.

— Мога да си представя — отвръща Люк с немски акцент и сините му очи срещат моите. — Да действаме тогава — казва той и Харълд и Ръсти започват да тикат количката през хангара.

Бутат я по рампата и я вкарват през вратата, която води към вътрешността на сградата, докато двамата с Бентън си взимаме довиждане, макар да не използваме точно тази дума. Опитваме се да не говорим по този начин, а да създадем илюзията за съвсем мимолетна раздяла с изрази от рода на: До по-късно или Ще ти се обаждам. Все едно всичко е наред, а това не е така.

Изчаквам на върха на рампата, преметнала чанта през рамо, все така облечена в покрития с потни петна гащеризон. Наблюдавам високия си съпруг, широките му рамене, изправената му, горда осанка, докато се отдалечава. Достига широкия квадратен отвор на вратата, който го обгръща като рамка на картина, обръща се и ми се усмихва.